26 юли 2017

buditeli.info

Основната цел на “Будители” е да помогне за пробуждане на заспалия Български национален дух. Верую

news menu leftnews menu right
Флаг България На 26 юли...

29.09 по светския, 16 септември по православния календар - ПОЧИТАМЕ ПАМЕТТА НА БЪЛГАРИНА ОБЕДИНИЛ РУСКИТЕ ЦЪРКВИ - Св. Киприян Цамблак Чудотворец, митрополит Киевски, Литовски, Московски и на цяла Русия. Светата великомъченица Евфимия Всехвална ПДФ Печат Е-мейл
Написано от Brannik   
Сряда, 28 Септември 2016 00:27

Св. Киприан Българин, стенопис от църквата

ИЗБРАНИ МОМЕНТИ ОТ ЖИТИЕТО:

..."Киприян Цамблак е роден около 1330 г. в Царевград-Търнов и произхожда от болярския род Цамблак. Знатният болярски род Цамблак е изиграл важна роля в доброто възпитание и просвещение на младия юноша"...

..."През есента 1390 г., през четвъртата седмица на Великия пост, митрополит Киприян тържествено влиза в Москва. След 14 години на усилия и премеждия Киприян получава повече, отколкото е желал някога - фактически той обединява под своята власт разделените части на Московската митрополия и до самата си кончина я управлява в качеството си на митрополит на цяла Русия. В продължение на 17 години този високообразован българин заема най-високия пост в йерархията на Руската православна църква (РПЦ) като възприема и прилага реформите и концепциите на Патриарх Евтимий Търновски."...

..."Митрополит Киприян живее и твори в сложно време на междуособни борби, когато многобройните руски отделни князе с мъка се разделят със своята независимост. В това отношение ролята на митрополит Киприян е огромна. Той допринася много за обединението на руските земи около Московското княжество, защото това е повелята на времето: за да дадат успешен отпор на многобройните вътрешни и външни предизвикателства, руските славяни е трябвало да бъдат единни и сплотени"...

ЖИТИЕ НА СВЕТИ КИПРИЯН ЦАМБЛАК.

На нивата славянска са орали и сеяли много българи. За част от тях е известно почти всичко, а от други в историята са останали само имена.

Един от полузабравените българи е Киприян - митрополит Московски и на цяла Русия. Той е роден в Търново през 1330 година. Произхожда от рода на Григорий Цамблак. Своя път започва в Килифаревския манастир на св. Теодосий Търновски, след това отива в Константинопол, а по-късно - в Света Гора. Като монах в Атон Киприян се отличавал със своя свят начин на живот, за което свидетелствува посланието на св. патриарх Евтимий до инока Киприян - "Еуфимия". Сред монасите на манастирите в Света гора младият българин се прославил със своята образованост, любознателност и познаване на свещените книги.

Това не убегнало от вниманието на константинополския патриарх Филотей, който привлича инока и го прави свое доверено лице - "приближен монах". Патриарх Филотей е един от най-енергичните защитници на идеите на Свети Григорий Палама, провеждащ политика на обединяване на всички православни, прекратяване на междуособиците, постигане на единство сред руската и въобще сред православната църква.

Първото появяване на Киприян в Русия е през 1373 г. в качеството му на патриаршески пратеник. Той е разследвал отношенията на митрополит Алексий със западноруските черкви във връзка с жалбите на литовския княз Олгерд по повод на това, че московският митрополит не посещавал и дори забравял черквите му. По време на това си пребиваване Киприян съумял да вникне в интересите на литовските князе и се пострал да укрепи тяхното доверие към себе си така, че те пожелали да го имат за свой духовен баща.

Стремейки се да задържи Мала Рус в църковно единство с Великата Рус и стараейки се да запази Литва в православното лоно, патриарх Филотей ръкополага на 2 декември 1375 г. Киприян за митрополит Киевски, Руски и Литовски и решава след смъртта на митрополит Алексий Киприян да стане митрополит на цяла Русия.

На 23 май 1381 г., на празника Вознесение Господне, митрополит Киприян е посрещнат в Москва с особена тържественост:"И многу звонению бывшу во вся колоколы и многу народу сшедшуся на сретение его, яко весь град подвижеся.". Скоро обаче, през есента на 1382 г., митрополит Киприян изпада в немилост и е отстранен в Киев. По-спокойни времена за него настъпват в края на 1387 г., когато в Константинопол съборно е определено, че "митрополит Киевски и на цяла Русия ще бъде и ще се нарича кир Киприян, който до края на живота си ще заема този пост". Това решение на патриарх Нил е потвърдено през февруари 1389 г. от неговия приемник патриарх Антоний.

През есента 1390 г., през четвъртата седмица на Великия пост, митрополит Киприян тържествено влиза в Москва. След 14 години на усилия и премеждия Киприян получава повече, отколкото е желал някога - фактически той обединява под своята власт разделените части на Московската митрополия и до самата си кончина я управлява в качеството си на митрополит на цяла Русия.

В продължение на 17 години този високообразован българин заема най-високия пост в йерархията на Руската православна църква като възприема и прилага реформите и концепциите на Патриарх Евтимий Търновски.

Бидейки любител на книжовни мъдрости, Св. Киприян постоянно преписва и разпространява полезни книги, превежда и редактира по-раншни преводи на светите книги. Особено място в творчеството му заема житието на светеца чудотворец, негов предшественик - митрополит Петър. И в това житие проличава панегиричния стил и похват, характерни за школата на древната българска столица.

Митрополит Киприян умира в лятната си резиденция на 16 септември (стар стил) 1406 г. Четири дни преди смъртта си той продиктувал грамота, като заповядал тя да бъде прочетена на глас при погребението му. В редица летописи към завещанието на Киприян се прилага философско-поетическо произведение за преходността и суетността на земния живот. Неговото дело е оценено от руските учени историци и изследователи.

Митрополит Киприян живее и твори в сложно време на междуособни борби, когато многобройните руски князе с мъка се разделят със своята независимост. В това отношение ролята на митрополит Киприян е огромна. Той допринася много за обединението на руските земи около Московското княжество, защото това е повелята на времето: за да дадат успешен отпор на многобройните вътрешни и външни предизвикателства, руските славяни е трябвало да бъдат единни и сплотени.

Духовният и граждански подвиг на митрополит Киприян не е забравен в Русия. Той е погребан в главния руски храм - в Успенския събор в Кремъл, в югозападното крило на черквата.


Продължител на делото на св. Патриарх Евтимий

Митрополит Киприан Български, фрагмент от иконата "Спас на престоле с припадающим Киприаном", XII в.Митрополитът св. Киприян Цамблак – българинът просветител, книжовник, иконописец и деятел на Православната църква в България, Византия и древна Русия, продължител на делото на своя духовен брат св. Патриарх Евтимий Търновски, е малко познат на широката публика в България.

Киприян Цамблак е роден около 1330 г. в Царевград-Търнов и произхожда от болярския род Цамблак.

Знатният болярски род Цамблак е изиграл важна роля в доброто възпитание и просвещение на младия юноша. Повлиян от извънредно високия духовен авторитет на преподобния Теодосий Търновски, Киприян постъпва в неговата школа – Кефаларевския (Килифарския) манастир.

"... Теодосий (...) привличаше като магнит много други от различни места и тази чудна планина се изпълни с много монаси ..." (житие на Св. преподобний Теодосий Търновски). Тук той се запознава с учението на исихазма, доразвива духовната си култура и придобива знания за борбата с ересите. В школата на Теодосий той общува със своите духовни събратя, сред които са ученият монах Дионисий Дивни и бъдещият духовен водач на българския народ – Св. Евтимий Патриарх български.

Това сътрудничество продължава и по-късно, когато поради зачестилите нападения върху обителта, школата е преместена в манастира "Св. Троица", създаден с помощта на цар Иван Александър. Когато през 1363 г. Теодосий Търновски решава да посети своя събрат от манастира в Парория (Странджа), също ученик на Св. Григорий Синаит – Цариградския патриарх Калист І, той взема със себе си четирима от най-добрите си ученици. Сред тях са Евтимий и неговият духовен брат Киприян. След смъртта на Теодосий (27 ноември 1363 г.) в манастира "Св. Мамант", той придружава Евтимий в Студийския манастир и по-късно се установява в Светогорската обител "Св. Павел". С праведния и свят начин на живот – познаване на свещените книги и писания, образованост и любознателност монахът Киприян се прочува сред братята в Светогорските манастири. За живота му черпим сведения от посланието "Еуфимия" на св. Патриарх Евтимий до инока Киприян.

В манастира способният монах задълбочава знанията си върху учението на Григорий Палама и прави първите си опити в иконографията. Всички тези изключителни  качества са забелязани от патриарх Филотей Кокинос, заемащ Константинополската патриаршеска катедра през 1354-1355 г. и 1362-1376 г. Той привлича Киприян в Константинопол и го прави свое специално доверено лице – "приближен инок".

Да припомним факта, че Константинополската патриаршия в тези години е радетел за единството на православната църква във всички територии, държави и княжества, населени с православни и спомага за завоюване на нови територии на православната религия. Нейната ръководна роля, влияние и подпомагане на поместните църкви с книжнина и специалисти продължава и след падането на Константинопол под турска власт. Тя не е завладяна от по-късно родената "Мегали идея", за което свидетелства факта, че патриарси в Кнстантинопол са избирани и от средата на славянското население.

Св. Киприян ЦамблакПрез втората половина на ХІV в. в земите на древна Русия се забелязва засилване на католическото влияние в Полша и Литва, и борбата на литовците срещу кръстоносците; раздробеност поради хунските нахлувания и княжески междуособици. Поради издигане ръководната роля на Московското княжество и обособяване на самостоятелна Московска митрополия с претенции за първенство на православната вяра в руските земи, се поражда конфликт с Киев, т. е. единството на Велика Рус и Мала Рус е застрашено. Митрополитът на Киев и цяла Русия с местоположение в Москва Алексий (Бяконт) (1354-1378) занемарявя посещенията и задълженията си към западноруските земи, подложени на интервенция от католическата църква. Поради тези причини великият киевско-литовски княз Олгерт (1341-1377) се жалва за това на Патриарх Филотей. За това спомага и обстоятелството, че след смъртта на митрополит Роман (1354-1361), Литва загубва главата на своята православна църква. През 1371 г. той написва официално писмо за помощ до Константинополския патриарх, в което описва горепосочените факти и едновременно с това замесва в злоупотреби Московския митрополит Алексий. На загрижения цариградски архийерей му трябвал добре обучен в църковните дела човек, който да разследва и изправи зародилата се ситуация. Като човек с богословска подготовка, образован, владеещ гръцки и старобългарски език – употребявян в днешните територии на България, Македония, Тракия, Сърбия, Влашко и Молдова и близостта до старославянския език на народите, населяващи древна Рус, Киприян се явявал идеалния човек за тази мисия.

През 1373 г. апокрисарий Киприян пристига в Русия в качеството си на патриаршески пратеник. През време на престоя си той се запознава с проблемите на Киевско-Литовското княжество, а благодарение на личните си качества на високоерудиран християнин и човек, той се сближава с княз Олгерд и сина му княз Владимир, като успешно решава поверената му мисия. Впечатлен от него, княз Владимир Олгертович пожелава да го има за свой духовен баща и моли Цариградския патриарх да го постави на митрополитския престол в Киев. Отчитайки заслугите му в повереното пратеничество и стремежа да запази православието и единството на славянските земи в източна Европа, патриархът удовлетворява молбата.

На 2 декември 1375 г. патриарх Филотей ръкополага Киприян за митрополит Киевско-Литовски с тенденция, след смъртта на Московския митрополит Алексий, той да заеме митрополитския престол в Москва и да оглави църквата на цяла Рус. Прозорливата обединителна политика на Константинополския патриарх за славяните в древна Русия се осъществява с назначаването на новия църковен глава.

За да осветлим най-добре живота и работата на новия митрополит и тежките задачи и борби, които предстоят да преодолее на митрополитската катедра в Киев и Москва, трябва да знаем добре обществено-политическата, историческа и духовна обстановка и събития по това време. В официалните исторически летописи Св. Киприян е глава на Руската църква от 1375-1406 г. Но тук искам да отворя една скоба: Киприян Цамблак е митрополит на православната Киевско-Литовска църква с център Киев от 1375-1406 г., а духовен глава на  Московското княжество и митрополит на цяла Русия е в периода 1380–1382 г. и 1389–1406 г. Защо е така?! Да проследим събитията.

След завземането на Киевска Рус от Литовския княз Гедимин (1316 – 1341), той установява опекунство над властта в Киев. Въпреки опитите на католическата и в частност на православната църква за покръстването му, той си остава езичник. Животът на литовските князе и техните наследници, приели православието преминава в непрекъснати борби с Тевтонския орден, Полското княжество, прибалтийските и руски княжества. Често тези битки са между роднини – братя и братовчеди; например княз Кейстут има 7 сина, а неговият брат великият княз Олгерд оставя 12 наследника. На юг владенията на Олгерд се разширяват с присъединяването около 1360 г. на Брянското, Северското и Черниговското княжества. През 1362 г. Подолската земя е присъединена към Литва след победите на великия княз Олгерд над трима татарски ханове в битката при река Сините води. След Подолието е присъединена напълно Киевската земя, като Олгерд измества от престола киевския княз Фьодор, подчинен на "Златната Орда" и предава Киев в ръцете на своя син княз Владимир (1362 г.). Олгерд отправя своите сили срещу руските земи, стараейки се да утвърди своето влияние в Новгород и Псков. Това му се отдава само отчасти, вследствие съперничеството на Москва, но смоленският княз се намира в пряка зависимост от Олгерд, независимо от походите на русите през 1368 и 1375 г. срещу Смоленск. За завземането на Волынската земя княз Олгерд води упорити битки с Полша, завършващи с мир през 1377 г. Земите Берестийска, Владимирска и Луцка преминават към Литва, а Холмска и Белзската – към Полша. Пез 1377 г. великият Киевско-Литовски княз Олгерд умира.

