Този сайт използва "бисквитки" единствено за да се създаде сесия за ползването му!
С използването на този сайт вие се съгласявате с употребата на "бисквитки"!   Разбрах
Православни
будители
„Не в силата е Бог, а в правдата!“ свети Александър Невски. Основната цел на „Будители“ е да помогне за пробуждане на заспалия Български Православен Дух, съхранил българите през робството и подтиснат от лъжеправославното етнофилетическо духовенство, революционерите масони, фашистите, комунистите, либералите, глобалистите и всякакви други партии, разделили народа и слугуващи на юдеите. Един Бог, Една Вяра, един православен цар, единен народ, единна България! Съ Нами Богъ!  Верую
На 18 юли...
Голготски кръст
или по-точно

†05 юли по православния календар - Св. преподобни Атанасий Атонски. Намиране на мощите на св. преподобни Сергий Радонежки Чудотворец. Св. преподобни Лампад, Иринополски чудотворец. Икона на Пресвета Богородица Економисса (Домостроителница) Прочети повече

Търсене в сайта: Търсене на дата в календара:
печат 25.01.2015 г. / 07:21:11 
Вяра
02.02 по еретическия, †20 януари по църковния календар - Свети патриарх Евтимий Търновски. Свети Евтимий Велики. Св. мъченици Вас, Евсевий, Евтихий и Василид. Св. мъченици Ина, Пина и Рима

imageЖитие на преподобния наш отец Евтимий Велики

Преподобният Евтимий произхождал от град Мелитина, в Армения, близо до Ефрат. Родителите му Павел и Дионисия, и двамата християни, произлизали от знатен род и били украсени с добродетели. В продължение на много години те били бездетни, за което дълбоко скърбели. Като посещавали намиращата се близо до града църква на свети мъченик Полиевкт, те винаги се молили на Бога да се развърже тяхното безчадие. И когато една нощ пребивавали в усърдна молитва, към тях дошло някакво божествено видение и те чули:

- Утешете се, защото Бог ви дарява син, единоименен на утешението, защото при раждането му Бог ще подаде утешение на църквите Си.

След това видение Дионисия заченала син, когото още преди раждането родителите обещали да посветят на Бога. И ето, родил им се син и те го нарекли Евтимий. В онова време на изток царувал Валент, а на запад - племенникът му Грациан. За Христовите църкви, смущавани от арианите, още нямало мир и тишина. Започвайки от времето на царуването на Констанций, Константиновия син, до самата смърт на Валент, православните в продължение на почти четиридесет години търпели преследване и насилие. А когато се родил свети Евтимий, всички скърби на светите църкви се превърнали в утешение и радост: не се навършили и пет месеца от раждането на Евтимий и нечестивият император Валент бил победен от варвари, които опустошавали Тракия, и по време на бягството си, скривайки се в едно селище близо до Адрианопол, в плевня, изгорял. По такъв начин нечестивецът загинал от временния огън, който бил за него като че ли преддверие към вечния. С погибелта на този нечестив цар погинала и цялата арианска сила и скоро, с встъпването в царуване на Теодосий Велики, за светите църкви настъпили тишина и мир.

След кратко време бащата на Евтимий починал. А Дионисия, в изпълнение на обета си, посвещавайки своя син на Бога, както някога Ана - Самуил, довела момчето при своя брат, презвитер Евдоксий, който бил духовен отец на епископа на Мелитинската църква Отрий. А Евдоксий завел момчето при епископа и му разказал всичко за него: как след някакво божествено явление и глас било дадено на безплодни родители заради усърдната им молитва и че то още преди раждането било обещано за служение на Господа. Епископ Отрий, като чул това и се удивил на разказаното, казал:

- Наистина Божият дух почива на това дете.

