Този сайт използва "бисквитки" единствено за да се създаде сесия за ползването му!
С използването на този сайт вие се съгласявате с употребата на "бисквитки"!   Разбрах
Православни
будители
Основната цел на “Будители” е да помогне за пробуждане на заспалия Български Православен Дух, съхранил българите през робството и подтиснат от лъжеправославното етнофилитическо духовенство, революционерите масони, фашистите, комунистите, либералите, глобалистите и всякакви други партии, разделили народа и слугуващи на юдеите. Един Бог, Една Вяра, един православен цар, единен народ, единна България! Съ Нами Богъ!  Верую
На 21 август...
Голготски кръст

†08 август стар стил - Св. мъченик Трендафил Старозагорски. Св. Мирон Чудотворец, епископ Критски. Св. Емилиан Изповедник, епископ Кизическик († 820). Св. преподобни Григорий Синаит Прочети повече

1877г. започват боевете за връх Шипка Прочети повече

Търсене в сайта: Търсене на дата в календара:
07.07.2013 г. / 20:58:17 
Вяра
21.07 по еретическия, †08 юли по православния календар - Свети великомъченик Прокопий. Св. преподобни Теофил Мироточиви († 1548). Празник на явяването на Казанската икона на Пресвета Богородица. Св. праведни Прокопий Устюжки, Христа ради юродив

imageСтрадание на свети великомъченик Прокопий

Светият град Иерусалим дал на света славния великомъченик Прокопий. Когато се родил, го нарекли Неаний, а името Прокопий получил по-късно, от Самия Христос Господ при кръщението си, както ще стане ясно от нашия разказ. По това време и Иерусалим бил наричан от нечестивите езичници Елия. Много години след като синът на Веспасиан Тит го разрушил, император Адриан, наречен по рождение Елий, пожелал отново да издигне град върху развалините на Иерусалим. Той му дал своето име - Елия, и забранил да бъде наричан Иерусалим. Императорът бил много враждебно настроен към християнството и се опитвал не само да изтреби от земята пресветото Христово име, а искал да бъде напълно забравено и самото място, където пострадал Христос. Затова назовал Иерусалим Елия.

В този град живеел един славен мъж от сенаторски род на име Христофор. Той бил християнин, но съпругата му Теодосия била езичница. От тях се родил Неаний и скоро след раждането му Христофор се преставил в Господа.

Останала вдовица, Теодосия възпитала детето в езическата вяра и го научила да служи на идолите, защото и сама била усърдна служителка на демоните. Момчето било будно и съобразително и когато майка му го дала на елински учители, скоро преминало обучението по всички светски науки.

Когато Неаний достигнал юношеска възраст и започнал да възмъжава, майка му поискала да постъпи на военна служба при царя. По това време нечестивият римски император Диоклетиан пристигнал в Антиохия Сирийска. Теодосия научила за това, отправила се със сина си в Антиохия и го дала на царска служба. Още щом видял красивия висок юноша и разбрал, че е получил добро образование, императорът много го обикнал и му заповядал да остане в неговата свита в царските палати заедно с други юноши. Скоро императорът го направил воевода и му заповядал да тръгне с войска в Александрия, за да преследва, мъчи и убива християните, а именията им да отнема в полза на царската хазна. Неаний казал на императора:

- Господарю, за тези хора съм чувал, че почитат някой си Син Божий на име Христос и че са твърди по дух, непокорни и дръзки, готови докрай да отстояват вярата си. Те са готови по-скоро да умрат, отколкото да оставят своя Христос и за нищо на света не ще склонят да принесат жертви на нашите богове. Затова мисля, че няма да успеем да ги обърнем в нашата вяра.

Тогава императорът много се разгневил и започнал да хули Христа Спасителя:

- Техният Бог, както сами твърдят, не е имал жена. Как тогава Той е могъл да роди Син? Този, в Когото вярват християните, бил роден от жена и като престъпник осъден на смърт от еврейския народ. Бил е бит и увенчан с трънен венец, поруган, разпнат на кръста, напоен с оцет и жлъчка и умрял в страшни страдания. Ако е бил Бог, защо не е спасил Себе Си от ръцете на евреите? И ако на Себе Си не е помогнал в беда, може ли да помогне на някой друг?

Такива и още по-лоши хули изричал синът на погибелта! Защото, както пише божественият Павел, “словото за кръста е безумство за ония, които гинат, а за нас, които се спасяваме, е сила Божия”. А Неаний, убеден от думите на императора, тръгнал с два отряда войници на поход, както му било наредено. Но тъй като по това време слънцето било много силно и воините и конете изнемогвали от зноя, наложило се да пътуват през нощта, а да почиват денем. Когато преминавали край сирийския град Апамея, в третия час на нощта станало земетресение, блеснала мълния и се чул силен гръм, така че всички примрели от страх. А воеводата чул глас от небето:

- Неаний! И ти ли тръгна срещу мене?

Неаний казал:

- Кой си Ти, Господине? Не Те познавам!

Щом изрекъл тези думи, във въздуха се появил кръст, сияещ като кристал, и от него се чул глас:

- Аз съм разпнатият Иисус, Син Божий!

Неаний с трепет отговорил:

- Императорът ми каза, че Този Бог, Когото почитат християните, не е имал жена. Как тогава Ти си Син Божий? Ако наистина си Син Божий, как са се осмелили иудеите да Те поругаят, да Те разпнат и умъртвят?

Гласът от кръста му казал:

- Претърпях това доброволно заради хората, за да избавя грешниците от властта на дявола, да вдигна погиналите и оживотворя мъртвите. И ако не бях Син Божий, как след смъртта бих останал жив и бих говорил с тебе?

След това кръстът се издигнал в небето и веднага се чул глас:

- С това знамение побеждавай враговете си и Моят мир ще бъде с тебе!

Така Неаний, както някога Савел, чрез явяването на Господа по пътя му, се превърнал от гонител в избран съсъд на Иисуса Христа и от чудното видение и сладката беседа със Самия Господ почувствал в сърцето си неизразима радост и духовно веселие.

Когато стигнал с войската си в Скитопол, той призовал един златар и му заповядал да изработи кръст по подобие на онзи, който видял през нощта. А майсторът отказвал да стори това:

- Не мога да го направя, защото кръстът е знамение за галилейците, наричани християни. Ако императорът научи, ще загина със страшна смърт.

Неаний настоявал да направи тайно кръста и му се кълнял, че няма да каже за това нито на царя, нито на някой друг. Тогава златарят взел от него достатъчно злато и сребро и тайно изработил кръст с такъв вид и размери, каквито му посочил воеводата. Щом кръстът бил завършен, внезапно върху него се появили изображенията на три лица, направени от невидима ръка, и на еврейски език на горната част било написано - Емануил, а от двете страни - Михаил и Гавриил. Майсторът видял това и недоумявал, защото освен него в стаята нямало никой. Той поискал да изтрие изображението със специален инструмент, но не можал, защото ръката му не се движела и била сякаш изсъхнала. Когато видял кръста, воеводата запитал майстора чии са тези лица и защо са начертани тук. Майсторът се кълнял:

- Когато завърших работата си, тези лица се изобразиха от само себе си и аз не зная чии са. Поисках да ги изтрия, но не можах - ръката ми се вцепени.

Тогава Неаний разбрал, че в кръста има някаква божествена сила. Той му се поклонил, целунал го и като го обвил в пурпурна тъкан, го оставил при себе си и го пазел с благоговение. Сега вече той се въоръжавал не против християните, а против варварите, побеждавал ги с Христовата сила и покорявал варварските страни. Той излязъл на битка дори против самия невидим враг дявола и го победил със страданията, които мъжествено претърпял заради Христа.

Неговото страдание започнало така. Гражданите на родния му град Иерусалим, тогава наречен Елия, го помолили да отмъсти на агаряните за причиняваните вреди. Агаряните нападали страната, извършвали набези в околностите на града и пленявали всички, които се намирали извън градските стени; особено притеснявали жените, защото ги отвличали за съпруги. Те вършели същото и в съседните селища. Храбрият Христов воин, въоръжен със силата на светия кръст, излязъл смело с войската си и нападнал агаряните, молейки се в сърцето си:

- Помогни ми, надеждо моя, Христе Боже!

И от небето чул глас:

- Не губи надежда, Неаний, защото Аз, твоят Господ Бог, съм с тебе!

Като чул този глас, воеводата станал още по-смел и нанесъл на враговете жестоко поражение, като им отнел всички пленници. В битката загинали шест хиляди агаряни, а от воините на Неаний нямало нито един убит или ранен. Тогава той пратил вестители да съобщят на майка му за победата над враговете и когато тържествено и с плячка се завърнал в града и влязъл в дома си, тя го посрещнала с радост и му казала:

- Мило чедо! Когато тръгна на поход, взех кадилница и тамян, отидох при боговете и ги молех да ти помогнат. И ето, сега с тяхна помощ ти се завърна победител! Затова иди при тях и им благодари, за да ти помагат и занапред.

Неаний отговорил:

- Добре си постъпила, майко, че си се молила за мен, но на мен ми помогна моят Бог.

Тогава майката възкликнала:

- Не говори за един бог, чедо, за да не се разгневят и да не се отвърнат от теб останалите богове.

Неаний възразил:

- Не се прелъстявай от идолското многобожие, майко. Как биха ми оказали помощ, щом те самите са бездиханни? Ако пък те са ми помогнали, нека ги попитаме и да ни кажат - тогава ще се убедим в тяхната сила.

Като казал това, влязъл в покоите на майка си, където имало златни и сребърни идоли, и се обърнал към тях:

- На вас говоря, мними богове, кажете ни: кой ми помогна в сражението?

Те мълчали и как биха могли да отговорят немите изваяния? Тогава Неаний казал на майка си:

- Ето, виждаш какви са твоите богове. Щом не могат да кажат и една дума, как могат да помогнат на когото и да било?

Майката му отвърнала:

- Боговете не ти отговарят, защото се обръщаш към тях с насмешка.

Но Неаний казал:

- Тогава ги попитай сама - на теб трябва да отговорят, защото си тяхна усърдна служителка.

Тя се приближила с голямо благоговение, застанала на колене и се обърнала към тях:

- О, всемогъщи богове! Велики Зевсе и ти царице Хера, владетелю на моретата Посейдон, слънцевиден Аполоне, защитнице на града Палада и вие, всички други богове! Моля ви, кажете, вие ли помогнахте на вашия раб, моя син, в сражението?

Но отговор нямало.

Тогава блаженият Неаний, държейки в ръка кръста, се преизпълнил с божествена ревност, отстранил майка си от идолите и започнал да ги чупи, да ги хвърля на земята и да ги тъпче с крака, а после, като ги натрошил на парчета, раздал на бедните златото и среброто, от което били направени. Гледайки това, майка му много се разгневила. Забравила естествената си майчина обич, тя побързала в Антиохия при император Диоклетиан и със сълзи се оплакала от сина си, който не само разбил нейните богове, но и на нея не оказал подобаваща почит, като я отстранил от тях. А императорът я успокоявал и обнадеждавал, че или с ласки, или със заплахи ще успеят да върнат сина ѝ към предишната вяра в боговете.

- Ако не се обърне - казал императорът, - заради престъплението си ще загине с жестока смърт, а ти ще избереш за свой син когото поискаш от моята свита.

Той веднага писал до Иуст, жестокия управител на Палестина, който бил родом от Италия. Наредил му в присъствието на знатни хора от съседните градове да се обърне към сина на Теодосия, воеводата Неаний, който се е отклонил към християнска вяра, с увещание - ту дружеско, ту заплашително, за да признае отново боговете. Ако не склони, да бъде мъчен без пощада, заповядал императорът. В това писмо имало и хули против Христа.

Управителят Иуст получил царския указ, събрал високопоставени мъже от градовете на Палестина и се отправил в Елия. Там призовал воеводата и след приветствие му връчил царското послание. Когато прочел писмото и хулите против Господа в него, Неаний не изтърпял, скъсал го на малки парчета и го хвърлил във въздуха с думите:

- Аз съм християнин, а ти изпълни това, което ти е заповядано.

Тогава управникът казал:

- И от императора се боя, и към тебе изпитвам жал и угризения, защото си ми приятел. Не зная какво да правя! Но послушай мен и тези почтени мъже и пред нас принеси жертва на боговете. Ако не направиш това, по неволя ще трябва да изпълня заповедта на императора.

Тогава Неаний му отговорил:

- Уместно спомена за жертва - ето, принасям самия себе си в жертва на моя Бог, Христа.

С тези думи той снел пояса - знака за неговия сан, и го хвърлил в лицето на управителя, отказвайки се от царската служба, за да стане воин на небесния Цар и да изобличава езическото неверие. А управителят и дошлите с него мъже се разгневили, хванали го и го отвели в Кесария Палестинска, наричана Филипова или Севастия Панеада. В този град някога било поставено изваяние на Христа, направено по молба на страдащата от кръвотечение жена, която се изцелила, докосвайки Господнята дреха. Управителят седнал в откритото за целия народ съдилище и извикал Неаний на разпит. Когато го видели помрачените от езическото нечестие граждани, като пияни или бесновати започнали да викат към управителя:

- Той е враг и губител на нашите богове и презира заповедите на императора!

А безжалостният управител още повече се ожесточил от виковете на тълпата. Той веднага заповядал да съблекат и повесят Неаний на мястото за мъчения и да дерат с железни нокти тялото му. Плътта на Неаний падала на парчета и костите му се виждали. Като гледали тези страдания, някои от зрителите съжалявали мъченика заради младостта му и плакали за него. А като видял сълзите им, мъченикът казал:

- Плачете не за мен, а за вашите погинали души, защото трябва да се оплаква онзи, който безкрайно ще се мъчи в ада.

После вдигнал очи към небето и се помолил:

- Боже! Укрепи мене, Твоя раб, за посрамване на врага и прослава на Твоето пресвето име!

Когато палачите се уморили, мъченикът по заповед на управителя бил хвърлен в тъмница. Тъмничарят Терентий, помнейки за едно благодеяние, оказано му от Неаний, го съжалил, постлал му сено и го покрил със завивка, а мъченикът едва жив лежал в тъмницата.

В полунощ в града започнало земетресение - Бог с ангелите Си дошъл да посети Своя раб. В тъмницата засияла необикновена светлина, вратите се отворили и паднали оковите на всички затворници. Тогава се явили два ангела в образа на прекрасни юноши и казали на мъченика:

- Погледни ни.

Мъченикът обърнал взора си към тях и попитал:

- Кои сте вие?

- Ние сме ангели, пратени от Господа при тебе - отговорили те.

Мъченикът им казал:

- Ако сте ангели Господни, поклонете се пред мен на Господа и се осенете с кръстно знамение, за да ви повярвам.

Ангелите веднага изпълнили желанието му и го уверили:

- Вярвай, че Господ ни праща при тебе.

Мъченикът отговорил:

- Зная, че когато тримата момци били хвърлени във Вавилонската пещ, Господ им пратил ангел, за да охлади огъня. Но аз какво съм направил? Нима съм хвърлен в огън, че съм удостоен с посещение на ангели?

Докато мъченикът със смирение произнасял тези думи, внезапно му се явил Самият Господ Иисус Христос в неизречена слава и като го докоснал, го изцелил от раните и го изправил на крака напълно здрав. После го кръстил с вода и му казал:

- Сега вече ще се наричаш Прокопий, а не Неаний. Бъди мъжествен и се укрепявай, защото ще извършиш велики дела и ще доведеш при Моя Отец голямо стадо.

А Прокопий в трепет и радост паднал на земята, поклонил се на Господа, молейки Го да го укрепи в страданията, за да не се огъне пред страшните мъчения.

- Не бой се, Аз съм с тебе! - отвърнал Господ и се възнесъл на небето.

От този миг свети Прокопий пребивавал в неизказана духовна радост и бил преизпълнен с небесен възторг. Тялото му оздравяло, а от предишните рани не останала и следа. На Господа уповавало сърцето му и Той му помогнал.

На другия ден рано сутринта управителят пратил един от войниците да разбере жив ли е мъченикът, като предполагал, че вече е умрял след страшните вчерашни изтезания. Тъмничарят Терентий казал на войника, че не бил мигнал, защото в полунощ в тъмницата станало нещо необикновено и страшно - имало земетресение, засияла чудна светлина, вратите се отворили и оковите на затворниците паднали, а с Неаний беседвали някакви озарени от необикновена светлина мъже. Войникът се провикнал през прозореца на килията:

- Жив ли си, Неаний?

Светецът отговорил:

- Жив и здрав съм, по милостта на моя Бог.

- Не те виждам - казал войникът.

Светецът отговорил:

- Всеки, който бяга от Божията светлина и служи на демоните, ходи като сляп в тъмнината и не знае накъде отива.

А войникът отишъл при управителя и му съобщил всичко, което чул. Тогава управителят седнал в съдилището и отново повикал Христовия мъченик на разпит. Всички го гледали и виждали светлото му лице и здравото му тяло, по което сякаш никога не е имало рани. Мнозина от присъстващите учудено възклицавали:

- Боже на Неаний, помогни ни!

Управителят станал от съдийското място, дал знак на народа да замълчи и възкликнал високо:

- Братя! Защо се чудите, като виждате Неаний здрав? Боговете се смилиха над него и изцелиха своя раб.

Тогава светецът му казал:

- Вярно казваш, че съм изцелен от Божието милосърдие. Но ако смяташ, че това чудесно изцеление е извършено със силата на твоите богове, да идем в храма им и да разберем кой именно бог ме е изцелил.

Управителят се зарадвал, защото помислил, че мъченикът иска да се поклони на боговете. Заповядал да украсят с цветя пътя от съда до капището и да постелят красиви пътеки. А глашатаят викал високо:

- Неаний, синът на благородната Теодосия, се разкая, обърна се към боговете и отива да им принесе жертва.

Езичниците се радвали, като чували това, а онези, които тайно изповядвали Христа, скърбели. Множество хора с жените и децата си се събрали на това зрелище.

Управителят вървял тържествено към езическия храм със свети Прокопий и с другите знатни мъже. Като влязъл там, светецът тайно се помолил на Христа и като осенил идолите с кръстно знамение, казал:

- На вас говоря, нечисти идоли, съкрушете се от името на моя Бог и от силата на светия кръст - паднете от местата си и се разбийте, разлейте се като вода!

И веднага идолите се съборили със страшен шум. Те се разпаднали на парчета и най-удивителното било, че материалът, от който били изработени, по Божието повеление се превърнал в обикновена вода, която заляла цялото капище и като поток се устремила към вратите му.

Изумени от това чудо, мнозина възкликвали:

- Боже на християните! Помогни ни!

Ужасеният управител не знаел какво да прави, но после, като дошъл на себе си, заповядал да отведат мъченика в тъмницата, а сам, преизпълнен със скръб, си отишъл у дома.

Късно вечерта в тъмницата дошли два отряда войници, водени от началниците си Никострат и Антиох, и умолявали светеца да ги причисли към войнството на Христа, небесния Цар. Свети Прокопий помолил тъмничаря Терентий да му позволи за малко да излезе от тъмницата. Стражът му разрешил, защото добре знаел, че онзи, който желае да пострада заради Христа, няма да избяга. Когато излязъл на свобода, светецът отвел воините при епископа на града Леонтий, който се криел поради гоненията. Прокопий го помолил да кръсти воините, а сам се завърнал отново в тъмницата. Още същата нощ епископът огласил войниците, кръстил ги и ги причастил с божествените Тайни на Тялото и Кръвта Христови. Когато след това те отишли в тъмницата, светият мъченик започнал да ги наставлява в истините на светата вяра и изповядването на името на Иисуса Христа и ги утвърдил дотолкова, че да могат без страх и мъжествено да претърпяват страданията.