По това време сред руските княжества се издига Московското начело с княз Семьон Иванович, с което великият литовски княз Олгерт се намира в мирни отношения. През 1363 г. в подчинени на новата сила – Московското княжество са Ростов, Суздал, Нижни Новгород. В 1364 г. са издигнати каменните стени на Москва – Кремль и тя става трудно достъпна за завоевателите. При княз Дмитрий Иванович (1350–1389) се появава разрив между московското и литовското княжества заради Твер, където за престола спорят кащинският княз Василий Михайлович и неговият племенник княз Всеволод Ал. Хомски. Москва поддържа първия, а Литва – втория. Олгерд извършва няколко похода в московските владения през 1368, 1370 и 1372 г., но те са неуспешни и след тях литовският княз згубва влиянието си над Твер.

През втората половина на ХІV в. в хунско-татарските племена на Златната Орда започват значителни раздори и упадък. За 20 години от 1359 до 1380 г. в нейното управление се сменят 25 хана. В 1378 г. княз Дмитрий разбива татарите на хан Мурза на бреговете на р. Родна, а упадъкът завършва със знаменитата Куликовска битка през 1380 г. В нея обединените руски войски на княз Дмитрий разгромяват пълчищата на хан Мамай и за тази победа князът получава всеруско признание и обич, става велик княз и приема титлата Донски. Спирам се подробно на по-горните събития, които изиграват решителна роля за издигане на Москва при новия велик княз Дмитрий Донски и са съдбоносни за живота на митрополит Киприян. От очерталата се обстановка виждаме, че новият митрополит на Киевска Рус и бъдещ на цяла Русия пристига в Киев по покана от литовския велик княз Олгерд – върл съперник и противник на Москва и нейния княз с поддръжката на Константинополския патриарх. Тук Киприян става духовен баща на сина му княз Владимир Олгердович. По това време в Москва е седалището на митрополит Алексий, който до пристигането на българина носи титлата Киевски, Литовски и на цяла Русия.

След ръкополагането на новия митрополит в Киев, фактически за стария московски митрополит Алексей остава ръководството само на земите на Московското княжество. Той е духовният баща на бъдещия велик княз Дмитрий Донски. Поради съперничесвото между двамата князе и техните духовни учители след смъртта на Алексий през 1378 г., Московският княз, който иска да държи и духовната власт в свои ръце не изпълнява клаузата в договора с патриарх Филотей за поставянето на митрополит Киприян начело на Московската катедра. Той избира за този пост своя любимец – придворния свещеник Митяй (Михаил).

След низвегването, митрополит Киприян предприема пътуване по суша до Константинополския Патриарх, който да разреши възникналия православен скандал. Прекосявайки българските земи, той посещава родния Търновград през 1379 г., посрещнат сърдечно от Патриарх Евтимий – срещата е вълнуващо описана от Григорий Цамблак.

След сложна църковно-дипломатическа борба през 1380 г., правата му като глава на Руската църква са узаконени и митрополит Киприян се завръща в Киев. Междувременно протежето на великия княз, заемащо митрополитската московска катедра Митяй-Михаил (1378-1379) умира внезапно в 1379 г. и митрополитският престол е свободен. На 23 май (ст. стил) 1381 г. на празника Възнесение Господне митрополит Киприян е посрещнат тържествено със звън на камбани от народа на Москва и висшето духовенство. Поради водената независима политика от централната власт, която отстоява до край, той е набеден в предателство и съдружие с литовските князе от Дмитрий Донски – прогонен от Москва през 1382 г. се завръща в Киев.

След низвергването му борбата за митрополитския престол в Москва се изостря, като решителна роля в нея играят князете на литовското и московското княжества – Дмитрий Донски и Владимир Олгертович. За  московски митрополит с благословията на Константинопол е избран гръка Пимен (1382-1385), който не е посрещнат добре от народа, местното духовенство и княза, получавайки сана чрез измама. Под давление на Дмитрий Донски и благословията на популярният светец Сергей Радонежки, за московски митрополит по-късно е наложен суздалският архиепископ Дионисий (1384-1385), който заминава в Цариград да получи патриаршеска благословия. На връщане от там той преминава през земите на Киевска Рус, където е задържан от литовският княз Владимир Олгертович през 1384 г. По сведение на полските историци, самозванецът според княза е разпитван, защо иска да бъде Московски митрополит, след като законен глава на руската църква е митрополит Киприян. Отстоявайки правата на българина, князът изпраща Дионисий на заточение и той умира там в 1386 г. Заради това за митрополит в Москва е възвърнат Пимен.

През годините на тези метежни събития Киприян се явява отново в Цариград при Патриарх Ниил (1380-1388) на патриаршески съд, където правата му за митрополитския престол  в Москва са потвърдени.

В края на 1387 г. по време на Константинополския събор е решено, че "митрополит Киевско-Литовски и на цяла Русия ще бъде и ще се нарича кир Киприян, който до края на живота си ще заема този пост". Това законно право той получава едва след смъртта на великия княз Дмитрий Донски през 1389 г. Есента на 1390 г., през четвъртата седмица на Великия пост, митрополит Киприян тържествено влиза в Москва посрещнат от духовенството и новия княз Василий Дмитриевич (1389-1425).

Управлявайки йерархиите в две различни държави митрополит Киприян съумява  да съхрани единството на руската земя и църква. Когато през 1395 г. хан Тамерлан (Тимур) напада руските земи, митрополитът също като своя събрат св. Патриарх Евтимий организира и повдига самочувствието – духа на населението и войните, защитаващи града.

Той организира на 26 август посрещане извън града на чудотворната икона от гр. Владимир "Владимирската Св. Богородица" – закрилницата на руския народ, която след това е внесена в Москва. "Като слънчева заря" (според руския летопис) огрява светинята руската земя и разколебаният хан оттегля войските си. Заради това знамение на иконата, държана от митрополита, той е почитан от руския народ преживе като чудотворец.

На това свещено място със съдействието на Киприян е основан през 1397 г. Сретенският манастир и всяка година на 26 август с литийно шествие иконата се изнася от Сретенската обител и се внася в Успенския събор. Преживял тежко превземането на своето отечество България от турците, Киевският и на цяла Русия митрополит Киприян Цамблак завършва земния си път на 16 септември (ст. стил) 1406 г. в лятната си резиденция, разположена на Трехсветская горка в Москва. Над гроба му прочувствено слово държи неговият  племенник и ученик Григорий Цамблак, който по-късно е ръкоположен за митрополит Киевски (1415-1420) с катедра в Новгород. В своето "Похвално слово за Киприян" той се обръща към руския народ с думите: "Нашето Отечество го роди, а вам Бог дари... ...Отче Киприяне, наистина ти си светило (слънце) за руската земя". Надгробното слово на Григорий Цамблак (препис на творбата от ХVІ в.), посветено на митрополит  Киприян е напечатано в "Чтениях Общества истории и древностей российских" (1872 г., кн. 1). Погребан е в съборната черква "Св. Богородица" близо до основания от него храм "Три светители", като службата се води от епископите Григорий Ростовски, Митрофан Суждалски, Ларион Коломенски в съслужение на епископи, архимандрити и свещеници, в присъствие на многохилядно множество.

В историята на руската църква и държава митрополит Киприян заема важно място. Като образован духовен пастир на Древна Русия той се отличава със своята скромност и святост в начина си на живот. Съвременниците му го наричат мъжът с "разум за божествено изпълнение, носител на всякакво целомъдрие и велик книжовник". Той запазва единството на църква и народ и продължава езиковата реформа на св. Патриарх Евтимий на местна почва, като заменя стария студийски църковен устав на Теодор Студит и приспособява богослужебната литература към изискванията на по-новия йерусалимски.

Обичайки безмълвието, митрополит Киприян често се усамотява в своето извънградско село Голенищево и там на спокойствие, сред тишината се отдава на размишление, четене и тълкуване на словото Божие и собственоръчно писане на книги. Под перото му излизат псалтири (Ръкопис в Московска духовна академия), служебници, требници, химни, литературни статии – в повечето случаи преводни. Св. Киприян се отнася ревностно към църковното богослужение, сам превежда от гръцки, а една молитва –  съчинява сам. Служебника и Требника са преведени от него и отчасти приспособени за руската богослужебна практика. Литературните му трудове са девет послания и грамоти от юридически характер и четири послания от исторически характер. Митрополитът познава много добре църковните канони, за което свидетелстват неговите послания и грамоти с юридическо съдържание. По-значими са: послание към игумен Афанасий; послание към псковското духовенство с наставления за служебната практика; поучения към новгородското духовенство за черковната служба; изправяне трудовете на патриарх Никон в духа на богослужебните порядки на ХІV-ХV в. Изучаването на последните произведения на Св. Киприян, имат важно значение за разясняване на разногласията, възникнали при изправяне на книгите на патриарха и дават нова светлина за църковните отношения въведени при Никон. Духовното му завещание написано четири дни преди смъртта е филосовско-поетически труд за преходността и суетата на земния живот.* Най-значителното произведение на Киприян е Пространното житие на митрополит Св. Петър Волынянин (Ратенский) – Киевски и Галицки митрополит (1308-1321) и първият Московски и на цяла Русия (1321-1326). То е написано в знак на благодарност към светеца, в чест на изцелението на Киприян от болест, която преодолява и избавлението му от преживяните беди, съпътстващи неговия живот. Голяма е заслугата му като църковен историк, защото той пръв събира канонически статии за руските светци и князе.

Митрополитът е известен не само с грижите си за духовните нужди на паството си, но и с критиките си към безчинствата на отделни владици върху миряните по места; т. е. забогатяването им, за сметка на бедните християни. Духовният отец на народа Киприян проповядва любов към паството и непримиримост към епископските своеволия в епархиите. Той се старае непрекъснато да учи народа да има страх от Господа и със своите умни и одушевени наставления се харесва на всички. Киприян работи за "утвърждаване на православните в благочестие". Участник  е в събора осъждащ патриарх Макарий и е личността, която обръща в православни трима хунски вождове.

Митрополит Киприян е известен радетел за преговори с католическата църква и за свикване на църковен събор по този повод, но диалогът да е на принципна основа. Известно е сътрудничеството и уважението на най-големия светец по това време в Русия Сергий Радонежки към Киприян. Поради зачестилото нахлуване на ереси в земите на древна Русия, митрополит Киприян се опитва да свика църковен събор, за да бъдат те заклеймени по подобие на Търновския събор против богомилите, но това му начинание не се сбъдва. Съдейства за възстановяване дейността на разграбената от хунските нашествия Киевско-Печорска обител.  По негово време и със съдействието му са създадени Сретенският (1397 г.) и Савино-Старожевския (рус. – Савинно-Сторожевкий монастырь) (1404-1405 г.) манастири, изградени са нови храмове, подпомогнати са много обители. Киприян лично спомага за съграждане на черквата "Св. Три светители" и Катедралния (съборен) храм в Савино-Старожевската обител "Рождество Богородично" в Москва.

По времето на Киприян Цамблак в манастирите на Новгородска, Псковска и Суздалско-Владимирска области се оформят известните иконописни школи – Новгородска, Строгановска и Московска. Митрополитът е радетел на иконописта – сам рисува икони и според последните изследвания (Бетин Л.В. – Митрополит Киприян и Теофан Грек, 1976 г.), подкрепя дейността на известните зографи, творили в древна Рус по това време – Теофан Грек (ок. 1340-след 1405) и Андрей Рубльов (1360/70-1427/30). Предполага се, че познанството му с Теофан Грек датира от по-рано, по време на престоя му на Св. Гора. Изследователите смятат, че мистицизмът и предопределението на съдбата – теми от края на ХІV и нач. на ХV в. в творчеството на Рубльов, са повлияни от личното познанство с митрополита. Според последните изследвания се предполага, че Естахологията (края на света)  и сцените, рисувани от Рубльов по темата "Времето на Страшния съд", са повлияни от учението на исихазма, на което митрополитът е следовник. В тези сцени образът на жената често е олицетворение на съблазънта и оръдие на дявола. Може би в Страшния съд, рисуван от Рубльов, той се ръководи от известната мисъл на Всерусийския митрополит: "Жената – това е инструмента, който дяволът използва, за да завладее нашата душа".

Митрополит Киприян в краката на Христос, руска иконаОбразът на Св. Киприян Цамблак, митрополит на цяла Русия – чудотворец, е застъпен сериозно в руската иконография. Известни са следните икони: Волоколамска икона на Св. Богородица с всерусийските митрополити Киприян и Геронтий от ХVІІ в., Митрополит Киприян в нозете на Христос Вседержител на трон, Митрополит Киприян – ХІХ в.

В България, популярност е получил образът на Св. Киприян, митрополит Киевски и Московски – стенопис от ХХ в. в черквата "Св. Седмочисленици" в гр. София.