Като приел момчето при себе си вместо син, Отрий усърдно се грижил за неговото обучение, възлагайки това дело на двама учители от клириците, Акакий и Синодий, мъже благоразумни и добродетелни, от които всеки впоследствие, в свое време, бил епископ на същата църква. Когато блаженият Евтимий изучил добре божествените книги, епископът го поставил за четец, а майка му, блажената Дионисия, която с непрестанно усърдие служела на Бога, посветил за дякониса на своята църква. След това свети Евтимий, от юношество известен със своя добродетелен живот и непорочно девство, като преминал всички нисши църковни степени и бил вече монах, посветили в сана на презвитер. Заедно с това му била възложена, макар той и да не искал началстване, и грижата за манастирите, намиращи се в онзи град, тъй като от детство той обикнал монашеството и безмълвието. Затова преподобният често пребивавал в манастира на свети мъченик Полиевкт, който се намирал на известно разстояние от града. А в дните на светата четиридесетница се отдалечавал в една пустинна планина и там се предавал на безмълвие сред подвизи и трудове, известни само на Бога. Съзнавайки, че настоятелството и управлението на манастирите препятстват безмълвието му, и избягвайки заедно с това човешката слава, преподобният в двадесетата година от своя живот тайно отишъл в Иерусалим. Като се поклонил на честния кръст и Христовия гроб и на другите свети места, той посетил светите отци, живеещи в околната пустиня, и като разгледал живота и добродетелта на всеки, се постарал да им подражава. След това отишъл във Фаранската лавра, която отстояла на шест поприща от светия град, и като намерил извън манастира една пуста килия в уединено място, са заселил в нея, без да има абсолютно нищо; като се научил да плете кошници, той се хранел от труда на ръцете си. И така, освободил се от всяка земна грижа, той имал само една - как да угоди на Бога.

Свети Евтимий имал съсед и приятел, преподобния Теоктист, с когото се свързал с такава духовна любов, че двамата имали една воля, един стремеж към Бога, един общ подвиг. Предавали един на друг своите мисли и всеки от тях сякаш бил заключен в душата на другия: каквото и да пожелаел единият, към това се стремял и другият, сякаш в две тела била една душа. Всяка година след осмия ден на свето Богоявление те се оттегляли в Кутилийската пустиня и пребивавали там до неделя Цветница, изнурявайки тялото с пост и трудове, а душата хранейки с духовна храна. След това се връщали всеки в своята килия с обилно богатство от добродетели, които и принасяли на Възкръсналия Христос. Живейки по такъв начин във Фаранската лавра, веднъж преподобни Евтимий, заедно с блажени Теоктист, в обичайното време се оттеглил в Кутилийската пустиня. Преминавайки през нея, те стигнали до една скала, около която имало дере; в дълбочината му протичал поток; на север от потока - в скалата - имало пещера, в която живеели зверове и до която можело да се стигне само с усилие по стената. Като се зарадвали, сякаш мястото било приготвено за тях от Самия Бог, те се заселили там, хранели се с растящите наоколо треви и вече не се върнали в лаврата.

След като минало известно време, когато Бог благоволил да яви преподобните за полза на вярващите, по Негово устройване, някакви пастири от Лазария довели стадата си при този поток. И когато вдигнали погледите си към пещерата, забелязали двама мъже да ходят по скалата, изплашили се и побягнали. Но отците с кротък глас викали след тях:

- Не се бойте, братя, не се бойте: защото и ние сме хора, но заради греховете си живеем на това място.

Тогава пастирите се окуражили, дошли при тях и влезли в пещерата; като не намерили там нищо от нужното за земния живот, те се изумили, а след това се върнали вкъщи, разказвайки на домашните си за преподобните. Тогава жителите на Лазария започнали да идват при тях, като им донасяли необходимото за житейските нужди. Междувременно и фаранските отци, като забелязали, че преподобните не се връщат, дълго време ги търсили из пустинята, докато не разбрали къде се намират, и след като ги намерили, започнали често да ги посещават. След това някои пожелали да се заселят заедно с тях; първите, които дошли при преподобните и не се завърнали в лаврата, били Марин и Лука. След това започнали да се стичат и други, тъй като славата на преподобния Евтимий за кратко време се разпространила навсякъде и мнозина започнали да се стремят да го видят и да се подвизават под неговото ръководство. Но той, като приемал идващите, възлагал ръководството им на своя приятел, блажения Теоктист, тъй като самият повече от всичко обикнал уединението. Скоро в пустинята била устроена киновия, а пещерата била превърната в църква. Преподобни Евтимий бил духовен лекар на всички: всеки от братята разкривал пред него своята съвест, като изповядвал помислите си; а преподобният, като притежавал голям духовен опит, наставлявал всеки с полза, поучавайки и увещавайки, отечески наказвайки и утешавайки. А на всички братя преподобният говорел:

