Този сайт използва "бисквитки" единствено за да се създаде сесия за ползването му!
С използването на този сайт вие се съгласявате с употребата на "бисквитки"!   Разбрах
Православни
будители
„Не в силата е Бог, а в правдата!“ свети Александър Невски. Основната цел на „Будители“ е да помогне за пробуждане на заспалия Български Православен Дух, съхранил българите през робството и подтиснат от лъжеправославното етнофилетическо духовенство, революционерите масони, фашистите, комунистите, либералите, глобалистите и всякакви други партии, разделили народа и слугуващи на юдеите. Един Бог, Една Вяра, един православен цар, единен народ, единна България! Съ Нами Богъ!  Верую
На 20 юли...
Голготски кръст
или по-точно

†07 юли по църковния календар - Св. мъченица Кириакия (Неделя). Св. преподобни Тома Малеин. Св. преподобномъченици презвитер Епиктет и монах Астион. Св. мъченици Перегрин, Лукиан, Помпей, Исихий, Папий, Саторнин и Герман. Св. преподобна Евфросиния, в света - Евдокия, велика княгиня Московска Прочети повече

Търсене в сайта: Търсене на дата в календара:
печат 02.06.2013 г. / 22:02:18 
Вяра
16.06 по еретическия, †03 юни по православния календар - Св. мъченик Лукилиан и с него четири момци: Клавдий, Ипатий, Павел и Дионисий, света девица Павла. Св. свещеномъченик Лукиан

imageВ памет на светия мъченик Лукилиан, четиримата юноши Клавдий, Ипатий, Павел и Дионисий, и светата дева Павла (270/275)

Светият мъченик Лукилиан, пострадал по времето на римския цар Аврелиан, отначало пребивавал в езическото многобожие и даже бил идолски жрец, вече достигнал почетна старост, украсена със седини и достолепен на вид. Живеел недалече от Никомидия, служейки в капищата на скверните богове. След това по благодатта на Христа, нашия Бог, Който иска всички да се спасят и никой да не погине, той се убедил в измамността на бесовското и езическото заблуждение, достигнал до познание на истината, повярвал в Единия истинен Бог, нашия Господ Иисус Христос, и в старостта се обновила, като на орел, неговата младост. Тогава той се възродил от светото кръщение и с цялата си мисъл и душа се отдал на любовта към Христа. Тогава обяснявал и на другите езичници суетата и пагубността на тяхното нечестие, наставлявал ги по пътя на спасението и със своето учение ги привеждал към Христа, и така за мнозина бил пример за обръщане към Бога. Местните иудеи, виждайки, че Лукилиан е преминал от идолопоклонство към християнската вяра, и че много, по неговия пример и неговото учение, оставят идолослужението, присъединяват се към християните и приемат свето кръщение, се изпълнили с гняв и ненавист. Те го оклеветили от завист и го предали на съда на нечестивите; и Христовият раб бил изправен на разпит пред управителя на Никомидия Силван. Управителят упорито принуждавал стареца да се отрече от Христа и да се върне към идолослужението, но той отказвал да му се подчини. Тогава управителят се изпълнил с ярост и заповядал да предадат Лукилиан на различни мъки: счупили челюстите му, безпощадно го били с пръчки, закачили го надолу с главата и след това, след дълги и люти мъчения, го хвърлили в тъмница. Там свети Лукилиан намерил четирима юноши, затворени за Христовата вяра: Клавдий, Ипатий, Павел и Дионисий. Той радостно беседвал с тях и ги укрепявал за мъченически подвиг, та като помнят вечната награда на небесата, да не се боят от временните мъки, да не се страхуват от смъртта за бъдещия живот и да не жалят цветущата си младост за Христа, приготвящ им неувяхващо блаженство в Своето Царство.

imageТе заедно се молели на Бога дни и нощи и се утешавали с надежда на Христа. След много дни Лукилиан отново бил подложен на мъчения, вече заедно с юношите, и заедно с тях бил хвърлен в горяща пещ. Но всемогъщият Бог проявил над тях Своята чудесна милост, както някога над еврейските юноши, хвърлени във вавилонската пещ: огънят се превърнал в хлад, пламъкът - в роса, обилен дъжд, напълно охладил пещта и Лукилиан и юношите излезли невредими. Езичниците, заслепени от неверие и злоба, приписвали това преславно Божие чудо не на Божията сила, а на вълшебството на християните. Тогава неправедният съдия осъдил светите мъченици на смърт и ги изпратил в град Византия, за да бъдат умъртвени там. Когато достигнали Византия, четиримата свети юноши, Клавдий, Ипатий, Павел и Дионисий били посечени с меч, а свети Лукилиан разпънат на кръст, прикован към него с гвоздеи по цялото тяло, и така предал духа си на Бога. Той бил разпънат на кръст от иудеите, както се вижда от трета песен на посветения на него канон, където за това се говори по следния начин: “Иуда в древност предаде Избавителя Христа на богоубийците: ти сега бе предаден на беззаконните иудеи”.

imageКъм техния страдалчески венец се присъединила и светата дева Павла. Родена от родители християни, тя от детство хранела в сърцето си гореща любов към Христа, съхранила девството си за безсмъртния Жених и се стараела да бъде достойна за небесния чертог. Осиротяла след смъртта на родителите си и притежавайки имущество, тя обхождала тъмниците и откупвайки от стражите със злато правото да влиза, посещавала затворниците, страдащи за Христа. Тя служела на Христовите раби, давайки им всичко необходимо от своето имущество: на измъчваните от глад и жажда носела храна и питие, на голите давала дрехи, изцелявала наранените и гниещи в язви тела на мъчениците, раните измивала, избърсвала, слагала лечебни пластири и превързвала с чисти кърпи. Целувайки раните им, получени за Христа, тя със сълзи ги молела да се молят за нея на Христа Бога, да не я лиши от Своята милост. Тази избрана Христова невеста идвала и при свети Лукилиан, затворен с юношите в тъмницата в Никомидия, и се наслаждавала на неговите полезни наставления. Когато измъчвали светеца и юношите, тя била свидетелка на техния подвиг и тайно в сърцето си прилежно се молела за тях на Христа, да укрепи Своите раби и да им даде мъжество и помощ да претърпят мъките докрай, заради славата на Неговото име. Когато народът след края на мъченията се разотивал, тя идвала на мястото на мъченията, събирала от земята пролятата кръв и я пазела като светиня: когато водели стареца и четиримата юноши във Византия на смърт, тя ги следвала и им служела; а когато светите юноши били посечени, светата дева взела честните им тела и с благоговение ги погребала. След смъртта на свети Лукилиан и светите юноши тя се върнала в Никомидия и продължила да постъпва по същия начин.

Нечестивите узнали, че тя е християнка, хванали я и я отвели на съд при същия управител Силван, който, виждайки, че тя остава непоколебима след многото лукави и заплашителни увещания, заповядал дълго и немилостиво да я бият по голото тяло с колове и пръчки, и когато от многото рани тя изнемогнала тялом, но не духом, ангел Господен се явил и я изцелил; телесното здраве на мъченицата се възвърнало и тя се показала още по-смела и мъжествена в мъките. След това жестоко я били по устата за това, че досадила на мъчителя с укорителни думи. После я затворили в тъмница, след което отново я извели за изтезания и я хвърлили в силно нажежена пещ. Но тя излязла от пещта невредима, защото за нея, както и за предишните свети мъченици, Божията сила унищожила силата на огъня, за да не се докосне горящият пламък да Христовата невеста. След всичко това мъчителят я осъдил на смърт чрез посичане с меч и я изпратил във Византия, за да претърпи смъртно наказание там, където завършили живота си и свети Лукилиан с юношите. Отведена на мястото, където Лукилиан претърпял кръстна смърт за Христа, Христовата мъченица усърдно благодаряла на Бога, удостоявящ я с мъченически венец и общение със светиите. След като прилежно се помолила на своя Господ, тя с радост преклонила под меча девическата си глава и била посечена. Така тя преминала от долното в горното и влязла в небесния чертог, в радостта на своя Господ, увенчана от прелюбезния свой Жених, нашия Господ Иисус Христос, с двоен венец - на девството и мъченичеството.