Духовният и граждански подвиг на митрополит Киприян за запазване вярата и цялостта на народите на Древна Русия, както и издигането на Московското княжество като обединителен център  в края на ХІV в. не са забравени. За своите заслуги българинът – Киевски, Московски и на цяла Русия митрополит Киприян Цамблак е канонизиран официално от Руската църква за светец и чудотоворец през 1472 година. Светите му мощи са пренесени в Патриаршеската катедрала на Москва – Успенския събор в Кремъл, положени са в мраморен саркофаг и се намират в югозападното крило на храма. Вярващите и богомолците, които и днес посещават катедралата вярват в чудодейната сила на неговите тленни останки. Всяка година на 29 септември (16-ст. стил) се почита деня в памет на Св. Киприян чудотворец, митрополит Киевски и Московски и на цяла Русия, като в службата се изпълнява тропарът, специално посветен на него.*

* Ето как описва древния "Владимирски летописец" четенето на духовното завещание на митрополит Киприян над неговия гроб.

"И преже преставления своего за 4 дни написа грамоту незнаему страннолепну, акы образ прошениа, рекше всех благословляя и прощаа и от всех благословлениа и пропрощениа требуя и всем же мир; се же конечнаго ради любомудрия. Се же заповеда епископом: егда мя влагаа во гроб и тогда прочтите сию грамоту вслух всем людем, и еже и бысть. Се же сътвори Григорей епископ Ростовский и прочте ю велегласно и у (л. 216) слышана быст всему народу, егда чтуще ей и многим на слезы подвижася, а преже сего такова грамота не бивала."(Институт по история, Документи, Русия (ХVІ в.), 1520-1540, Владимирски летописец)



Българският дух в руското православие

Митрополит Киприан Български, фрагмент от иконата "Спас на престоле с припадающим Киприаном", XII в.

Митрополит Киприан - фрагмент от иконата "Спас на престоле с припадающим Киприаном", XII в.

"Ние в Русия изпитваме чувство на голяма благодарност към България за своя литературен език, за началото на руската литература и за ония забележителни идеи, които са били провъзгласени през Симеоновия век - общочовешките идеи... Църковнославянският език, пренесен в Русия от България не само чрез книгите, но и устно - чрез богослужението, веднага става в Русия своеобразен индикатор на духовните ценности. България даде на източните славяни висшия слой на езика, "полюса на духовността"..."

Акад. Дмитрий С. Лихачов

Покръстването на българите и спасяването на старобългарската писменост, създадена от светите Кирил и Методий и доразвита от техния ученик св. Климент Охридски, се оказва акт, който надхвърля политическите амбиции на княз Борис да издигне държавата като равноправен субект на Европейския югоизток. Създадената от България християнска култура спомага за приобщаването и утвърждаването на южните и на източните славяни към православната цивилизация. Един от големите български приноси в това отношение е християнизирането на Киевска Русия.

Древноруската Йоакимовска летопис разказва, че покръстителят на Русия Св. княз Владимир приема християнството от българите. Сред руските хуманитаристи тази теза има както привърженици, така и противници. Актът е извършен през 988 г. - повече от един век, след като България става християнска държава. В ръкописа четем още, че "българският цар Симеон изпратил в Русия учени йереи (свещеници) и книги". Вероятно става въпрос за мисия на български духовници, благословена лично от българския владетел. Тя е осъществена или по времето на великия киевски княз Олег, с когото се предполага, че цар Симеон е сключил някакъв военнополитически съюз, или при неговия син Игор. Но и в двата случая тази православна мисия предхожда най-малко с половин век покръстването на Киевска Русия.

Показателен е и фактът, че духовният наставник на Игоревата съпруга - Св. княгиня Олга, първата жена-християнка от руската династия - е презвитер Григорий, българин по народност. Вероятно той е изиграл важна роля за популяризиране на християнството във великоруския княжески двор. Затова подсказва и неприязънта, с която го "удостоили" византийските власти, когато Григорий посетил Константинопол през 957 г. като член на делегацията, водена от княгиня Олга.

Самата Олга не успяла да утвърди християнството в Русия - синът й Светослав гледал с пренебрежение на Христовата вяра. Но колкото и да е абсурдно, походите, които той предприел към България и които в известна степен допринесли за отслабването и завладяването й от Византия, дали силен тласък за проникването и разпространението на православието и старобългарската литература в руска среда. Ето защо актът на Светославовия син Владимир през 988 г. е логичен резултат от близо едновековното проникване на разбираемата за русите старобългарска писменост и свързаната с нея православна духовност.

Любопитен факт е, че езическа Русия била обект на духовно влияние не само от страна на православна Дунавска България. Интерес към русите, които още не са познавали единобожието, проявявала и мюсюлманската Волжко-Камска България (основана от Еспериховия брат Кубер). През 986-та, две години преди покръстването, в Киев идват мисионери-българи, изповядващи мюсюлманската вяра. Те предлагат на княз Владимир да приеме исляма. Така за кратко Киевска Русия изпитва влиянието на българите от две страни - от югозапад и от североизток.

След покръстването Владимир на свой ред решава да разпространи християнството във Волжко-Камска България. Тази мисия при волжките българи той възлага на "философа" Марко Македонянин. Прозвището му показва, че вероятно става дума за български духовник от западните предели на Балканите. Тъй като ислямът вече имал силни позиции във Волжко-Камска България, мисията на Владимировите пратеници била неуспешна. Но според летописите в същата година на пратеничеството в Киев били кръстени "четирима князе български". Те вероятно са принадлежали към аристокрацията на волжка България, но имената им не са запазени. Така православието, дадено на Киевска Русия от Дунавска България, станало достояние и за някои от волжките българи, които са братовчеди на българите от Балканския полуостров.

Преди да приеме християнството, Владимир естествено живеел според езическите руски обичаи, които му позволявали да има повече от една съпруга. Една от тях била българска княгиня. Житието на бъдещия княз-покръстител разказва, че тази българка с благороднически произход имала също толкова важно значение за разпространението на православието в Киевска Русия, каквото има и нейният съпруг. Тя родила на Владимир двама синове, които станали негови любимци - Борис и Глеб, които при кръщението си били наречени Роман и Давид. Тези имена са характерни за Преславско-охридската традиция в именуването на нашата аристокрация: по това време България е управлявана от цар Роман, а Давид е един от комитопулите, оглавили съпротивата срещу Византия. Не е изключено кръщелните имена на Владимировите синове да са още един аргумент, подкрепящ българския произход на майка им. Впоследствие Борис (Роман) и Глеб (Давид) станават първите светци и мъченици на Руската църква.

Св. Михаил Българин и св. Киприян Българин

Владимировото житие разказва, че българската му съпруга дошла в Киев със своя личен свещеник Михаил, който бил духовният й наставник. Името на този свещеник съвпада с името на първия Киевски и Всерусийски митрополит. Според житието на св. княз Владимир, при покръстването на Русия свещеник Михаил бил изпратен в Константинопол (център на източноправославната йерархия), за да бъде ръкоположен за епископ. По-достоверни обаче са данните от Йоакимовската летопис, според която Владимир се обърнал към Константинополския император и патриарха, да му изпратят "митрополит Михаил, мъж изключително учен и богобоязлив, същински българин, с четирима епископи и много йереи, дякони и псалтове от славяните (българите)... По съвет на Владимир митрополитът постави епископите в градовете: Ростов, Новгород, Владимир, Белгород." Така първият духовен глава на Руската църква и първите руски епископи са българи по народност.

Митрополит Михаил Болгарин е бил или архиерей на служба към Константинополската патриаршия, или митрополит от източните епархии на Българската патриаршия, които по това време вече са били завладени от византийците. Вероятно този велик българин, светителствал в Киев някъде до края на Х в., е въвел сред новопокръстения руски народ старобългарския като богослужебен и държавно-административен език. Така се осъществява първото южнославянско влияние в руската култура, което е по-правилно да се нарича българско.

Михаил Болгарин е първият от осемте български архиереи, които в различни периоди от време оглавяват престола на великоруските митрополити или заемат други митрополитски катедри в Русия.

Най-известният от тях е св. Киприян Българин - роден в Търново през първата половина на ХIV в., произхождащ от известния болярски род Цамблаковци, ученик на св. Теодосий Търновски и духовен брат на Св. Патриарх Евтимий.

През 1373 г. Константинополският патриарх Филотей, който имал дългогодишно приятелство с Киприян, го изпраща с мисия в руските земи. Българският духовник трябвало да помири Московското княжество и Литовската държава, чийто конфликт застрашавал единството на Руската църква. Литовските князе недоволствали, че духовният глава на Русия - Великоруският митрополит, поддържал само московския княз и не посещавал западноруските земи. Съществувала опасност тези райони да приемат католицизма. През 1375 г. Киприян бил ръкоположен за Киевско-литовски митрополит и станал духовен баща на литовския княз Олгерд. Той установил и тесни духовни връзки с живелия по това време Сергий Радонежки, един от най-почитаните руски светци. Московският княз Дмитрий Донски обаче отказвал да приеме Киприян за духовен глава на Русия и го прогонил от своите владения, подлагайки го на унижения и малтретиране. Едва една година след смъртта на Дмитрий Донски - през март 1390 г., Киприян бил посрещнат тържествено в Москва като Всерусийски митрополит. По време на своето светителстване той успял да обедини в духовно отношение руските земи и да издигне авторитета на Московското княжество.

Киприян Българин активизира колонизирането на Руския север с православни манастири. Той основава и най-стария запазен московски манастир - Савино-Стожеровския. Въвел в руска среда Патриарх-Евтимиевата правописна реформа, преодолял опитите на западноруските земи да приемат католицизма и станал свидетел на трагичния край на родната му България, Киприян бил радетел за изглаждане на отношенията между православния Изток и католическия Запад. След падането на Търново под османска власт той искал да се свика Вселенски събор, който да провъзгласи обединението на всички християни срещу османските завоеватели. Но това така и не станало - Киприян починал 9 години след завладяването на българската столица, негов роден град. С много почести бил погребан в Успенския събор в Кремъл, където почиват главите на Руската църква. През 1472 г. е канонизиран за светец.

Със своята книжовна дейност св. Киприян Българин изградил истински духовен мост между българската и руската православна култура. Десетилетие след смъртта му престола на великоруските митрополити заел неговият племенник - Григорий Цамблак, който написал за своя чичо, обръщайки се към руския народ:

"Него нашето отечество откърми, пък на вас Бог го дари; и нему вие за много се наслаждавахте; ние се лишихме. И вие с него се украсявахте, а ние от желание за него тъгувахме, и с него вие преуспявахте, като растяхте в заповедите Господни!"

Имената на Киприян и Григорий Цамблак са свързани с времето на второто българско влияние в руската култура. След тях на руска земя светлината на българското православие разпалват Григорий Болгарин (ср. на ХV в.); Киевско-Литовския митрополит Йосиф Болгаринович (кр. на ХV в.); Нектарий Велешки, митрополит на Велес и архиепископ на Охрид до кр. на ХVI в., принуден да търси спасение от турците в Русия и ръкоположен за архиепископ на Вологда в началото на ХVII в. В началото на XVIII в. един от последните Охридски архиепископи Филотей също намира убежище в руската земя и е ръкоположен за епископ на Смоленск. Междувременно от средата на ХV в. започва и обратният процес - облагородена и укрепвана от високите постижения на средновековната българска православна култура, Руската църква започва да изпраща средства и книжнина към поробените християни на Балканите...

В памет на светителя Киприан, митрополит Киевски

Свети Киприан, митрополит Киевски и всеруски чудотворец, бил родом от България (от Търново, бел.ред.) и се отличавал със светия си живот (1), голямото си любомъдрие и начетеност в свещените книги (2). Той назидавал всички със своето боговдъхновено учение и душеспасителни наставления. Свети Киприан ревностно се подвизавал в делото на непрестанното учителство (3), наставлявал паството си да пребивава в страх Божий, всячески да се въздържа от смехотворство и празнословие и особено да усърдства в молитвата и истинското покаяние.


* Село Голенишчево е разположено на живописно високо място зад Воробьовите възвишения около Москва и съществува досега. По друго време светителят се уединявал край така нареченото Свято езеро във Владимирска област, където също така построил храм в името на Преображение Господне. Бел.ред.

Той обичал тихия, безмълвен живот и затова често се оттеглял в своето митрополитско село Голенишчево*. Това безметежно място било разположено между две реки - Сетун и Раменис, и било заобиколено с гъста гора. Тук той построил храм в името на тримата светители Василий Велики, Григорий Богослов и Иоан Златоуст. Тук ръкополагал епископи и свещеници и усърдно се занимавал с преписване и превод на много свещени книги от гръцки на славянски (4) език. Той написал и житие на великия чудотворец светителя Петър, митрополит на цяла Русия (5).

Свети Киприан се упражнявал много и в молитвата и четенето на Божествените писания (6). Винаги имал в ума си паметта за смъртта, страшния съд Христов, мъченията на грешниците и блаженството на праведниците.

Преуспявайки в тези богоугодни подвизи, митрополит Киприан достигнал дълбоки старини и легнал на смъртния одър в своето село Голенишчево. Четири дни преди кончината си той написал прощална грамота, в която давал прошка и благословия на всички вярващи и сам с истинско християнско любомъдрие и смирение искал прошка от тях. Свети Киприан направил така, защото знаел каква сила има смирението: то покрива греховете и насочва всичко към добро. Преди кончината си светителят заповядал на епископите и приближените си да прочетат грамотата над гроба му при неговото погребение (7).

В такова смирение, с благодарствена молитва на уста, той починал в Господа в година 6914 от сътворението на света (през 1406 г. от Р.Хр., бел.ред.), на шестнадесетия ден от месец септември (по православния календар) (8).

Бележки на редактора за живота и делото на св. Киприан

(1) Светителят Киприан отначало извършвал монашески подвизи на Атон, където по свидетелството на Търновския патриарх Евтимий се прочул с подвизите си.