Когато дошъл уреченият ден и управителят както обикновено седнал на мястото на публичното съдилище, воините се явили пред него. Те високо прославяли Христа и се наричали християни, изразявайки готовност заради Христа да понесат страдания и смърт. Когато видял толкова воини смело да отиват на смърт за своя Бог, управителят бил поразен от ужас и дълго ги убеждавал да се отрекат от Христа и отново да се обърнат към боговете. Те останали непреклонни, а той ги осъдил на смърт чрез посичане. Отвели ги извън града, където за изпълнението на присъдата били свикани множество палачи. Отвели там и окования свети Прокопий, за да го уплашат със смъртта на толкова много воини. Но гледайки техния подвиг, той се радвал духом и молел Христа Бога да ги укрепи докрай и да приеме душите им в Своето Небесно Царство. Тогава палачите и други нечестиви войници окръжили двата отряда и ги посекли с мечове. Загинали и двамата военачалници - Никострат и Антиох. Така новите воини на Царя Христос положили за Него живота си и преминали с тържество от земята на небето. А един знатен благодетел на име Евлалий заедно с много вярващи събрал през нощта телата на мъчениците и ги погребал.

Докато окованият Христов мъченик пребивавал в тъмницата, при него дошли дванадесет благородни жени и през прозореца му казали:

- Ние сме рабини Христови!

За това било донесено на управителя и той веднага заповядал да ги хвърлят в тъмница. Когато влезли в тъмницата, жените радостно възклицавали:

- Господи, приеми ни в Твоя небесен чертог!

Те се поклонили на свети Прокопий, а той започнал да ги поучава в светата вяра, божествената любов към Христа и топлата молитва към Бога.

След известно време управителят заповядал да доведат в съдилището честните жени и да ги изправят пред него на съд. Дошла и майката на Прокопий - Теодосия, която желаела да види как ще се държат жените на разпита. Когато ги довели, управителят казал:

- Ще склоните ли да принесете жертви на боговете и да получите почести от нас, или ще упорствате и ще приемете люта смърт?

Светите жени отговорили:

- Почестите, които ни обещаваш, нека погубят теб самия, а ние сме рабини на разпнатия Христос, Който ни спасява от погибелта. Той е нашата чест и слава!

Разгневеният управител заповядал всяка от тях да бъде хвърлена на земята и бита без пощада с пръчки. След това жените били повесени голи на мястото за мъчения и ребрата им били горени с огън, а те се молели на Христа и Го призовавали на помощ. После управителят заповядал да отрежат гърдите им и казал:

- Ще ви помогне ли Разпнатият, на Когото се надявате?

Те отговорили:

- Той вече ни помогна, както сам виждаш, човекомразецо! Ето, ние сме жени, а побеждаваме тебе, могъщия управник, като пренебрегваме твоите мъчения.

Мъчителят още повече се разпалил от гняв, заповядал с нажежено желязо да горят слабините им и казал:

- Усещате ли как гори огънят?

Светите жени отговорили:

- Ти ще усетиш болката му, когато бъдеш хвърлен в неугасващия огън на ада. А с нас тук е Господ, нашият Помощник, Когото ти не виждаш, както слепите не виждат слънцето.

Докато измъчвали светите жени, Теодосия, майката на свети Прокопий, стояла сред тълпата и виждайки мъжеството и търпението им, горко плакала. В душата засияла светлината на истинското познание, тя се преизпълнила с ревност по Бога и като се приближила до управника, възкликнала:

- И аз съм рабиня на разпнатия Христос!

Обръщането станало по молитвите на светия великомъченик Прокопий, който непрестанно молил Бога за това.

Когато чули как благородната Теодосия, майката на Неаний, дръзновено изповядва Христа, управителят, обкръжението му и всички хора се изумили на станалата с нея промяна, учудили се, че пренебрегва високото си положение, богатството и знатния си произход и без страх отива на мъчения. Управителят казал:

- Госпожо Теодосия! Кой те прелъсти да оставиш боговете на предците ни и да говориш такива думи?

Тя възразила:

- Не се чувствам прелъстена и измамена. Заблуждавах се и бях прелъстена от демоните преди, когато вместо на истинския Бог, сътворил небето и земята, се покланях на мерзките идоли, дело на човешки ръце.

Управителят посочил мъчените жени и възкликнал:

- Сигурно тези измамници са те прелъстили?

Теодосия отговорила:

- Не ме прелъстиха, но със страданията си ме научиха да позная истината. Как биха могли мъжествено да претърпят такива мъки, ако Онзи, Който ги укрепява, не беше истински Бог? Не те са измамници, а ти, който водиш хората в тъмнина и заблуждение и ги тласкаш към гибел!

- Опомни се, Теодосия, и поискай прошка от боговете - казал управителят. - И ние ще се помолим за тебе, за да ти простят този грях.

Теодосия му отвърнала:

- Аз моля за прошка разпнатия Христос заради предишното си неразумие и заради лошите си дела.

Разгневеният управител заповядал да я хвърлят в тъмница заедно с другите жени.

Когато Теодосия влязла в тъмницата, синът ѝ я видял и много се зарадвал - той вече духом предузнал обръщането към Христа и казал радостно:

- Майко! Защо си дошла тук и заради какво си оставила боговете си?

Тя му казала:

- Мило чедо! Сега познах истината. Гледах светите жени мъченици и размишлявах: как е възможно слаби жени да понесат такива тежки мъки, ако не ги укрепява Христос, заради Когото страдат? А ако Христос не е всемогъщ Бог, как би могъл да укрепи страдащите заради Него? Тогава сърцето ми усети дълбоко умиление и сякаш някакъв лъч засия в ума ми. Видях нищожността на боговете и повярвах, че Един е истинският Бог, Когото изповядваш ти, светите жени и другите мъченици.

Тогава свети Прокопий казал:

- Блажена си, госпожо, майко моя, защото си се сподобила от Бога с такова просвещение и заради това си дошла тук, в тъмницата!

В тъмницата Теодосия прислужвала на светите жени. С чиста кърпа измивала кървавите им рани и слагала лековити пластири на язвите им, понеже била обучена на лекарското изкуство. А Прокопий поучвал майка си в светата вяра. Същата нощ той я отвел при епископ Леонтий, който я кръстил в името на Отца и Сина и Светия Дух, а после отново се завърнал в тъмницата, радвайки се и прославяйки Бога за нейното просвещение.

Скоро светите жени и Теодосия били отведени на нечестивото съдилище. Управителят казал:

- Знай, благородна жено, че те щадя и не искам да те подлагам на позор и мъчения. Затова се осъзнай и призови милосърдните богове, за да получиш от тях прошка, а от нас - много почести!

Светицата отговорила:

- Безумни и безразсъдни човече! Нима не те е срам да наричаш богове изваяните кумири! Ако е голямо достойнство това, че човек според силите си се старае с добри дела да се уподоби на Бога, то и на вас подобава да се уподобите на боговете си - идолите, тоест да бъдете слепи, глухи, неми, с неподвижни ръце и нозе, каквито са и вашите богове.

Управителят се разгневил на думите и заповядал да бъде бита през устата, след това да я хвърлят на земята и да я бият с пръчки, а най-накрая с железни остриета да стържат тялото . Гледайки страданията, останалите свети жени молели Бог да я укрепи и пеели псалома, на който ги научил свети Прокопий:

“- Дойдете да запеем Господу и да възкликнем към (Бога), твърдинята на спасението ни”, защото “Бог е нам прибежище и сила, бърз помощник в беди”.

Като чул това, управителят заповядал да бият светите жени с железни пръчки през устата, а после да свържат мъчениците и Теодосия с една желязна верига, да ги отведат вън от града и да ги посекат с меч.

Жените тръгнали на смърт радостно, като че за сватбено тържество, положили главите си за Христа Бога и се сподобили с небесния чертог.

След кончината им довели отново свети Прокопий в съдилището и управителят гневно викнал към мъченика:

- Доволен ли си, нечестивецо, от гибелта на толкова души?

Светецът отговорил:

- Не ги погубих, а ги спасих от погибел и ги доведох от смъртта в живот.

А управителят заповядал да бъде бит с желязна ръкавица през устата и да разкъсат лицето му с железни остриета. Кръвта на мъченика се леела и обагряла земята. После го били с железни пръчки по шията, но въпреки страданията, той стоял неподвижно като стълб.

След това управителят заповядал да спрат мъченията и да хвърлят Прокопий в тъмницата, а сам, огорчен, си тръгнал вкъщи. Той изпитвал срам и досада, че не могъл да победи Христовия воин. От мъка в тоя ден не промълвил никому нито дума, а после се разболял от треска, легнал на одъра си и в същата нощ умрял, предавайки душата си на демоните, на които служел толкова усърдно.

А проповедта за Христа се разпространявала все повече и повече и всеки ден множество мъже и жени се присъединявали към Христовата вяра, благодарение на учението и чудесата на свети Прокопий. Докато бил в тъмницата, мнозина донасяли болните си при него и той ги изцелявал с Христовата благодат и прогонвал от хората нечистите духове Като виждали това, езичниците се обръщали към истинската християнска вяра.

След смъртта на Иуст император Диоклетиан пратил в Палестина друг управител, на име Флавиан, също родом от Италия, който бил още по-жесток от предишния. Когато пристигнал в Кесария Палестинска и научил за мъченика Прокопий, той веднага наредил да го доведат на съд и започнал да разпитва за името, рода и вярата му. Похулвайки Христа, нашия Бог, този нечестивец казал:

- Учудвам се, че вие, християните, като признавате, че вашият Бог е роден от жена и разпнат от хора, Му се покланяте. Не е ли безумие това?

Христовият мъченик отговорил:

- Ако искаш да ме изслушаш търпеливо, управителю, ще ти покажа, че и вашите книги свидетелстват за нашия Бог. Преди всичко ще ти кажа, че истинският Бог е един, неизменен по природа, безстрастен, предвечен и вечен. Не са богове онези, които са много, които понасят страдания и изменения, явили са се в определено време, тъй че за някои от тях може да се каже, че вече са завършили жалкото си съществуване. Не ти ли е известен вашият Ермий, наречен Трисмегист, тоест трижди велик, а също и Сократ, които твърдят, че Бог е един и няма много богове? Първо послушай какво пише Ермий до лекаря Асклепиад: “Владиката и Създателят на всичко, Онзи, когото наричаме Бог, е създал този видим и осезаем свят. И тъй като създаденият от Него пръв и единствен свят Му се сторил прекрасен и преизпълнен с блага, Той му се любувал и го обикнал като Своя рожба.” Чуй, управителю, вашият Ермий признава съществуването само на Един Бог, а не на много богове! И ако боговете бяха много, нямаше да съществува една предвечна божествена природа, а много природи, появяващи се в определени периоди. Защото за едни богове вие казвате, че са съществували по-рано, а за други - че са се явили по-късно; един при вас е бог на небето, а друг - на морето, и изобщо всички видими неща имат свои богове покровители. Не затова ли и вашият Сократ е бил осъден от гражданите на Атина да изпие отрова, защото е отричал многото богове? Виж тези ваши безсмъртни богове и преди всичко Зевс, бащата на боговете, отцеубиеца и мъжа на едноутробната си сестра - нима той не е живял в Крит? Не показват ли и до днес там неговата гробница? А вашият Посейдон не е ли бил началник на разбойниците, хищник и губител? И неговата гробница не се ли намира в Калабрия? Как тогава наричате боговете си безсмъртни, щом са умрели като обикновени хора, щом се показват гробниците им и римските и гръцките писатели добре познават всичките им зли дела? Такива са вашите богове, които не само християните, а и почитащите ги изобличават и хулят! Ако ти казваш за нашия Бог, Спасителя Христос, че е бил роден от жена, а после разпнат, послушай за тайнствените откровения на вашите книги за Него. Та нали вашата предсказателка Сибила - същата, чиито книги римският цар Тарквиний купил на висока цена - така ясно е описала въплъщението на Христа във втората си книга: “Когато Девата роди Словото Божие и посред ясен ден от изток се появи звезда, предвестница на великото за смъртните хора чудо, тогава при тях ще дойде Синът на великия Бог, облечен в плът, подобна на човешката. Влъхвите ще му принесат дарове - злато, ливан и смирна, и това ще бъде приятно за Него”. И за кръста Христов тя говори: “О, блажено дърво, на което ще бъде разпнат Христос! Ти си достойно да бъдеш на небето, а не на земята”. После и за второто пришествие казва: “От небето ще дойде великият Цар, Владиката на всички векове, Който ще съди хората и целия свят. Вярващите и невярващите ще Го видят да седи на висок престол като истински Бог и да въздава на всички според заслугите”. Ако искаш да чуеш още и предсказанията на питийския Аполон, ливийския Амоний, Додона и Пергам, прочети внимателно книгите им и ще познаеш Христа, вишния Бог, Когото те са предсказали и Който е трябвало да дойде заради спасението и обновлението на човешкия род. Когато Язон, предводителят на аргонавтите, запитал делфийския Аполон за капището, което в Атина се смятало за най-древно: “Кажи ни, пророче, слънцевидни Аполоне, кому ще принадлежи този храм в последните времена?”, той отговорил: “Можете да изпълнявате обредите си, с които отдавате почит на боговете, но аз изповядвам Единия Бог, царуващ на небесата, Чието вечно Слово ще бъде заченато от чиста Дева. И като пусната от лък стрела, То ще премине по цялата вселена, завладявайки всички и принасяйки ги като дар на Отца. На Неговата Майка ще принадлежи този храм, а името е Мария”. И още: когато Ватос попитал същия този Аполон за Бога, той отговорил: “Само един ще ми причини мъка. Това е Мъж от небето, Който бидейки Бог, все пак ще страда, макар да не страда Божеството. По Божествената и по човешката си природа Той ще има от Отца безсмъртие, живот и сили, а от Майка си - смърт, кръст и гроб. От очите Му ще текат топли сълзи и пет хиляди души ще насити с пет хляба. За Него всеки ще каже: Христос е моят Бог, разпнат, умрял, възкръснал от гроба и възлязъл на небето”.

Когато светецът посочвал свидетелства за Христа от гръцките книги, управителят седял като глух, защото не желаел за чуе и проумее истината. Той с насмешка казал на светеца:

- Отлично ни разясняваш божествените дела, като че притежаваш небесните ключове и печати! Но преди да започна да те мъча, съветвам те да оставиш празните си приказки и като се отречеш от нелепото християнство, да вярваш с нас постарому, както е заповядал императорът. Ако не искаш да изпълниш това, ще бъдеш наказан за упоритостта си и подложен на люти мъки. Тогава по неволя ще изпълниш заповяданото!

Светият мъченик отговорил:

- Ако не искаш да познаеш истинския Бог, Когото можеш да видиш с духовните си очи, тогава убивай и изтребвай телата на човеците, режи ни и ни разсичай на части заради своите богове, а аз ще принеса на моя Бог жертва на хвала. Наричаш безумни нас, които познаваме Единия истински и жив Бог. Не си ли ти безумец, щом принасяш жертви на мъртви и се покланяш на безчувствени камъни? Ако камъкът, който почиташ като бог, е нещо хубаво, защо го разсичаш и разделяш на множество части, а после една от тях, която малко наподобява човек, наричаш бог и принасяш на него жертви? Остатъците от камъка употребяваш за нещо друго, хвърляш ги в някое блато или ги тъпчеш с краката си. Същото правиш и с дървото. Отсичаш от него една част и като издялаш от нея идол, му се покланяш, а останалото употребяваш за нещо низко или пък хвърляш в огъня. Ако камъкът и дървото са бог, всеки камък и дърво трябва да бъдат почитани като богове. Но ако нито дървото, нито камъкът са Бог, защо молиш за здраве и спасение гнилото дърво и безчувствения камък? Наречи и желязото бог, но и то е подчинено на силата на огъня, и ако е нагорещено, губи природната си твърдост, става меко и се огъва под чуковете. Може ли бог да се удря с чукове? Няма ли да назовеш бог огъня? Но той е силен само дотогава, докато има какво да изгаря; ако не хвърляш в него дърва, силата му изчезва, а водата съвсем го гаси. Как могат да бъдат богове такива неща, едното от които унищожава другото?

А управителят, като не могъл да търпи повече думите на светеца, заповядал на един от присъстващите на име Архелай да удари мъченика с меч по шията. Светецът веднага преклонил глава пред меча, готов да умре за своя Господ. Когато Архелай вдигнал меча с двете си ръце и се приготвил да нанесе силен удар, внезапно отслабнали ръцете и цялото му тяло, той паднал на земята и изпуснал дух.

Като видял това, управителят се ужасил, заповядал да хвърлят мъченика в тъмница и да го оковат в железни окови. След шест дни той отново заповядал да го доведат в съдилището и да го бият с волски жили, да разкъсват тялото му с нагорещени острия, да горят раните му и да ги посипват с оцет и сол.

След това мъчителите донесли меден жертвеник с нагорещена жарава. Вложили в ръката на светеца тамян и я прострели над горещите въглени, като се надявали, че от болка ще я разтвори и ще хвърли тамяна в огъня, сякаш принася жертва на боговете. Държали в това положение ръката му около два часа, но той се устремил с мисълта си към Бога и не обръщал внимание на болката, а жертвеникът с огъня горял напразно. Зрителите се чудели на това и прославяли Христа, а управителят и неговият владика - дяволът, били посрамени. Светецът вдигнал очи към небето и казал:

“- Ти ме държиш за десницата; Ти ме ръководиш с Твоя съвет и после ще ме приемеш в слава”. Десницата ти, Господи, се прослави с крепост; десницата Ти, Господи, съкруши враговете! Десницата Господня яви сила и ме възнесе!

После мъчителят заповядал да вържат ръцете му и да го повесят, а за нозете му окачили два тежки камъка. Светецът висял така дълго време и от тежестта на камъните ставите му излизали от местата си. След това управителят заповядал да го хвърлят в огнена пещ, в най-силния огън. Светецът се осенил с кръстно знамение и се помолил на Бога. Пламъкът веднага изригнал от пещта и изгорил нечестивците наоколо, а светецът останал невредим: за него пламъкът се превърнал в прохлада.

Това чудо поразило всички и управителят уплашен избягал в двореца. Някои от гражданите викнали към него:

- По-скоро умъртви този вълшебник, защото, ако не направиш това, целият град ще бъде увлечен от вълшебството му.

Тогава управителят издал окончателна смъртна присъда, в която се нареждало да бъде отсечена главата на Прокопий. Когато го водели на мястото за наказание, светецът поискал време за молитва и като застанал с лице на изток, вдигнал ръце към небето и устремил натам очите си, се помолил за града и за хората, за ония, които са в беда, за болните, сираците и вдовиците, за да ги пази Божият Промисъл. Най-вече светецът се молел колкото се може по-скоро езическото нечестие да бъде заменено от християнско благочестие и светата Христова Църква да расте, да се умножава и да сияе с правата вяра до края на вековете. Когато завършил молитвата си, се чул глас от небето, който обещавал да изпълни молбата му и го призовавал да наследи Царството Небесно. imageТогава свети мъченик Прокопий с радост преклонил под меча честната си глава и бил посечен, полагайки живота си за своя Господ на 8 ден от месец юли. Неколцина християни взели през нощта честното му тяло, обвили го с чиста плащеница и го помазали с благовония, а после го погребали с почести, прославяйки Отца и Сина и Светия Дух, Единия в Троица Бог, на Когото подобава всяка чест и слава сега и в безконечните векове. Амин.

 

Тропарь великомученика Прокопия

глас 4

Мученик Твой, Господи, Прокопий/ во страдании своем венец прият нетленный от Тебе, Бога нашего:/ имели бо крепость Твою,/ мучителей низложи,/ сокруши и демонов немощныя дерзости. / Того молитвами/ спаси души наша.

(Перевод: Мученик Твой, Господи, Прокопий подвигом своим венец нетленный получил от Тебя, Бога нашего; ибо он, имея силу Твою, мучителей низложил, сокрушил и демонов немощные дерзости. По молитвам его, Христе Боже, спаси души наши.)

 

Кондак, глас 2:

Ревностию ко Христу божественною распалаемь, и креста крепостию ограждаемь, врагов шатание и дерзость низложил еси, Прокопие, и честную церковь возвысил еси, верою преуспевая, и просвещая нас.