 

imageЖитие и страдание на свещеномъченик Лукиан и дружината му (690)

Да припомняш победите на преславните мъченици над дявола и неговите слуги и страдалческите деяния на Христовите подвижници, значи да възвестяваш славата на Христа, нашия Бог, и да проповядваш силата Му, явена в добрите подвизи на мъчениците, страдащи за славата на Неговото пресвято име. Христос Сам е бил победител във всичко, по думите Си: “дерзайте, Аз победих света” и отначало Сам за всички се е борил с врага. Светите мъченици, страдащи след Него, бидейки членове на Неговото Тяло, възпълват, по думите на апостола, “недостига от скърби Христови в своята плът”; и тъй като те, подвизавайки се за Неговото пресвято име, умират непобедени, защото в тях страда Той, като в членове на Своето тяло, в тях явява Своето тържество над противниците и прославяйки се, заедно със Себе Си прославя и Своите членове, страдащи за Него, тоест, светите мъченици, които са толкова близо до Него по слава, колкото са били Негови подражатели в страданията. Затова подобава и ние да славим и облажаваме добрите Христови воини, с чието учение и с примера на мъжествените им подвизи Христовата Църква сияе по цялата вселена; а самите те почиват в блаженство под олтара, облечени в бели одежди, обагрени със собствената им кръв и избелени с Христовата.

Към мъченическия лик принадлежал и свети Лукиан; още щом Божествената благодат го умила в банята на кръщението, в него можело да се види, че той ще бъде велик и преславен сред човеците. Родителите му по плът го нарекли Лукий, в чест на великия проконсул Лукий, от когото водел началото си родът му; след това, по благодатта на Светия Дух и по светоотечески обичай, при кръщението името му било сменено с по-добро. Наречен от родителите си Лукий, тоест блестящ, с умножаването на Божиите дарования в него той придобил по-съвършено име, наричайки се Лукиан, което значи светлоявен. Това било знак, че в светлината на новата благодат той ще бъде светлина на света в Господа. Родом бил римлянин, от благороден произход, но още повече се облагородил със своето второ, християнско раждане, удостоявайки се с осиновяване от вечния Цар. Той бил изкусен в премъдростта, бил изучил гръцки и латински език, но съвършена премъдрост придобил от учението на свети апостол Петър; защото се привързал към него, станал негов ученик и от него бил напоен с небесна премъдрост. Също така от него привикнал към апостолските нрави и трудове: след страдалческата кончина на апостола посетил много места в Италия, разпръсвайки семената на словото Божие.

Лукиан вече бил достигнал съвършенство в премъдростта, когато в Рим пристигнал, наставляван от Бога, свети Дионисий Ареопагит, желаейки да посети светите затворници, апостолите Петър и Павел, но вече не ги намерил между живите. По това време апостолския престол управлявал папа Климент. Той приел Дионисий дружески и с голяма чест заради неговата святост и предишната им дълговременна любов в Христа, и Дионисий прекарал немалко време при него; те се утешавали, виждайки се един друг, наслаждавали се на душеполезни беседи и се укрепявали взаимно не само с думи, но и с примери на добродетел. Веднъж блаженият Климент, изпълнен с Дух Светий, казал:

- Възлюбени брате Дионисий! Виждаш ли колко обилна е Господнята жътва на посятото сред езичниците и колко малко са работниците, проповядващи словото Божие. А тъй като ти добре си изучил православната вяра и си достигнал съвършенство в добродетелите на християнския закон, то, моля те, отиди в Западните страни в името на нашия Господ Иисус Христос и като добър Негов воин се опълчи против враговете на нашия Господ и ги побеждавай със силата на укрепяващия те Бог.

Свети Дионисий от цялото си сърце се съгласил на това и тогава блаженият Климент започнал да му търси и събира другари, помощници и съслужители, благочестиви и премъдри, сияещи със свят живот. Между тях той избрал и свети Лукиан, поставил го за епископ и го сприятелил със свети Дионисий, за да му бъде спътник и сподвижник в проповядването на словото Божие, а на другите - отец в Дух Светий, учител и наставник. Като устроил всичко така, блаженият Климент с приветливи думи утвърждавал избраните и им казвал:

- Идете, прелюбезни братя, идете, непобедими Христови воини, и както Господ е пребъдвал с нашите свети отци - апостолите и с техните сподвижници, така да пребъде и с вас, проповедници на Неговото свято име: защото голямо и неизброимо множество народ от езичниците ще бъде придобито от вас за Господа и въведено в Неговата ограда.

След дълга беседа свети Климент сърдечно се простил с тях, благословил ги и ги отпуснал с мир; те тръгнали всички заедно и отначало проповядвали Христа по цяла Италия.

Когато наближили град Тицин на едно място, наречено Парма, блаженият Лукиан благовестял словото Божие на народа и го отвръщал от суетното му идолослужение. Местните жители, неверни и твърде усърдни идолослужители, не понасяйки обидата, причинявана на техните богове, и не възприемайки благовестието на словото Божие, не се забавили да хванат свети Лукиан и като му причинили много оскърбления, го затворили в тъмница. Влизайки в нея, блаженият с веселие пеел: “Насочи ме, Господи, в Твоя път, и аз ще ходя в Твоята истина”, и още: “Утвърди крачките ми по Твоите пътища, да се не поклатят стъпките ми”. Радвайки се така в Господа, светият мъж пребивавал в тъмницата под сянката на Божиите криле и с твърда надежда на защита от Христа, Му се молел така: “Изведи от тъмница душата ми, за да славя Твоето име”; защото ме очакват тези, които ще бъдат праведници - та чрез мене да се обърнат към Тебе, Христе, Спасителю на света, тези от езичниците, които са предопределени за вечния живот. Такива и подобни моления възнасял светецът от цялото си сърце и молитвата му, възлизайки на небето, била чута от Господа: защото той се молел да не остане на пътя, лишен от своите сподвижници, с които искал да отиде на страдания и да стигне там, където бил изпратен. Но доблестният Христов воин се молел за това не защото се боял да умре за своя Господ: но той най-напред искал да умножи духовния плод в Господа, и след това, събрал изобилна и благополучна жътва, заедно с другарите си да получи мъченически венец и награда за трудовете си. И скоро получил Божията помощ: някои християни, узнали за участта на светия мъж, дошли през нощта в тъмницата, водени от любов към Христа, и по какъвто начин могли, извели Лукиан от оковите и му дали възможност да тръгне заедно със своите свети другари.

Светата дружина, наставлявана от Господа, стигнала благополучно до славния град на Италийската страна Тицин, наричан още Павия; като си отдъхнали за малко от трудовете, те продължили да увеличават славата Божия, непрестанно и обилно проповядвайки Христовото слово на различни места, така че върху тях можело да се види сбъдването на пророческите думи: “колко прекрасни са нозете на ония, които благовестят мир, които благовестят доброто”. Невъзможно е да се опише колко хиляди души обърнали към Христа за кратко време, възвестявайки на всички словото на спасението; и Божията сила толкова им помагала, че местните жители мислели, че виждат небесни граждани, защото те сияели със знамения и чудеса, просвещавайки душите на Божиите избраници. След това те напуснали Италия; и като стигнали до морския бряг, се качили на кораб и се отправили натам, накъдето ги насочвал Светият Дух. Радостни, те спрели на пристанището на град Арелат, слезли от кораба и били приети дружески и с чест от жителите на този град; тук отдъхнали и започнали по примера на светите апостоли да си избират страни, в които да проповядват словото Божие. За да разпространят чрез проповед Христовото Евангелие и да умножат Църквата Божия навсякъде сред езичниците, даже до Британския океан, свети Маркелин с неголям брой братя се отправил към Испания, блаженият Сатурнин към Галия, а свети Дионисий с блажения Лукиан и другите - към пределите на Париж. Оттук свети Лукиан, заедно с презвитер Максиан и дякон Юлиан се отдалечил на проповед в Белгия. Цял проникнат от благодатта на Светия Дух, той възвестявал там името Господне, побеждавал вражеската сила, устройвал Христовата Църква и поучавал народа към спасение не по-малко с примера на добродетелния си живот, отколкото със словото. Освен това от Бога му била дадена сила да върши чудеса и да лекува всякакви болести и недъзи у хората; а над бесовете получил такава власт, че те, едва чули неговата заповед, веднага оставяли измъчваните от тях. Денем и нощем непрестанно проповядвайки Христа, Лукиан пребъдвал в молитва и бдение, във всекидневен пост, във въздържание и пълно умъртвяване на плътта, и така постоянно изнурявал себе си, докато, по думите на апостола, “представил себе си в жертва жива, света и благоугодна Богу”. Обичайната му храна била неголямо парче хляб и зеленчук, а питието му - вода; но Божията сила го хранела и Господнята благодат укрепявала отрудените му членове. Блаженият с такова желание се стремял към мъченически венец, че вече бил като умрял за света.