(2) Със своята образованост, любознателност и начетеност в свещените книги той бил известен още на Атон, откъдето се обръщал до свети патриарх Евтимий с молба да му пише за някои "църковни неща", а именно по въпросите за поклоните в дните на Петдесетница и в 12-те дни между Рождество Христово и Богоявление, за причастието със Светите Тайни при отсъствието на свещеник в пустините.

Неговата образованост, както и светият му живот, привлекли вниманието на Константинополския патриарх Филотей, който го приближил до себе си и го направил свое доверено лице, а после го ръкоположил за митрополит - първоначално на Киев и Литва. След смъртта на светителя Алексий свети Киприан станал митрополит на цяла Русия, като поел управлението на Руската църква през 1390 година, две години след църковно-йерархическите раздори.

(3) Като паметници на неговото учителство са останали различните му послания, проникнати с дух на истинско християнско любомъдрие и ревностна пастирска грижа за духовните нужди на повереното му паство. Особено внимание заслужават посланията до игумен Атанасий и до псковското духовенство.

(4) Свети Киприан превел от гръцки Требник и Служебник, които в някои отделни части били приспособени към потребностите на руската църковна практика, канони и молитви, а също и Номоканона, който през XVI в. още се пазел в Московския Успенски събор. На него приписват и някои по-малки статии с литургически характер, част от които са преводни, а други - авторски. Светителят събирал канонически статии за руските светии и князе, разпращал преписи на литургията и други свещенодействия, като прилагал обяснения за тях и изобличавал произвола при извършването им. Изобщо в историята на Руската църква митрополит Киприан заема важно място, особено като радетел за изправяне на църковно-богослужебните книги и църковните обреди. Едно древно известие за свети Киприан свидетелства, че той "превел много свети книги от гръцки на руски език и оставил много писания за наша полза".

(5) Съставеното от свети Киприан житие на свети митрополит Петър е проникнато от живо благочестие и е знак на благодарност заради избавянето от беди и тежък недъг, както свидетелства самият автор. До нас са достигнали още няколко негови исторически съчинения, някои от които са влезли в така наречената "Степенна книга". Запазено е свидетелство, че свети Киприан е написал много от житията на руските светии.

(6) Според летописа свети Киприан бил изпълнен с "всякакво любомъдрие и разум", бил "много книжовен и духовен, писал книгите си със своята ръка и се упражнявал често в молитва и четене на Божествените Писания".

(7) Прощалната или духовната грамота на свети Киприан била прочетена, според волята му, на неговото погребение, а после била четена и при погребенията на неговите приемници. Тя е изпълнена с християнско любомъдрие, проникната с дух на дълбоко благочестие и с трогателно красноречие повествува за тленността, суетата и нищожността на всичко земно и паметта за смъртта.

(8) Мощите на свети Киприан били открити през 1472 г. и оттогава почиват в Московския Успенски събор. Особено внимание през времето, когато свети Киприан управлява Руската църква, заслужава чудното избавление на Москва и Русия чрез защитата на Божията Майка от страшното нашествие на азиатския завоевател Тамерлан. То съвпаднало с пренасянето на чудотворната Владимирска икона на Божията Майка от Владимир в Москва, извършено по разпореждане и желание на свети Киприан.

Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски.


Резултат с изображение за великомъченица Евфимия Всехвална Страдание на света великомъченица Евфимия Всехвална

(1) Халкидон - главен град на римската провинция Витиния, на южния бряг на Пропонтида - Мраморно море, разположен срещу град Византия.

(2) Проконсул - наместник на императора в провинциите или областите.

(3) Арей (Арес) или Марс - езически бог на войната и пазител на хората и полята от всичко вредоносно.

По време на царуването си нечестивият Диоклетиан (в началото на IV столетие, бел.ред.)  поставил за управител на Халкидон (1) проконсула (2) Приск. Проконсулът възнамерявал да устрои празник на езическия бог Арей (3), в чиято чест в града имало храм, а в храма било поставено негово изображение. Той изпратил указ до околните градове и селища, като заповядал в името на царя всички да се съберат в Халкидон на празника и според имущественото си състояние да принасят жертви на Арей. В указа си Приск заплашвал с големи мъчения онези, които не изпълнят заповедта му и не се явят на празника, и постановил той да се проведе на деветия ден след издаването на указа.

И ето, когато настъпил определеният за бесовския празник ден, в Халкидон се събрали много хора с жертвени животни и празнично ликували, като принасяли в жертва овце и волове и се покланяли на бездушния истукан, или по-добре да се каже - на беса, обитаващ в него. Тогава местните християни, погнусени от богомерзкия празник и опасявайки се от страшния гняв на проконсула, започнали да се крият, събирали се на тайни места и служели на истинския Бог, нашия Господ Иисус Христос. А проконсулът заповядал да се издирва дали няма някой, който се противи на заповедта му и не се покланя на Арей. Станало ясно, че на мъчителя се противят християните, защото не изпълняват повелението му и не въздават на беса онази чест, която подобава само на единия истински Бог. Разгневен, Приск заповядал да ги открият и да ги предадат на мъчения.

По това време на едно тайно място се криели четиридесет и девет християни и възнасяли молитви. Сред тях била и една прекрасна девица на име Евфимия, от благородно потекло, дъщеря на благочестивия сенатор Филофрон и съпругата му Теодоросия. Донесли на мъчителя за тях и той заповядал да ги хванат и да ги доведат при него на съд. Свирепите му слуги веднага с оръжие в ръце се устремили като зверове на плячка върху събраното Христово стадо. Домът, където вярващите тайно служели на Бога, бил обкръжен от всички страни, за да не може никой да избяга. Слугите разбили вратите и без милосърдие помъкнали християните един по един навън, а когато хванали всички, с унижения и насмешки ги повели при проконсула. Водени като овци на заколение, светите смирени Христови раби застанали пред мъчителя, готови да пострадат за своя Господ дори до проливане на кръв.

Когато ги видял, гордият властник казал:

- Вие ли се противите на царската и нашата заповед, като пренебрегвате жертвоприношението в чест на великия бог Арей?

Християните отговорили:

- Без съмнение трябва да изпълняваме царската или твоята заповед, ако тя не е противна на Небесния Бог, проконсуле. Но когато е противна на Бога, не само не трябва да се подчиняваме, а дори да се съпротивляваме. Ако ни заповядваше нещо, в което сме длъжни да се подчиним на властите, бихме въздали "кесаревото кесарю" (Мат. 22:21). А тъй като вашата заповед е богопротивна и богомерзка, понеже повелявате да почитаме тварите вместо Твореца и ни карате да се поклоним и принесем жертва на беса, а не на Вишния Бог, няма никога да я изпълним, защото сме истински поклонници на живеещия на небесата истински Бог.

Тогава мъчителят отворил лъжливите си уста, изострил като бръснач лъстивия си език и се обърнал към тях с хитроумна реч, като обещавал дарове и почести и се стараел да отклони от правия път към гибелното идолослужение онези, които Господ "придобил с честната Си кръв" (Канон на Сретение Господне, песен 3, ирмос, бел.ред.). В същото време той ги заплашвал със страшни мъки, ако не пожелаят да изпълнят съветите му.

А светиите отговорили:

- Даровете и почестите, които ни обещаваш, проконсуле, отдавна сме отхвърлили, възненавидели и считаме за смет (Фил. 3:8) заради Христа, защото имаме небесните блага, които са по-големи и по-хубави от земните. Земните блага са временни и непостоянни, а небесните - вечни и неизменни (2Кор. 4:18). А от страшните мъки, с които ни заплашваш, не само не се боим, но дори желаем да ги претърпим, за да се прояви в нас силата и крепостта на нашия Бог, на която вие да се чудите и като познаете немощта на вашите скверни богове, да се засрамите. Но защо още да продължаваме словесния спор? Пристъпи към това, което си намислил, и ще се убедиш, че в нас ще има много повече твърдост в търпението, отколкото у тебе - усърдие в мъченията.

Тогава управителят започнал да ги изтезава и светиите цели деветнадесет дни били подлагани на различни мъчения, като ежедневно получавали нови рани и понасяли глад и жажда. С тях била светата дева Евфимия, млада и прекрасна. Те я ободрявали и казвали:

- Подвизавай се, дево, заради Небесния Жених, подвизавай се да Му угодиш със страданието, подвизавай се, за да Го посрещнеш заедно с мъдрите девици, за да те възлюби като Своя невеста и да те въведе в Своя чертог (виж Мат. 25:1-13, притчата на Спасителя за мъдрите девици).

На двадесетия ден те били доведени в съда, където проконсулът ги запитал:

- Може би, научени от страданията, сега ще поискате да се подчините на нашия указ?

Тогава светите мъченици заедно със света Евфимия казали:

- Не се надявай, проконсуле, да ни отклониш от правия път. По-скоро ще можеш да обърнеш планините на земята и да поместиш звездите на небето, отколкото да откъснеш сърцата ни от истинския Бог.

Раздразнен от тези думи, мъчителят заповядал дълго да ги бият по лицата, а после, като видял, че не постига успех с това, решил да ги изпрати при царя, а дотогава да останат в тъмницата. Когато ги повели натам, проконсулът видял света Евфимия, прекрасната млада девойка, която сияела сред лика на светите мъченици като луна сред звездите, и подобно на вълк похитил тази овца от Христовото стадо. А тя вдигнала очи и ръце към небето и възкликнала:

- Не ме оставяй, любезни мой Женихо, Иисусе Христе, защото на Тебе се надявам. Не оставяй на зверовете душата, която Те обича и изповядва Твоето свято име. Не давай на врага да се порадва над мене, укрепи немощната Си рабиня, за да не надделее над мен беззаконието.

Желаейки да я обърне към своето безбожие, мъчителят търсел всякакви средства, за да я прелъсти с ласкави думи, да улови девическото й сърце с дарове и различни обещания.

Но тя твърдо казала:

- Не мисли, мъчителю, че с хитри увещания можеш лесно да склониш моята слабост към твоето нечестие и беззаконие, защото, макар да съм жена, с немощна плът и млада на години, сърцето ми е по-твърдо от твоето и силата на вярата ми е по-голяма от вашата храброст. Освен това по милосърдието на моя Христос имам повече разум, отколкото всички ваши езически витии, с които се смятате за мъдри, макар всъщност да сте по-безумни от всички невежи, понеже не искате да познаете истинския Бог, а почитате за бог беса. Ти не ще ме прелъстиш с хитри слова, както някога змията е прелъстила нашата прамайка, не ще направиш за мене този горчив свят сладък с неговите наслади, които почитам за горчивини заради най-сладкия мой Иисус, и колкото и да се стараеш, не ще победиш силата, която в немощ напълно се проявява (2Кор. 12:9). Защото аз се надявам, че моят Христос няма да ме остави и не ще отклони от мене крепката ръка на Своята помощ, докато гордата глава на беса не бъде стъпкана от нозете на жена.

Посрамен от отговора на света Евфимия, мъчителят се разгневил, сменил с ярост мерзката любов, която показвал дотогава, и заповядал да приготвят колело за мъчения с множество остри ножове. Когато слугите му вързали за него светата дева, тя се оградила с кръстно знамение. Започнали да въртят колелото, а ножовете режели парчета от тялото на мъченицата и раздробявали ставите й.

А тя усърдно се молела на Бога:

- Господи Иисусе Христе - призовавала девицата, - просвещение на душата ми, източниче на живота, подаващ спасение на онези, които Ти се надяват! Дойди ми на помощ сега, за да познаят всички, че Ти си единственият Бог и твърдо упование за вярващите в Тебе, защото, когато "Всевишния си избрал за твое прибежище; зло няма да ти се случи, и язва няма да се приближи до твоето жилище" ( Пс. 90:9-10).

Щом се помолила, колелото внезапно спряло и слугите паднали без сили, защото се явил ангел Божий, счупил го и свалил светата девица, изцелил раните й и възвърнал здравето й. А тя се изправила цяла и невредима, радостно възпявала и благодаряла на Бога и прославяла всемогъщата Му сила.

Мъчителят и всички присъстващи изпаднали в недоумение и много се дивели на чудото. Впрочем там, където злобата е ослепила душевните очи, това голямо чудо не можело да принесе никаква полза. Те не били в състояние да познаят крепката ръка на истинския Бог, защото е казано: "с уши ще чуете, и не ще разумеете, и с очи ще гледате - и не ще видите. Защото сърцето на тоя народ е закоравяло" (Ис. 6:9-10), и сметнали чудесното знамение за вълшебство.

След това мъчителят заповядал да запалят силен огън в една пещ и да хвърлят там светицата. Докато разпалвали пещта и пламъкът вече се разгарял, мъченицата отново започнала молитвата, която някога като броня защитила тримата момци в огнената пещ. На веществения огън светата дева противопоставила огъня на ревностната любов към Бога и като вдигнала очи към небето, казала:

"Висок е Господ: и смирения вижда" (Пс. 137:6; Ис. 33:5)! Ти си съхранил чрез Своя свят ангел цели и невредими тримата момци във Вавилон, хвърлени заради Твоя закон в огъня, и си им пратил вода от небето: бъди помощник и на мене, Твоята рабиня, защото се подвизавам заради славата Ти, Христе мой!

Тя се оградила като с оръжие с кръстното знамение и спокойно очаквала да я хвърлят в огъня.

Тогава двамата воини Виктор и Состен, които трябвало да сторят това, видели в пещта чудно видение - пред тях се явили Божии ангели, които угасявали огъня и им забранявали да се докосват до Христовата невеста. Като съзрели това чудо, те казали на мъчителя:

- Няма да посмеем да се докоснем до тази света дева с нашите скверни ръце и да я хвърлим в огъня, дори да заповядаш да ни отсекат главите, защото виждаме удивително чудо, което не виждат твоите очи. И по-добре е да търпим твоята ярост, отколкото гнева на онези светоносни мъже, които ни заплашват изсред огнения пламък.