- Братя! За каквото излязохте от света, над това и се подвизавайте и не бъдете нехайни за своето спасение, но ежечасно бодърствайте, по думите на Господа: “Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение”; преди всичко знайте, че отричащите се от света и желаещите да водят монашески живот не трябва да имат собствена воля, но да пазят винаги послушание и смиреномъдрие, а в ума да имат паметта за смъртта и съдния час, да се боят от вечния огън и да желаят славата на Царството Небесно.

И още казвал, че монасите трябва, при вътрешно Богомислие, да се трудят и телесно - особено младите - за телесно укротяване, та плътта да се подчинява на духа, като бъдат подражатели на апостол Павел, който се трудил ден и нощ, не само избягвайки празността, но служейки и на себе си, и на другите, както самият той казва: “за моите нужди и за нуждите на ония, които бяха с мене, ми послужиха тия мои ръце”. Защото, ако миряните понасят толкова много трудове и страдат, непрестанно работейки, за да изхранят своите жени и деца, и от същия този труд принасят жертви на Бога, дават милостиня и плащат данъци: то и ние сме длъжни да се трудим за необходимата ни телесна потребност, за да избегнем празността и да не ядем от чуждия труд по заповедта на апостола: “Който не иска да се труди, не бива и да яде”.

Така преподобният отец, наставлявайки братята, ги подбуждал към трудолюбие. Той заповядвал да не разговарят: нито в църква - по време на богослужение, нито на трапезата - по време на храненето на братята, но навсякъде да пазят мълчание, като внимават върху словото Божие. Когато виждал някого от братята, особено от младите, да иска да пости повече от другите, не одобрявал това и не допускал братът да следва своята воля, но изисквал той да спазва общото с всички време за въздържание и време за хранене; преподобният наставлявал брата да яде на трапезата с въздържание, като не пресища стомаха, но да яде по-малко, отколкото той иска, та, по такъв начин, да скрие своето постничество, като не разгласява за него открито, а тайно въоръжавайки се против надигащите се страсти. Просвещавани с тези наставления и поучения на преподобния, братята се подвизавали и принасяли плод, достоен за званието си.

Сега следва да кажем за Аспевет и Теревон, сарацинските началници, как били обърнати от Евтимий към Бога.

В Персия живял елин, на име Аспевет, който имал млад син Теревон, поразен от бяс, вследствие на което цялата му дясна страна, от главата до краката, изсъхнала; и никой не можел да го излекува, макар при него да довеждали много от най-опитните лекари. След това Аспевет се преселил с болния си син в Аравия. Това станало по следния начин. В началото на повдигнатото от магите гонение на християните, при цар Издегерд, на всички военачалници, сред които бил и Аспевет, било заповядано внимателно да охраняват пътищата, така че нито един християнин да не може да избяга от Персия към гърците. Тогава Аспевет, виждайки толкова голяма злоба против невинните християни, се смилил над тях и не само не им пречил да бягат от персийската земя, но и самият, доколкото можел, им помагал, защитавайки ги от опасностите и смъртта. Вследствие на това бил оклеветен пред цар Издегерд. Боейки се от мъчения, Аспевет, взимайки своя син, имущество и всички домашни, бързо избягал в пределите на гръцкото царство. А гръцкият цар, приемайки го, му възложил началството над сарацините, живеещи под властта на гърците в Арабия. Когато Аспевет се заселил там, синът му Теревон видял в сънно видение преподобния Евтимий, обещаващ му оздравяване, ако се обърне към Христос. Събуждайки се, Теревон разказал на баща си за своето съновидение; Аспевет веднага взел юношата и придружен от множество слуги, дошъл до манастира на преподобните Евтимий и Теоктист. Братята, като видели множество сарацини, се изплашили. А блаженият Теоктист излязъл при сарацините и ги попитал:

- Какво търсите тук?