Така носел своя кръст този истинен последовател на Господа Христа. Той знаел, че мъченичеството бива двояко: едното тайно, а другото явно; и преди да предприеме подвига на явното мъченичество и да се увенчае с неувяхващ венец от Господа, изнурявал себе си тайно, макар и въздържанието му да било известно на всички. Той бил изнурен от умъртвяването на плътта, украсен с търпение; обладавайки чудно смирение, изпълнен с кротост, той достигнал такова съвършенство в добродетелите, че живеейки в плът на земята, по дух вече бил като ангелите, живеещи на небето. Затова винаги виждали лицето му светло и приятно, и образът на този старец, украсен с чудна седина, бил образ на земен ангел и небесен човек.

Когато славата на Лукиан се разпространила из цяла Белгия, при него започнал да идва народ, желаейки да приеме кръщение, и се кръстил от него в името на Отца и Сина и Светия Дух, разрушавайки след това идолите, които почитал преди. Но древният враг, дяволът, виждайки поругание от тези, които Христос привлякъл към Себе Си чрез Своите раби, обърнал всичките си хитрости и козни към разрушаване на светата Божия Църква; той възбудил гняв и ненавист срещу християните у Домициан, който след Нерон, повдигнал второ гонение срещу християните: той го научил да принуждава християните по цялото Римско царство да принасят жертви на изваяните богове, и след различни мъчения избивал твърдите във вярата. По всички градове и села на своето царство Домициан разпратил нечестива заповед до всички народоначалници да убеждават християните да се покланят на идолите и да им принасят жертви, и да погубват неподчиняващите се с различни мъки. Гонителите на Христовото име били изпратени в Галия да намерят Христовите воини, чиято слава се била разпространила надалече, те искали заедно с тях да изтребят и самото име Христово. Тук били изпратени трима гонители: Латрин, Арий и Антор. Била им дадена особена заповед - да намерят светия Божий раб Лукиан, да го хванат и да го доведат на съд пред кесаря, или даже веднага да го убият с меч, ако не поиска да принесе жертва на идолите. Гонителите обходили градове и села в Галия, но никъде не го намерили. По-късно до тях стигнала вестта, че Божият мъж Лукиан, проповядвайки Евангелието на вечното царство, просвещава белгийския народ. Като чули това, мъчителите, пламтящи от ярост и гняв, бързо тръгнали към Белгия. За това, че идването на мъчителите е близко, свети Лукиан узнал още преди да дойдат чрез откровение от Светия Дух. Той поучавал народа със словото на живота и с него имало голямо множество хора, вече обърнати в Христа от неговата проповед. С надеждата за вечна слава и блажена награда, той ги увещавал от цялото си сърце, казвайки:

- Възлюбени в Христа братя и чеда! На моя Господ Иисус Христос бе благоугодно да ми яви плодовете на моите трудове и да ми дари обещаната отпреди награда. Любезни! Пребъдвайте твърди и непоколебими в Христовата вяра. Аз вече съм стар и отруден, радвам се на мъченическия венец, стремейки се да отида при Господа: а вие пребъдвайте неизменно в Божията благодат, която приехте. Страхът пред мъчителите да не ви отклони от Христовата вяра, да не ви смутят заплахите, да не ви прелъсти лукавството, да не ви отклонят от нея обещанията за каквито и да е почести и богатства, но да се насладите с вечна радост в бъдещия живот, където са ви приготвени неизказани награди. Към тях се стремя и аз с блага надежда, и заради тях не се ужасявам от яростта на гонителите.

Като казал това, Лукиан издигнал очи към небето и пред всички благодарил на Бога, задето го удостоява с участта на светите мъченици и не го разделя с другарите му. Той казал:

- Благодаря Ти, Господи Иисусе Христе, Сине на Живия Бог, Който ме сближи с блажения Дионисий и сподвижниците на неговата смърт и ме изравни с тях в трудовете; моля Те, удостой ме да бъда заедно с тях в Небесното Царство.

След тези думи той излязъл от град Беловак не защото искал да избегне мъченията поради страх, а поради Господнята заповед, повеляваща ни да бягаме от гонителите, и с това да даде пример на своето стадо. Вървейки заедно със своите блажени състрадалци, презвитер Максиан и дякон Юлиан, той през целия път не оставял душеполезната беседа и молитвата; накрая достигнал върха на планината, по която вървял и която се намирала близо до реката, наречена Тара, течаща на разстояние три поприща от града. Когато дошъл тук, той не могъл да се укрие, подобно на град, стоящ навръх планина: защото и самата тази планина, живописно извисяваща се над реката, се виждала отдалече. Там блаженият, застанал твърдо, като на открито място за зрелища, решил да очаква мъченическия венец.

Споменатите мъчители, като стигнали до града и не намерили свети Лукиан в него, започнали внимателно да разпитват къде е отишъл. Казали им, че поучава народа недалече от града; те веднага се устремили натам с бързи коне и стигнали до планината, където бил Божият човек с народа и учениците. Най-напред хванали светите Божии служители Максиан и Юлиан, за да изплашат Лукиан с техните мъки и да го привлекат към почитане на идолите. На хванатите мъченици заплашително заповядали да се поклонят на идолите и стараейки се да им внушат страх, казвали:

- Ако не принесете жертви на нашите безсмъртни богове, веднага ще ви посечем с меч.

Но твърдите във вярата мъченици без страх отговорили:

- Никога няма да се поклоним на идолите, защото те са суетни и са дело на човешки ръце: ние познахме единия истинен Господ Иисус Христос, Син на живия Бог, за вярата в Когото сме готови да умрем.

Като чули това, злочестивите веднага ги убили с меч пред очите на Лукиан. Така светците получили обещаните им от Господа венци и били причислени към лика на светите мъченици. А свети Лукиан, радвайки се и славейки Бога за техния подвиг, казал пред всички:

 

- Радвам се и се веселя в Тебе, Господи Боже мой, че виждам чедата си да ме изпреварват в получаването на венеца на Твоята слава.

Тогава Латрин, Арий и Антор с ярост и гняв в един глас се обърнали към блажения с жестоки думи:

- Ти ли прелъстяваш с вълшебство народа да не се подчинява на заповедта на могъщия кесар и римския сенат и да не принася благоприятни жертви на безсмъртните богове?

Блаженият Лукиан отговорил:

- Аз не съм влъхва, а раб на Иисуса Христа, научен съм не на чародейство, а на божествена премъдрост и със силата показвам на Божиите раби пътя на истината, и ги поучавам как безпрепятствено могат да последват моя Господ Иисус Христос. Той е слязъл от небето на земята, за да изкупи със Своята кръв Своето създание от робството на врага, да го отвърне от поклонението на идолите, по-точно казано - на демоните, и да дари спасение на тези, които от тъмнината на зловерието биват приведени към истинската светлина: и справедливо е те да прекланят сърцата си единствено пред Него, Който е благоволил да претърпи разпятие и смърт, за да избави всички.

Мъчителите възразили:

- Как изповядваш като Бог Този, Когото наричаш не само умрял, но и разпнат?

Лукиан им отговорил:

- Макар и вие поради неверието си да сте недостойни да слушате за тайните на Небесния Цар, но заради множеството верни, присъстващи тук, ще разкажа нещо накратко: истинният Бог, Син на Бог истинен, от вечност винаги пребиваващ с Отца, в края на вековете, желаейки да обнови човешкия род, погиващ вследствие на Адамовото престъпление, благоволи да се роди нетленно и неизказано от Пречиста Дева, за да бъде истинен Бог и истинен Човек, едно лице в двояко естество на Единия Христос - истинен Син Божий и Човечески. И Той, бидейки безстрастен по Божество и винаги пребъдващ с Отца, стана не само видим, но и подчинен, по човешкото Си естество, чрез страданията за нас: защото стана послушен на Бога Отца дори до смърт, и то смърт кръстна. Ако Синът Божий не бе поискал да стане Син Човечески и не бе приел образ на смъртен, то нито човешкият род би получил опрощение от Бога, нито смъртните биха се облекли в безсмъртие.

Тези и много други слова на блажения Лукиан изпълнили мъчителите с още по-голяма ярост и те казали:

- Ти си достигнал дълбока старост, време е вече да оставиш детското празнословие; затова и без колебание дръзваш да отидеш на смърт, затова и не се плашиш, тъй като те прелъстява голяма суета и излишното говорене отнема разсъдъка ти. Казваме ти истината: ако скоро не се покаеш, не оставиш своето безумие и дързост и не принесеш благоприятна жертва на безсмъртните богове, то незабавно ще предадем твоята старост на люти мъчения.

След това мъчителите седнали и започнали заплашително да го питат:

- Кажи ни бързо името си и произхода си.