Като чул това, мъчителят се разгневил, помислил, че са християни и затова не искат да хвърлят в пещта девицата. Наредил те да бъдат вързани, а други двама воини, единият от които се казвал Кесар, а другият - Варий, да изпълнят заповедта му. Те хванали девицата и я хвърлили в пещта, но веднага изригнал силен пламък и ги изгорил на място в пепел, а другите слуги накарал да побягнат. А светицата, ликувайки в пещта като в светъл чертог и сред прохладна роса, пеела песента на тримата момци: "Благословен си Ти, Господи, Боже на отците ни, и хвален и прославен вовеки" (Дан. 3:52). И станало дивно чудо: огънят не я докоснал, дори не опалил одеждите й, защото Сам нетленният Жених Христос Господ тайно слязъл при светата Си невеста и я оросил с небесна прохлада. Когато пещта изгаснала, светицата излязла здрава и невредима и изумила всички. Като не знаел какво да предприеме, мъчителят заповядал да я хвърлят в тъмница и си казал: "През нощта ще измисля какво да сторя с тази вълшебница". После привикал Виктор и Состен и излял върху тях яростта си, като обещавал да ги погуби, ако не се поклонят на идолите.

Те отговорили:

- Досега се заблуждавахме, защото не знаехме истината. А сега познахме единия Бог, Който е създал небето и земята. В Него вярваме и Му се покланяме, а твоите богове, на които и ние се покланяхме преди, без да знаем, че ни прелъстяват бесовете, вече няма да почитаме. Прави каквото искаш с нас, в твоите ръце са телата ни, а душите ни са под защитата на Бога.

Мъчителят ги осъдил да бъдат разкъсани от зверовете. Когато светците отивали на определеното място, те се молели усърдно на Бога, за да се смили над тях и да им прости греховете, които извършили в заблуждението и неверието си, да въведе душите им там, където пребивават вярващите в Него. И веднага от небето се разнесъл Божествен глас, който ги призовавал да останат спокойни. Щом го чули, те с радост предали душите си в Божиите ръце. Зверовете не докоснали телата им и по-късно вярващите тайно ги погребали.

Когато изминала нощта и настъпило утрото, мъчителят седнал на съдийското място. Довели света Евфимия от тъмницата, а тя, отивайки на съд, с радост възпявала:

"Боже, нова песен ще Ти изпея" (Пс. 143:9)! Ще те прославям Господи, сило моя! Ще Те възпея сред народите и ще прославя името Ти, защото само Ти си истинският Бог и няма друг Бог, освен Тебе.

Дълго я разпитвали и изтезавали, като я принуждавали да принесе жертва. Когато тя отказала да се подчини, мъчителят, убедил се в непреклонността й, заповядал да повесят и да режат тялото й с остри ножове. Но и след това тя с Божията сила останала невредима. После изкопали дълбок ров, напълнили го с вода и хвърлили вътре множество змии, ехидни и други морски и земни влечуги. Когато ямата била пълна, мъчителят заповядал да хвърлят там и света Евфимия.

А тя се осенила с кръстното знамение и казала:

- Пресвети мой Иисусе Христе! В утробата на водния звяр си съхранил Иона, избавил си Даниила от лъвските уста. Запази и мене с крепката Си ръка, за да се прослави и чрез мен светото Ти име.

С тези думи тя се хвърлила в ямата, а змиите и влечугите не й причинили никаква вреда, защото я носели върху себе си и не й давали да потъне във водата. С Божията милост светата дева излязла от нея без никаква вреда за себе си. А мъчителят изпаднал в пълно недоумение, като не знаел какво още да направи с нея. Той желаел да я погуби и като мислел, че вълшебството, което уж владеела светицата, преодолява само явните опасности, а не тайните замисли, заповядал да изкопаят друга яма и да я напълнят с остри копия, мечове и ножове, да ги забодат по дъното с остриетата нагоре, а после да покрият ямата с малко клони и пръст. След това наредил на мъченицата да премине оттам, като се надявал, че като не знае за клопката, ще падне върху остриетата и ще умре от раните си. Но светицата преминала леко като птица, прелитаща през мрежи, а някои от езичниците, които не знаели за рова, паднали в него и загинали. Като видял това, мъчителят бил поразен от срам и се изпълнили думите на Писанието: "Ров изкопа, изкопа го дълбоко и падна в ямата, която приготви" (Пс. 7:16).

А света Евфимия възхвалявала Бога:

"Кой ще изкаже могъществото на Господа, кой ще възвести всичката Му хвала" (Пс. 105:2), защото Ти запази невредима от раните Своята рабиня, спаси ме от огъня, защити ме от зверовете, от водата и колелото и ме изведе от ямата. И сега, Господи, избави душата ми от ръката на онзи, който от века е бил враг на послушните на Тебе. "Греховете на младостта ми и престъпленията ми не си спомняй" (Пс. 24:7), но с капките кръв, пролята за мене, очисти сквернотата на плътта и духа ми, защото Ти си очищение, освещение и просвещение за Твоите раби (Евр. 1:3; Лук. 2:32).

Проконсулът опитал още веднъж да я прелъсти с любезни думи:

- Недей да безчестиш - казал той - своя род, не погубвай цвета на своята младост и не се обричай на смърт. Почети великия Арей и ще бъдеш почетена от всички нас, възхвалявана и наградена с голяма слава и богатство.

Той казал и много друго, за да я измами, но тя се смеела и го наричала безумен.

Тогава той отново започнал да я мъчи - наредил да бъде бита жестоко с пръчки, заповядал да я разрежат с остър трион, но той не могъл да навреди на святото й тяло. После заповядал да я горят на гореща скара, но скарата изстинала, защото с Христовата невеста пребивавали ангели и я опазвали от всички мъчения. Накрая проконсулът заповядал света Евфимия да бъде хвърлена на зверовете.

Когато отвеждали светицата в цирка, тя се молела Господ да прати край на мъките й, да приеме душата й в Своите ръце и да заповяда тя да се пренесе от многострадалното тяло в желаната страна.

- Господи на силите! - казвала тя. - Ти ми яви Своята непобедима сила и ненадмината десница, Ти откри немощта на бесовете и безумието на мъчителя, а мене постави над всички мъчения. Както допусна смъртта и проливането на кръв на мъчениците преди мене, така сега приеми и моята жертва, принесена от съкрушена душа и смирен дух, и успокой душата ми в селенията на светиите и в лика на мъчениците, защото си благословен во веки.

Когато света Евфимия завършила молитвата си, срещу нея били пуснати лъвове и мечки, но те се приближили и започнали да ближат нозете й. Само мечката й нанесла малка рана, от която потекла кръв. В това време се чул глас от небето, който призовавал светицата в горните обители и тя веднага предала духа си на Господа, заради Когото пострадала с цялата си преданост. Земята се разтресла и градът се залюлял, стените се рушали, капищата падали и всички били обхванати от голям ужас. Те в страх побягнали от цирка, а светото тяло на мъченицата останало да лежи на земята.

* Там впоследствие бил построен храм в чест на великомъченица Евфимия. В него през 451 г. се състоял Четвъртият вселенски сбор (Халкидонският). През V в. били построени храмове на великомъченицата в Рим и Медиолан. При Теодосий Велики нейните мощи били донесени в Александрия, а после върнати в Халкидон. След завладяването на града от персите (617 г.) мощите на света Евфимия били пренесени в Константинопол, където се пазят и досега.

Родителите на Евфимия взели светата си дъщеря и с почести я погребали близо до града*. Те благодарели на Бога и се радвали, че са се сподобили да бъдат родители на такава дъщеря, която с проливането на своята кръв станала невеста на небесния Жених Христа и Царя на всички, на Когото чест и слава с Отца и Светия Дух сега и винаги и вовеки веков. Амин.

По молитвите на света великомъченица Евфимия, Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилуй нас. Амин.

Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски.

Мощите на св. Евфимия Всехвална в подворието на Вселенския патриархат. Източник: http://tropinka.orthodoxy.ru
Мощите на св. Евфимия Всехвална

Възпоменание на чудото, извършено от света великомъченица Евфимия

Всехвална

Четвъртия вселенски събор и чудото на св. Евфимия ВсехвалнаСвета великомъченица Евфимия Всехвална се родила, израснала и се увенчала с венеца на мъченичеството в Халкидон, град във Витиния, разположен на брега на Черно море, срещу Цариград. Това станало по време на управлението на Диоклетиан (Диоклетиан управлявал източната половина на Римската империя от 284 до 305 г., бел.ред.), на шестнадесети септември (29.09 по светския календар). Тогава се празнува паметта й. А на единадесети юли (24.07 по светския календар) споменаваме чудото, станало със светите й мощи по време на VI вселенски събор в Халкидон, на който било утвърдено православното вероизповедание. Чудото със светите й мощи било знамение за светите отци да не встъпват в общение със зловерните и станало по следния начин.

По време на правоверния император Теодосий* александрийският патриарх Диоскор и цариградският архимандрит Евтихий положили началото на богохулна ерес срещу Господ Иисус Христос, сливайки божественото и човешкото естество у Него в едно*. Със зловерието си те заблудили мнозина духовници и миряни, склонили към ереста редица знатни придворни и широко се възползували от тяхната авторитетна поддръжка.

* Теодосий II управлявал от 408 до 450 г. Бел.ред.

** Става дума за монофизитската ерес или т. н. евтихианство, което в разрез с несторианството проповядвало, че човешкото естество у Иисус Христос било погълнато изцяло от божественото естество, поради което Иисус Христос има само една - божествена същност. Тази ерес била осъдена на IV Вселенски събор.

След поместния събор в Ефес (през 449 г., бел.ред.) (няколко години след състоялия се там III Вселенски събор*, или по-точно след това разбойническо сборище, на което Цариградският патриарх, светейшият Флавиaн**, изповедник на благочестието, бил убит от привържениците на Диоскор и Евтихий, ереста се укрепила още повече и започнала да се възприема за правоверие, а истинската православна вяра да се отхвърля като зловерие. Трябвало да се свика IV Вселенски събор на светите отци за изкореняване на ереста и за утвърждаване на православната вяра.

* Третият Вселенски събор през 431 г. в Ефес бил свикан от император Теодосий II по повод лъжеучението на Несторий, Константинополски патриарх, който твърдял, че въплъщението на Божието Слово било просто Неговото обитаване у човека Христос, а не съединяване на божественото и човешкото в едно Лице. Бел.ред.

** Флавиан I бил патриарх от 447 до 449 година. Причислен към лика на светците.

Междувременно благочестивият император Теодосий напуснал този живот и след него се възкачил добродетелният и богоугоден Маркиан (император Маркиан управлявал от 450 до 457 г., бел.ред.) със света Пулхерия. Двамата ревностни поддръжници на правоверието и благочестието заповядали светите отци от цялата вселена да се съберат в прочутия Халкидон, за да разгледат и обсъдят въпросите на вярата.

Събрали се шестстотин и тридесет свети отци (през 451 г.; тогава бил IV Вселенски събор, бел.ред.), сред които светейшият Анатолий, Цариградски патриарх, светейшият Ювеналий, Иерусалимски патриарх, посланици на светейшия Лъв, папа Римски. Присъствали и еретиците начело с Диоскор, Александрийски патриарх, Максим, когото Диоскор направил Антиохийски патриарх вместо отстранения Домн, техни поддръжници архиереи, Евтихий с привържениците си, тъй че се събрало голямо множество еретици. Заедно със светите отци щели да заседават в църквата на света великомъченица Евфимия, която се намирала в предградие на Халкидон, близо до Босфора. Това била престолната църква на Халкидонската митрополия, твърде просторна, и можела да побере множество хора. В нея почивали мощите на великомъченицата, които били източник на дивни и велики чудеса. Ще споменем поне някои от тях. Всяка година в деня, в който тя пострадала за Христа, от честните й мощи изтичала кръв, като от прясна рана, която събирали по следния начин. В голям мраморен саркофаг, покрит с мраморна плоча, бил положен дървеният ковчег със светите мощи. От лявата страна на саркофага имало малък отвор, колкото да влезе ръка. Той стоял затворен и се отварял само когато било необходимо. След всенощно бдение, преди светата Литургия, епископът поставял в него дълга желязна дръжка, за която била завързана гъба. Поставял вътре сухата гъба, а я изваждал напоена с кръв и я изстисквал в специално приготвен съд. Като виждал това, народът въздавал велика слава на Бога и на светата Му мъченица, помазвал се с кръвта за благословение и изцеление от болести. Кръвта силно благоухаела, сякаш била смесена с драгоценно миро, но никакво земно миро не можело да се сравнява с нея: тя превъзхождала всички аромати и изцелявала всякакви болести. Изтичането на благоуханната и целебна кръв от честните мощи ставало не само когато се празнувала паметта й, но и в друго време, особено ако светителят на църквата бил угоден на Бога с добродетелния си живот. Често светицата се явявала на ония, които й се молели с вяра, на приковани към постелята от болест, на молещи се при гроба й, на попаднали в беда, които я призовавали за помощ. От всички градове и най-вече от околностите на Цариград с голямо упование се стичали на поклонение при нея, в Халкидон. Там по волята на императора трябвало да се събере вселенски събор на светите отци.