(Разпалван от божествена ревност към Христа и ограждан от силата на кръста, си потъпкал буйството и дързостта на враговете, Прокопие, възвеличил си честната Църква, преуспявайки с вяра и просвещавайки ни.)

 

imageПразник на явяването на Казанската икона на Пресвета Богородица

През 1579 година при царуването на Иоан Василиевич Грозни, който с Божията помощ покорил Казан, столицата на Татарското царство, на девойката Матрона от този град се явила насън Божията Майка. Тя казала, че на мястото, където се намира тяхната къща, в земята е скрита Нейна икона, и заповядала на девицата да обяви това на всички духовни и светски власти в града. Видението се повторило много пъти. Матрона разказала за него на майка си. Но тя оставила без внимание думите на малолетната си дъщеря. Накрая момичето видяло иконата на Божията Майка в огнени лъчи и чуло страшен глас: “Ако не разкриеш думите Ми, ще се явя на друго място, но ти ще загинеш!” Този път майката се вслушала в молбите на дъщеря си и уплашена от последното видение, отишла заедно с нея при архиепископа и воеводите. Но те не искали да им повярват. Тогава майката се върнала вкъщи и започнала сама да копае земята в посоченото място. Към нея се присъединили и други хора, но не намерили нищо. Накрая започнала да копае и самата девица Матрона и образът на Пречистата Богородица бил намерен и изваден от земята. Иконата тържествено била отнесена в църквата и се прославила с чудодейната си сила.

Тропарь, глас 4:

Заступнице усердная, Мати Господа вышняго, за всех молиши Сына Твоего Христа Бога нашего, и всем твориши спастися, в державный Твой покров прибегающым. Всех нас заступи, о Госпоже Царице и Владычице, иже в напастех и в скорбех и в болезнех, обремененных грехи многими, предстоящих и молящихся Тебе умиленною душею, и сокрушенным сердцем, пред пречистым Твоим образом со слезами, и невозвратно надежду имущих на Тя, избавления всех зол, всем полезная даруй, и вся спаси, Богородице Дево: Ты бо еси божественный покров рабом Твоим.

(Застъпнице усърдна, Майко на всевишния Бог, ти молиш за всички твоя Син и наш Бог и правиш всички да се спасят под твоя царствен покров, застъпи се за всички ни, Госпоже, Царице и Владичице, които в беди, скърби и болести, обременени с много грехове, предстоим и се молим с умилена душа и съкрушено сърце със сълзи пред пречистия твой образ, имащи непоколебима надежда в теб, наше избавление от всички злини; дари полезното за всеки и спаси всички, Богородице Дево: ти си божествен покров за твоите раби.)

 

Кондак, глас 8:

Притецем людие к тихому сему и доброму пристанищу, скорой помощнице, готовому и теплому спасению, покрову Девы, ускорим на молитву, и потщимся на покаяние: источает бо нам неоскудныя милости Пречистая Богородица, предваряет на помощь, и избавляет от великих бед и зол благонравные и богобоящыяся рабы Своя.

(Да се притечем, хора, към това тихо и добро пристанище, бърза помощница, готово и топло спасение - покрова на Девата, да избързаме в молитва, да се потрудим в покаяние: излива върху нас неспирна милост Пречистата Богородица, изпреварва с помощта си и избавя от велики беди и злини благонравните и богобоязливи свои раби.)

 

В същия ден е преставянето на праведния Прокопий Устюжки, Христа ради юродив, през 1303 г.

В същия ден се чества паметта на праведния Прокопий Устянски.

image

 

 

 

imageВ памет на преподобния Теофил Мироточиви

Преподобният Теофил се родил в Зиляхово, Сярско, което сега е митрополитско седалище в Гърция. Името му значи “приятел Божий”, което той напълно оправдава с живота си. Понеже родителите му били благочестиви и добродетелни, той получил от тях истинско християнско възпитание. Когато пораснал, постъпил в училище за първоначално образование, след което се посветил и на висшите науки. Поради вродени умствени способности той за кратко време завършил светското си образование. Но при външните успехи във философията, той се стараел да образова сърцето си в правилата на строгата християнска нравственост. Като избягвал младежките разговори, в повечето случаи неприлични, негово любимо занимание било да общува със стари и добродетелни мъже. Освен това по-голямата част от времето си посвещавал на четене на божествените Писания, както заповядва премъдрият Сирах: “Разсъждавай с разумни, и всяка твоя беседа да бъде в закона на Вишния”. Като последствие от това благочестивият юноша преуспявал в различни добродетелни подвизи и бил според думите на псалмопевеца Давид “като дърво, посадено край водни потоци, което” своевременно дава своя плод. Четенето на божественото Писание и житията на свети и благочестиви мъже неволно го предразполагало да им подражава според силите си. Така на Авраам подражавал в гостоприемството, на прекрасния Иосиф в целомъдрието, на Иов в мъжественото търпение, на Моисей и Давид в кротостта и на всички други праведници в различните им подвизи. Това обърнало вниманието на всички към него. След време той бил ръкоположен за свещеник.

От този момент той обикалял много места, като назидавал християните със словото си и с примера на живота си. Впоследствие за по-голямо душевно назидание се прилепил към рандинийския епископ Акакий и останал при него. Този епископ бил ръкоположен в своя сан от цариградския патриарх Нифонт, с когото бил близък приятел. По онова време светейшият Нифонт получил писма от Александрия, в които го уведомявали за преславните чудеса, които Бог извършил чрез тогавашния александрийски патриарх Иоаким за посрама на богоубийствения еврейски народ, и за похвала и утвърждение на истинската наша православна вяра. А тези чудеса са следните...

В Египет вилнеела ужасна чума, която най-вече поразила град Кайро и околностите му. Един еврейски лекар, голям противник на християнството, пуснал сред мохамеданите мълвата, че причина за тази смъртоносна болест са християните, които потапят във водата кръст. Тази клевета се разнесла навсякъде, докато стигнала и до египетския султан. Макар и мюсюлманин, султанът много обичал и почитал светия патриарх - колкото за неговата добродетел, толкова и за мъдростта и благоразумието му. Затова оставил без внимание клеветата на християнските врагове. Но окаяният евреин, като не постигнал по този начин своята цел, измислил друго коварство. Върховният везир на султана бил по произход евреин. Сега той избрал него за оръдие на своята злоба против християните. И везирът успял да придума султана да повика патриарха в двореца си за лични обяснения по пуснатата клевета, въпреки своето уважение към него. В началото султанът повел дълга беседа с патриарха по въпросите на вярата. И като видял, че той със силно убеждение и с ясни доказателства защитавал християнската вяра, заповядал му да оправдае евангелските думи, като премести с дума съседния на Кайро хълм. Светейшият патриарх не се поколебал във вярата си, само поискал няколко дни за молитва. Заедно с верните християни той умолявал Господа да не ги посрами пред неверните и да не бъде похулено Неговото свето име. В уречения ден се стекъл много народ, пред когото патриархът заповядал на хълма да се вдигне и да се премести. В отговор на неговите думи хълмът се разтърсил из основи, за да остави досегашното си място. Но изплашеният султан помолил патриарха и той пак в името Христово го спрял, поради което този хълм и досега се нарича “Дур даг” - “Стой, планино”. Това чудо поразило невярващите.

Недоумявайки как да поклатят силата на Христовата вяра, враговете приготвили смъртоносна отрова и успели да убедят султана да заповяда на патриарха да я изпие, защото Христос бил казал в Своето Евангелие: “ако изпият нещо смъртоносно, няма да им повреди”. Султанът приел и това предложение и заповядал да дадат на патриарха отровата. Изпълнен с вяра в Христовата сила, патриархът осенил с кръст смъртоносната чаша и изпил съдържанието. Напразно чакали веднага да умре: напротив, патриархът си останал съвсем невредим. След това изплакнал чашата с чиста вода и предложил да я изпие евреинът; да откаже било невъзможно, защото пак султанът заповядал. Евреинът изпил водата и веднага умрял. Поразен от тия чудеса, султанът заповядал да обезглавят неговия злобен везир, а на останалите евреи наложил глоба с техни средства да бъдат прокарани водопроводите от Нил за Кайро. Патриарха пък превъзнесъл с много почести.

След като узнал за тези дивни събития от разни писма, цариградският патриарх Нифонт веднага изпратил в Александрия споменатия рандинийски епископ Акакий, придружен от преподобния Теофил и някои други, за да узнаят подробно и да се уверят очевидно в станалото. Александрийският патриарх ги приел с радост и благосклонност и ги задържал при себе си доста време, при което преподобният Теофил особено привлякъл вниманието му върху себе си със своята добродетелност и образование. От Александрия те се отправили на Синай, а оттам през пустинята в светия град Иерусалим. Там се поклонили на животворящия гроб Господен и на другите свети места, посетили Тавор и Дамаск, където се срещнали с антиохийския патриарх, който им връчил писма за своя цариградски събрат. После се върнали пак в Иерусалим, където епископ Акакий се разболял и умрял. Напътстван от благословението на иерусалимския патриарх, останалите членове на делегацията се завърнали в Цариград. Там обаче заварили нов патриарх - Пахомий, защото свети Нифонт по време на тяхното продължително пътешествие се отказал от патриаршеската катедра и се прибрал в Атон. Патриарх Пахомий приел техния доклад и носените писма. Но в лицето на Теофил той видял човек добродетелен и учен, поради което го задържал при себе си и му връчил писмените дела на патриаршията, като го назначил на длъжността нотарий и екзарх на великата Църква. Теофил носил тези задължения дълго време и бил уважаван от всички заради неговите добродетели. Но чувствайки, че при цялата задоволеност на външния живот има съвсем малко храна за духа, оставил длъжността си и се оттеглил на Света Гора във Ватопедския манастир.

За да не би без старческо ръководство в монашеския живот и при мъдруванията на собственото си сърце да изпадне в заблуждение и измама, той поверил себе си на един епископ, който по онова време се намирал на покой във “Ватопед”, и безусловно подчинил волята си на него, като изпълнявал всякакъв род послушания и всекидневно принасял на Господа безкръвната жертва (служил литургия). А след като старецът епископ отишъл при Господа, преподобният Теофил се оттеглил в манастира “Ивер” с цел и там да намери образци за подражание. От един се учел на съвършено послушание, от друг на смирение, от трети на любов към Бога и ближния, на кротост, на дълготърпение. Накрая Теофил станал избран съсъд на Светия Дух и образец на монашески добродетели. Междувременно светата обител му възложила като краснописец да се занимава в келията си с преписи на книги, извехтели от дълговременна употреба. Много книги, изписани от неговата ръка, и досега се пазят в библиотеката на Иверския манастир.

Но тъй като по думите на Господа “не може се укри град, който стои навръх планина”, то и преподобният Теофил се прочул с добродетелния си живот не само на Света Гора, но и в по-далечни околни места. Така, след като Солун се лишил от своя архипастир, солунци усилено се мъчили да убедят свети Теофил да приеме архиерейско достойнство и да стане техен архиепископ. Но смиреният Теофил не искал и да чуе. По това време се случило да бъде в Солун цариградският патриарх Теолипт. Солунци се обърнали към него с молба да им даде за архипастир атонския отшелник Теофил. Светейшият патриарх се съгласил с тях и написал собственоръчно писмо на Теофил (толкова повече, че преди били приятели като земляци), с което го канел да дойде в Солун да се видят, без да споменава дума за молбата на солунци. Но преподобният разбрал с каква цел го кани и за да отклони от себе си това високо достойнство, свързано с временна слава и почит, побързал да приеме велика монашеска схима. А на патриарха отговорил, че тежка болест го заставила да приеме велика схима и да се откаже от свещенослужение; и че по причина на болестта си не може да се отзове на поканата му, а се надява на Божията милост да се видят в Царството Небесно. От тоя отговор патриархът, от една страна, се наскърбил, а от друга, се възрадвал, че Теофил преуспява в истинско смирение и монашески подвизи.

Близо до манастира “Ивер” в уединение се подвизавал един игумен Дионисий. Понеже преподобният обичал безмълвието, разрешили му да си построи колиба близо до Дионисий, с когото споделял трудовете на дълбокото отшелничество и се назидавал от примера на неговия възвишен живот и мъдри беседи. Взаимността в любовта била толкова тясна между тях, че като че ли една душа живеела в две тела. В същото време се прославил с подвижническия си живот някой си Кирил, който живеел в Карея. За да получи и от него духовна полза, Теофил оставил своето усамотение и преминал в Карея при Кирил. При тях често идвал да служи протът на Света Гора - старецът Серафим, който бил и духовник на Кирил. Той се впечатлил от Теофил, възлюбил го за светия му живот и до смъртта си двамата останали искрени приятели.

Но божественият Теофил не останал дълго в Карея. Силната му жажда за безмълвие го отвела в пределите на манастира “Пантократор”, в келията “Свети Василий”, където имало всички условия за дълбоко уединение при невъзмутима тишина. Но келията трябвало да бъде ремонтирана, а Теофил нямал и стотинка - нито да внесе на манастира положения наем, нито да я обнови - до такава степен бил усвоил монашеското нестяжение! В това крайно затруднение му помогнал протът, старец Серафим. По такъв начин свети Теофил потънал в онази пустиня на безмълвието само с един сподвижник - брат Исаак.

Това усамотение на Теофил силно подействало на прота Серафим. Затова, след като уредил галерия около протатската църква, издигнал камбанария и зографисал вътрешността на храма, той измолил от атонските старци уволнение от протатската длъжност и се оттеглил в пустинния покой, където заедно с Теофил се упражнявали постоянно в четене на Свещеното Писание и светите отци, откъдето извличали съществена и безсмъртна храна за безсмъртния дух.

Изключителен подвиг на преподобния Теофил било така нареченото от светите отци умно занимание: предпазване на ума от греховна разсеяност чрез непрестанната Иисусова молитва: “Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме!” По думите на свети Калист Ксантопул има два вида монашеска дейност: едната - за укротяване на страстите - се състои в пост, молитва, бдение, коленопреклонения и други външни подвизи; а другата - за очистване на ума и сърцето от нечисти помисли - се състои в строго внимание, с непрестанна тайна сърдечна Иисусова молитва, извършвана с болезнено чувство и страдален вопъл на душата, както учат светите отци. С този умен подвиг и свещена молитва, плач и сълзи, които се пораждат от тази молитва, той очистил сърцето си от страсти и нечисти помисли, победил демоните окончателно и станал чисто избрано жилище на Светия Дух. И тъй като по думите на свети Дионисий Ареопагит божествената любов не вижда нищо друго освен предмета си - Бога, преподобни Теофил, разпален от нея, за нищо друго не мислел, освен за Господа Иисуса: Той бил неговото дихание, Той бил неговият живот, Той бил винаги в неговото сърце. И Теофил могъл да каже като апостол Павел, че не той живеел вече, а Христос живеел в него, и като апостол Павел бил удостоен с божествените дарове на Светия Дух: предвиждал бъдещето, знаел тайните на чуждото сърце и мислите на човека, достигнал “до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство”, както пише апостолът.

Най-после, изпълнил дните си, свети Теофил предузнал смъртта си и започнал да се готви към своя изход във вечността: написал изповедание на своята вяра и духовно завещание, а пред смъртта си пожелал да извършат над него тайнството елеосвещение. Това било в петък. Простил се с всички, в събота в храма се причастил с пречистите Христови Тайни с чувство на благодарност към Бога за всичките Му благодеяния и накрая повикал ученика си Исаак, за да му обяви последната си воля. Смирен през целия си живот, той и след смъртта си не искал човешка почит. Затова завещал на ученика да не обявява смъртта му, за да не дохождат свещеници да извършат над него тържествено погребение, а сам Исаак да върже тялото му за нозете с въже и да го завлече в гората. После преподобният легнал на одъра си, произнесъл: “Господи Иисусе Христе, приеми духа ми”, и починал със съня на преподобническа смърт на 8 юли 1548 г., неделя, преди изгрев слънце.

Послушният му ученик с голяма наивност изпълнил точно заповедта му: вързал с връв нозете му и отвлякъл мощите му в гората. Но слухът за смъртта на преподобния се разнесла по цялата Света Гора и се стекли много монаси, особено познати и приятели на преподобния, и всички желаели да се поклонят на гроба му и там да получат неговото благословение. За да не лиши дошлите от тази утеха, ученикът им показал някакво разкопано място, където уж бил погребан преподобният. Но по някакво тайно чувство монасите на Ивер и Пантократор се усъмнили и това чувство не ги излъгало. По-късно пантократорските монаси намерили в гората светите мощи на Теофил, прибрали ги в своя манастир и ги пазели в дълбока тайна от другите.

След 40-ия ден Исаак отишъл да види мощите в падинката и за свое изумление не ги намерил. След дълго разследване накрая той узнал, че се намират в манастира “Пантократор”. Тогава отишъл там и молил старците да му дадат останките на неговия отец, но пантократорци не искали и да чуят. Така минало доста време. За щастие на Исаак епископът на Ерисо Макарий посетил Света Гора. Исаак се обърнал към него с жалбата си против “Пантократор” и го замолил да вземе страна в тоя спор. Макарий не се забавил. Той събрал всички атонски игумени, дошъл в “Пантократор”, отделил за манастира една ръка от мощите, а останалото тяло предоставил на ученика. Тогава тържествено го пренесли в църквата на келията “Свети Василий”, където преподобният безмълвствал, и оттогава те станали мироточиви като доказателство за богоугодния живот на преподобния.

Такъв е бил животът на преподобния Теофил Мироточиви, така се подвизавал и така бил прославен от Бога на земята и на небето, през живота му и след смъртта му. Нека му подражаваме и ние в неговата нестяжателност, кротост, смирение, чистота, безмълвие и любов към Бога и ближния, та и ние да наследим заедно с него Небесното Царство на Господа Иисуса Христа, Комуто подобава слава и могъщество с Отца и Светия Дух во веки веков. Амин.

 

imageПраведный Проко́пий Устьянский

Нетлен­ные мо­щи пра­вед­но­го Про­ко­пия бы­ли об­ре­те­ны в XVII ве­ке близ при­ход­ской Устьян­ской Вве­ден­ской церк­ви Во­ло­год­ской епар­хии и по­ло­же­ны в церк­ви, где на­хо­ди­лись в те­че­ние двух­сот лет в от­кры­том ви­де, ис­то­чая мно­го­чис­лен­ные чу­де­са. О про­ис­хож­де­нии и жи­тии это­го свя­то­го угод­ни­ка Бо­жия све­де­ний не со­хра­ни­лось, но имя его ста­ло из­вест­но: он сам от­крыл его в ви­де­нии бла­го­че­сти­во­му мест­но­му жи­те­лю Са­ве­лию.

В свя­зи с уве­ли­че­ни­ем чис­ла чу­дес­ных ис­це­ле­ний мо­щи пра­вед­но­го Про­ко­пия бы­ли осви­де­тель­ство­ва­ны в 1696 (или 1645) и 1739 го­дах, по­сле че­го в честь пра­вед­ни­ка освя­щен при­дел в хра­ме, где по­чи­ва­ли его мо­щи, бы­ла на­пи­са­на его ико­на и со­вер­ша­лась служ­ба.

В 1818 го­ду уста­нов­ле­но по­все­мест­ное празд­но­ва­ние па­мя­ти свя­то­го.