Христовият воин им отговорил:

- Моите родители ми дадоха името Лукий, но в светото кръщение, чрез което се възродих за вечен живот в Христа, се преименувах на Лукиан. Родом съм римлянин: този произход се ползва с почит в целия свят. Но аз се хваля не с това, че съм римлянин, а с това, че съм раб на моя Господ Иисус Христос, което и вие можете ясно да видите в мене: защото за мене няма друг живот и слава, освен моя Господ Иисус Христос, и да умра за Него, смятам за придобивка.

Тогава мъчителите казали:

- Правилно казахме: ти си влъхва и съблазнител на тези, които те слушат, и най-вече се показваш горделив, защото не преставаш да говориш безсрамно и даже не щадиш своята преклонна старост. Ако си римлянин, защо тогава безумно си отстъпил от почитането на римските богове, на които се покланят кесарят с целия римски сенат и целият свят?

Свети Лукиан отговорил:

- По благодатта на Христа, в Когото се кръстих, и Когото познах като истинен Бог, се отрекох във вярата си не само от дявола и от идолите, но и от всичките му дела. Вие не искате нито да слушате, нито да пазите в паметта си моите думи и проповеди за Христа Господа, защото неверието ви е заслепило, вас и вашия кесар заедно с неговия сенат, от които сте получили такава заповед: ние, хората, които сме разумни създания, да принасяме жертва на демоните и да се прекланяме пред безчувствените идоли, дело на човешки ръце.

Латрин, Арий и Антор, не понасяйки повече безчестенето на своите богове и на кесаря, уловили светеца, вързали го и го предали на войниците, а те дълго и безпощадно го били с бичове. Търпейки мъченията, Христовият воин не бивал побеждаван от страданията и не се страхувал от заплахите, но пребъдвал твърд в Христовата вяра и с бодростта на духа укрепявал изнемогналите от старост и изранени членове. Неизменен и по лице, и по ум, той не преставал с гръмък глас да изповядва името Христово, казвайки:

- Никога няма да престана със сърцето си, с вярата си и с устата си да хваля Христа, Сина Божий.

Разярени още повече, мъчителите заповядали с меч да лишат светия мъченик от живот; тогава един от войниците отсякъл пречестната му глава. Когато святото тяло лежало обезглавено и още се движело, всички били свидетели, а също и самите убийци, че над него възсияла ярка светлина от небето, и заедно със светлината се чул глас свише:

- Радвай се, добри рабе Лукиане, който не се убоя да пролееш кръвта си за Мене. Дойди и приеми обещания ти отпреди венец, и се въдвори на небето със светиите: дойди и наследи жилището на вечната слава, приготвено ти с ангелите.

Този глас бил не за светеца, който винаги твърдо вярвал в обещаната му от Бога награда, а за стоящия наоколо народ, за да се утвърди още повече във вярата в нашия Господ Иисус Христос, насадена от свети Лукиан в продължение на толкова много време. Всичко това станало в съботен ден, на гореспоменатата планина, на три поприща от града. Виждайки и чувайки това, хората, както вярващите, така и невярващите, били обзети от голям страх. Едни побегнали, други се удивлявали с радост, виждайки себе си освободени от дяволските мрежи: впрочем, не можейки да гледат блясъка на явилата се светлина, някои от тях се отдалечили от това място. Тогава свети Лукиан, макар и мъртъв тялом, чудесно получил от Бога сила на движение, вдигнал се като жив от земята и застанал на нозете си; след това, като взел в ръцете си пречестната си глава, безпрепятствено тръгнал, воден от благодатта на обитаващия в Него Свети Дух, и с помощта на ангелите, и с твърди крачки като жив по плът започнал да ходи, носейки святата си глава, както направил и неговият приятел, свети Дионисий в града на парижаните. След като изминал около три поприща и преминал по водите на гореспоменатата река Тара, Божият мъж достигнал до мястото, избрано от него за погребението му, там легнал на земята и с мир починал в Господа.

Благочестивите хора, обърнати в Христа чрез проповедта на мъченика, дошли и помазали светото му тяло с аромати, обвили го с чисто платно и го погребали с много почести, не без присъствие на ангели: защото, когато честното тяло било погребвано, освен земните аромати, можело да се усети и някакво дивно, неизказано благоухание. Всички, които били там, се удивлявали и се питали едни други:

- Какво е това?

След това казали:

- Слава на Тебе, Господи Иисусе Христе, че си ни сподобил да почувстваме такова благоухание, каквото ноздрите ни никога не са усещали! Слава на Тебе, Христе Спасителю: защото ние така се усладихме от това благоухание, и мислим, че повече никога няма да бъдем лишени от никое благо!

И докато казвали това, дотогава им се давало божественото благоухание. Това бил несъмнен знак за присъствието на свети ангели, които от началото на страданията на мъченика до самата му смърт и погребение били неотстъпно до него. Като извършили честното погребение, благочестивите погребващи се поклонили до земята, възкликвайки със съкрушени сърца:

- Вярваме, Иисусе Христе, че Ти си истинен Син Божий, с Отца и Светия Дух царуващ на небесата, както чухме с ушите си и се научихме да вярваме със сърцето си от светия Твой мъченик Лукиан.

Множество народ, събрал се на погребението от околните градове и села, виждайки това, а дошлите последни, чувайки за него от тези, които са го видели, се умилили в сърцето си, и в този ден повярвали в нашия Господ Иисус Христос, Сина Божий, около петстотин души, а преди чрез учението на свети Лукиан в тази страна били обърнати в Христа до тридесет хиляди от двата пола и всяка възраст, които, оставили идолите, изповядвали неродения Бог Отец и Неговия Единороден Син, заедно със Светия Дух, Единия истинен Бог в Троица. След това някои от обърнатите по усърдието си изградили църква над гроба на мъченика, за слава Божия и в чест на Неговия угодник, свети Лукиан. Телата на светите мъченици Максиан и Юлиан били погребани на планината, където били убити, но след това, когато числото на християните се увеличило, били пренесени и положени заедно с тялото на блажения Лукиан. И там се подавали много блага от нашия Господ Иисус Христос по ходатайството на Неговите свети мъченици. И както са имали една вяра, една любов и едно изповядване в страданията, така - вярваме ние - и във вечното блаженство имат едно жилище и наследие на вечното царство. Благодарим на нашия Създател за това, че тримата Негови свидетели, изповядвайки Светата Троица, са достигнали съвършенството на мъченичеството; благоговейно ги почитаме, знаейки, че чрез тях се дава на слепите проглеждане, на немощните здраве, освобождение от бесовете, и по техните свети молитви стават много изцеления от различни недъзи, по благодатта на нашия Господ Иисус Христос, на Когото отдаваме чест и слава с Отца и Светия Дух во веки. Амин.

 

На този ден се чества пренасянето на мощите на светия благоверен княз Димитрий, царски син, Московски и на цяла Русия чудотворец, от Углич в Москва, в 1606 г.

image

 

 

 

 

imageЖИТИЕ БЛАГОВЕРНОГО ЦАРЕВИЧА ДИМИТРИЯ, УГЛИЧСКОГО И МОСКОВСКОГО

Свя­той бла­го­вер­ный ца­ре­вич Ди­мит­рий, сын ца­ря Иоан­на IV Гроз­но­го от его седь­мо­го бра­ка с Ма­ри­ей Фе­до­ров­ной (из ро­да На­гих), ро­дил­ся 19 ок­тяб­ря 1582 го­да (а по дру­гим ис­точ­ни­кам, 1583 или 1585 гг.) в Москве. Царь Иоанн на­зна­чил в удел ца­ре­ви­чу с его ма­те­рью Уг­лич. По­сле смер­ти Иоан­на Гроз­но­го на пре­стол всту­пил стар­ший брат ца­ре­ви­ча Ди­мит­рия Фе­о­дор Иоан­но­вич. Од­на­ко фак­ти­че­ским пра­ви­те­лем Рус­ско­го го­су­дар­ства был его шу­рин, вла­сто­лю­би­вый бо­ярин Бо­рис Го­ду­нов. Доб­рый Фе­о­дор Иоан­но­вич остал­ся по­чти при од­ном име­ни ца­ря, а все де­ла­лось, как хо­тел Бо­рис; ино­стран­ные дво­ры при­сы­ла­ли Го­ду­но­ву да­ры на­равне с ца­рем. Меж­ду тем Бо­ри­су из­вест­но бы­ло, что в го­су­дар­стве, на­чи­ная с ца­ря Фе­о­до­ра, при­зна­ют Ди­мит­рия на­след­ни­ком пре­сто­ла, и имя его по­ми­на­лось в церк­вях. Сам Бо­рис в раз­ных де­лах Фе­о­до­ро­ва вре­ме­ни при­зна­вал Ди­мит­рия на­след­ни­ком пре­сто­ла.