Между правоверните и еретиците на събора произлезли много спорове, несъгласия, разсъждения, понеже зловерните изобщо не искали да приемат православното учение. Тогава светейшият Анатолий, като се посъветвал с останалите свети отци, казал на еретиците:

- Напишете на свитък изповеданието на вашата вяра и ние ще напишем нашето, ще ги сложим запечатани в гроба при честните мощи на света великомъченица Евфимия, ще постим и съборно ще се молим на Бога да ни открие чрез Своята угодница кое е правилното изповедание.

Всички приели с одобрение думите на светейшия Анатолий и написали два свитъка - един на правоверните и един на зловерните. Запечатали ги всеки с печата си, отворили гроба на светицата, положили на гърдите й двата свитъка, затворили отново гроба, запечатали го с царски печат, поставили стража и три дни постили и се молили. На четвъртия ден целият събор начело с императора дошъл на гроба на светицата. Махнали печата, отворили гроба и видели, че светата великомъченица държи свитъка на правоверните в дясната си ръка, а свитъкът на еретиците лежал в краката й. Най-изумителното от всичко било, че тя протегнала ръка като жива и подала на императора и патриарха свитъка с православното вероизповедание. Всички се зарадвали неописуемо, прославили Бога, с благодарност възпели светата великомъченица и с гореща любов се поклонили на чудотворните й мощи. Тутакси обявили православната вяра за утвърдена от Бога, което по чуден начин възвестила светата великомъченица. Еретическото зловерие предали на проклятие. Мнозина от еретиците, като видели чудото, се обърнали към православието, а непреклонните били лишени от сан и изпратени на заточение. Оттогава в памет на славното чудо, станало по време на събора, започнали да изобразяват света великомъченица Евфимия със свитък в дясната ръка. Както тогава, така и след това светата мъченица не преставала да върши чудеса и да източва от честните си мощи благоухаеща на миро кръв.

Четвъртият вселенски събор. Стенопис от XVI в. от Дионисий в храм "Рождества на Пресвета Богородица" в Терапонтовия манастир. Източник: www.cultinfo.ru
Четвъртият вселенски събор.  
Стенопис от 1502 г. от Дионисий в храм "Рождества на Пресвета Богородица" в Терапонтовия манастир. 

Минали много години. На престола се възкачил Маврикий (управлявал от 582 до 602 г., бел.ред.), благочестив император, но от маловерие дръзнал да се усъмни в чудесата на светицата и смятал кръвта, която изтичала от мощите й, за измама. В желанието си да изпита и да стигне до истината той постъпил така. Много преди деня, в който се празнувала паметта на светата великомъченица, запечатал гроба и отвора в него с печата си. Когато дошъл празничният ден, пристигнал от Цариград в Халкидон, махнал печата от отверстието. Веднага се разнесло прекрасно благоухание и изпълнило цялата църква. От честните мощи на светицата изтекла кръв или по-точно миро под формата на кръв повече от всеки друг път. За да се засрами императорът поради маловерието си и да се укрепи вярата в силата Божия, която може да извършва свръхестествени неща, никоя друга година нямало толкова много кръв. Нима Господ, Който в древността с кост на животно - с магарешка челюст, изведе за Самсон* изворна вода (Съд. 15:18-19), не може да източи кръв и миро от нетленните мощи на Своята угодница? Тогава императорът разбрал прегрешението си, разкаял се и вече вярвал безрезервно в светицата.

* Самсон - израилски съдия, надарен от Бога с необикновена сила, станал Божие оръдие срещу филистимците. Историята на неговия живот и дейност е изложена в книгата Съдии (гл.13-16). Бел.ред.

Впоследствие при управлението на Ираклий (царувал от 610 до 641 г., бел.ред.) по Божие допущение перси нахлули във витинската страна и в околностите на Халкидон, тъй че по техния варварски обичай предградието било опустошено. Влезли и в църквата на светата великомъченица и взели всичко, каквото намерили. Понечили да отворят саркофага на светицата, но не могли. Колкото и да се опитвали, всичко било напразно: не само че не успели да помръднат мраморната плоча, но и процеп в него не били в състояние да направят. Тогава натрупали наоколо купища дърва и съчки, сложили отгоре голям куп от леснозапалими неща и ги подпалили, надявайки се, че от високата температура мраморът ще се напука. Но и този път не успели. Всичко се превърнало в пепел, но саркофагът останал непокътнат. Колко дивна направил Бог Своята угодница! След оттеглянето на персите, императорът се посъветвал с патриарха и решили да пренесат в Цариград мощите на светата великомъченица, понеже се опасявали от повторно нахлуване на варварите в Халкидон. Там, близо до хиподрума, построили църква, подобна на халкидонската, просторна и прекрасна. Пренесли с почести саркофага със светите мощи, който бил придружаван от халкидонския митрополит. Поставили го в олтара на мястото на божествения жертвеник и върху него се извършвала безкръвната жертва. От честните мощи на великомъченицата и в Цариград, както в Халкидон, продължавали да стават чудеса и целебната кръв, благоухаеща на миро, продължавала да изтича в обичайното време.

Минали много години, сменили се много владетели, провели се Петия и Шестия* вселенски събори на светите отци. И от тях изминало доста време и се  възцарил император с име и нрав на звяр - Лъв Исавриец (Лъв III Исавриец царувал от 716 до 741 г., бел.ред.).

* Петият Вселенски събор в Константинопол през 553 г. бил свикан от император Юстиниан I (527-565 г.), за да разгледа въпроса за правоверието на тримата епископи: Теодор Мопсуетски, Теодорит Кирски и Ива Едески, които изразявали несториански мнения в писанията си. 
Шестият Вселенски събор бил в Константинопол през 680 г. при император Константин IV Погонат (668-685 г.). Неговата задача била да изобличи и осъди монотелитската ерес, която признавала само една (божествена) воля в Христа. Бел.ред.

Той пръв започнал да смущава Божията Църква с иконоборческата ерес, наричайки светите икони идоли, като разсъждавал със съмишлениците си така:

- Ето за кого е казал пророкът: "Имат уста, ала не говорят; имат очи, ала не виждат; имат уши, ала не чуват" (Пс.113:13, 14).

Светейшият патриарх Герман (патриарх от 715 до 730 г., бел.ред.) се противопоставил на това. Императорът позорно го свалил и възкачил на мястото му свой съмишленик, еретик. По същия начин изпратил позорно в изгнание и останалите правоверни архиереи, които отхвърляли неговата ерес. Хулил като псе с необуздан език и позорял всячески не само светите икони, но и мощите на светиите. И понеже виждал и слушал за чудесата от честните мощи на света великомъченица Евфимия, се терзаел от завист, но не се осмелявал да им направи нещо, понеже се опасявал от народно въстание и метеж. Измислил обаче коварен план. Отишъл една нощ тайно, със свои съмишленици, в църквата на света Евфимия и отворил гроба й, който персите не могли да отворят: Христос Бог допуснал ръце на зловерни християни да се докоснат до честните мощи на Неговата невеста, които бил съхранил от ръцете на неверните езичници. Персите съгрешили по неведение, а християните се осмелили да извършат злодеяние със съзнанието какво правят. Бог допуснал да нанесат безчестие на светицата за още по-голямото им осъждане. Злочестивият Лъв Исавриец, като отворил гроба, извадил дървения ковчег с чудотворните и нетленни мощи на света Евфимия, а на негово място сложил полуизгнили смърдящи кости, които бил приготвил специално. После пак затворили гроба. Императорът отнесъл откраднатите честни мощи и ги оставил в една от стаите на двореца. Неговите сестри и дъщери тайно идвали при тях, кадили с благовония, палили свещи с почит и с любов им се кланяли. Скоро обаче злочестивият цар узнал това, взел ковчега с мощите и една нощ го хвърлил в морето. На сутринта, като събрал тълпа от съмишленици, започнал да се подиграва на правоверния народ - гаврел се и порицавал мощите на светата великомъченица:

- Елате, глупци, да видите измамата, с която ви залъгват и която наричат нетленни и чудотворни мощи на прочутата Евфимия. Отворете гроба и вижте вярно ли е.

И тутакси изпратил с народа свои приближени, за да отворят гроба. Отишли, отворили го и видели полуизгнилите вонящи кости. Тогава еретиците започнали да се подиграват и да се надсмиват над правоверните, като ги наричали поклонници на изгнили кости. За тях това било неочаквано, те недоумявали, срамували се, скърбели. Мнозина си помислили, че чудесата на светицата са измама, заплювали полуизтлелите кости и ги изхвърлили навън. И мраморния саркофаг извадили от църквата, а храма Божий превърнали в мерзост на запустението. Подложили го на голямо поругание. Църквата се превърнала в нещо като празна пещера или животинско леговище, даже по-лошо, тъй като станала място за всякакви нечистотии и гадости. Впоследствие ковачи си устроили в нея пещи и започнали да практикуват занаята си. И там, където някога се разнасяли песнопенията на божествени славословия, сега ехтели ударите на чукове по наковалнята, чували се нелепи сквернословия и безчинен говор на хора. В пустата църква ковачите живеели с жените и децата си, а в светия олтар, понеже мястото било закрито, си устроили отходно място. Бог дълго търпял тези хорски дела, такова осквернение на светинята Си, докато не погубил злите в зло и отново въздигнал православието, очистил и осветил Своето място, като го покрил отново със славата Си.

Когато честните мощи на всехвалната мъченица били изхвърлени в морето, по Божий промисъл от едно пристанище, наречено Софиино, отплувал кораб. Той бил собственост на двама братя - Сергий и Сергон. Като видели недалеч от кораба ковчега, който се носел по вълните, те го извадили от водата с мисълта, че в него има скрито някакво земно съкровище. Опънали платната и продължили пътя си. На Авидовия пристан отворили ковчега и видели нетленните мощи, от които се носело голямо благоухание. Зарадвали се на това духовно съкровище. После във видение им било открито, че мощите са свети. Как станало това: една нощ видели над мощите голяма слава, горящи светилници и свещи, и светли мъже, пеещи и възхваляващи Бога. Тогава започнали да молят Бог да им открие чии са мощите. Корабът се приближавал към остров Лемнос. Там почивали чудотворните мироточиви мощи на света мъченица Гликерия (паметта й е на 13 май - 26.05 по светския календар, бел.ред.). Прекарали нощта близо до острова и получили видение как света мъченица Гликерия идва към кораба, а от кораба излиза да я посрещне прекрасна девица. Двете се прегърнали нежно. Дошлата девица казала на девицата от кораба:

- Здравей, мъченице Христова, Евфимия Всехвална!

А другата девица й отвърнала:

- Здравей, мъченице Христова, Гликерия блажена!

След приветствието се разделили: света Гликерия се запътила към брега, а света Евфимия се върнала на кораба. Оказало се, че двамата братя били видели едно и също нещо. Зарадвали се много, когато разбрали чии са мощите и с топла молитва усърдно се прекланяли пред света великомъченица Евфимия, прегръщали ковчега, целували го, проливайки радостни сълзи. Искали да откарат в своята родина това безценно съкровище, но това не било угодно на Бога и на Неговата света угодница. Корабниците опънали платната и потеглили за дома. Вече били далеч от острова, когато внезапно се извила буря и настанало силно вълнение. Вълните изхвърлили кораба отново близо до острова. Щом утихнело морето, корабниците пак потегляли, но пак по Божия воля внезапно се надигали вълни и отнасяли кораба към острова. И това се повторило не един и два пъти, а многократно. Всички на кораба изпаднали в голямо недоумение.

Една нощ им се явила Христовата мъченица и им казала:

- Защо се опитвате да ме носите насам и натам? Ще остана тук, не искам там, където се мъчите да ме закарате.

И добавила:

- Стига ми пренасянето от Халкидон във Византия (Цариград), хвърлянето в морето, после пренасянето. Защо искате да ме карате в далечни страни? Това не ви е по силите, не се старайте повече, а ми постройте малък дом на този остров и аз ще почивам тук.

След тези думи тя станала невидима. Честните братя Сергий и Сердон веднага се подчинили на волята на светицата. Пуснали котва в пристанището, слезли на брега, намерили епископа на острова и му казали за мощите на Евфимия Всехвална и за нейното желание. Епископът се зарадвал, но им заповядал да пазят в тайна светите мощи, понеже и на този остров била получена страшната заповед на злочестивия император да изхвърлят и предават на огън светите икони и честните мощи на светиите. Поради заповедта и мироточивите мощи на света мъченица Гликерия били скрити. Като намерил подходящо място недалеч от брега, епископът благословил Сергий и Сергон да построят малка църква на Христовата мъченица Евфимия. Скоро църквата била завършена, дошъл епископът, осветил я и положил в светия олтар под пода честните мощи, за да не научат за тях иконоборците. После двамата братя, изпълнени с благо желание, дали следния обет на светата мъченица:

- Не ще те оставим, света великомъченице Евфимия Всехвална, няма да отстъпим от честните ти мощи, ще ти служим тук до края на живота си.

След това обещание продали всичко, което превозвали на кораба, отрекли се от света и останали да живеят при църквата в пост и молитва. Не след дълго, като угодили на Бога, се преставили в безсмъртния живот по ходатайството на светата всехвална мъченица, на която служили усърдно. Преди кончината си положили върху гроба й каменна плоча, за да не изпадне в забвение мястото, където се пазело това безценно съкровище, а на плочата написали:

"Ние, Сергий и Сергон, родни братя, като плавахме по Хелеспонт (Цариградско море), извадихме от морето честните мощи на всехвалната и света Христова мъченица Евфимия, носени от вълните, и по нейно повеление ги положихме тук."