 

imageЖИТИЕ ПРАВЕДНОГО ПРОКОПИЯ УСТЮЖСКОГО, ХРИСТА РАДИ ЮРОДИВОГО

В пер­вой по­ло­вине XIII ве­ка, во дни сла­вы и мо­гу­ще­ства Нов­го­ро­да, в чис­ле за­мор­ских тор­го­вых го­стей, при­ез­жав­ших еже­год­но во мно­же­стве, при­был од­на­жды с бо­га­тым гру­зом то­ва­ров немец­кий ку­пец. Ка­ко­го он был ро­да и пле­ме­ни и из ка­ко­го го­ро­да – неиз­вест­но. Без вся­ко­го со­мне­ния, ему и его то­ва­ри­щам и на мысль не при­хо­ди­ло дол­го про­быть, а тем бо­лее остать­ся на­все­гда в су­ро­вой и хо­лод­ной Рос­сии. Кто мог ду­мать, что этот мо­ло­дой ку­пец, вос­пи­тан­ный в до­воль­стве и рос­ко­ши и с мла­ден­че­ства на­пи­тан­ный враж­деб­ным пра­во­сла­вию ка­то­ли­че­ским уче­ни­ем, ре­шит­ся доб­ро­воль­но на всю жизнь под­верг­нуть се­бя все­воз­мож­ным ли­ше­ни­ям и стра­да­ни­ям, что при ви­ди­мом ску­до­умии он со­х­ра­нит муд­рость и чи­сто­ту серд­ца, до­стигнет вы­со­ты нрав­ствен­но­го со­вер­шен­ства, сде­ла­ет­ся укра­ше­ни­ем пра­во­слав­ной церк­ви, ве­ли­ким чу­до­твор­цем, за­щит­ни­ком и по­кро­ви­те­лем сво­е­го но­во­го оте­че­ства. Ис­тин­но, си­ла Бо­жия в немо­щи со­вер­ша­ет­ся (2Кор.12:9). Див­ны де­ла Гос­под­ни, ди­вен Бог во свя­тых Сво­их!

Ко­гда Про­ко­пий при­был в Нов­го­род, то неволь­но был по­ра­жен мно­же­ством и кра­со­той церк­вей и мо­на­сты­рей, доб­ро­глас­ным зво­ном мно­го­чис­лен­ных ко­ло­ко­лов, на­бож­но­стью и усер­ди­ем на­ро­да к цер­ков­ным служ­бам – че­го он ни­ко­гда не ду­мал встре­тить меж­ду людь­ми, не по­ви­ну­ю­щи­ми­ся рим­ско­му пер­во­свя­щен­ни­ку. А ко­гда мо­ло­дой че­ло­век по сво­ей лю­бо­зна­тель­но­сти по­се­тил храм Св. Со­фии и дру­гие церк­ви и мо­на­сты­ри, услы­шал строй­ное пе­ние ли­ков, уви­дел чин­ное и бла­го­го­вей­ное слу­же­ние, тор­же­ствен­ность и бла­го­ле­пие об­ря­дов пра­во­слав­ной церк­ви, то бла­го­дать Бо­жия кос­ну­лась его серд­ца. Он уми­лил­ся до глу­би­ны ду­ши, так что не за­хо­тел уже боль­ше воз­вра­щать­ся на ро­ди­ну, ре­шил­ся при­нять пра­во­сла­вие и стал ис­кать че­ло­ве­ка, ко­то­рый бы мог на­учить его дог­ма­там ве­ры и уста­вам пра­во­слав­ной церк­ви. Ему ука­за­ли на Ху­тын­ский мо­на­стырь, неза­дол­го (1192 г.) пред тем ос­но­ван­ный и сла­вив­ший­ся стро­го­стью уста­ва и свя­то­стью жиз­ни сво­их ино­ков.

В то вре­мя в мо­на­сты­ре под­ви­зал­ся ста­рец Вар­ла­ам Прок­ши­нич, ста­рав­ший­ся во всем под­ра­жать прп. Вар­ла­а­му Ху­тын­ско­му († 1192), ос­но­ва­те­лю оби­те­ли. К нему об­ра­тил­ся Про­ко­пий и, при­пав­ши к но­гам, со сле­за­ми про­сил на­учить его ис­тин­ной ве­ре. Сна­ча­ла уди­ви­тель­ным по­ка­за­лось стар­цу, что мо­ло­дой и бо­га­тый ино­стра­нец, при­е­хав­ший в Нов­го­род для тор­гов­ли, ищет пра­во­сла­вия, но, убе­див­шись в ис­крен­но­сти же­ла­ния Про­ко­пия, с оте­че­ской лю­бо­вью при­нял его к се­бе и стал учить за­по­ве­дям Бо­жи­им, уста­вам и чи­но­по­ло­же­ни­ям пра­во­слав­ной церк­ви. Не на­прас­ны бы­ли на­став­ле­ния и тру­ды муд­ро­го по­движ­ни­ка: Про­ко­пий с охо­той слу­шал при­ме­ры из оте­че­ских пи­са­ний, жи­тий свя­тых и соб­ствен­ных на­блю­де­ний стар­ца и ста­рал­ся за­пе­чат­леть в сво­ем серд­це. Осо­бен­но тро­га­ли его жи­тия пре­по­доб­ных и Хри­ста ра­ди юро­ди­вых, доб­ро­воль­но под­вер­гав­ших­ся раз­лич­ным ли­ше­ни­ям и тру­дам и при этом еще ста­рав­ших­ся скры­вать свои по­дви­ги от лю­дей. «Вот, – ду­мал он, – как лю­ди тру­ди­лись и тер­пе­ли для спа­се­ния сво­ей ду­ши; вот при­ме­ры, ко­то­рым я дол­жен под­ра­жать». И с каж­дым днем бо­лее и бо­лее стал чув­ство­вать от­вра­ще­ние от мир­ской жиз­ни и воз­го­рать­ся лю­бо­вью к Бо­гу. На­ко­нец он раз­дал все свое име­ние и бо­гат­ство ча­стью ни­щим, ча­стью на со­ору­же­ние хра­ма в Ху­тын­ской оби­те­ли и, ре­ши­тель­но ни­че­го не оста­вив се­бе, стал жить в оби­те­ли как один из стран­ных, еже­днев­но по­се­щая все цер­ков­ные служ­бы и усерд­но слу­жа бра­тии. Из­ба­вив­шись от всех по­пе­че­ний и жи­тей­ских за­бот, Про­ко­пий ощу­тил спо­кой­ствие в сво­ей ду­ше, но­вый об­раз жиз­ни сер­деч­но ему по­лю­бил­ся, и он же­лал всю свою жизнь про­ве­сти в ти­шине уеди­нен­ной кел­лии под мир­ным кро­вом свя­той оби­те­ли.

Но нов­го­род­цы, узнав­ши о том, что Про­ко­пий при­нял свя­тую ве­ру и раз­дал все свое име­ние, ста­ли хва­лить и пре­воз­но­сить его. Неко­то­рые да­же на­роч­но при­хо­ди­ли на Ху­тынь, чтобы толь­ко ви­деть Про­ко­пия, по­то­му что сла­ва о нем расп­ро­стра­ни­лась во всех кон­цах го­ро­да и пя­ти­нах нов­го­род­ских. Тя­же­ло бы­ло Про­ко­пию слы­шать о се­бе та­кие раз­го­во­ры. Люд­ская сла­ва, ли­шив­шая по­коя его сми­рен­ное серд­це, сде­ла­лась для него невы­но­си­мым бре­ме­нем. Опа­са­ясь из-за нее ли­шить­ся сла­вы небес­ной, он от­крыл стар­цу Вар­ла­а­му свою ду­шев­ную скорбь и стал про­сить у него со­ве­та и бла­го­сло­ве­ния уда­лить­ся ку­да-ли­бо, где бы его ни­кто не знал. Ста­рец спер­ва удер­жи­вал его, со­ве­туя луч­ше не вы­хо­дить из оби­те­ли и да­же за­клю­чить­ся в за­твор, но непре­клон­но бы­ло же­ла­ние Про­ко­пия, как буд­то что влек­ло его из оби­те­ли. И сколь­ко Вар­ла­ам ни ста­рал­ся, не мог оста­но­вить его, и, пре­по­дав­ши на­став­ле­ние, ста­рец с мо­лит­вой и бла­го­сло­ве­ни­ем от­пу­стил сво­е­го уче­ни­ка в путь.

Без вся­ких средств к жиз­ни, не взяв­ши ни­че­го да­же на до­ро­гу, в бед­ной одеж­де Про­ко­пий вы­шел из мо­на­сты­ря. Он спе­шил оста­вить нов­го­род­ские пре­де­лы и устре­мил­ся в неиз­вест­ные ему во­сточ­ные стра­ны, то­гда еще не гу­сто на­се­лен­ные и по­кры­тые дре­му­чи­ми ле­са­ми и бо­ло­та­ми. Ча­сто уста­ло­му стран­ни­ку по­сле длин­но­го це­ло­днев­но­го пу­ти при­хо­ди­лось оста­вать­ся без пи­щи, спать на ули­це под до­ждем и вет­ром, ес­ли не встре­ча­лось со­стра­да­тель­но­го че­ло­ве­ка, ко­то­рый бы вы­звал­ся на­кор­мить и успо­ко­ить его, ибо Про­ко­пий, сколь­ко бы ни был го­ло­ден, ни­ко­гда ни­че­го не про­сил и пред­став­лял из се­бя глу­по­го. Мно­го на­сме­шек и оскорб­ле­ний, ру­га­тельств и по­бо­ев пе­ре­нес он от гру­бых лю­дей на пу­ти, мно­го при­ве­лось ему в сво­ем вет­хом ру­би­ще по­тер­петь и от лет­не­го жа­ра и на­се­ко­мых, и от зим­них вьюг и трес­ку­чих мо­ро­зов. Но он не уны­вал и не па­дал ду­хом, зная, что каж­дый день доб­ро­воль­ных его зло­стра­да­ний, каж­дый шаг по это­му уз­ко­му и ис­тин­но крест­но­му пу­ти при­бли­жа­ют его к веч­но­му по­кою и Небес­ной От­чизне. Юрод­ствуя днем, он и но­чью не да­вал се­бе по­коя, про­во­дил ее в ко­ле­но­пре­кло­не­нии и мо­лит­вах, вспо­ми­ная сло­ва апо­сто­ла: Мно­ги­ми скор­б­ми по­до­ба­ет нам вни­ти в Цар­ствие Бо­жие (Деян.14:22) и ста­ра­ясь уте­шать се­бя тем, что все зем­ные скор­би, как бы они ни ка­за­лись нам ве­ли­ки и тяж­ки, ни­что в срав­не­нии с небес­ны­ми за них наг­ра­да­ми (Рим.8:18). Пе­ре­хо­дя та­ким об­ра­зом из стра­ны в стра­ну, из го­ро­да в го­род и все да­лее и да­лее углуб­ля­ясь на во­сток, Про­ко­пий до­шел до Устю­га.

По­яв­ле­ние в го­ро­де неиз­вест­но­го юро­ди­во­го с ко­чер­га­ми в ру­ках – ибо бла­жен­ный Про­ко­пий но­сил в ру­ках три ко­чер­ги или де­ре­вян­ных клю­ки – и ед­ва при­кры­то­го ру­би­щем ско­ро об­ра­ти­ло на него вни­ма­ние жи­те­лей. Он и здесь ско­ро сде­лал­ся пред­ме­том на­сме­шек и по­ру­га­ния лю­дей гру­бых, ко­то­рые не сты­ди­лись да­же и бить его без вся­кой с его сто­ро­ны при­чи­ны. Несмот­ря на это, го­род по­нра­вил­ся бла­жен­но­му, и он ре­шил­ся на­все­гда остать­ся в нем. Так Устюг сде­лал­ся ме­стом, на­зна­чен­ным ему Про­мыс­лом, где он дол­жен был про­во­дить и кон­чить свой мно­го­труд­ный по­двиг. Пред­став­ля­ясь безум­ным и юрод­ствуя днем на ули­цах го­ро­да, он каж­дую ночь об­хо­дил все го­род­ские церк­ви, при­па­дал на ко­ле­ни и со сле­за­ми мо­лил­ся в от­кры­тых их па­пер­тях. Ко­гда же из­ну­рен­ное по­стом и бде­ни­ем те­ло его от­ка­зы­ва­лось слу­жить и тре­бо­ва­ло от­дох­но­ве­ния, он на крат­кое вре­мя ло­жил­ся где по­па­ло: в некры­том са­рае, на ку­че на­во­за, на го­лой зем­ле или на камне, несмот­ря ни на ка­кую по­го­ду: и ле­том, и зи­мой, хо­тя изо­дран­ное ру­би­ще ед­ва при­кры­ва­ло его те­ло и он был по­чти наг и бос. Ес­ли со­стра­да­тель­ные и доб­рые лю­ди по­да­ва­ли ему ми­ло­сты­ню, он при­ни­мал с лю­бо­вью и бла­го­дар­но­стью, но не каж­дый день. А от бо­га­чей, на­жив­ших­ся неправ­дою, ни­ко­гда ни­че­го не брал, хо­тя был го­ло­ден, а неред­ко и по несколь­ко дней оста­вал­ся со­вер­шен­но без вся­кой пи­щи. Это был му­че­ник, из люб­ви к Бо­гу доб­ро­воль­но об­рек­ший се­бя на скор­би и ли­ше­ния вся­ко­го ро­да. И как он воз­лю­бил Гос­по­да всей ду­шой, для Него оста­вил все свое бо­гат­ство и пе­ре­дал се­бя изу­ми­тель­ным по­дви­гам са­мо­от­вер­же­ния, так и Гос­подь воз­лю­бил его и, по­доб­но древним свя­тым про­ро­кам, да­ро­вал Сво­е­му из­бран­ни­ку дар пред­ви­де­ния и про­ро­че­ства.

Дол­го ски­та­ясь по го­ро­ду, вез­де го­ни­мый и оскорб­ля­е­мый, пра­вед­ный Про­ко­пий из­брал на­ко­нец ме­стом по­сто­ян­но­го сво­е­го жи­тель­ства угол па­пер­ти ог­ром­но­го вы­со­ко­го со­бор­но­го хра­ма Успе­ния Бо­жи­ей Ма­те­ри, сруб­лен­но­го из де­ре­ва. Здесь стал он пре­бы­вать ле­то и зи­му, не опус­кая ни од­ной цер­ков­ной служ­бы, но­чи про­во­дил в мо­лит­вах, а днем юрод­ство­вал по ули­цам го­ро­да.

Мно­го опы­тов ду­хов­ной муд­ро­сти и про­зор­ли­во­сти по­ка­зал бла­жен­ный Про­ко­пий во вре­мя мно­го­лет­не­го сво­е­го юрод­ство­ва­ния в Устю­ге. Ко­гда он бе­се­до­вал с людь­ми бла­го­че­сти­вы­ми, пред ко­то­ры­ми не счи­тал нуж­ным скры­вать­ся, то каж­дое его сло­во и дей­ствие бы­ло на­став­ле­ни­ем и предо­сте­ре­же­ни­ем. Ко­гда же юрод­ство­вал и ка­зал­ся по­ме­шан­ным, мно­гие по­ступ­ки его для лю­дей вни­ма­тель­ных име­ли смысл про­ро­че­ский. За­ме­ча­ли, на­при­мер, что ко­гда он бе­гал по го­ро­ду и, раз­ма­хи­вая сво­и­ми ко­чер­га­ми, дер­жал их го­ло­ва­ми квер­ху, то в тот год бы­вал хо­ро­ший уро­жай на хлеб и пло­ды; ес­ли же обо­ра­чи­вал ко­чер­ги го­ло­ва­ми кни­зу, то бы­вал неуро­жай и во всем недо­ста­ток, так что при­хо­ди­лось неволь­но всем сми­рять­ся.

Важ­ней­шим из мно­гих про­ро­че­ских пред­ска­за­ний и чу­дес пра­вед­но­го Про­ко­пия бы­ло из­бав­ле­ние Устю­га от ис­треб­ле­ния ка­мен­но-ог­нен­ной ту­чей. Это бы­ло в 1290 го­ду, за 13 лет до его кон­чи­ны.

В один вос­крес­ный день, ко­гда бы­ло мно­го на­ро­да за служ­бой в со­бо­ре, юро­ди­вый вдруг об­ра­тил­ся ко всем с та­ким уве­ща­ни­ем: «При­бли­жа­ет­ся гнев Бо­жий, по­кай­тесь, бра­тия, во гре­хах ва­ших, уми­ло­стив­ляй­те Бо­га по­стом и мо­лит­вой, ина­че го­род по­гибнет от гра­да ог­нен­но­го». «Он не в сво­ем уме и ни­ко­гда не го­во­рит ни­че­го дель­но­го. Что его слу­шать?» – ска­за­ли устю­жане и не об­ра­ти­ли ни­ка­ко­го вни­ма­ния на сло­ва пра­вед­ни­ка. Люб­ве­обиль­но­му серд­цу Про­ко­пия тя­же­ло бы­ло встре­тить в граж­да­нах та­кую бес­печ­ность и лег­ко­мыс­лие в то вре­мя, ко­гда страш­ная опас­ность, угро­жав­шая им, уже ви­се­ла над го­ро­дом. От пе­ча­ли и го­ре­сти серд­ца он ед­ва мог до­сто­ять до окон­ча­ния ли­тур­гии и, вы­шед­ши на па­перть, уда­лил­ся в свой угол, за­ры­дал и, об­ли­ва­ясь сле­за­ми, про­пла­кал весь тот день и ночь, да и на дру­гой день не пе­ре­ста­вал пла­кать. Неко­то­рые со­стра­да­тель­ные лю­ди, ви­дя его неутеш­ный плач, спра­ши­ва­ли его: «Что с то­бою, Про­ко­пий, что ты непре­стан­но пла­чешь? Что у те­бя за пе­чаль на серд­це?» Об­ли­ва­ясь сле­за­ми, он от­ве­чал им сло­ва­ми Спа­си­те­ля: Бди­те и мо­ли­тесь, да не вни­ди­те в на­пасть (Мф.24:41). На тре­тий день бла­жен­ный Про­ко­пий по­шел по все­му го­ро­ду про­по­ве­до­вать по­ка­я­ние жи­те­лям, со сле­за­ми всем и каж­до­му он го­во­рил: «Плачь­те, дру­ги, плачь­те о гре­хах ва­ших, по­ги­бель близ­ка, мо­ли­тесь, чтобы из­ба­вил вас Гос­подь от пра­вед­но­го Сво­е­го гне­ва и не по­гу­бил вас, как Со­дом и Го­мор­ру, за без­за­ко­ния ва­ши». Но и эта вто­рая про­по­ведь оста­лась бес­плод­ной, оже­стев­шие во гре­хах устю­жане ока­за­лись ху­же ни­не­ви­тян. Они не толь­ко не ду­ма­ли ка­ять­ся, но еще сме­я­лись и из­де­ва­лись над про­по­вед­ни­ком, как над безум­ным. Мо­лит­вен­ни­ком за по­ги­ба­ю­щий го­род остал­ся один Про­ко­пий, пе­чаль­но воз­вра­тив­ший­ся в свой угол на па­пер­ти.