Ис­ко­ни нена­ви­дя­щий доб­ро в ро­де че­ло­ве­че­ском диа­вол, ви­дя си­рых бра­тьев, ца­ря Фе­о­до­ра и ца­ре­ви­ча Ди­мит­рия, ни о чем зем­ном не ра­де­ю­щих, ибо ни сла­вы ми­ра се­го, ни бо­гатств не же­ла­ли, и, не в си­лах бу­дучи ни в чем их ис­ку­сить, вло­жил в серд­це Бо­ри­са твер­дый по­мысл вос­хи­тить са­мо­дер­жав­ство, чтобы быть вла­сте­ли­ном на Ру­си, ко­гда ис­тре­бит­ся ко­рень цар­ский, не ве­дая то­го, что Бог власть ко­му хо­чет, то­му да­ет. И, тре­во­жимый опа­се­ни­я­ми за свою бу­дущ­ность и обо­льща­е­мый меч­та­ми о вла­сти, Бо­рис Го­ду­нов, при­вык­ший рас­по­ря­жать­ся всем с по­мо­щью са­мо­дер­жав­но­го ца­ря, стал дей­ство­вать про­тив ца­ре­ви­ча, как про­тив лич­но­го вра­га сво­е­го, же­лая из­ба­вить­ся от за­кон­но­го на­след­ни­ка рус­ско­го тро­на.

Для осу­ществ­ле­ния сво­е­го пре­ступ­но­го за­мыс­ла Бо­рис Го­ду­нов ре­шил уда­лить ца­ре­ви­ча от мос­ков­ско­го цар­ско­го дво­ра. Вме­сте с ма­те­рью – вдов­ству­ю­щей ца­ри­цей Ма­ри­ей Фе­о­до­ров­ной и ее род­ствен­ни­ка­ми ца­ре­вич Ди­мит­рий был от­прав­лен в свой удель­ный го­род Уг­лич.

Ста­ра­ясь из­бе­жать опас­но­го кро­во­про­ли­тия, Бо­рис Го­ду­нов пы­тал­ся сна­ча­ла окле­ве­тать юно­го на­след­ни­ка пре­сто­ла, рас­пу­стив через сво­их при­вер­жен­цев лжи­вые слу­хи о мни­мой неза­кон­но­рож­ден­но­сти ца­ре­ви­ча и за­пре­тив по­ми­нать его имя во вре­мя бо­го­слу­же­ний. По­сколь­ку эти дей­ствия не при­нес­ли же­ла­е­мо­го, ко­вар­ный Бо­рис при­бег к рас­про­стра­не­нию но­вых вы­мыс­лов: буд­то бы Ди­мит­рий I с юных лет уже яв­ля­ет в се­бе на­след­ствен­ную су­ро­вость го­су­да­ря, от­ца сво­е­го. Но все это ка­за­лось Бо­ри­су недо­ста­точ­ным; он не мог рас­счи­ты­вать на цар­ский пре­стол, по­ка жив Ди­мит­рий, а по­то­му ре­шил­ся по­гу­бить ца­ре­ви­ча. По­пыт­ка отра­вить юно­го ца­ре­ви­ча с по­мо­щью Ва­си­ли­сы Во­ло­хо­вой, кор­ми­ли­цы Ди­мит­рия Иоан­но­ви­ча, не увен­ча­лось успе­хом: смер­то­нос­ное зе­лье не вре­ди­ло от­ро­ку.

Но ко­гда зло­деи убе­ди­лись, что нель­зя со­вер­шить зло­де­я­ние в тайне, они ре­ши­лись на яв­ное. Через сво­е­го со­общ­ни­ка Ан­дрея Клеш­ни­на Бо­рис отыс­кал зна­ко­мо­го че­ло­ве­ка, дья­ка Ми­ха­и­ла Би­тя­гов­ско­го, взяв­ше­го­ся соб­ствен­но­руч­но умерт­вить ца­ре­ви­ча. И по­слан­ный в Уг­лич со сво­им сы­ном Да­ни­и­лом и пле­мян­ни­ком Ни­ки­той Ка­ча­ло­вым, буд­то бы для управ­ле­ния зем­ски­ми де­ла­ми и хо­зяй­ством вдов­ству­ю­щей ца­ри­цы, Би­тя­гов­ский по­ру­чил Во­ло­хо­вой вы­ве­сти в на­зна­чен­ное вре­мя ца­ре­ви­ча во двор. В суб­бот­ний день 15 мая 1591 го­да утром бо­яры­ня мам­ка Во­ло­хо­ва по­зва­ла Ди­мит­рия гу­лять во двор; кор­ми­ли­ца Ири­на, как бы пред­чув­ствуя, удер­жи­ва­ла ца­ре­ви­ча во двор­це, но мам­ка си­лой вы­ве­ла его из гор­ни­цы в се­ни, к ниж­не­му крыль­цу, где уже бы­ли Осип Во­ло­хов, Да­ни­ло Би­тя­гов­ский и Ни­ки­та Ка­ча­лов. Во­ло­хов, взяв Ди­мит­рия за ру­ку, ска­зал: «Сие у те­бя но­вое оже­ре­лье, го­су­дарь?» Он же, крот­кий аг­нец, под­няв го­ло­ву, ти­хим го­ло­сом от­ве­чал: «Сие есть ста­рое оже­ре­лье». И Во­ло­хов коль­нул его но­жом по шее, но не за­хва­тил гор­та­ни. Кор­ми­ли­ца, ви­дя па­гу­бу сво­е­го го­су­да­ря, па­ла на него и на­ча­ла кри­чать, и убий­ца, бро­сив нож, по­бе­жал, но со­юз­ни­ки его Да­ни­ло Би­тя­гов­ский и Ни­ки­та Ка­ча­лов би­ли кор­ми­ли­цу ед­ва не до смер­ти и, от­няв из рук ее пра­вед­но­го от­ро­ка, до­ре­за­ли и сбро­си­ли его вниз с лест­ни­цы. В это вре­мя вы­шла на крыль­цо ца­ри­ца и, уви­дев ги­бель сы­на сво­е­го, гром­ко ста­ла во­пи­ять над ним. При ви­де это­го страш­но­го зло­де­я­ния по­но­марь со­бор­но­го хра­ма, за­пер­шись на ко­ло­кольне, уда­рил в на­бат, со­зы­вая на­род. Сбе­жав­ши­е­ся со всех кон­цов го­ро­да лю­ди ото­мсти­ли за невин­ную кровь вось­ми­лет­не­го от­ро­ка Ди­мит­рия, са­мо­чин­но рас­пра­вив­шись с же­сто­ки­ми за­го­вор­щи­ка­ми. До­не­се­но бы­ло в Моск­ву об уби­е­нии ца­ре­ви­ча, и сам царь хо­тел от­пра­вить­ся в Уг­лич для ис­сле­до­ва­ния пре­ступ­ле­ния, но Го­ду­нов под раз­ны­ми пред­ло­га­ми удер­жал Фе­о­до­ра Иоан­но­ви­ча в Москве. И через сво­их лю­дей кня­зя В.И. Шуй­ско­го (впо­след­ствии царь), околь­ни­че­го Клеш­ни­на и дья­ка Вы­луз­ги­на, по­слан­ных в Уг­лич для су­деб­но­го раз­би­ра­тель­ства, Бо­рис Го­ду­нов су­мел убе­дить ца­ря в том, что его млад­ший брат яко­бы стра­дал па­ду­чей бо­лез­нью и умер неча­ян­но, упав на нож.

Ца­ри­ца-мать, об­ви­нен­ная в недо­стат­ке над­зо­ра за ца­ре­ви­чем, бы­ла со­сла­на в от­да­лен­ный скуд­ный мо­на­стырь свя­то­го Ни­ко­лая на Во­схе, по ту сто­ро­ну Бе­ло­го озе­ра, и по­стри­же­на в ино­че­ство с име­нем Мар­фы. Бра­тья ее бы­ли со­сла­ны по раз­ным ме­стам в за­то­че­ние; жи­те­ли Уг­ли­ча за са­мо­воль­ную рас­пра­ву с убий­ца­ми од­ни бы­ли каз­не­ны, дру­гие со­сла­ны на по­се­ле­ние в Пе­лым, а мно­гим уре­зы­ва­ли язы­ки.