Впоследствие епископът на острова построил прекрасна църква и поискал да пренесе мощите на света Евфимия в нея. Дошъл в малката църква, построена от братята, за всенощна молитва. Задрямал и му се явила светицата, която казала:

- Не прави това, което си замислил, преподобни отче! Няма да изпълня желанието ти, но иди при сестра ми, светата мъченица Гликерия, помоли й се и аз ще я моля, и тя ще ти разреши да я принесеш в твоята църква. А мене остави да почивам на това място, докато не се върна, откъдето съм дошла.

Епископът се събудил ужасен и не се осмелил да изпълни намерението си. Принесъл в църквата след молитви към света мъченица Гликерия честните й мощи, пазени другаде, и ги положил там на скришно място. Така се пазели мощите на светиите от враждуващите против тях злочестиви иконоборци. И макар да били скрити, правоверните се събирали при тях, празнували ги с почит, защото чрез тях се изцелявали всякакви болести.

Веднъж, в деня, когато се празнувала паметта на света великомъченица Евфимия, по време на празненството в църквата, корабите на един военачалник и привърженик на иконоборческата ерес, който с войската си отивал някъде по служба, се приближили към острова. Влезли в пристанището и като слезли на брега, видели голямо струпване на хора около църквата, която се намирала недалеч. Като попитал и разбрал каква е причината за празника - а именно, че народът празнува, понеже там почиват мощите на света мъченица Евфимия, - той, злочестивият, изпаднал в ярост, нахвърлил се с войниците си срещу църквата и разгонил народа с викове:

- Кой ви е разрешил това? Идолопоклонници, служещи на мъртви кости!

С такива ругатни срещу православните християни окаяникът разрушил църквата почти до основи. Светите мощи обаче останали невредими в скривалището си. Мястото запустяло за дълго време.

След смъртта на злочестивия Лъв Исавриец на престола се възкачил синът му Константин, с прозвище Копроним (Константин V Копроним управлявал от 741 до 775 г., бел.ред.), от лош корен още по-лоша издънка. Той не само отхвърлял почитането на иконите, но тайно отричал и Самия Христос Бог. Окаяният хулил със скверния си език даже Пречистата Дева Богородица, обиждал и светите Божии угодници. От малък бил свикнал с лошото, научил се на лош живот, на магии и чародейство, проливал безпощадно човешка кръв. По жестокост превъзхождал баща си, убил много невинни и праведни люде, и изгонил монасите от Цариград. Царувал дълго по Божие допущение заради греховете на хората и като умножил безмерно злото, умрял злочест.

Наследил го синът му Леон, който също бил иконоборец, но нямал жестокостта на баща си и дядо си. След смъртта на Леон се възцарил синът му Константин с майка си Ирина (Константин VI Багрянородни царувал от 780 до 797 г., а Ирина - от 797 до 802 г., бел.ред.), чието име на гръцки значи мир. Тя наистина донесла мир на Христовата Църква. Докато синът й бил малолетен, управлявала сама държавата, при това добре и богоугодно. Възстановила разрушеното и съсипаното от царете иконоборци. Върнала светите отци, изгонени заради почитането на честните икони. Ирина била наистина благочестива и боголюбива, свикала VII Вселенски събор (през 787 г., бел.ред.) начело със светейшия Цариградски патриарх Тарасий (патриарх от 784 до 806 г., бел.ред.). Така на църквите било върнато благолепието - иконите, а светите отци предали на проклятие иконоборческата ерес.

Тогава благоверната царица възстановила и опустошената от Лъв Исавриец църква на света великомъченица Евфимия, близо до хиподрума в Цариград. Тя заповядала да я очистят от нечистотиите, да възстановят разрушеното, украсила я с благолепни икони, снабдила я със свещени одежди и драгоценни съдове. Осветили църквата и в нея отново започнало богослужение, както преди, а Халкидонският митрополит се преместил да живее при църквата. Христолюбивата царица Ирина търсела усърдно мощите на всехвалната мъченица Евфимия. Откакто Лъв Исавриец ги бил похитил тайно и хвърлил в морето, сред православните се носел слух за злодейството на царя, разказвало се, че светите мощи били намерени и се пазели от вярващи. Царицата се опитвала да разбере къде са. Господ, Който изпълнява желанията на тия, които Му се боят, я известил за честните мощи на светата мъченица по следния начин.

На остров Лемнос, където били скрити мощите, живеел един знатен човек на име Анастасий, комит* по сан. Той получил по наследство мястото, на което двамата братя Сергий и Сергон построили църквата в чест на света великомъченица Евфимия и скрили в земята честните й мощи, полагайки на гроба каменна плоча с надпис. Като намерил църквата напълно разрушена, Анастасий отново я издигнал върху старите й основи и я украсил с подобаващо благолепие. Впоследствие бил несправедливо наклеветен от завистливи хора и без вина лишен от сана си. Тогава се отправил за Цариград, за да изобличи клеветата и отново да получи сана си.

* Комитите първоначално придружавали висшите чиновници в провинцията, впоследствие придружавали императорите и съставлявали най-приближената им свита. От времето на Константин Велики (306-337 г.) тази титла се давала на всички придворни и държавни чинове, даже и да не били от императорската свита. Бел.ред.

Докато търсел там застъпник и ходатай пред царицата, някой му казал, че халкидонският митрополит може да му помогне, понеже има най-голямо право да се застъпва за обидените. Анастасий тръгнал да търси митрополита и го намерил в двореца. Паднал в нозете му, разказал му за целта на пътуването си и го помолил да му помогне и да ходатайства за него.

Митрополитът му отказал с думите:

- Не мога да го направя, това не ми е по силите.

После митрополитът напуснал двореца и се отправил към къщи, а Анастасий тръгнал след него към архиерейския дом. Видял отворената врата на църквата и влязъл вътре да се помоли. След дълга колепреклонна молитва приседнал да почине - по това време нямало служба. Приближил се един от служащите тази седмица в храма и го попитал кой е и откъде е. Анастасий му разказал всичко за себе си, разкрил му мъката си и накрая го попитал:

- На кого е посветена тази църква?

Той му отвърнал:

- На света великомъченица Евфимия Всехвална.

Щом чул това, Анастасий притиснал ръце към гърдите си и възкликнал с любов:

- О, моята света Евфимия!

- Защо я наричаш твоя?

- В моята църква, в дома ми, са честните й мощи, затова се осмелявам да я наричам моя.

Църковнослужителят казал:

- Не може да бъде! Вярно ли е това, което казваш? Внимавай, не лъжи, за да не пострадаш. Царицата се старае много да намери мощите на света Евфимия и заповяда на митрополита да се моли на Бог да открие къде се намират.

Анастасий отвърнал:

- Повярвай ми, честни човече, при мен са мощите на Евфимия Всехвална, които някога са били в Халкидон.

Като чул това, той го помолил да почака малко и изпълнен с радост, побързал да съобщи на митрополита, на преподобния Андрей. Митрополитът се зарадвал и веднага поканил при себе си Анастасий, започнал да го разпитва за мощите на светицата. Той му разказал подробно всичко, което се говорело на острова за честните мощи на Евфимия Всехвална. Разказал и за каменната плоча на двамата братя. Преподобният отишъл веднага при светейшия патриарх Тарасий и му разказал всичко. После патриархът и митрополитът, като взели Анастасий, се явили пред царя и майка му и им разказали за честните мощи на Христовата мъченица. Всички се радвали и благодарили на Бога. Анастасий бил възнаграден щедро и получил отново предишния си сан. Без да се бавят, оборудвали разкошно един кораб, на който почетни лица с духовен сан и царедворци, придружени от Анастасий комит, се отправили за остров Лемнос, за да принесат мощите на светицата в Цариград. Пристигнали благополучно, но когато местните жители узнали, че са дошли да вземат мощите на Евфимия Всехвална, се стекъл много народ, настроен твърде враждебно: били решени да се възпротивят и да не позволят на царските посланици да отнесат от острова драгоценното духовно съкровище. Нахвърлили се най-вече върху Анастасий комит, когото наричали предател. Сред народа се надигнал ропот, който едва лемноският епископ успял да овладее, като им казал:

- Хора, не се противете на Божията воля и не предизвиквайте гнева на царя:гневът на царя е като лъвски рев (Притч. 19:12).

Когато народният ропот утихнал, отворили гроба на светицата и извадили като прекрасно цвете от земята честните мощи на Христовата невеста, въздухът се изпълнил с благоухание. С пеене на псалми, със свещи и кадилници ги понесли към кораба. Хората плачели със сълзи, че се лишават от това безценно съкровище, стоели на морския бряг и не сваляли очи от кораба, докато той не се изгубил в далечината. Щом пристигнали в Константинопол, целият град, царят и майка му заедно със светейшия патриарх излезли да посрещнат честните мощи на Христовата мъченица. Приели ги тържествено, с радост. Занесли ги с почести в църквата, откъдето някога тайно еретиците ги откраднали, и ги положили на мястото им в същата каменна гробница, където били някога.

Така светата великомъченица Евфимия Всехвална се озовала отново на почетното си място в Цариград и прославяли Бога за чудесата й, прославян в Своите светии, на Когото и ние отдаваме чест и слава сега и във вечни векове. Амин.

Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски.

Пред мощите на света великомъченица Евфимия в много по късни времена е извършен един акт свързан пряко със съдбата на нашия народ. През август 1872 г. в Константинополския Патриаршески храм „Свети великомъченик Георги“ се свиква Свят Велик Всеправославен Събор на който присъстват представители на Константинополския Патриархат, Александрийския Патриарх Софроний IV, Антиохийския Патриарх Иеротей, Йерусалимския Патриарх Кирилл II и Кипърския Архиепископ Софроний. Ето и решението на Светият Събор: „.. ДА СЕ ОСЪДИ СЪГЛАСНО С БОЖЕСТВЕНИТЕ И СВЕЩЕНИ ПРАВИЛА НА НАШАТА СВЕТА ПРАВОСЛАВНА СЪБОРНА ЦЪРКВА ОНОВА, КОЕТО ЗА ПЪРВИ ПЪТ СЕ ЧУВА В ХРИСТОВАТА ЦЪРКВА, И Е СЪВСЕМ СТРАННО, ТОЕСТ ВЪВЕЖДАНЕТО НА НАРОДОПЛЕМЕННАТА РАЗЛИКА ОТ НЕЧЕСТИВИ И НИЗВЕРГНАТИ АРХИЕРЕИ, ПОКРОВИТЕЛИ И ПРЕДВОДИТЕЛИ НА БЪЛГАРСКАТА БУНА, И КОЕТО КАТО РАЗКОЛ НИЕ ПРЕДАВАМЕ НА ВЕЧНА АНАТЕМА. ВПРОЧЕМ И НИЗВЕРГНАТИТЕ И ОТЛЪЧЕНИ БИВШИ ЕДНО ВРЕМЕ АРХИЕРЕИ, ЗАЕДНО С ОНЕЗИ ОТ БЪЛГАРИТЕ БИЛО ЕДНО ЛИЦЕ, БИЛО ГРАДОВЕ, ИЛИ СЕЛА, КОИТО СЛЕДВАТ СЛЕД ТАЗИ ЕРЕС НА ПЛЕМЕННОСТ, НИЕ ТАКИВА ГИ ПРОВЪЗГЛАСЯВАМЕ КАТО ОТЦЕПЕНИ ОТ ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА, ТОЕСТ СХИЗМАТИЦИ ИЛИ КОЕТО Е ВСЕ ЕДНО РАЗКОЛНИЦИ“.

НА ЗАСЕДАНИЕТО ОТ 16 СЕПТЕМВРИ САМАТА СХИЗМА Е ПРОВЪЗГЛАСЕНА ОФИЦИАЛНО И ЕДИНОГЛАСНО СЪС СЪБОРНО ОПРЕДЕЛЕНИЕ, ПОДПИСАНО ОТ 32 ПРАВОСЛАВНИ ПАТРИАРСИ, АРХИЕПИСКОПИ, МИТРОПОЛИТИ И ПР.

Този акт, според който всички български архипастири с духовенството и миряните са обявени за схизматици, е бил обнародван в пределите на Константинополския Патриархат и по всички автокефални църкви. Света великомъченица Евфимия всехвална е наречена предел (определение) от Отците на IV-тия Вселенски Събор. Схизмата над самообявената българска „Екзархия“ е спусната пред самите нетленни мощи на светицата в Патриаршеския храм „Свети великомъченик Георги“, където се е състоял Светия Велик Събор. Тя се явява отново поборница за православието чрез решението на Събора, прието в деня на паметта й.

Със схизмата от 16 септември 1872 г. се изпразва истински православната Търновска Митрополия и до ден днешен вече повече от 130 години тя не е възстановена чрез апостолско приемство.

Управляващият руските приходи в България епископ Серафим (Соболев) осъществява на 27 декември 1922 г. пълно литургийно общение с еретика Маркианополски „епископ“, а по – късно Български „Екзарх“ – Стефан, в руската църква в гр. София, с благословението на Руския Задграничен Синод. Това съслужение е повторено в 1924 г. от Анастасий Кишиневски, по късно първоерарх на Руската Задгранична Църква, при „освещаване“ на събора Александър Невски. С българската схизматична „екзархия“ в пълно литургийно общение последователно влизат съответно Румънската (1922 г.), Полската (1925 г.), Сръбската (1930 г.), а после и Финландската и Грузинската православни църкви. В този период започва и участието на „Екзархията“ в еретическото икуменическо движение.