В сле­ду­ю­щее вос­кре­се­нье в пол­день яви­лось на небо­склоне чер­ное об­ла­ко. При­бли­жа­ясь к го­ро­ду, оно ста­ло рас­ти бо­лее и бо­лее, так что на­ко­нец день прев­ра­тил­ся в тем­ную ночь. Мол­нии бе­га­ли ог­нен­ны­ми по­ло­са­ми, и страш­ные гро­хо­ты гро­ма раз­да­ва­лись в воз­ду­хе, не пре­ры­ва­ясь ни на ми­ну­ту. То­гда-то уви­де­ли, что го­ро­ду гро­зит ги­бель, вспом­ни­ли о про­по­ве­ди Про­ко­пия и по­ве­ри­ли ему. И стар, и млад, и ни­щие, и бо­га­тые – все бро­си­лись в хра­мы, осо­бен­но же в со­бор­ный храм Бо­го­ро­ди­цы. Про­ко­пий был уже там и, пад­ши пред ико­ной Бла­го­ве­ще­ния Бо­го­ро­ди­цы, с горь­ки­ми сле­за­ми мо­лил­ся, чтобы Ма­терь Бо­жия бы­ла Хо­да­та­и­цей за лю­дей пре­ступ­ных. И весь на­род с ры­да­ни­ем мо­лил­ся о спа­се­нии от гне­ва Бо­жия, все еди­но­глас­но взы­ва­ли: «Вла­ды­чи­це, спа­си нас!» Дол­го мо­лил­ся бла­жен­ный, не под­ни­мая го­ло­вы сво­ей от по­ла и оро­шая его сво­и­ми сле­за­ми, и вот от ико­ны Бо­го­ро­ди­цы по­тек­ло ру­чей­ком ми­ро и по хра­му раз­ли­лось бла­го­уха­ние. В то же вре­мя про­изо­шла пе­ре­ме­на в воз­ду­хе: не ста­ло бо­лее удуш­ли­во­го зноя, утих­ли мол­нии и гро­мы, разо­шлись ту­чи. Ско­ро узна­ли, что за 20 верст от Устю­га, в Ко­то­валь­ской во­ло­сти, упа­ли с гра­дом рас­ка­лен­ные ка­ме­нья. И дол­го был ви­ден ло­ма­ный опа­лен­ный лес, над ко­то­рым раз­ра­зил­ся гнев Бо­жий, по­ща­див­ший го­род, в страх и сви­де­тель­ство бу­ду­щим ро­дам. Но ни­кто не был по­ра­жен ни в го­ро­де, ни в окрест­но­стях. Меж­ду тем ми­ра от свя­той ико­ны ис­тек­ло столь­ко, что им на­пол­ни­ли цер­ков­ные со­су­ды, ма­зав­ши­е­ся им по­лу­ча­ли ис­це­ле­ние от раз­лич­ных бо­лез­ней, а две бес­но­ва­тые жен­щи­ны осво­бо­ди­лись от сво­е­го лю­то­го му­чи­те­ля. Об­щая ра­дость за­сту­пи­ла ме­сто пе­ча­ли и рас­про­стра­ни­лась по все­му го­ро­ду. Это чуд­ное из­бав­ле­ние го­ро­да от неми­ну­е­мой и яв­ной ги­бе­ли об­ра­ти­ло бы­ло вни­ма­ние граж­дан на Про­ко­пия, но он при­пи­сал его ми­ло­сер­дию и хо­да­тай­ству Бо­жи­ей Ма­те­ри и по-преж­не­му про­дол­жал свой по­двиг и юрод­ством за­кры­вал от лю­дей обиль­ную бла­го­дать, в нем оби­тав­шую.

Лю­би­мым ме­стом, где ча­сто и дол­го си­жи­вал бла­жен­ный Про­ко­пий, был ка­мень на бе­ре­гу ре­ки Су­хо­ны непо­да­ле­ку от со­бо­ра. Здесь, смот­ря на пла­ваю­щих в ма­лых лод­ках через боль­шую ре­ку, он мо­лил­ся, чтобы они не по­то­ну­ли, и убе­ди­тель­но про­сил ми­мо­хо­дя­щих по­греб­сти его тут. «По­ло­жи­те здесь мои ко­сти, на этом ме­сте, а ка­мень сей, на ко­то­ром си­жу ныне, по­ло­жи­те на мо­ей мо­ги­ле, и воз­даст вам Гос­подь бла­гое в день пра­вед­но­го су­да Сво­е­го», – го­во­рил он устю­жа­нам.

Ко­гда Про­ко­пий при­шел в Устюг, бы­ли еще в жи­вых пре­ста­ре­лые су­пру­ги Иоанн и Ма­рия, за­слу­жив­шие от совре­мен­ни­ков на­зва­ние пра­вед­ных. Юрод­ствуя по го­ро­ду, он ино­гда за­хо­дил к ним в дом, бе­се­до­вал с ни­ми о поль­зе ду­ши, что до­став­ля­ло стар­цам неска­зан­ное удо­воль­ствие, так как и он сам, и пра­вед­ные су­пру­ги, хо­тя и раз­лич­ны­ми пу­тя­ми, стре­ми­лись к од­ной и той же це­ли. Но осо­бен­ным дру­гом и со­бе­сед­ни­ком его был пре­по­доб­ный Ки­при­ан († 1276; па­мять 12 ок­тяб­ря), ос­но­ва­тель Устюж­ско­го Ар­хан­гель­ско­го мо­на­сты­ря. Од­на­ко ни у Иоан­на и Ма­рии, ни у Ки­при­а­на са­мо­про­из­воль­ный му­че­ник не ис­кал по­коя для сво­ей пло­ти и не хо­тел поль­зо­вать­ся ни­ка­ки­ми удоб­ства­ми зем­ной жиз­ни. По­сле их бла­жен­ной кон­чи­ны бли­же дру­гих к юро­ди­во­му был бла­го­че­сти­вый кли­рик со­бор­ной церк­ви Си­ме­он, впос­лед­ствии ро­ди­тель свт. Сте­фа­на Перм­ско­го († 1396; 9 мая). В про­дол­же­ние мно­гих лет Си­ме­он был оче­вид­ным сви­де­те­лем пре­бы­ва­ния Про­ко­пия на со­бор­ной па­пер­ти и умел усмот­реть в нем под кро­вом юрод­ства ве­ли­кую ду­хов­ную муд­рость и оби­лие бла­го­да­ти Бо­жи­ей. Ему мы обя­за­ны при­ве­де­ни­ем в из­вест­ность и со­хра­не­ни­ем для потом­ства сле­ду­ю­ще­го див­но­го со­бы­тия из жиз­ни бла­жен­но­го Про­ко­пия.

Уже в по­след­ний год жиз­ни Про­ко­пия зи­ма на­ста­ла столь же­сто­ка и су­ро­ва, что та­кой не пом­ни­ли ста­ро­жи­лы. Силь­ная вью­га, про­дол­жав­ша­я­ся две неде­ли, за­нес­ла сне­гом до­ма да­же внут­ри го­ро­да, а мо­роз и се­вер­ный ве­тер так бы­ли рез­ки, что пти­цы па­да­ли мерт­вые и мно­го по­гиб­ло ско­та. Мно­же­ство на­ро­да по­мерз­ло в го­ро­де и окрест­но­стях, осо­бен­но тер­пе­ли ни­щие и стран­ные, сте­ная из глу­би­ны серд­ца. Мож­но пред­ста­вить се­бе, ка­ко­во бы­ло в этот мо­роз на­го­му Про­ко­пию, ко­то­рый обык­но­вен­но про­во­дил тру­же­ни­че­скую жизнь свою на вы­со­кой хо­лод­ной со­бор­ной па­пер­ти, не имел ни хра­ми­ны, ни по­сте­ли, ни теп­лой одеж­ды. Осла­бев­ший от ста­ро­сти и тер­за­е­мый нестер­пи­мым мо­ро­зом, он вы­шел бы­ло из па­пер­ти и пы­тал­ся най­ти теп­лый угол, чтобы хо­тя сколь­ко-ни­будь по­греть­ся, но ко­гда не уда­лось, при­нуж­ден был воз­вра­тить­ся на преж­нее ме­сто и здесь, за­бы­тый и остав­лен­ный все­ми, пе­ре­но­сил неимо­вер­ные стра­да­ния. Ко­гда вью­га уня­лась и ста­ло несколь­ко теп­лее, юро­ди­вый вы­шел из па­пер­ти и нап­ра­вил­ся за цер­ковь, в уголь­ный дом, к лю­би­мо­му им кли­ри­ку Си­мео­ну. Как бы ни­сколь­ко не по­стра­дав от мо­ро­за, с свет­лым ли­цом и при­ят­ным сме­хом он во­шел в ком­на­ту, спра­ши­вая хо­зя­и­на. Изу­мил­ся Си­ме­он, уви­дев­ши у се­бя юро­ди­во­го, ибо ду­мал, что он за­мерз во вре­мя столь лю­то­го про­дол­жи­тель­но­го мо­ро­за, и, об­няв­ши его со сле­за­ми, с ра­до­стью спе­шил при­вет­ство­вать и при­нять до­ро­го­го го­стя. Ко­гда на­ча­ли раз­го­ва­ри­вать, Про­ко­пий спро­сил Си­мео­на: «Для че­го ты, брат мой, так скор­бел и се­то­вал обо мне и те­перь пла­чешь? Не уны­вай, при­го­товь тра­пе­зу, чтобы нам вме­сте вку­сить се­го­дня пи­щи». Си­ме­он об­ра­до­вал­ся неожи­дан­но­му пред­ло­же­нию и не знал, как и бла­го­да­рить за него го­стя. Меж­ду тем, по­ка го­то­ви­ли и со­би­ра­ли на стол, бла­жен­ный Про­ко­пий опять спро­сил Си­мео­на: «Ска­жи мне ис­кренне, доб­рый брат мой, ты мно­го по­жа­лел обо мне, стран­ном че­ло­ве­ке, ду­мая, что я уже за­мерз от этой лю­той сту­жи? Что же бы­ло бы то­гда с бра­ти­я­ми мо­и­ми ни­щи­ми? Нет! Хра­нит Гос­подь лю­бя­щих Его, бли­зок к со­кру­шен­ным серд­цем и спа­са­ет сми­рен­ных Пре­свя­тым Сво­им Ду­хом. Ес­ли ты и впредь бу­дешь лю­бить ме­ня, то по­лу­чишь мно­го уте­ше­ния для ду­ши. Не про­ли­вай же бо­лее обо мне слез, ибо ве­ли­кая ра­дость бы­ва­ет че­ло­ве­ку, ко­то­рый скор­бит всей ду­шой и всем серд­цем сво­им упо­ва­ет на Бо­га и в сем ве­ке, и в бу­ду­щем». Из этих слов бла­жен­но­го Си­ме­он по­нял, что нечто див­ное со­вер­ши­лось с ним во вре­мя страш­но­го мо­ро­за, и, дру­же­ски об­ни­мая и це­луя его, стал спра­ши­вать бла­жен­но­го о его тер­пе­нии, умо­ляя не та­ить бла­го­да­ти Бо­жи­ей и не скры­вать от него, как об­на­жен­ное стар­че­ское те­ло его в те­че­ние столь­ких дней и но­чей мог­ло пе­ре­не­сти та­кую страш­ную сту­жу. Дол­го мол­чал бла­жен­ный Про­ко­пий, как бы о чем раз­мыш­лял, и, вздох­нув из глу­би­ны серд­ца, сквозь сле­зы от­ве­чал: «Ка­кую поль­зу хо­чешь ты, брат мой, по­лу­чить от нечи­сто­го и юро­ди­во­го, ва­ля­ю­ще­го­ся в смра­де гре­хов сво­их? Но ве­ли­кая лю­бовь твоя ко мне по­буж­да­ет по­ве­дать те­бе мою тай­ну. За­кли­наю те­бя од­на­ко же Бо­гом, Со­зда­те­лем и Спа­си­те­лем на­шим Иису­сом Хри­стом, что по­ка я жив, ты не от­кро­ешь то­го, что я по­ве­даю те­перь люб­ви тво­ей». Си­ме­он пок­лял­ся со­хра­нить тай­ну, и бла­жен­ный Про­ко­пий от­крыл ему сле­ду­ю­щее.

«Ко­гда впер­вые под­ня­лась эта страш­ная вью­га, ужас­нул­ся я и уже от­ча­ял­ся в жиз­ни, ду­мая, что не в си­лах бу­ду пе­ре­не­сти ее в мо­ей на­го­те. Ма­ло­ду­ше­ство­вал я и вы­шел но­чью из па­пер­ти со­бор­ной, из-под кро­ва Бо­жи­ей Ма­те­ри. Спер­ва устре­мил­ся я к сто­я­щим на­про­тив со­бо­ра ма­лым хи­жи­нам убо­гих лю­дей, на­де­ясь об­ре­сти у них хо­тя крат­кий по­кой и укрыть­ся от сту­жи, но они не толь­ко не пу­сти­ли ме­ня, а еще, вы­ско­чив из хи­жин, пал­ка­ми про­гна­ли ме­ня, как ка­ко­го-ни­будь пса, ру­га­ясь и кри­ча вслед: “Прочь, прочь от­сю­да, мерз­кий юро­ди­вый!” В стра­хе бе­жал я от них уже и сам не знаю ку­да, до­ро­гой мыс­лен­но мо­лил­ся и го­во­рил сам с со­бою: “Бу­ди имя Гос­подне бла­го­сло­вен­но от­ныне и до ве­ка; луч­ше уме­реть мне Хри­ста ра­ди, и Гос­подь вме­нит мне то в пра­вед­ность”. Не ви­дя от вью­ги пред со­бой ни­че­го, на­брел я до­ро­гой на пу­стую хи­жи­ну, в уг­лу ко­то­рой ле­жа­ло несколь­ко псов, спря­тав­ших­ся от мо­ро­за. Я лег бы­ло под­ле них, чтобы хо­тя сколь­ко-ни­будь от них со­греть­ся, но они, уви­дев ме­ня, все вско­чи­ли и бро­си­лись вон. То­гда я по­ду­мал: “Вот до че­го я мер­зок и гре­шен, что не толь­ко ни­щие, но и псы гну­ша­ют­ся мною”. То­гда при­шла мне на серд­це та­кая мысль: лю­ди от­верг­ли ме­ня, ни­ко­му я не ну­жен, воз­вра­щусь на ста­рое ме­сто, пусть бу­дет что угод­но Бо­гу, ес­ли и умру, так в свя­том ме­сте, под кро­вом Бо­жи­ей Ма­те­ри. И со­брав­ши по­след­ние си­лы, по­бе­жал об­рат­но к церк­ви. Во­шед­ши на па­перть, я сел в уг­лу, скор­чив­шись от же­сто­ко­го хо­ло­да. Все чле­ны мои дро­жа­ли, а я, взи­рая на ико­ну Спа­си­те­ля и Бо­жи­ей Ма­те­ри, пла­кал и мо­лил­ся, но мо­лил­ся уже о спа­се­нии ду­ши, ибо уже жить не на­де­ял­ся и каж­дый вздох ка­зал­ся мне по­след­ним, так как те­ло мое со­всем оце­пе­не­ло и по­си­не­ло. Ко­гда я на­ко­нец на­чал за­бы­вать­ся и те­рять со­зна­ние, вдруг по­чувст­во­вал ка­кую-то необык­но­вен­но при­ят­ную теп­ло­ту, от­крыв уже сме­жив­ши­е­ся гла­за, я уви­дел пред со­бой пре­крас­но­го юно­шу, ли­цо ко­то­ро­го бы­ло так свет­ло, что невоз­мож­но бы­ло смот­реть на него, как буд­то го­рел на нем луч солн­ца. В ру­ке у него бы­ла чуд­ная ветвь, рас­цвет­шая вся­ки­ми цве­та­ми – и бе­лы­ми, и алы­ми, ис­пус­кав­ши­ми из се­бя чуд­ные аро­ма­ты – не ми­ра се­го тлен­ная ветвь, но рай­ская. Взгля­нув на ме­ня, он ска­зал: “Про­ко­пий, где ты ныне?”. “Си­жу во тьме и се­ни смерт­ной, око­ван же­ле­зом”, – ска­зал я ему в от­вет. То­гда юно­ша уда­рил ме­ня цве­ту­щей бла­го­вон­ной вет­вью пря­мо в ли­цо и ска­зал: “При­и­ми ныне неувя­да­е­мую жизнь во все твое те­ло и раз­ре­ше­ние оце­пе­не­ния, по­стиг­ше­го те­бя от мо­ро­за”. И вдруг по­сре­ди невы­но­си­мой зим­ней сту­жи бла­го­во­ние ве­сен­них цве­тов про­ник­ло в мое серд­це и на­пол­ни­ло ме­ня все­го. Как мол­ния, блес­нул и скрыл­ся от ме­ня небес­ный по­слан­ник, но жизнь, дан­ная им оце­пе­нев­шим мо­им чле­нам, при­ра­зи­лась мне, и я жив до­се­ле. Вот что слу­чи­лось со мной, греш­ным юро­дом, в это страш­ное вре­мя, но ты, брат мой, помни свои клят­вы и ни­ко­му не рас­ска­зы­вай о том ра­нее мо­ей смер­ти». Ска­зав это, бла­жен­ный Про­ко­пий по­спеш­но вы­шел из до­ма Си­мео­на и воз­вра­тил­ся на со­бор­ную па­перть, чтобы про­дол­жать свои по­дви­ги непре­стан­ной мо­лит­вы к Бо­гу и юрод­ства пред людь­ми.

Не на­прас­но пи­тал ду­хов­ную при­язнь к бла­го­че­сти­во­му Си­мео­ну угод­ник Бо­жий, про­ви­дя про­зор­ли­вым оком свя­щен­ную ле­то­росль, имев­шую от него воз­ник­нуть. Но не ему от­крыл он сию ра­дост­ную тай­ну, а той, ко­то­рой еще в дет­стве пред­наз­на­че­но бы­ло в су­пру­же­стве с Си­мео­ном ро­дить ве­ли­ко­го Сте­фа­на. Еще трех толь­ко лет бы­ла сия бла­жен­ная Ма­рия, дочь по­сад­ско­го че­ло­ве­ка Ве­ли­ко­го Устю­га. Слу­чи­лось ей од­на­жды ид­ти с ро­ди­те­ля­ми ми­мо со­бор­ной церк­ви Успе­ния Бо­го­ма­те­ри во вре­мя ве­чер­не­го пе­ния, ко­гда мно­го на­ро­да сто­я­ло око­ло церк­ви, вни­мая Бо­же­ствен­ной служ­бе. Про­ко­пий вы­шел из па­пер­ти и, как бы юрод­ствуя пред людь­ми, по­кло­нил­ся до зем­ли от­ро­ко­ви­це и гром­ко ска­зал: «Вот идет мать ве­ли­ко­го от­ца на­ше­го Сте­фа­на, епи­ско­па и учи­те­ля Перм­ско­го». По­ди­ви­лись бо­го­моль­цы, слы­ша сло­ва юро­ди­во­го, и ед­ва ли кто из них при­нял их за про­ро­че­ство и по­ве­рил им, ибо в то вре­мя не бы­ло еще в Пер­ми ни од­ной хри­сти­ан­ской ду­ши. Ну а Ма­рия, впо­след­ствии всту­пив­шая в су­пру­же­ство с Си­мео­ном, дей­стви­тель­но ста­ла ма­те­рью Сте­фа­на, апо­сто­ла зы­рян.

При­быв­ши в Устюг еще в луч­шей по­ре сво­е­го воз­рас­та, бла­жен­ный Про­ко­пий до­стиг глу­бо­кой ста­ро­сти и дав­но уже был по­крыт се­ди­ной, хо­тя по-преж­не­му бод­рым ду­хом и с юно­ше­ским жа­ром про­дол­жал свои изу­ми­тель­ные по­дви­ги, что ни­ко­му из граж­дан и на мысль не при­хо­ди­ло, что ве­ли­кий по­движ­ник до­жи­ва­ет уже по­след­ние свои дни и что ско­ро они долж­ны бу­дут рас­стать­ся с ним. Од­на­жды, ко­гда пра­вед­ник но­чью мо­лил­ся на па­пер­ти, явил­ся ему Ан­гел Бо­жий и воз­ве­стил о ско­ром окон­ча­нии его по­дви­га, об от­ше­ствии его к Бо­гу, на­зна­чив и са­мый день его кон­чи­ны. С ве­ли­чай­шей ра­до­стью услы­шал о том Про­ко­пий и еще бо­лее пре­дал­ся по­дви­гам са­мой пла­мен­ной мо­лит­вы, в те­че­ние несколь­ких дней не от­хо­дил от хра­ма Пре­свя­той Бо­го­ро­ди­цы, го­то­вясь к сво­е­му ис­хо­ду. На 8 июля но­чью вы­шел он из со­бор­ной па­пер­ти и на­пра­вил­ся к оби­те­ли по­кой­но­го дру­га сво­е­го прп. Ки­при­а­на. Там пе­ред свя­ты­ми вра­та­ми пра­вед­ный Про­ко­пий, встав на ко­ле­ни, по­след­ний раз воз­нес пла­мен­ную мо­лит­ву к Бо­гу, бла­го­да­ря Его за все бла­го­де­я­ния, ко­то­ры­ми Гос­подь на­гра­дил его в жиз­ни от пер­вых дней юно­сти до ста­ро­сти, при­звав его от мра­ка за­блуж­де­ния к све­ту ис­ти­ны и из стра­ны да­ле­кой при­вед­ши в бо­го­спа­са­е­мый град Устюг, под кров до­ма Пре­свя­той Бо­го­ро­ди­цы. Ото­шед­ши от свя­тых во­рот на ко­нец мо­ста, Про­ко­пий воз­лег тут и, огра­див се­бя крест­ным зна­ме­ни­ем, сло­жил крес­то­об­раз­но ру­ки на гру­ди и с мо­лит­вой ис­пу­стил дух.