Ка­за­лось, все за­глу­ше­но или все умер­ло; но глас Бо­жий – глас на­ро­да: воз­ник­ла мол­ва на­род­ная о усоп­шем ца­ре­ви­че, и глу­хой ро­пот, тщет­но по­дав­ля­е­мый, все воз­рас­тал. Несмот­ря на при­го­вор бо­яр­ский и указ ца­рев, ни­кто не ве­рил уг­лич­ско­му ро­зыс­ку кня­зя Шуй­ско­го, хо­тя и укреп­лен­но­му ру­ко­при­клад­ством столь­ких сви­де­те­лей мир­ских и ду­хов­ных. Нель­зя ду­мать, чтобы ве­рил и сам князь Шуй­ский, ко­гда при дру­гих об­сто­я­тель­ствах, уж пят­на­дцать лет спу­стя, увен­чан­ный сам на­след­ствен­ным вен­цом Ди­мит­рия, пи­сал в окруж­ных гра­мо­тах сво­их на­ро­ду, что «за гре­хи все­го хри­сти­ан­ства пра­во­слав­но­го ве­ли­ко­го го­су­да­ря ца­ре­ви­ча Ди­мит­рия Иоан­но­ви­ча не ста­ло, убит же он, как непо­роч­ный аг­нец, в Уг­ли­че». Он пе­ред всей Рос­си­ею сви­де­тель­ство­вал, что «ца­ре­вич Ди­мит­рий Иоан­но­вич, по за­ви­сти Бо­ри­са Го­ду­но­ва, яко ов­ча незлоб­ли­во, за­кла­ся». И пат­ри­арх Иов в гра­мо­те 1606 го­да пи­сал: «При­ят за­кла­ние непо­вин­но от рук из­мен­ни­ков сво­их»; и пат­ри­арх Ер­мо­ген в ска­за­нии об уби­е­нии ца­ре­ви­ча, и мно­гие рос­сий­ские и ино­стран­ные совре­мен­ни­ки – все еди­но­душ­но го­во­ри­ли, что ца­ре­вич убит по тай­но­му при­ка­за­нию Го­ду­но­ва. Ложь, при­кры­ва­ю­щая убийц, ста­ла яв­ной, ко­гда в 1606 го­ду от­кры­ли гроб ца­ре­ви­ча, и то­гда на­шли, что «в ле­вой ру­ке ца­ре­вич дер­жал по­ло­тен­це, ши­тое зо­ло­том, а в дру­гой – оре­хи», в та­ком ви­де его и по­стиг­ла смерть. Ца­ре­вич Ди­мит­рий был по­гре­бен в Уг­ли­че в двор­цо­вом хра­ме в честь Пре­об­ра­же­ния Гос­под­ня.

imageНо Гос­подь, зря­щий не на ли­ца, а на по­мыс­лы, преж­де да­же неже­ли они со­зре­ют в де­я­ния, про­из­нес уста­ми про­ро­ка Ис­а­ии: Мне от­мще­ние, Аз воз­дам (Рим.12:19). И уста­ми ино­го про­ро­ка: «Что грех от­цев взы­щет на сы­нех до тре­тье­го и чет­вер­то­го ро­да, ми­лость же Его на ты­ся­чи ро­дов» (Исх.20:5-6). Он по­се­тил див­ны­ми судь­ба­ми Сво­и­ми всех, при­част­ных к смер­ти Ди­мит­ри­е­вой. Од­ним име­нем мни­мо вос­крес­ше­го от­ро­ка по­ра­жен сам Бо­рис на пре­сто­ле и все его се­мей­ство. И князь Ва­си­лий Шуй­ский, бли­жай­ший су­дья в смер­ти ца­ре­ви­ча, низ­ло­жив­ший пер­во­го Лже­д­мит­рия, сам низ­ло­жен с пре­сто­ла во вре­мя смут вто­ро­го; и опять тень ца­ре­ви­ча ока­зы­ва­ет­ся силь­нее об­ла­да­ю­ще­го ца­ря: сам он неволь­но по­стри­жен, как бы за неволь­ное по­стри­же­ние ма­те­ри ца­ре­ви­ча и, как бра­тья ее На­гие, тер­пит он с бра­тья­ми сво­и­ми дол­го­лет­ние узы и кон­ча­ет­ся в пле­ну со всем сво­им ро­дом, неко­гда столь мо­гу­щим. Та­ко­вы бы­ли де­ла Бо­жии в лю­дех Сво­их.

Уже в цар­ство­ва­ние Бо­ри­са Го­ду­но­ва у гроб­ни­цы бла­го­вер­но­го ца­ре­ви­ча Ди­мит­рия ста­ли со­вер­шать­ся ис­це­ле­ния боль­ных. 3 июня 1606 го­да, в цар­ство­ва­ние Ва­си­лия Шуй­ско­го, при пат­ри­ар­хе Ер­мо­гене, свя­тые мо­щи стра­сто­терп­ца бы­ли об­ре­те­ны нетлен­ны­ми и пе­ре­не­се­ны в со­бор во имя Ар­хи­стра­ти­га Ми­ха­и­ла в Москве мит­ро­по­ли­том Ро­стов­ским и Яро­слав­ским Фила­ре­том, от­цом бу­ду­ще­го ца­ря Ми­ха­и­ла Фе­о­до­ро­ви­ча Ро­ма­но­ва.

По­буж­де­ни­ем к это­му бы­ло же­ла­ние, по вы­ра­же­нию ца­ря Ва­си­лия Шуй­ско­го, «уста лжу­щия за­гра­дить и очи неве­ру­ю­щия осле­пить гла­го­лю­щим, яко жи­вый из­бе­же (ца­ре­вич) от убий­ствен­ных дла­ней», вви­ду по­яв­ле­ния са­мо­зван­ца, объя­вив­ше­го се­бя ис­тин­ным ца­ре­ви­чем Ди­мит­ри­ем. Тор­же­ствен­но бы­ли пе­ре­не­се­ны свя­тые мо­щи и по­ло­же­ны в Ар­хан­гель­ском со­бо­ре Мос­ков­ско­го Крем­ля, «в при­де­ле Иоан­на Пред­те­чи, иде­же отец и бра­тия его». По­сле мно­го­чис­лен­ных чу­дес­ных ис­це­ле­ний от свя­тых мо­щей в том же 1606 го­ду «со­ста­ви­ша празд­не­ство ца­ре­ви­чу Ди­мит­рию три­жды в год – рож­де­ние (19 ок­тяб­ря/1 но­яб­ря), уби­е­ние (15/28 мая), пе­ре­не­се­ние мо­щей к Москве (3/16 июня)». Рус­ская Цер­ковь бла­го­го­вей­но чтит па­мять св. ца­ре­ви­ча Ди­мит­рия. Го­род Уг­лич, по­чи­та­ю­щий свя­то­го ца­ре­ви­ча Ди­мит­рия сво­им осо­бым небес­ном по­кро­ви­те­лем, к этим дням при­со­еди­ня­ет еще 16 мая. В этот день г. Уг­лич со­вер­ша­ет так на­зы­ва­е­мую «празд­не­ство пла­ща­ни­це св. ца­ре­ви­ча». Пла­ща­ни­ца (пе­ле­на) с изо­бра­же­ни­ем св. ца­ре­ви­ча Ди­мит­рия бы­ла вы­ши­та его ма­те­рию на про­слав­лен­ные его мо­щи и одр, на ко­то­ром они бы­ли несе­ны из Уг­ли­ча в Моск­ву. Эта пла­ща­ни­ца, а так­же об­раз свя­то­го ца­ре­ви­ча, «на дос­ке пи­сан­ный», бы­ли при­сла­ны из Моск­вы в Уг­лич (ве­ро­ят­но, пат­ри­ар­хом Ер­мо­ге­ном). Впо­след­ствии «умыс­ли чин ду­хов­ный и граж­дане, да уста­но­вят празд­не­ство пла­ща­ни­цы сей ме­ся­ца мая в 16 день, но­си­те во­круг двор­ца его и мла­ден­цы под­но­си­те, яко же и ца­ре­вич имел семь лет с по­ло­ви­ною, ис­прав­ляя сие и до ра­зо­ре­ния Уг­ли­ча от Лит­вы». Празд­ник этот от­ли­ча­ет­ся глу­бо­ко уми­ли­тель­ной тор­же­ствен­но­стью. В этот день по­сле ли­тур­гии во­круг «ца­ре­ви­че­ва двор­ца» с тор­же­ствен­ным крест­ным хо­дом об­но­си­лись при пе­нии тро­па­ря ца­ре­ви­чу пла­ща­ни­ца и одр, на ко­то­ром свя­тые мо­щи ца­ре­ви­ча бы­ли несе­ны из Уг­ли­ча в Моск­ву. Под пла­ща­ни­цу и одр уг­лич­ские граж­дане все – без раз­ли­чия зва­ний и со­сто­я­ний – по­чи­та­ли непре­мен­но сво­ей обя­зан­но­стью под­ве­сти или под­не­сти сво­их де­тей, на­чи­ная с груд­ных и до 8-лет­не­го воз­рас­та. Глу­бо­кая ве­ра, что зло­дей­ская ру­ка уби­ла толь­ко те­ло свя­то­го ца­ре­ви­ча, а свя­тая ду­ша пред­сто­ит пре­сто­лу сла­вы Ца­ря Небес­но­го, пре­вра­щая день за­кла­ния – этот неко­гда ужас­ней­ший день – в свет­ло-ра­дост­ный празд­ник – в «ца­ре­ви­чев день»! День уби­е­ния свя­то­го ца­ре­ви­ча есть день его небес­ной ра­до­сти, и свою небес­ную ра­дость он со­об­ща­ет де­тям, при­шед­шим на его празд­ник.