В 1924 г. Константинополската Патриаршия пада под схизмата на новия календар, а на 22 февруари 1945 г. „снема“ схизмата над филетистите. НО СХИЗМАТИЦИ НЕ МОГАТ ДА ВДИГАТ СХИЗМА. През 1968 г. българската „патриаршия“ пада официално и под новостилната схизма. В 1971 г. комунистите избират псевдопатриарха Максим. Така ереста на филетизма става главна предпоставка и за отпадането в проявилите се по – късно догматически ереси на новостилието, старостилния икуменизъм, обновленството, сергианството и до големите успехи на жидомасонството, революциите и комунизма, модернизма, прогресизма, еманципацията и демокрацията.

Какво се случва веднага след ОТПАДАНЕТО ОТ БОГА на голяма част от многострадалния ни народ всички знаем. Думите на свети Игнатий Брянчанинов ясно описват същността на явлението: „лекомисленото отстъпничество на православните християни от единствената спасителна Истина (Йоан 14:6) вдига от тях охранителната Божия благодат (Лук. 24:49; Деян. 2:2-4; Дан. 12:7), развързва силата на дявола над тях (Откр. 20:3) и дава възможност на мрачните духове от преизподнята да изпълнят поднебесното пространство с присъствието си...“.

Българите стават играчка в ръцете на сатана и неговите демони и се превръщат в поредните кукли в техния световен театър. Започват предателства, арести и присъди, довели до едно преждевременно, неорганизирано, ограничено по територия и численост въстание (за разлика от добре организираните, масови и сплотени действия на осъществените преди това от православните сърби и гърци освободителни борби). След велия априлски бунт върху българите се изсипват нечувани масови кланета, изнасилвания, мъчения, погроми, грабежи, палежи, изселвания, арести и заточения. Показателни са случаи като в Батак, където част схизматиците „свещеници“ първи побягват и оставят паството си в ръцете на разярения башибозук, докато в същото време в Брацигово останалия верен на Христа и на своя законен Патриарх, Православен свещеник Иван излиза пред турците с едно гърне розово масло подарък и им казва, че ако ще колят да започват с него – какво се случва знаете ли?! – по великата Божия промисъл войската пощадява града.

Обаче не такава е съдбата на изпадналия в ерес наш народ. Въпреки, че успешно на помощ му се притича Православна Русия, в хода на Освободителната война се случват обрати довели до нови масови зверства като Старозагорския геноцид. Но и с това не се свършва – докоснала се за малко до бленуваното освобождение и обединение, благодарение на по – голямата си Православна сестра, България веднага бива разкъсана и в не малка част отново хвърлена в робство от иначе многоуслужливия в борбата с Бога запад. Същия този запад, който обладан от демони зарази и нашия народ и в последствие ще го въвлече в братоубийствени войни с православните си съседи, завършили, въпреки чудесата от героизъм, с нови масови кланета, загубени територии, преселници и национални катастрофи. Въпросния запад в чиито болни талмудически мозъци се зародиха богоборческите, сатанински философии на национал и интернационал социализма (с неговото урудливо дете – глобализма), довели до милиони жертви, стотици хиляди от които наши сънародници (говорим и за българите избити в бившите СССР и Югославия).

След отпадането от Бога предателствата, партизанщината, разцепленията и братоубийствата стават като болест за нашия народ. Поколение след поколение проблемите се задълбочават, за да се стигне до комунизма и до пълното отричане от Бога на голяма част от нашето общество, заменило вярата в Спасителя с култ към вождове (все едно сме някакви диваци), забравило за Царството Небесно и тръгнало да преследва някакви неосъществими утопии на фантастични земни общества. Съвсем логично еретическата ни „църква“ признава комунистическата богоборческа власт и висшият й клир постепенно бива заменен от откровени антихристи, агенти на службите, които преднамерено въвличат паството и под анатемите наложени на болшевизма, новостилието и икуменизма. В резултат на това моралният срив продължава да се разраства, за да се достигне до съвременното отчайващо положение на една бавно умираща нация – А ВСИЧКО ЗАПОЧНА ОТ НАЦИОНАЛНИЯ ИДЕАЛ ЗА НЕЗАВИСИМОСТ. Това е измамата и гаврата осъществена от сатана и неговите жидомасонски слуги над нашия многострадален народ.

Ще припомним думите на преподобни Климент (Леонтиев) перифразирайки ги за нашата родина: „Църквата е вечна, но България не е вечна, и лишавайки се от Православието тя ще погине“.

Поучавайки се от трагичната история на схизмата на племенността, ПРЕВЪРНАЛА СЕ В ТРАГЕДИЯ ЗА НАШИЯ ПРАВОСЛАВЕН НАРОД, когото великия свети Фотий Патриарх Константинополски назовал „славен паметник на своите трудове“, НЕКА ДА ПАЗИМ ИСТИНСКАТА ПРАВОСЛАВНА ВЯРА, КОЯТО СМЕ ПРИЕЛИ ОТ РАЗПРОСТРАНИТЕЛЯ Й – ВСЕЛЕНСКАТА ПАТРИАРШИЯ, А В ДНЕШНО ВРЕМЕ ОТ АТИНСКАТА АРХИЕПИСКОПИЯ НА ИСТИНСКИТЕ ПРАВОСЛАВНИ ХРИСТИЯНИ, ПРОДЪЛЖИЛА АПОСТОЛСКОТО ПРИЕМСТВО НА ОТПАДНАЛИЯ ОТ НЕГО В 1924 Г. КОНСТАНТИНОПОЛ.

„ И ТЪЙ, БРАТЯ, СТОЙТЕ И ДРЪЖТЕ ПРЕДАНИЯТА, КОИТО НАУЧИХТЕ БИЛО ЧРЕЗ НАШЕ СЛОВО, БИЛО ЧРЕЗ НАШЕ ПОСЛАНИЕ“ (2 Сол. 2:13-15). Амин.


† ВИЖТЕ ОЩЕ

ЗА СЪКРАЩАВАНЕТО НА ЛИТУРГИИТЕ, ТАЙНСТВАТА И ТРЕБИТЕ В НОВОСТИЛНАТА ЦЪРКВА

ЗА ПРЕМАХВАНЕТО НА ОГЛАШЕНИЕТО

ЗАЩО БОГ НИ ИЗОСТАВИ

Отстъплението на новостилната "църква" от Бога

Цитати от нашата книжка

Завещаното ни от Бога относно календара

Театърът на антихриста

Защо се премахва вероучението

За старостилния икуменизъм

КЪДЕ СЕ Е СЪХРАНИЛО ПРАВОСЛАВИЕТО

Последно променен на Четвъртък, 29 Септември 2016 11:47
 

Добави коментар

Защитен код
Обнови

Радио Будители

hoicoi radio

РАЗДЕЛИ И СТАТИИ

ИДЕЯТА "ПРАВОСЛАВНИ БУДИТЕЛИ"

КЪДЕ СЕ Е СЪХРАНИЛО ПРАВОСЛАВИЕТО

Отстъплението от вярата наречено "нов стил"

КОЙ КРАДЕ НАШИТЕ ДУШИ?!

ПАТРИОТИЗЪМ

ВЯРА

ДЕЛАТА НА АНТИХРИСТА И ПОСЛЕДНИТЕ ВРЕМЕНА

 


 

 

 

е подписан Ньойският диктат Прочетете повече ТУК!
Азбука на православието

 


Добави коментар

 

:D:lol::-);-)8):-|:-*:oops::sad::cry::o:-?:-x:eek::zzz:P:roll::sigh:
Остават: 1000 символа

Защитен код
Обнови

Радио Будители

hoicoi radio

ИНТЕРЕСНИ СТАТИИ

БЪЛГАРСКА НАЦИОНАЛНА ДОКТРИНА "БУДИТЕЛИ"

ИСТИНАТА ЗА НАШИЯ НАРОД - 2 части

КОЙ КРАДЕ НАШИТЕ ДУШИ?!

ПОСЛЕДНОТО ПИСМО НА БОТЕВ

ПРОБЛЕМИТЕ НА СЪВРЕМЕННИЯ БЪЛГАРСКИ ПАТРИОТИЗЪМ

ТРЕВОЖНИ МОМЕНТИ В РЕЧТА НА ДОГАН

ЩО Е ТОВА ТУРСКО ПРИСЪСТВИЕ

УМИРА ЕДИН БЪЛГАРСКИ СВЕТЕЦ

ООН иска 5-годишните да учат за мастурбация

УБИЙСТВОТО НА НАЦИИТЕ - 2-ра и 1-ва част

ИСТИНАТА ЗА ФЕРДИНАНД - БЪЛГАРОУБИЕЦА

МЕДИЙНАТА ГАВРА С БЪЛГАРИТЕ И ИСТИНАТА ЗА НАШИЯ ГЕРОИЗЪМ

БТВ - Нищо общо с реалността

ВЕЛИКИТЕ БЪЛГАРИ И ТЕХНИТЕ МЪЧИТЕЛИ - 1,2 и 3-та част

БЪЛГАРСКАТА КЪРВАВА КОЛЕДА

НАЦИОНАЛИСТИ !!!

Роден е един велик Българин

Свети цар Юстиниан е Българин

Българското Християнство

Свети Паисий днес

История на европейските ни окупатори

СЪЮЗНИЧЕСКИ БОМБАРДИРОВКИ НАД БЪЛГАРИЯ

Българската армия дава основата на съвременните бойни действия

Траките, Троя, Рим и Скандинавските саги

Гудериан: Учех се от генерал Колев

ЕС или новият СССР

ЗАЩО НАШЕТО УЧИЛИЩЕ РАЖДА ИЗРОДИ

ЗЛОВЕЩОТО ИЗКУСТВО НА ВАТИКАНА

Християнсвото след 50 години

БЪЛГАРИЯ

ЕДНА ОТ НАЙ - ЧЕРНИТЕ ДАТИ

9/11 - ГОЛЯМАТА ЛЪЖА

Какво са помаците

10 НОЕМВРИ 1989г.

Българи или пришълци - 1, 2 и 3 част

"Идеалната" смърт

ПРОГРАМА ЗА ИЗТРЕБВАНЕ НА БЪЛГАРИТЕ

ГЕНОЦИДЪТ И ХОЛОКОСТЪТ НАД БЪЛГАРИТЕ

ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИЯ

ВНИМАНИЕ !!! ОТРОВИТЕ С КОИТО НИ ТРОВЯТ !!!

ПОМНИ ВОЙНАТА

Детето в света на телевизията и компютрите

Борбата в Христа в днешното време на отстъпление

БЪЛГАРСКАТА ГОЛГОТА БАТАК

СЪБОР НА СВЕТИ БАТАШКИ МЪЧЕНИЦИ

"Креативен секс за елита" с децата на Европа

ЗА ЛЪЖАТА И ИЛЮЗИЯТА

ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА - Христо Смирненски

България е осъдена на революция

ИЗБРАНИ МОМЕНТИ ОТ ПИСМАТА НА ИГУМЕН НИКОН ВОРОБЬОВ

Заедно срещу извращенията на вавилонската блудница

БЪЛГАРСКА КНЯГИНЯ "ПРЕДТЕЧА НА ХРИСТИЯНСТВОТО" ПО РУСКАТА ЗЕМЯ

ДИСЕКЦИЯ НА ЧОВЕКООМРАЗАТА

Банките в България ще се взривят

СВЕТИ КНЯЗ ВЛАДИМИР - ВНУКЪТ НА СВЕТИ ЦАР БОРИС I Е ПРОСВЕТИЛ РУСИЯ

В ПАМЕТ НА НАШИТЕ ПРОСВЕТИТЕЛИ

† СВЕТИ СЛАВЕН ПРОРОК ИЛИЯ. Илинден

Умира една велика Българска майка

СЪВЕТИ НА АПОСТОЛА КЪМ ЖЕНИТЕ

Почитаме паметта на велик Български духовен водач

Свети Симеон Самоковски

БОЛШЕВИШКИЯТ ГЕНОЦИД НАД ПРАВОСЛАВНИТЕ

ЗА ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ

БЪЛГАРИНЪТ СПАСИЛ ХРИСТИЯНСКА ЕВРОПА ПО БОЖИЯ ВОЛЯ - СВЕТИ ЦАР ТЕРВЕЛ

БЪЛГАРИНЪТ ОБЕДИНИЛ РУСКИТЕ ЦЪРКВИ

БОГОУБИЙЦИТЕ

МИТЪТ ЗА ИЗБИВАНЕТО НА 52-ТА РОДА

КОЙ ДЪРПА КОНЦИТЕ НА "БЪЛГАРСКАТА" ПОЛИТИКА ?!

Двете бебета и Мама - Съвременна притча

КОЙ Е ЛЕВСКИ?!

Цитати от светите отци за идването на антихриста.

МАРТЕНИЦИТЕ - ЕЗИЧЕСКО СУЕВЕРИЕ ВОДЕЩО ДО МЪКИ ВЪВ ВЕЧНОСТТА.

ЕТО КАК СЕ Е СПАСИЛА БЪЛГАРИЯ И БЪЛГАРСКАТА ВЯРА!

Възпитанието в духа на християнството

Еретик и сектант талмудист начело на Украйна

Театър

Коя вяра е изначална?!

УЧИТЕЛЯТ НА ВСЕЛЕНАТА ЗА ЮДЕИТЕ

България срещу юдея

РОБИ

Дяволската музика

Послушанието на жената към мъжа е Господен закон

КАКВО СЛЕДВА СЛЕД СМЪРТТА

ПРАВОСЛАВНИ ЧУДЕСА НА 20-ТИ ВЕК

Пътешествие към древната Христова вяра

За Петровият пост и въпросите, които поражда

БЕЗМЪЛВЕН ВИК

Народе, народе...



Най-четени статии:

Обратна връзка

Click on the image to change it





Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.