Как бы для то­го, чтобы свя­тое и мно­го­стра­даль­ное те­ло его не оста­лось без кро­ва, в ту же ночь, несмот­ря на лет­нюю по­ру, вы­пал снег и по­крыл зем­лю на две чет­вер­ти, а над мо­ща­ми бла­жен­но­го Про­ко­пия снеж­ной бу­рей на­ве­я­ло су­гроб в две са­же­ни вы­ши­ны. Изу­ми­лись устю­жане, встав­ши по­ут­ру и ви­дя до­ма и ули­цы, по­кры­тые сне­гом. По­гиб­ли, ду­ма­ли они, весь хлеб и ово­щи, но на­стал жар­кий сол­неч­ный день, и к ве­че­ру снег рас­та­ял, не по­вре­див рас­ти­тель­но­сти. Меж­ду тем со­бор­ные свя­щен­но­слу­жи­те­ли за­ме­ти­ли, что про­тив по­сто­ян­но­го обы­чая, ка­ко­го бла­жен­ный дер­жал­ся в те­че­ние мно­гих де­сят­ков лет, его не бы­ло в церк­ви на утрен­нем пе­нии, и на­ча­ли о нем спра­ши­вать го­ро­жан, но ни­кто ни­че­го не мог ска­зать. То­гда ста­ли ис­кать его по все­му го­ро­ду, обо­шли все церк­ви и опять ни­где не мог­ли его най­ти. Толь­ко на чет­вер­тый день об­ре­ли свя­тое те­ло бла­жен­но­го на кон­це мо­ста к мо­на­сты­рю, ле­жа­щее на го­лой зем­ле и по­кры­тое су­гро­бом сне­га, ко­то­рый слу­жил ему по­кро­вом и все еще не рас­та­ял, то­гда как в дру­гих ме­стах вез­де бы­ло уже су­хо. С бла­го­го­ве­ни­ем и сле­за­ми свя­щен­но­слу­жи­те­ли под­ня­ли те­ло бла­жен­но­го труд­ни­ка и всем со­бо­ром, с пе­ни­ем псал­мов, све­ча­ми и фимиа­мом, на го­ло­вах сво­их пе­ре­нес­ли его в со­бор­ную цер­ковь и оста­ви­ли там до тех пор, по­ка все граж­дане не со­бе­рут­ся на по­гре­бе­ние. На том ме­сте, где об­ре­те­но бы­ло те­ло его, в па­мять со­бы­тия во­дру­зи­ли де­ре­вян­ный крест, а по­том, по вре­ме­ни, за­ме­ни­ли его ка­мен­ным и по­стро­и­ли ча­сов­ню.

Со­шел­ся весь на­род Ве­ли­ко­го Устю­га с же­на­ми и детьми в со­бор­ную цер­ковь Бо­жи­ей Ма­те­ри, и на­ча­лось над­гроб­ное пе­ние сре­ди все­об­ще­го пла­ча и ры­да­ния. Со сле­за­ми бла­го­дар­но­сти вспо­ми­на­ли граж­дане оте­че­ские за­бо­ты юро­ди­во­го о их спа­се­нии, его пред­ска­за­ния и про­по­ведь пред на­ше­стви­ем гне­ва Бо­жия, чуд­ное из­бав­ле­ние го­ро­да от ог­нен­ной ту­чи и мно­гие дру­гие зна­ме­ния, быв­шие от бла­жен­но­го. Мно­гие неутеш­но пла­ка­ли и скор­бе­ли о том, что по сво­е­му неве­же­ству и гру­бо­сти счи­та­ли его безум­ным, сме­я­лись и оскорб­ля­ли его. По со­ве­рше­нии над­гроб­но­го пе­ния те­ло бла­жен­но­го с ве­ли­кой че­стью бы­ло от­не­се­но на бе­рег ре­ки Су­хо­ны на то ме­сто, где он лю­бил си­деть на камне и мо­лить­ся о пла­ва­ю­щих по ре­ке и где про­сил по­хо­ро­нить его. Там и пре­да­ли те­ло его зем­ле и ка­мень по­ло­жи­ли на его мо­ги­лу, на­чер­тав на нем год, ме­сяц и чис­ло его кон­чи­ны. Это бы­ло в 1303 го­ду.

Устю­жане, не умев­шие по­нять и оце­нить че­ло­ве­ка Бо­жия при жиз­ни, не уме­ли со­хра­нить и пе­ре­дать потом­ству по­дроб­но­стей чуд­но­го его жи­тия, хо­тя он про­жил в их го­ро­де бо­лее по­лу­ве­ка и был из­ве­стен каж­до­му. «Мно­го­ст­ра­даль­ное же жи­тие то­го и про­зор­ли­вство не бе пре­да­но пи­са­нию ис­пер­ва, но ток­мо по­вест­во­ва­ни­я­ми ска­зо­ва­ше­ся от древ­них по­след­ним», – го­во­рит свт. Ди­мит­рий Ро­стов­ский. Уже мно­го лет спу­стя по­сле бла­жен­ной кон­чи­ны пра­вед­ни­ка, ко­гда мно­же­ство по­лу­чен­ных от него чу­дес­ных ис­це­ле­ний по­бу­ди­ло устю­жан по­стро­ить над мо­ги­лой его храм во имя его и уста­но­вить день празд­но­ва­ния его па­мя­ти, они со­бра­ли и за­пи­са­ли о жи­тии бла­жен­но­го Про­ко­пия то, что еще со­хра­ни­лось в пре­да­нии на­ро­да и рас­ска­зах от­цов и де­дов.

Про­шло бо­лее 130 лет по­сле кон­чи­ны бла­жен­но­го Про­ко­пия, а ме­сто его пог­ре­бе­ния оста­ва­лось ни­чем не ограж­ден­ным, кро­ме од­но­го ле­жа­ще­го на нем кам­ня. По­скор­бел ду­шой об этом один убо­гий че­ло­век, по име­ни Иоанн, ко­то­рый слы­шал о ве­ли­ких по­дви­гах бла­жен­но­го Про­ко­пия. Стал он под­ра­жать его чуд­но­му жи­тию и, на­пи­сав свя­щен­ный лик его, по­ста­вил в ча­сов­ню, ко­то­рую со­ору­дил сво­и­ми ру­ка­ми над его гро­бом ра­ди па­мя­ти и по­кло­не­ния бла­го­че­сти­вых лю­дей. Но по­мысл лу­ка­вый взо­шел в серд­це свя­щен­но­слу­жи­те­лей; они из­гна­ли бла­го­го­вей­но­го при­шель­ца, вы­нес­ли об­раз и раз­ме­та­ли ча­сов­ню.

Про­тек­ло не бо­лее три­на­дца­ти лет по­сле се­го со­бы­тия, ко­гда по­ве­ле­ни­ем ве­ли­ко­го кня­зя Иоан­на Ва­си­лье­ви­ча со всех сто­рон со­би­ра­лась рать на Ка­зань, и с Ве­ли­ко­го Устю­га при­шли рат­ни­ки в Ниж­ний Нов­го­род, где дол­гое вре­мя сто­я­ли на стра­же от на­ше­ствия ка­зан­ских та­тар. В то вре­мя по­пуще­ни­ем Бо­жи­им за гре­хи лю­дей по­валь­ная бо­лезнь сви­реп­ство­ва­ла в Ниж­нем. И это бы­ло на­ча­лом про­слав­ле­ния угод­ни­ка Бо­жия, ибо он на­чал яв­лять­ся в ноч­ных ви­де­ни­ях мно­гим из сво­их го­ро­жан в том зна­ко­мом им об­ра­зе, как они при­вык­ли его ви­деть на иконе в сво­ей ча­совне устюж­ской. Бла­жен­ный го­во­рил им, чтобы они да­ли обе­ща­ние по­ста­вить в Ве­ли­ком Устю­ге цер­ковь в па­мять Хрис­та ра­ди юро­ди­во­го Про­ко­пия, и ми­ну­ет­ся их бо­лезнь. Те из них, ко­то­рые да­ли обет сей, ис­це­ли­лись, те же, ко­то­рые по же­сто­ко­сер­дию сво­е­му не уве­ро­ва­ли, умер­ли от бо­лез­ни. Спас­ши­е­ся столь чу­дес­но от неми­ну­е­мой смер­ти рат­ни­ки по воз­вра­ще­нии в Устюг дей­стви­тель­но по­стро­и­ли цер­ковь, но не во имя его, а в честь свя­тых бла­го­вер­ных кня­зей Бо­ри­са и Гле­ба и ве­ли­ко­му­че­ни­ка Ге­ор­гия. Но эта цер­ковь, как бы в на­ка­за­ние за пре­слу­ша­ние по­ве­ле­ния пра­вед­но­го Про­ко­пия, 1 ав­гу­ста 1490 го­да сго­ре­ла от мол­нии. То­гда устю­жане, в дру­гой раз хо­див­шие для за­щи­ты Ниж­не­го от та­тар, при воз­вра­ще­нии до­мой на­ру­би­ли на бе­ре­гу ре­ки Су­хо­ны ле­су, при­плы­ли на нем в Устюг и в 1495 го­ду по­стро­и­ли из него но­вую цер­ковь уже во имя пра­вед­но­го Про­ко­пия (на 192-м го­ду по­сле его пре­став­ле­ния), так как к то­му вре­ме­ни свя­тость его бы­ла за­сви­де­тельст­во­ва­на мно­ги­ми чу­де­са­ми. С это­го вре­ме­ни ча­ще ста­ли яв­лять­ся ис­це­ле­ния и чу­де­са от его гро­ба.

Мос­ков­ский Со­бор 1547 г. при­чис­лил пра­вед­но­го Про­ко­пия к ли­ку свя­тых и уста­но­вил со­вер­шать ему па­мять 21 (8 июля ст.ст).

 

 

КАНОН ПРЕСВЯТОЙ БОГОРОДИЦЕ ПРЕД ИКОНОЙ «КАЗАНСКАЯ»

глас 4

Пе́снь 1.

Ирмо́с: Отве́рзу уста́ моя́, и напо́лнятся Ду́ха, и сло́во отры́гну Цари́це Ма́тери, и явлю́ся, све́тло торжеству́я, и воспою́, ра́дуяся, Тоя́ чудеса́.

 

Благогове́ют Ти́, Богоро́дице, а́нгелов нача́льницы, и святы́х чи́ни че́стно слу́жат, пра́веднии красу́ются, небе́сных Хода́таицу блажа́т Тя́. Ку́пно же и земля́ и не́бо в весе́лии све́тло восхваля́ют Тя́, и мы́, гре́шнии, ми́лости про́сим: озари́ на́ша сердца́, Влады́чице, воспе́ти пе́снь святы́я Твоея́ ико́ны явле́нию.

 

Прииди́те, собери́теся, христоимени́тии лю́дие, умы́ та́йно очи́стившеся, во святу́ю це́рковь Ма́тере Христа́ Бо́га на́шего: источа́ет бо на́м неоску́дно от святы́я ико́ны исто́чник духо́вен, целе́бен душа́м и те́лом, пе́снь вопию́щим: благослове́н из Тебе́ рожде́йся Бо́г на́ш.

 

Диви́т, Пренепоро́чная, и ужаса́ет вся́к слу́х стра́нно чу́до боже́ственнаго Твоего́ Рождества́: ка́ко херуви́мскаго Творца́ зачала́ еси́? ка́ко О́гнь нестерпи́мый во утро́бе носи́ла еси́? ка́ко су́щую Жи́знь пло́тию облекла́ еси́ и Живо́т всему́ ми́ру родила́ еси́, Бо́га ку́пно и челове́ка?

 

Под кро́в Тво́й, Де́во Госпоже́, прибега́ем вси́ ро́ди челове́честии: просвети́ ны́ све́том Рождества́ Твоего́, гре́шныя рабы́ Твоя́, моля́щияся приле́жно и кла́няющияся пречи́стей Твое́й ико́не, прося́ще от Тебе́ прия́ти вели́кия ми́лости.

 

Пе́снь 3.

Ирмо́с: Твоя́ песносло́вцы, Богоро́дице, живы́й и незави́стный Исто́чниче, ли́к Себе́ совоку́пльшия, духо́вно утверди́, в боже́ственней Твое́й сла́ве, венце́в сла́вы сподо́би.

 

Ку́ю Ти́ досто́йную похвалу́ на́ше принесе́т коне́чное неможе́ние? Я́ко явле́нием пречи́стыя Твоея́ боже́ственныя ико́ны незави́стныя исто́чники целе́бныя источа́еши, ве́рно прибега́ющим к Тебе́ рабо́м Твои́м.

 

Боже́ственныя Твоея́ ико́ны свято́е явле́ние, Богоро́дице Де́во, я́ко светоза́рное возсия́ на́м со́лнце, пресла́вных чуде́с лучи́ пуща́ющи, тьмы́ лю́тых обстоя́ний отгоня́ющи свяще́нными Твои́ми, Влады́чице, предста́тельствы.

 

Испо́лнила еси́ благода́ти иногда́ первопи́санную Твою́ ико́ну, Госпоже́ Де́во Богоро́дице, и ны́не та́ же благода́ть и́стинствует сия́нием ве́ры чуде́с, я́ко тоя́ ра́ди первопи́санныя, ко спасе́нию ве́рно к Тебе́ по Бо́зе прибега́ющим.

 

Покланя́емся, Богоро́дице, Твоему́ пречи́стому о́бразу и пресла́дкому Твоему́ Младе́нцу, преве́чному и незаходи́мому Све́ту, Христу́, И́мже спасла́ еси́ от лю́тых зо́л и тле́ния сме́ртнаго все́ челове́ческое естество́.

 

Седа́лен, гла́с 8.

Боже́ственнии Сло́ва апо́столи, Ева́нгелия Христо́ва велегла́снии вселе́нныя благове́стницы, боже́ственную це́рковь созда́вше в пресвято́е Твое́ и́мя, Богоро́дице, и к Тебе́, Госпоже́, прихо́дят, моля́ще Тя́ приити́ на тоя́ освяще́ние. Ты́ же, о Богома́ти, рекла́ еси́: иди́те с ми́ром и А́з с ва́ми та́мо е́смь. Они́ же, ше́дше, обрета́ют та́мо на стене́ це́ркве Твоего́, Влады́чице, о́браза подо́бие, Боже́ственною пи́сано си́лою шаро́вными подо́бии, и, ви́девше, поклони́шася Ти́ и просла́виша Бо́га. С ни́миже и мы́ боже́ственней Твое́й покланя́емся ико́не, прося́ще от Тебе́ вели́кия ми́лости: да́руй согреше́ний оставле́ние рабо́м Твои́м, еди́на Благослове́нная.

 

Пе́снь 4.

Ирмо́с: Седя́й в сла́ве на Престо́ле Божества́ во о́блаце ле́гце, прии́де Иису́с Пребоже́ственный, Нетле́нною Дла́нию и спасе́ зову́щия: сла́ва, Христе́, си́ле Твое́й.

 

Почти́м, лю́дие, Чи́стыя в чистоте́ ико́ну Де́вы Богоро́дицы и Тоя́ Боже́ственнаго Младе́нца, Христа́ Бо́га на́шего, и лобыза́ем и прославля́ем со стра́хом и тре́петом: почита́ем бо ико́ну благоче́стно, па́че же почита́ем Са́мую Ту́ю су́щую Чи́стую Богома́терь.

 

Дави́д, боже́ственный и чу́дный проро́к, издале́ча прови́дя, глаго́ла: лицу́ Твоему́ помо́лятся бога́тии лю́дие. Мы́ же, ве́рнии, покланя́емся и лобыза́ем честну́ю ико́ну, душа́ми ку́пно и телесы́ освяща́ющеся.

 

Ева́нгелия Христо́ва богогла́сный списа́тель Лука́, Бо́жиим манове́нием всенепоро́чный Тво́й напису́ет о́браз, Богоро́дице, и Младе́нца Преве́чнаго на рука́х Твои́х вообрази́в, к нему́же притека́ющия напа́стей и бе́д избавля́еши, и вся́ покрыва́еши, и спаса́еши Твое́ю ми́лостию.

 

Ты́ еси́ похвало́ и вене́ц святы́м все́м, о Цари́це! Ты́ упова́ние на́ше и Помо́щница по Бо́зе, и на Тя́ наде́жду спасе́ния на́шего возложи́хом вси́. Тебе́ мо́лимся, я́ко Бо́жией Ма́тери: одожди́ гре́шным рабо́м Твои́м бога́тыя Твоя́ душеспаси́тельныя ми́лости.

 

Пе́снь 5.

Ирмо́с: Ужасо́шася вся́ческая о Боже́ственней сла́ве Твое́й: Ты́ бо, неискусобра́чная Де́во, име́ла еси́ во утро́бе над все́ми Бо́га, и родила́ еси́ Безле́тнаго Сы́на, все́м, воспева́ющим Тя́, ми́р подава́ющая.

 

Вся́ко, Пречи́стая, существо́ воспе́ти недоуме́ет Тя́, па́че бо го́рних умо́в превозвы́силася еси́, ро́ждши непристу́пнаго и стра́шнаго Всецаря́ и Бо́га, но, я́ко Ми́лостива и ско́рая челове́ком Помо́щница, вонми́ моле́нию ра́б Твои́х и да́руй Твою́ по́мощь.

 

Иде́же осени́т благода́ть Твоя́, Богоро́дице, стра́хом исчеза́ют де́мони и разруша́ется злоко́зненное те́х мечта́ние, бе́гают ду́си те́мнии, ра́дуется же ве́рных все́ мно́жество, Тебе́ пе́снь хва́льну от се́рдца вопию́ще: ра́дуйся, боже́ственный Покро́ве ду́ш на́ших.

 

Безоче́сным сла́дкое зре́ние дае́тся, глухи́м слы́шание, немы́м благоглаго́лание, хромы́м хожде́ние, прокаже́нным очище́ние, де́монствуемым целому́дрие и в боле́знех су́щим разли́чных исцеле́ние, осене́нием Пречи́стыя Твоея́, Богоро́дице, ико́ны.

 

Не умолчи́м никогда́же, Богоро́дице, псалмы́ и пе́сньми воспева́ти вели́чия Твоя́, Обра́дованная: Бо́га бо вои́стинну воплоти́вшагося родила́ еси́, во спасе́ние на́ше всеми́рное и избавле́ние.

 

Пе́снь 6.

Ирмо́с: Боже́ственное сие́ и всечестно́е соверша́юще пра́зднество, богому́дрии, Богома́тере, прииди́те, рука́ми воспле́щим, от Нея́ ро́ждшагося Бо́га сла́вим.

 

Боже́ственнаго Твоего́ Рождества́, Де́во Госпоже́, пребога́тая благода́ть, ю́же дре́вле изглаше́нием предала́ еси́ пречи́стому Твоему́ о́бразу, неоску́дне де́йствовати вели́кая же и пресла́вная, во спасе́ние на Тя́ наде́ющимся.

 

Иде́же прославля́ется свято́е и́мя Обра́дованныя Богоро́дицы, та́мо вся́ческих благи́х исто́чницы пролива́ются; прииди́те в чистоте́, челове́цы, се́ бо явле́ние боже́ственныя Де́вы ико́ны сказу́ет Цари́цы прише́ствие, во спасе́ние все́х ве́рных.