Свя­ти­тель Ди­мит­рий Ро­стов­ский со­ста­вил жи­тие и опи­са­ние чу­дес­ных ис­це­ле­ний по мо­лит­вам свя­то­го ца­ре­ви­ча Ди­мит­рия, из ко­то­ро­го вид­но, что осо­бен­но ча­сто ис­це­ля­лись боль­ные гла­за­ми.

В Уг­ли­че на ме­сте уби­е­ния свя­то­го ца­ре­ви­ча Ди­мит­рия был по­стро­ен храм его име­ни, ко­то­рый в на­ро­де по­лу­чил на­зва­ние «цер­ковь ца­ре­ви­ча Ди­мит­рия на кро­ви». В этом хра­ме хра­ни­лось ру­ко­пис­ное жи­тие бла­го­вер­но­го ца­ре­ви­ча, на­пи­сан­ное свя­ти­те­лем Ди­мит­ри­ем, мит­ро­по­ли­том Ро­стов­ским.

Во вре­мя Оте­че­ствен­ной вой­ны 1812 го­да свя­тые мо­щи бла­го­вер­но­го ца­ре­ви­ча Ди­мит­рия бы­ли спа­се­ны от по­ру­га­ния свя­щен­ни­ком мос­ков­ско­го Воз­не­сен­ско­го жен­ско­го мо­на­сты­ря Иоан­ном Ве­ни­а­ми­но­вым, ко­то­рый вы­нес их под сво­ей одеж­дой из Ар­хан­гель­ско­го со­бо­ра и спря­тал в ал­та­ре, на хо­рах вто­ро­го яру­са со­бор­но­го хра­ма в Воз­не­сен­ском мо­на­сты­ре. По­сле из­гна­ния фран­цу­зов свя­тые мо­щи бы­ли тор­же­ствен­но пе­ре­не­се­ны на преж­нее ме­сто – в Ар­хан­гель­ский со­бор.

В «Ико­но­пис­ном под­лин­ни­ке» под 15 мая ска­за­но: «По­до­би­ем млад от­рок в вен­це цар­ском и баг­ря­ни­це, ру­ки мо­леб­ные; уби­ен бысть на Уг­ли­че по­ве­ле­ни­ем Бо­ри­са Го­ду­но­ва».

Тропарь благоверному царевичу Димитрию, Угличскому и Московскому

глас 4

 

Ца́pскую диади́му обагpи́л еси́ кpо́вию твое́ю,/ Богому́дpе му́чениче,/ за скиптp кpест в pуку́ пpии́м,/ яви́лся еси́ победоно́сец,/ и же́pтву непоpо́чну Влады́це пpине́сл еси́ себе́,/ я́ко бо а́гнец незло́бив от pаба́ заколе́н еси́,/ и ны́не pа́дуяся пpедстои́ши Святе́й Тpо́ице. / Моли́ся о деpжа́ве сpо́дников твои́х богоуго́дней бы́ти// и сыново́м росси́йским спасти́ся.

 

Перевод: Царский венец обагрил ты кровью твоей, Богомудрый мученик, приняв вместо скипетра в руку крест, ты стал победоносцем и принес себя как непорочную жертву Владыке, ибо, как кроткий агнец, был заколот рабом, и сейчас, радуясь, предстоишь Святой Троице. Молись, (чтобы) государству соотечественников твоих быть угодным Богу и сынам российским спастись.

 

Ин тропарь благоверному царевичу Димитрию, Угличскому и Московскому

глас 1

 

Всеору́жеством Ду́ха благода́ти вооруже́н быв/ и необори́м столп и утвержде́ние оте́честву своему́ показа́ся,/ я́ко а́гнец незло́бивый, от врага́ непра́ведно закла́н быв/ и в же́ртву непоро́чну Го́сподеви принесе́ся. / И ны́не дар благода́ти от всех Подвигополо́жника прие́м,/ источа́еши всем исцеле́ние, достохва́льне благове́рный царе́вичу кня́же Дими́трие. / Сла́ва Восприи́мшему тя от земны́х в Небе́сная,/ сла́ва Венча́вшему тя венце́м неувяда́емым,// сла́ва Де́йствующему тобо́ю всем исцеле́ние.

 

Перевод: Ты был вооружен всеоружием благодати Духа и стал непобедимым столпом и укреплением Отечеству своему, как кроткий агнец, был несправедливо заколот врагом и принес себя как непорочную жертву Господу. И сейчас, приняв дар благодати от Подвигоположника, источаешь для всех исцеление, достойно прославляемый благоверный царевич князь Димитрий. Слава Воспринявшему тебя от земного в Небесное, слава Венчавшему тебя неувядаемым венцом, слава Подающему через тебя всем исцеление.

 

Ин тропарь благоверному царевичу Димитрию, Угличскому и Московскому

глас 2

 

Я́ко благочести́ваго ко́рене Боголюби́вый произы́де плод,/ я́ко а́гня незло́биво, непови́нно во младе́нстве закла́н бысть/ от властолю́бца вку́пе и зла́го раба́. / Тем, я́ко златы́ми кри́лы,/ душе́вною чистото́ю и младе́нческим незло́бием/ к Небе́сней высоте́ возлете́л еси́, страстоте́рпче Дими́трие. / И ны́не кровь твоя́ от земли́ та́йно вопие́т к Бо́гу,/ я́ко А́веля пра́веднаго. / Сего́ ра́ди покланя́емся ве́рою ти,/ сла́вяще просла́вльшаго тя Бо́га,/ Его́же моли́ стране́ на́шей благоуго́дней бы́ти// и сыново́м ру́сским спасти́ся.

 

Перевод: Как от благочестивого корня выросший плод, как кроткий агнец, без вины в детстве ты был заколот любителем власти и злым рабом. Потому, как на золотых крыльях душевной чистоты и детской кротости ты взлетел на Небесную высоту, страстотерпец Димитрий. И сейчас кровь твоя от земли таинственным образом взывает к Богу, как кровь праведного Авеля (Быт.4:10). Поэтому мы поклоняемся тебе с верой, славя прославившего тебя Бога. Его же моли стране нашей быть угодной Богу и сынам русским спастись.

 

Ин тропарь благоверному царевичу Димитрию, Угличскому и Московскому, на перенесение мощей

глас 3

 

Днесь вельми́ хва́лится ца́рствующий град Москва́,/ име́я в себе́ пра́ведныя твоя́ мо́щи,/ благове́рне царе́виче Дими́трие,/ я́ко цве́ти благоуха́ннии,/ пребыва́еми во святе́м хра́ме,/ просвеще́ние подаю́т душа́м и те́лом на́шим. / Тем ра́достно тя восхваля́ем,/ и честно́е пренесе́ние моще́й твои́х ве́рно почита́ем, и мо́лим тя:/ моли́ Христа́ Бо́га// дарова́ти нам ве́лию ми́лость.

 

Перевод: Сегодня особо торжествует царствующий город Москва, имея у себя праведные твои мощи, благоверный царевич Димитрий, как благоуханные цветы, пребываемые во святом храме, они подают просвещение душам и телам нашим. Потому с радостью тебя прославляем, и чтимое перенесение мощей твоих с верою почитаем, и молим тебя: моли Христа Бога даровать нам великую милость.

 

Ин тропарь благоверному царевичу Димитрию, Угличскому и Московскому, на перенесение мощей

глас 1

 

Я́ко благочести́ваго ца́рского ко́рене/ Боголюби́вый произы́де плод,/ я́ко а́гня незло́биво,/ непови́нно во младе́нстве за́клан бысть от властолю́бца,/ вку́пе и зла́го раба́,/ тем, я́ко златы́ми кри́лы душе́вною чистото́ю/ и младе́нческим незло́бием к Небе́сней высоте́ возлете́л еси́, Дими́трие,/ и ны́не кровь твоя́ от земли́ та́йно вопие́т к Бо́гу,/ я́ко А́веля пра́веднаго,/ и сего́ ра́ди покланя́емся ве́рою твои́х моще́й ра́це,/ из нея́же ре́ки чуде́с излива́еши/ приходя́щим ти с ве́рою/ и любе́зно целу́ющим многоцеле́бныя твоя́ мо́щи,/ сла́вящим просла́вльшаго тя Бо́га. / Его́же моли́, держа́вный страстоте́рпче Дими́трие,// правосла́вным сыново́м ру́сским спасти́ся.

 

Перевод: Как исполненный любви к Богу, от благочестивого царского корня выросший плод, как кроткий агнец, без вины в детстве ты был заколот любителем власти и злым рабом, потому, как на золотых крыльях душевной чистоты и детской кротости ты взлетел на Небесную высоту, Димитрий, и сейчас кровь твоя от земли таинственным образом взывает к Богу, как кровь праведного Авеля (Быт.4:10), и потому мы поклоняемся с верой раке с твоими мощами, из нее же ты изливаешь потоки чудес приходящим к тебе с верой и благоговейно целующим подающие многие исцеления твои мощи, славящим прославившего тебя Бога. Его же моли, царственный страстотерпец Димитрий, православным сынам русским спастись.

 

Кондак благоверному царевичу Димитрию, Угличскому и Московскому

глас 8

 

Возсия́ днесь в сла́вней па́мяти твое́й ве́рным весе́лие,/ я́ко бо доброра́сленный грезн, прозя́бл еси́/ и Христу́ красе́н плод прине́сл еси́ себе́. / Те́мже и по убие́нии твое́м соблюде́ те́ло твое́ нетле́нно,/ страда́льчески обагре́ное кро́вию,/ благоро́дне свя́те Дими́трие,/ соблюда́й оте́чество твое́ и град твой невреди́м,// тому́ бо еси́ утвержде́ние.

 

Перевод: Сегодня в прославляемом дне памяти твоей воссияла радость для верующих, ибо ты пророс как имеющая хорошие ветви виноградная лоза (Ин.15:5) и принес себя Христу как прекрасный плод. Потому и после того как тебя убили, тело твое, обагренное мученической кровью, Он сохранил нетленным, благородный святой Димитрий, сохраняй Отечество твое и город невредимыми, ибо ты крепость для них.

 

Ин кондак благоверному царевичу Димитрию, Угличскому и Московскому

глас 8

 

Свети́ло пресве́тлое яви́ся днесь Боже́ственная па́мять твоя́:/ богодарова́нная ти чудеса́, я́ко ре́ки,/ от вся́ких многоразли́чных неду́г подае́ши исцеле́ние с ве́рою призыва́ющим тя,/ созыва́я нас к похвале́нию прославля́ющаго тя Бо́га. / Его́же моли́, страстоте́рпче Дими́трие,/ мир ми́рови дарова́ти,/ от ви́димых и неви́димых враг правосла́вныя лю́ди невреди́мы сохрани́ти, да зове́м ти: ра́дуйся,// ты бо еси́ утвержде́ние гра́ду на́шему.

 

Перевод: Преярким светилом явился сегодня день святой памяти твоей: дарованные Богом тебе чудеса, как потоки, от множества всяких различных болезней ты подаешь исцеление с верой призывающим тебя, созывая нас к благодарению прославляющего тебя Бога. Его же моли, страстотерпец Димитрий, даровать мир всему миру, от видимых и невидимых врагов сохранить невредимыми православных людей, да взываем к тебе: «Радуйся, ибо ты крепость для города нашего».

 

Ин кондак благоверному царевичу Димитрию, Угличскому и Московскому, на перенесение мощей

глас 4

 

Я́ко пресве́тлая звезда́,/ яви́лся еси́ днесь в ца́рствующем гра́де Москве́,/ благове́рне царе́виче Дими́трие,/ сия́я пра́ведными свои́ми мощми́. / К ни́мже притека́юще, исцеле́ния дар прие́млем и глаго́лем:/ ра́дуйся, всекра́сне душе́ю,/ благоро́дне Дими́трие,/ я́ко прия́л еси́ от Бо́га ве́лий сей дар// и вене́ц нетле́нный.

 

Перевод: Как преяркая звезда, ты явился сегодня в царствующем городе Москве, благоверный царевич Димитрий, сияя праведными своими мощами. К ним же приходя, получаем дар исцеления и говорим: «Радуйся, прекрасный душой, благородный Димитрий, так как принял ты от Бога великий этот дар и венец нетленный».

 

Молитва благоверному царевичу Димитрию, Угличскому и Московскому

О, пресла́вный и ди́вный в чудесе́х, красото́ му́чеников, страстоте́рпче царе́вичу кня́же Дими́трие! Ско́ро предста́ни Небе́сному Царю́ и му́ченическия твои́ ру́це о нас, гре́шных, моле́бне к Нему́ простри́, я́ко име́яй дерзнове́ние вели́ко; сохрани́ же твои́ми моли́твами град сей, и вся гра́ды и ве́си правосла́вныя, и Святе́йшаго Патриа́рха (имя рек) и преосвяще́нныя митрополи́ты, архиепи́скопы, епи́скопы и весь свяще́нный чин церко́вный, и в пала́те бра́тию на́шу, и вся правосла́вныя христиа́ны; всех нас приими́ во твое́ заступле́ние, и от всех бед и зол избавля́я, и от наше́ствия ви́димых и неви́димых борю́щих нас враго́в свобожда́я, и тех всяк наве́т и злохи́трство погубля́я и отгоня́я; та́же прегреше́ний на́ших проще́ние испроси́, и в век бу́дущий Небе́снаго Ца́рствия нас сподо́би, и спасе́нных Бо́гу предста́ви, благода́тию и человеколю́бием Го́спода и Спа́са на́шего Иису́са Христа́, Ему́же честь и поклоне́ние подоба́ет, ны́не, и при́сно, и во ве́ки веко́в. Ами́нь.

 

Молитва вторая благоверному царевичу Димитрию, Угличскому и Московскому

О, святы́й му́чениче, благове́рный царе́вичу и кня́же Дими́трие! Я́ко а́гнец незло́бив от раба́ заколе́нный, венце́м ца́рским от Го́спода венча́лся еси́, и сын царе́в быв, му́ченик непобеди́м яви́лся еси́, и вме́сто земны́х и тле́нных на Небеси́ нетле́нное восприя́л еси́. И ны́не предстоя́ в ра́дости Святе́й Тро́ице, посеща́й творя́щыя ве́рно твою́ светоно́сную па́мять: соблюда́й оте́чествие твое́ и град твой невреди́м, тому́ бо еси́ утвержде́ние: утверди́ правосла́вных жи́тельство в ми́ре глубо́це: междоусо́бную брань укроти́, и вся поле́зная да́руй всегда́ лю́дем твои́м моли́твами твои́ми, да ве́рою и любо́вию вопие́м: ти ра́дуйся, свя́те Дими́трие, ве́рных люде́й те́плый засту́пниче и прибе́жище и земли́ Росси́йския украше́ние. Ами́нь.

 

 

 ВИЖТЕ ОЩЕ

Отстъплението от вярата наречено "нов стил"

ЗА СЪКРАЩАВАНЕТО НА ЛИТУРГИИТЕ, ТАЙНСТВАТА И ТРЕБИТЕ В НОВОСТИЛНАТА ЦЪРКВА

ЗА ПРЕМАХВАНЕТО НА ОГЛАШЕНИЕТО

ЗАЩО БОГ НИ ИЗОСТАВИ

ЗА КОРЕНА НА ЗЛОТО, ЗА НАЧАЛОТО НА ОТСТЪПЛЕНИЕТО НА РОДНАТА НИ „ЦЪРКВА“, ЗА БЪЛГАРСКАТА СХИЗМА

Театърът на антихриста

ИСТИНАТА ЗА НАШИЯ НАРОД

Християнството на българите и техните владетели

ИДЕЯТА "ПРАВОСЛАВНИ БУДИТЕЛИ"

Православна ли е демокрацията

Народе, народе...

Защо се премахва вероучението

За старостилния икуменизъм

КОЙ СТОИ ЗАД ОТСТЪПЛЕНИЕТО

ДИСЕКЦИЯ НА ЧОВЕКООМРАЗАТА

ПАСТИРСКО ОКРЪЖНО ПОСЛАНИЕ ПРОТИВ МАСОНСТВОТО

Против юдомасонството

Изповедание на вярата

КЪДЕ СЕ Е СЪХРАНИЛО ПРАВОСЛАВИЕТО

 ↑