 

Целе́ния боле́зней, отгна́ние же страсте́й и душепита́тельное спасе́ние, грехо́в проще́ние и ве́чное избавле́ние от пречи́стыя Твоея́ ико́ны, Влады́чице, ве́рно приходя́ще, прие́млем, Богома́ти Всенепоро́чная.

 

К Тебе́, Госпоже́, прибега́ют ро́ди правове́рных, про́сят вели́кия ми́лости и прие́млют неоску́дно су́щии в неду́зех исцеле́ние, в страсте́х премене́ние, в печа́лех утеше́ние. Источи́ и мне́, Влады́чице, ка́плю душеспаси́тельную, да со все́ми и а́з пою́ Твое́ вели́чие.

 

Конда́к, гла́с 8.

Притеце́м, лю́дие, к ти́хому сему́ и до́брому приста́нищу, ско́рой помо́щнице, гото́вому и те́плому спасе́нию, покро́ву Де́вы, ускори́м на моли́тву и потщи́мся на покая́ние: источа́ет бо на́м неоску́дныя ми́лости Пречи́стая Богоро́дица, предваря́ет на по́мощь и избавля́ет от вели́ких бе́д и зо́л благонра́вныя и богобоя́щияся рабы́ Своя́.

 

И́кос.

Смы́сл очи́стивше и у́м, притеце́м к Богоро́дице, све́тло пе́сньми ублажа́юще Ю́, и пречи́стую ико́ну Ея́ прославля́ем и чти́м, и, припа́дающе, покланя́емся я́ко Само́й су́щей О́ной: че́сть бо ико́ны на первообра́зное восхо́дит, и почита́яй и покланя́яйся е́й почита́ет са́мое первообра́зное, я́коже боже́ственнии отцы́ реко́ша. И а́ще кто́ не чти́т Пресвяты́я Богоро́дицы и не покланя́ется ико́не Ея́, ана́фема да бу́дет: посрамля́ет бо и погубля́ет не чту́щия ю́, избавля́ет же от вели́ких бе́д и зо́л благонра́вныя и богобоя́щияся рабы́ Своя́.

 

Пе́снь 7.

Ирмо́с: Не послужи́ша тва́ри богому́дрии, па́че Созда́вшаго, но, о́гненное преще́ние му́жески попра́вше, ра́довахуся, пою́ще: препе́тый отце́в Госпо́дь и Бо́г, благослове́н еси́.

 

Прииди́те, почерпе́м отпуще́ние от неистощи́маго исто́чника, точа́щаго святы́ню — Пречи́стыя Де́вы, и Тоя́ Пречи́стаго Младе́нца, Бо́жия Сло́ва, на́с ра́ди вочелове́чшагося. К Нему́ же возопии́м: Тво́рче Изба́вителю, препросла́вленный со Отце́м и Ду́хом, Бо́же, благослове́н еси́.

 

Неусы́пную, Чи́стая, и богоприя́тную иму́щи моли́тву, и непреодоле́емую держа́ву кре́пости, враго́в на́ших де́рзость, я́же на ны́, разори́, и вы́я и́х под но́зе ве́рному Импера́тору на́шему низложи́, да возвесели́мся о Тебе́, раби́, Сы́ну Твоему́ вопию́ще: оте́ц на́ших Бо́же, благослове́н еси́.

 

Ра́дуемся и весели́мся, ве́рнии лю́дие, чу́дному явле́нию ико́ны Пречи́стыя Влады́чицы Богоро́дицы, река́ бо яви́ся неисчерпа́ема, целе́бную во́ду точа́щи: слепы́м бо ви́дети дае́т и глухи́м слы́шание, хромы́м хожде́ние и все́м су́щим в неду́зех безме́здное исцеле́ние.

 

Неиспы́тана глубина́, недове́домо та́инство, непостижи́м о́браз, Де́во, зача́тия Твоего́: зача́тие без се́мене, без му́жа рождество́, Безпло́тный воплоти́ся, Преве́чный младе́нствует, Сы́н Бо́жий, Сы́н Тебе́, Де́вы, быва́ет. Ему́же вопие́м: Бо́же, благослове́н еси́.

 

Пе́снь 8.

Ирмо́с: О́троки благочести́выя в пещи́ Рождество́ Богоро́дичо спасло́ е́сть, тогда́ у́бо образу́емое, ны́не же де́йствуемое, вселе́нную всю́ воздвиза́ет пе́ти Тебе́: Го́спода по́йте, дела́, и превозноси́те Его́ во вся́ ве́ки.

 

У́м а́нгельский и челове́ческий ужаса́ется, Богоро́дице, ка́ко Бо́га небе́снаго, ложесна́ми объе́мши, воплоти́ла еси́? ка́ко, Младе́нца ро́ждши, я́ко Сы́на на руку́ но́сиши? Его́же ужаса́ется тва́рь и трепе́щут го́рнии престо́ли, вопию́ще непреста́нно: Свя́т, Свя́т, Свя́т еси́, Бо́же, препе́тый и превозноси́мый во ве́ки.

 

Ра́дуйся, су́щая ра́досте всего́ ми́ра, со арха́нгелом Гаврии́лом вопие́м Ти́, Богоро́дице: ра́дуйся, вмести́лище Невмести́маго; ра́дуйся, Благода́тная, носи́ло Божества́ всего́; ра́дуйся, Ада́мово воззва́ние, с Тобо́ю Госпо́дь, и Тебе́ ра́ди с на́ми, спаса́я на́с. Его́же пое́м и превозно́сим во ве́ки.

 

Ко́рень Иессе́ев освяще́нный — ко́рень греха́ на́шего исто́ргнула еси́; же́зл Ааро́нов процве́тший — Жизнода́теля цве́та израсти́вши Христа́; ста́мно манноприе́мная — сме́рти всю́ си́лу сокруши́ла еси́ и в поро́ду жи́зни возвела́ еси́ ро́д челове́ческий. Те́мже Тя́ пое́м, до́брых вино́вную.

 

Ты́ похвала́ христиа́ном еси́, Влады́чице, Ты́ ору́жие на враги́ и стена́ к Тебе́ прибега́ющим. Тя́ и ны́не на по́мощь призыва́ем, Госпоже́, не да́ждь враго́м вознести́ся на лю́ди Твоя́, и́же Тебе́ не хва́лят, ни Сы́на Твоего́, Богоро́дице, и Твое́й ико́не не кла́няются: си́х победи́ и ду́ши на́ша спаси́.

 

Пе́снь 9.

Ирмо́с: Вся́к земноро́дный да взыгра́ется, Ду́хом просвеща́емь, да торжеству́ет же безпло́тных умо́в естество́, почита́ющее свяще́нное торжество́ Богома́тере, и да вопие́т: ра́дуйся, Всеблаже́нная Богоро́дице, Чи́стая Присноде́во.

 

Тебе́, тве́рдую помо́щницу ро́ду челове́ческому, Богоро́дице Мари́е, ли́к проро́ческий многообра́зно провозвести́, се́нь святу́ю, небе́с простра́ннейшую, скрижа́ль богопи́санную и купину́ неопали́мую, две́рь богопрохо́дную, го́ру же и ле́ствицу, и мо́ст, и же́зл процве́тший; мы́ же вои́стину Богоро́дицу Тя́ велича́ем.

 

Та́йна глубины́ Рождества́ Твоего́ у́м а́нгельский ужаса́ет, Де́во, и пречи́стая ико́на де́моны прого́нит, и ли́ца нечести́вых омрача́ет, и в сту́д порева́ет: не терпя́т бо взира́ти на си́лу ея́, бе́гают же и исчеза́ют. Мы́ же любе́зно покланя́емся и лобыза́ем, и Тя́, Богоро́дицу, велича́ем.

 

Предста́тельница су́щи неотсту́пна к Вы́шнему Царю́, я́ко иму́щи ма́терне дерзнове́ние непосты́дно, в ми́ре глубо́це правосла́вных житие́ утверди́ и Благове́рнаго Импера́тора на́шего возвы́си, и вся́ поле́зная да́руй всегда́ рабо́м Твои́м, да Тя́, Богоро́дице, велича́ем.

 

О, Всеми́лостивая христиа́ном помо́щнице! Не мо́жет Тя́ воспе́ти досто́йно у́м челове́ческий и а́нгельский, я́ко всея́ тва́ри честне́йши, небе́сных и земны́х сла́внейши: все́х бо родила́ еси́ Творца́ и Бо́га. Но, о Влады́чице! приими́ ми́лостивно ю́же Тебе́ от се́рдца возложи́хом пе́снь, спаса́й на́с всегда́, на Тя́ бо наде́емся.

 

Свети́лен:

Да почти́тся Всепе́тая Ма́ти Бо́жия, жи́знь су́щую ро́ждши — Христа́ Бо́га на́шего, ра́йских двере́й отверзе́ние, и всего́ ми́ра очище́ние, к животу́ возведе́ние. Се́й е́сть проро́ком глаго́лавый, Тому́ поклони́мся, Бо́гу и Спа́су ду́ш на́ших.

 

Сла́ва, и ны́не: Прииди́те, ве́рнии, с чистото́ю, возвели́чим Пречи́стыя Ма́тере Бо́га на́шего чу́дную ико́ну, и Боже́ственнаго Младе́нца Спа́са Христа́, Его́же, я́ко ро́ждшая, на руку́ носи́вши, и ма́терне дерзнове́ние к Нему́ иму́щи, непреста́нно мо́лит за ны́ и подае́т рабо́м Свои́м бога́тыя ми́лости.

 

АКАФИСТ ПРЕСВЯТОЙ БОГОРОДИЦЕ ПРЕД ИКОНОЙ «КАЗАНСКАЯ»

Конда́к 1.

Избра́нной от все́х родо́в Засту́пнице ро́да христиа́нскаго, покро́вом Своея́ бла́гости покрыва́ющей страну́ на́шу правосла́вную, благода́рственная пе́ния прино́сим Ти́, Богоро́дице, о явле́нии чу́дныя Твоея́ ико́ны. Ты́ же, я́ко Всеми́лостивая, все́х притека́ющих к Тебе́ Помо́щнице, заступа́й на́с во все́х ско́рбех и ну́ждах, беда́х и напа́стех, да зове́м Ти́:

 

Ра́дуйся, Засту́пнице усе́рдная ро́да христиа́нскаго.

 

И́кос 1.

А́нгел предста́тель по́слан бы́сть рещи́ Богоро́дице «Ра́дуйся», егда́ Бо́г Сло́во воплоща́шеся во утро́бе Ея́: и мы́, гре́шнии, прославля́юще явле́ние чу́дныя Ея́ ико́ны и Боже́ственнаго Младе́нца Спа́са Христа́, со умиле́нием вопие́м Благода́тней:

 

Ра́дуйся, Богоизбра́нная Отрокови́це; ра́дуйся, Ма́ти Бо́жия.

 

Ра́дуйся, Цари́це Небесе́ и земли́; ра́дуйся, све́тлое Це́ркве Небе́сныя и земны́я украше́ние.

 

Ра́дуйся, А́нгелы чти́мая; ра́дуйся, пева́емая от Серафи́м.

 

Ра́дуйся, све́тлое проро́ческое сбытие́; ра́дуйся, апо́столов похвало́.

 

Ра́дуйся, му́ченическое испове́дание; ра́дуйся, преподо́бных ве́нче.

 

Ра́дуйся, пра́ведных весе́лие; ра́дуйся, гре́шных упова́ние.

 

Ра́дуйся, Засту́пнице усе́рдная ро́да христиа́нскаго.

 

Конда́к 2.

Ви́дящи, Всенепоро́чная, с высоты́ Небе́снаго жили́ща Своего́, иде́же с Сы́ном Твои́м в сла́ве пребыва́еши, ско́рбь рабо́в Твои́х в новопросвеще́ннем гра́де, я́ко гне́внаго ра́ди Бо́жия посеще́ния ве́ра Христо́ва поруга́ема быва́ет ага́рянским злове́рием, благоволи́ла еси́ яви́ти ико́ну Свою́, чудесы́ ю́ прославля́ющи, да утвержда́емии зна́меньми Твоея́ благода́ти, христолюби́вии лю́дие ве́рно вопию́т Бо́гу: Аллилу́иа.

 

И́кос 2.

Разуме́ние трикра́тнаго явле́ния Богома́тере му́драя отрокови́ца и́щущи, тече́ ко власте́м, пове́дающи и́м ди́вное явле́ние и гро́зное преще́ние: мы́ же дивя́щеся свы́ше да́нному отрокови́це вразумле́нию, благогове́йно вопие́м к Преблагослове́нней:

 

Ра́дуйся, устна́ми чи́стыми хвалу́ Бо́гови соверша́ющая; ра́дуйся, та́йны благода́ти Бо́жия ве́рным открыва́ющая.

 

Ра́дуйся, неве́рных сумни́тельное слы́шание; ра́дуйся, ве́рных изве́стная похвало́.

 

Ра́дуйся, мо́лние, неве́рных устраша́ющая; ра́дуйся, сла́вою чуде́с Твои́х ве́рных ра́зум озаря́ющая.

 

Ра́дуйся, ага́рянскаго злове́рия обличе́ние; ра́дуйся, горды́ни и́х низложе́ние.

 

Ра́дуйся, ве́ры христиа́нския утвержде́ние; ра́дуйся, почита́ния святы́х ико́н освяще́ние.

 

Ра́дуйся, ско́рбь на́шу в ра́дость претворя́ющая; ра́дуйся, несумне́нною наде́ждою на́с увеселя́ющая.

 

Ра́дуйся, Засту́пнице усе́рдная ро́да христиа́нскаго.

 

Конда́к 3.

Си́ла Вы́шняго благода́тию Богома́тере умудри́ и укрепи́ отрокови́цу к иска́нию многоце́ннаго Бо́жия да́ра, и та́, с ве́рою дерза́ющи о Го́споде, приступи́ к труду́ и, скры́тое в земли́ обре́тши сокро́вище святы́я ико́ны Богома́тери, ра́достно возопи́ к Бо́гу: Аллилу́иа.

 

И́кос 3.

Име́ющи благоутро́бное промышле́ние о новопросвеще́нных лю́дех гра́да Каза́ни, от пречестны́я Твоея́ ико́ны то́ки чуде́с источи́ла еси́, Влады́чице, слепы́м теле́сныма очи́ма зре́ние подава́ющи, омраче́нных же душе́вно све́том богопозна́ния и благоче́стия озаря́ющи, де́вствующим под осене́нием Твоея́ ико́ны приста́нище небу́рное да́рующи. Сего́ ра́ди зове́м Ти́:

 

Ра́дуйся, явле́нием ико́ны Твоея́ тьму́ лю́тых обстоя́ний отгоня́ющая; ра́дуйся, луча́ми чуде́с все́х просвеща́ющая.

 

Ра́дуйся, слепы́х прозре́ние; ра́дуйся, омраче́нных смы́слом просвеще́ние.

 

Ра́дуйся, сла́во Правосла́вия; ра́дуйся, ти́хое приста́нище и́щущих спасе́ния.

 

Ра́дуйся, Ма́ти целому́дрия; ра́дуйся, покро́ве и огражде́ние де́вства.

 

Ра́дуйся, Е́юже ликовству́ет все́ мно́жество ве́рных; ра́дуйся, Ея́же ра́ди рыда́ет де́монское по́лчище.

 

Ра́дуйся, все́х христиа́н вожделе́нная Помо́щнице; ра́дуйся, все́х скорбя́щих Ра́досте.

 

Ра́дуйся, Засту́пнице усе́рдная ро́да христиа́нскаго.

 

Конда́к 4.

Бу́рю смяте́ний и крамо́лы врага́ми воздви́гнутую в стране́ на́шей утоли́ти тща́щься блаже́нный Ермоге́н, списа́тель чуде́с Твоея́, Богома́ти, ико́ны, сле́зно пред не́ю моля́шеся и, ви́дев, я́ко во́инству правосла́вному в щи́т и побе́дное зна́мение Твоя́ ико́на дарова́ся, ве́рою укрепля́емый до конца́ живота́ своего́, вопия́ше Бо́гу: Аллилу́иа.

 

И́кос 4.

Слы́шавше правосла́внии во́ини открове́нную Преподо́бным Се́ргием святи́телю Арсе́нию та́йну, я́ко предста́тельством Богома́тере су́д об Оте́честве на́шем преложе́н на ми́лость, ико́ну Богома́терню, я́ко зна́мя побе́дное, прии́мше, исхити́ша ма́терь градо́в ру́сских из ру́к супоста́т и возопи́ша Засту́пнице христиа́н:

 

Ра́дуйся, Ма́ти Бо́га Вы́шняго; ра́дуйся, я́ко за все́х мо́лиши Сы́на Твоего́, Христа́ Бо́га на́шего.

 

Ра́дуйся, я́ко все́м твори́ши спасти́ся в держа́вный Тво́й покро́в прибега́ющим; ра́дуйся, Засту́пнице все́х су́щих в ско́рбех и боле́знех.

 

Ра́дуйся, все́м моля́щимся сокруше́нным се́рдцем пред пречи́стым Твои́м о́бразом поле́зная да́рующая; ра́дуйся, избавле́ние зо́л все́м, невозвра́тно наде́жду иму́щим на Тя́.

 

Ра́дуйся, ти́хое и до́брое приста́нище; ра́дуйся, ско́рая Помо́щнице.

 

Ра́дуйся, гото́вый и те́плый покро́ве спасе́ния; ра́дуйся, источа́ющая на́м неоску́дныя ми́лости.

 

Ра́дуйся, предваря́ющая на по́мощь; ра́дуйся, избавля́ющая от все́х бе́д.

 

Ра́дуйся, Засту́пнице усе́рдная ро́да христиа́нскаго.

 

Конда́к 5.

Боготе́чная звезда́ яви́ся Твоя́, Богома́ти, ико́на, всю́ страну́ Росси́йскую обтека́ющая, луча́ми чуде́с Твои́х осиява́ющая все́х блужда́ющих по мо́рю стра́стнаго жития́, мра́к печа́лей и мглу́ вся́ких неду́г и скорбе́й прогоня́ющая и наставля́ющая на пу́ть спасе́ния с ве́рою к Тебе́ притека́ющих и вопию́щих к Бо́гу: Аллилу́иа.

 

И́кос 5.

Ви́дев ца́рь Пе́тр, я́ко от святы́я ико́ны Богома́терни благода́тию Бо́жиею содева́ются мно́гия чудеса́, прие́млет ю́ в путеводи́тельницу во́инству своему́ и в де́нь бра́ни на све́ев в щи́т и покро́в, и победи́в до конца́ врага́ с по́мощию Богома́тере, те́м ка́мень соверше́нный во основа́ние но́ваго ца́рствующего гра́да положи́, ико́ну же Твою́ чу́дную, я́ко освяще́ние, я́ко щи́т и огражде́ние, в се́рдце гра́да поста́ви. Сего́ ра́ди вопие́м Пречи́стей:

 

Ра́дуйся, жили́ще и до́ме Христа́ Бо́га на́шего; ра́дуйся, вмести́лище неизрече́нныя Его́ сла́вы.

 

Ра́дуйся, гра́де одушевле́нный, при́сно ца́рствующий; ра́дуйся, пала́то преукраше́нная.

 

Ра́дуйся, Ра́досте градо́в и ве́сей; ра́дуйся, непобеди́мое христиа́н в беда́х храни́лище и предгра́дие.

 

Ра́дуйся, Це́ркве Правосла́вныя похвало́; ра́дуйся, Ру́сской земли́ утвержде́ние.

 

Ра́дуйся, христолюби́ваго во́инства Помо́щнице; ра́дуйся, враго́в одоле́ние.

 

Ра́дуйся, от бе́д избавле́ние; ра́дуйся, Ма́терними Твои́ми щедро́тами все́х посеща́ющая.

 

Ра́дуйся, Засту́пнице усе́рдная ро́да христиа́нскаго.

 

Конда́к 6.

Предстоя́ще пред пречи́стым Твои́м о́бразом архиере́ев сосло́вии и вси́ лю́дие, мона́си и мирсти́и, пропове́дуют, Госпоже́ Богороди́тельнице, вели́кия Твоя́ ми́лости, я́ко гра́ды огражда́еши, оби́тели покрыва́еши, ве́си защища́еши, и, ве́дуще Тя́ вои́стинну Помо́щницу си́льну и непобеди́му, со слеза́ми прино́сят Ти́ моли́твы, да простре́ши к Сы́ну Твоему́ Богоно́сныя ру́ки за лю́ди Твоя́, во е́же изба́вити на́с от все́х бе́д и напа́стей, да благода́рне вопие́м Бо́гу: Аллилу́иа.

 

И́кос 6.

Возсия́вши просвеще́ние и́стинное и отгна́вши дре́вле ле́сть ага́рянскую во новопросвеще́нней стране́ Каза́нской, ны́не во все́х гра́дех росси́йских све́тиши све́том чуде́с и ми́лостей: притека́ющии бо с ве́рою ко Твое́й ико́не цельбоно́сней скорбе́й избавле́ние, неду́гов исцеле́ние и ра́дости вся́кия исполне́ния прие́млют, вопию́ще Тебе́ усе́рдно:

 

Ра́дуйся, неистощи́мый исто́чниче святы́ни; ра́дуйся, многотеку́щая реко́ Боже́ственная благода́ти.

 

Ра́дуйся, гре́шных с Бо́гом примире́ние; ра́дуйся, грехо́в на́ших очище́ние.

 

Ра́дуйся, благоче́стия Наста́внице; ра́дуйся, в до́брых де́лех утвержде́ние и по́моще.

 

Ра́дуйся, до́брыя обе́ты прие́млющая; ра́дуйся, благи́м наме́рением спосо́бствующая.

 

Ра́дуйся, злы́я начина́ния разруша́ющая; ра́дуйся, вра́жия ко́зни расторга́ющая.

 

Ра́дуйся, ско́рая челове́ком Помо́щнице; ра́дуйся, ми́лость сугу́бо на́м подаю́щая.

 

Ра́дуйся, Засту́пнице усе́рдная ро́да христиа́нскаго.

 

Конда́к 7.

Хотя́щу наро́ду правосла́вному испове́дати ми́лости Преблагослове́нныя Цари́цы Не́ба и земли́ и по си́ле благода́рственная принести́ о избавле́нии его́ от наше́ствия иноплеме́нных, ди́вному хра́му, созда́нному в че́сть пречу́дныя ико́ны, побе́дная в да́р принесе́, да вси́ па́мятующе ми́лость Богома́тере, спа́сшия гра́д се́й и страну́, вы́ну воспева́ют Бо́гу благода́рными усты́: Аллилу́иа.

 

И́кос 7.

Сто́льному гра́ду Росси́и свята́я ико́на Твоя́, Богома́ти, вои́стинну яви́ся блага́я Одиги́трия, я́коже дре́вле Царегра́ду: к Тебе́ бо прибега́ют лю́дие, по́мощи Твоея́ на нача́ло пути́ и де́л свои́х прося́ще и благода́рственная принося́ще моле́ния пред пречи́стою ико́ною Твое́ю за избавле́ние от скорбе́й и напа́стей, Тебе́ Помо́щницу и Засту́пницу кре́пкую ве́дают. Те́мже благода́рственно вопие́м Ти́:

 

Ра́дуйся, Росси́йския страны́ покро́ве; ра́дуйся, Правосла́вия в не́й огражде́ние и утвержде́ние.

 

Ра́дуйся, несокруши́мый щи́те во́инов на́ших; ра́дуйся, броне́ и́х неуязви́мая.

 

Ра́дуйся, ко́зни враго́в облича́ющая; ра́дуйся, я́ко паучи́ну и́х растерза́ющая.

 

Ра́дуйся, нече́стия обличе́ние; ра́дуйся, крамо́лы разруше́ние.

 

Ра́дуйся, ю́ных от заблужде́ний исправле́ние; ра́дуйся, ста́рцев утеше́ние.

 

Ра́дуйся, душевре́дных уче́ний низложе́ние; ра́дуйся, душеполе́зных зна́ний дарова́ние.

 

Ра́дуйся, Засту́пнице усе́рдная ро́да христиа́нскаго.

 

Конда́к 8.

Стра́нно и сумни́тельно неве́рующим слу́шати, ка́ко от ико́ны Твоея́ то́ки благода́ти истека́ют, воня́ живо́тная благоуха́ет: мы́ же, ве́рующе сло́ву, рече́нному Тобо́й, Влады́чице, к первонапи́санней ико́не: «С тобо́й Моя́ благода́ть и си́ла», упова́ем, я́ко и с се́ю ико́ною благода́ть Твоя́ вы́ну: те́мже благогове́йно предстоя́ще лобыза́ем ю́, поклоня́емся е́й, я́ко Тебе́ Саме́й су́щей, че́сть бо ико́ны на первообра́зное восхо́дит, и Твоя́ благода́ть се́ю ико́ною зна́мения и чудеса́ содева́ет все́м с ве́рою притека́ющим к Тебе́ и вопию́щим Бо́гу: Аллилу́иа.

 

И́кос 8.

Вся́ бы́вши горе́, к Небе́сным взя́та, и земны́х не оставля́еши, Богома́ти, свяще́нным Твои́м предста́тельством: и́маши бо ма́тернее дерзнове́ние ко Христу́ Бо́гу на́шему. Те́мже утверди́ в ми́ре глубо́це правосла́вных житие́ и вся́ поле́зная всегда́ да́руй рабо́м Твои́м, да велича́юще воспева́ем Ти́:

 

Ра́дуйся, Невмести́маго вмести́лище; ра́дуйся, осене́нная си́лою Вы́шняго.

 

Ра́дуйся, прозя́бшая Кла́с Небе́сный; ра́дуйся, ми́р ве́сь душепа́губнаго гла́да изба́вльшая.

 

Ра́дуйся, вы́ну хода́тайствующая за ро́д на́ш; ра́дуйся, я́ко мно́го мо́жет моли́тва Твоя́ пред Сы́ном Твои́м и Бо́гом.

 

Ра́дуйся, все́х на́с при Кресте́ Сы́на Твоего́ усынови́вшая; ра́дуйся, всегда́ Ма́тернюю любо́вь к на́м явля́ющая.

 

Ра́дуйся, Хода́таице ве́чных бла́г; ра́дуйся, и во вре́менней жи́зни поле́зная на́м подаю́щая.

 

Ра́дуйся, изве́стное прибе́жище на́ше во все́х ско́рбных обстоя́ниих; ра́дуйся, несомне́нное утеше́ние в печа́лех.

 

Ра́дуйся, Засту́пнице усе́рдная ро́да христиа́нскаго.

 

Конда́к 9.

Вся́каго естества́ а́нгельскаго превы́шшая яви́лася еси́, Пресвята́я Де́во: Бо́га бо зачала́ еси́ пло́тию, Невмести́маго все́ми вмести́ла еси́ во утро́бе Твое́й, на рука́х носи́ла еси́ Нося́щаго ве́сь ми́р дла́нию: те́мже, я́ко Честне́йшую Херуви́м и Сла́внейшую без сравне́ния Серафи́м велича́юще Тя́, вопие́м о Тебе́ Бо́гу: Аллилу́иа.

 

И́кос 9.

Вити́я многовеща́нныя, я́ко ры́бы безгла́сныя, ви́дим о Тебе́, Богоро́дице: недоуме́ет бо вся́к язы́к благохвали́ти Тя́ по достоя́нию, изумева́ет у́м пе́ти Тя́, Богоро́дице; оба́че Блага́я су́щи, приими́ и от на́с арха́нгельский гла́с, Тебе́ вопию́щих:

 

Ра́дуйся, Благода́тная; ра́дуйся, я́ко Госпо́дь с Тобо́ю.

 

Ра́дуйся, Благослове́нная в жена́х; ра́дуйся, обре́тшая благода́ть у Бо́га.

 

Ра́дуйся, роди́вшая Спаси́теля ми́ру; ра́дуйся, Ма́ти Сы́на Бо́жия.

 

Ра́дуйся, Роди́тельнице Ве́чнаго Царя́; ра́дуйся, израсти́вшая на́м пло́д живота́.

 

Ра́дуйся, освяще́нная Ду́хом Святы́м; ра́дуйся, осене́нная си́лою Всевы́шняго.

 

Ра́дуйся, ве́рная Рабо́ Госпо́дня; ра́дуйся, я́ко Тя́ блажа́т вси́ ро́ди.

 

Ра́дуйся, Засту́пнице усе́рдная ро́да христиа́нскаго.

 

Конда́к 10.

Спасти́ хотя́щи мно́гия от находя́щих зо́л, скорбе́й и боле́зней, чу́дную ико́ну Твою́, Богома́ти, дарова́ла еси́, ея́же ра́ди слепи́и презира́ют, хроми́и хо́дят, разсла́бленнии возстаю́т, бесну́ющиися исцеля́ются, земли́ плодоно́сие подае́тся, лю́дие от смертоно́сныя я́звы избавля́ются, гра́ды и до́мы от огня́ спаса́ются: те́мже прославля́юще Бо́га, даю́щаго на́м таковы́я ми́лости, вопие́м Ему́ усе́рдно: Аллилу́иа.

 

И́кос 10

Стена́ еси́, Богоро́дице, стране́ Росси́йстей, гра́дом огражде́ние и сла́ва, правосла́вному во́инству на враги́ укрепле́ние. Те́мже, благодаря́ще Тя́, вопие́м:

 

Ра́дуйся, прославля́ющих Тя́ прославля́ющая; ра́дуйся, не чту́щих Тя́ посрамля́ющая.

 

Ра́дуйся, враго́в устраше́ние; ра́дуйся, от наше́ствия иноплеме́нных избавле́ние.

 

Ра́дуйся, во́инов кре́посте; ра́дуйся, в дни́ бра́ни забра́ло и огражде́ние.

 

Ра́дуйся, в дни́ ми́ра живоно́сный са́де, увеселя́ющий сердца́ ве́рных; ра́дуйся, ору́жие, его́же трепе́щут де́мони.

 

Ра́дуйся, спаси́тельный еле́й, умаща́ющий грехо́вныя ра́ны ка́ющихся; ра́дуйся, те́плое на́ше упова́ние.

 

Ра́дуйся, несумне́нная на́ша Наде́ждо; ра́дуйся, ти́хое и до́брое приста́нище.

 

Ра́дуйся, Засту́пнице усе́рдная ро́да христиа́нскаго.

 

Конда́к 11.

Пе́ние хвале́бное и благода́рственное прино́сят Тебе́, Влады́чице, припа́дающе ко ико́не Твое́й и любе́зно лобыза́юще ю́, де́в ли́цы, под держа́вным покро́вом Твои́м ти́хое и ми́рное и́ноческое житие́ провожда́ющии, и возложи́вше на Тя́ все́ упова́ние, ра́достно вопию́т Бо́гу: Аллилу́иа.

 

И́кос 11.

Я́ко светоприе́мную свещу́, зри́м Твою́ честну́ю ико́ну, Пресвята́я Влады́чице: та́ бо невеще́ственный о́гнь благода́ти Твоея́ восприе́мши, и в подо́биих ея́ но́вы возжига́ет свети́льники, прича́стны тоя́жде си́лы благода́тныя, и озаря́ет чудесы́, наставля́ющи на пу́ть спасе́ния все́х вопию́щих Ти́ си́це:

 

Ра́дуйся, Неве́сто Неневе́стная; ра́дуйся, Богоизбра́нная Отрокови́це, Ма́ти Де́во.

 

Ра́дуйся, до́брая Наста́внице непоро́чнаго де́вства; ра́дуйся, Храни́тельнице ревну́ющих о чистоте́.

 

Ра́дуйся, же́н похвало́; ра́дуйся, де́в велича́ние.

 

Ра́дуйся, вдо́в заступле́ние; ра́дуйся, сиро́т призре́ние.

 

Ра́дуйся, ни́щих Пита́тельнице; ра́дуйся, наги́х одея́ние.

 

Ра́дуйся, печа́льных утеше́ние; ра́дуйся, скорбя́щих весе́лие.

 

Ра́дуйся, Засту́пнице усе́рдная ро́да христиа́нскаго.

 

Конда́к 12.

Благода́ть да́ти восхоте́вши почита́ющим Тя́ с любо́вию, Богороди́тельнице, прису́щего Ти́ си́лу благода́тную оста́вила еси́ во святы́х Твои́х ико́нах, и́бо Боже́ственная благода́ть, спребыва́ющи те́м (ико́нам), зна́мения и чудеса́ вы́ну содева́ет и душе́вных и теле́сных неду́г исцеле́ние все́м с ве́рою приходя́щим подае́т Твои́ми Богома́терними непреста́нными к Бо́гу моли́твами о вопию́щих Ему́: Аллилу́иа.

 

И́кос 12.

Пою́ще Твоя́ чудеса́, бы́вшая в дре́вняя и настоя́щая времена́, хва́лим Тя́, я́ко Живоно́сный Исто́чник благода́ти, я́ко неистощи́мую реку́ чуде́с, я́ко бе́здну ми́лости и щедро́т, и все́ упова́ние по Бо́зе возлага́юще на Тя́ и в се́й и в бу́дущей жи́зни, прославля́юще Тя́, вопие́м:

 

Ра́дуйся, христиа́н непосты́дное упова́ние; ра́дуйся, ве́рных спаси́тельное прибе́жище.

 

Ра́дуйся, ненаде́жных наде́яние; ра́дуйся, отча́янных спасе́ние.

 

Ра́дуйся, ба́не, омыва́ющая со́весть; ра́дуйся, росо́, оживля́ющая ду́ши.

 

Ра́дуйся, боле́зней врачевство́ ско́рое и безме́здное; ра́дуйся, от все́х бе́д бы́строе избавле́ние.

 

Ра́дуйся, Уте́шительнице во вся́кой ско́рби; ра́дуйся, из глубины́ поги́бели спаса́ющая.

 

Ра́дуйся, отра́до в де́нь сме́рти; ра́дуйся, еди́ная Наде́ждо и по сме́рти.

 

Ра́дуйся, Засту́пнице усе́рдная ро́да христиа́нскаго.

 

Конда́к 13.

О Всепе́тая Ма́ти, ро́ждшая все́х святы́х Святе́йшее Сло́во, приими́ ны́не ма́лое сие́ моле́ние и, вели́чия ра́ди бла́гости Твоея́ и бе́здны щедро́т Твои́х, не помяни́ мно́жества грехо́в на́ших, но испо́лни во благи́х проше́ния на́ша, подава́ющи те́лу здра́вие, ду́ши спасе́ние, избавля́ющи от вся́кия ну́жды и печа́ли и Ца́рствия Небе́снаго насле́дники сотворя́ющи все́х ве́рно вопию́щих Бо́гу: Аллилу́иа.

 

Этот конда́к читается трижды, затем икос 1-й и конда́к 1-й.

 

Моли́тва пе́рвая.

О Пресвята́я Госпоже́ Влады́чице Богоро́дице! Со стра́хом, ве́рою и любо́вию припа́дающе пред честно́ю ико́ною Твое́ю, мо́лим Тя́: не отврати́ лица́ Твоего́ от прибега́ющих к Тебе́, умоли́ милосе́рдая Ма́ти, Сы́на Твоего́ и Бо́га на́шего, Го́спода Иису́са Христа́, да сохрани́т ми́рну страну́ на́шу, Це́рковь Свою́ Святу́ю да незы́блему соблюде́т от неве́рия, ересе́й и раско́ла. Не и́мамы бо ины́я по́мощи, не и́мамы ины́я наде́жды, ра́зве Тебе́, Пречи́стая Де́во: Ты́ еси́ Всеси́льная христиа́н Помо́щница и Засту́пница. Изба́ви все́х с ве́рою Тебе́ моля́щихся от паде́ний грехо́вных, от наве́та злы́х челове́к, от вся́ких искуше́ний, скорбе́й, бе́д и от напра́сныя сме́рти: да́руй на́м ду́х сокруше́ния, смире́ние се́рдца, чистоту́ помышле́ний, исправле́ние грехо́вныя жи́зни и оставле́ние прегреше́ний, да вси́ благода́рне воспева́юще вели́чия Твоя́, сподо́бимся Небе́снаго Ца́рствия и та́мо со все́ми святы́ми просла́вим Пречестно́е и Великоле́пое И́мя Отца́ и Сы́на и Свята́го Ду́ха. Ами́нь.

 

Моли́тва втора́я.

О, Пресвята́я Влады́чице Богоро́дице, Цари́це Небеси́ и земли́, вы́шшая а́нгел и арха́нгел и всея́ тва́ри честне́йшая, чи́стая Де́во Мари́е, ми́ру блага́я Помо́щнице, и все́м лю́дем утвержде́ние, и во вся́ких ну́ждах избавле́ние! При́зри и ны́не, Госпоже́ Всеми́лостивая, на рабы́ Твоя́, Тебе́ умиле́нною душе́ю и сокруше́нным се́рдцем моля́щияся, со слеза́ми к Тебе́ припа́дающия и покланя́ющияся пречи́стому и цельбоно́сному о́бразу Твоему́, и по́мощи и заступле́ния Твоего́ прося́щия. О, Всеми́лостивая и Премилосе́рдая Де́во Богоро́дице Чи́стая! Воззри́, Госпоже́, на лю́ди Твоя́: мы́ бо гре́шнии не и́мамы ины́я по́мощи, ра́зве Тебе́ и от Тебе́ ро́ждшагося Христа́ Бо́га на́шего. Ты́ еси́ засту́пница и предста́тельница на́ша. Ты́ еси́ оби́димых защище́ние, скорбя́щим ра́дование, си́рым прибе́жище, вдо́вам храни́тельница, де́вам сла́ва, пла́чущим весе́лие, больны́м посеще́ние, немощны́м исцеле́ние, гре́шным спасе́ние, Сего́ ра́ди, о Богома́ти, к Тебе́ прибега́ем, и на Тво́й Пречи́стый о́браз с Предве́чным на руку́ Твое́ю держи́мым Младе́нцем, Го́сподем на́шим Иису́сом Христо́м взира́юще, умиле́нное пе́ние Тебе́ прино́сим и вопие́м: поми́луй на́с, Ма́ти Бо́жия, и проше́ние на́ше испо́лни, вся́ бо су́ть возмо́жна хода́тайству Твоему́: я́ко Тебе́ сла́ва подоба́ет ны́не и при́сно и во ве́ки веко́в. Ами́нь.

 

 ВИЖТЕ ОЩЕ

Против ереста на новостилието

Отстъплението от вярата наречено "нов стил"

ЗА СЪКРАЩАВАНЕТО НА ЛИТУРГИИТЕ, ТАЙНСТВАТА И ТРЕБИТЕ В НОВОСТИЛНАТА ЦЪРКВА

ЗА ПРЕМАХВАНЕТО НА ОГЛАШЕНИЕТО

ЗАЩО БОГ НИ ИЗОСТАВИ

За Петровият пост и въпросите, които поражда

ЗА КОРЕНА НА ЗЛОТО, ЗА НАЧАЛОТО НА ОТСТЪПЛЕНИЕТО НА РОДНАТА НИ „ЦЪРКВА“, ЗА БЪЛГАРСКАТА СХИЗМА

Театърът на антихриста

ИСТИНАТА ЗА НАШИЯ НАРОД

Християнството на българите и техните владетели

ИДЕЯТА "ПРАВОСЛАВНИ БУДИТЕЛИ"

Православна ли е демокрацията

Народе, народе...

Защо се премахва вероучението

За старостилния икуменизъм

КОЙ СТОИ ЗАД ОТСТЪПЛЕНИЕТО

ДИСЕКЦИЯ НА ЧОВЕКООМРАЗАТА

ПАСТИРСКО ОКРЪЖНО ПОСЛАНИЕ ПРОТИВ МАСОНСТВОТО

Против юдомасонството

Изповедание на вярата

КЪДЕ СЕ Е СЪХРАНИЛО ПРАВОСЛАВИЕТО

 

 ↑