Те отговорили:

- Търсим Божия раб Евтимий.

Теоктист им казал:

- Този, когото търсите, живее тук, но до събота с никого няма да се види, тъй като безмълвства.

Но Аспевет, като хванал за ръка Теоктист, му показал своя болен син и му заповядал да разкаже за себе си. Юношата започнал да говори:

- Преди година получих тази рана в Персия и като изпитах върху себе си изкуството на лекарите и вълшебните заклинания на магите, не получих никаква полза, но още повече се разболях. А като дойдох в Арабската страна и не чувствах никакво облекчение, една нощ, като лежах на леглото си, размислях за това, дали ще се излекувам някога, и си казвах: “О, Теревоне! Къде е лекарското изкуство на елините и персите? Къде са магиите и чародействата? Къде е силата на идолите ни и каква е ползата от тях? Къде са измислиците на звездобройците и басните на нашето учение, и безполезните призовавания на нашите богове? Наистина всичко това са само мечтания, достойни за смях, защото изобщо не помагат на никого без благоволението на Единия Истинен Бог.” Разсъждавайки така, започнах да се моля и казвах със сълзи: “Боже велики и страшни, сътворил небето и земята, ако ме помилваш и избавиш от тази ужасна болест, то аз ще бъда християнин, оставяйки всички беззакония и заблуждения на елинската вяра.” Като се помолих така, заспах и видях насън някакъв монах, прошарен и с голяма брада, който ме попита: “От какво страдаш?” Когато му показах болестта си, той ми каза: “Ще изпълниш ли онова, което обеща на Бога?” Аз отговорих: “Ще го изпълня, ако се освободя от тази болест.” Тогава старецът продължи: “Аз съм Евтимий, който живея в източната пустиня, на разстояние десет поприща от Иерусалим, недалече от пътя, който води за Иерихон. И така, ако искаш да се излекуваш - ела при мен и Бог чрез мен ще те изцели.” За всичко, което видях и чух в съня, разказах на баща си и ето - дойдохме тук по волята на явилия ми се във видението. Молим те, покажи ни този лекар, явен от Бога.

Блаженият Теоктист отишъл и разказал на великия Евтимий за всичко, което чул. А той, като разсъдил, че е неуместно да се противи на Божията воля, изоставил своето безмълвие и като дошъл при болния, помолил се на Бога за него, белязал го с кръстния знак и Теревон оздравял веднага, сякаш никога не е боледувал. Варварите, поразени от толкова внезапното излекуване на Теревон, повярвали в Христа и всички, падайки ничком на земята, искали да ги кръстят. А чудотворецът Евтимий, като видял, че те от цялата си душа повярвали в Бога, извършил над тях оглашение и кръстил първо Аспевет, когото нарекъл Петър, след него Марин, братът на жената на Аспевет, след това Теревон, а също всички, дошли с него, сарацини. Като ги подържал четиридесет дни при себе си, преподобният ги просветил с Божието слово, утвърдил ги във вярата и ги пуснал за родината им. А Марин, вуйчото на Теревон, останал в манастира, приел пострижение и живял тук до самата си смърт; много угодил на Бога и бил игумен на същата обител след преподобния Теоктист, както ще се види по-нататък. А значителната му собственост, която принесъл в дар на манастира, била раздадена на бедните и изразходвана за изграждане и разширяване на манастира.

След като мълвата за чудесното излекуване на Теревон се разпространила навсякъде, при блажения Евтимий - безвъзмезден лекар - започнали отвсякъде да се стичат множество болни и всички скоро получавали изцеление и се завръщали здрави. Вследствие на това името на светеца се прославило не само в Палестина, но и в околните области. А преподобният, виждайки, че се нарушава неговото безмълвие, скърбял и тъгувал за това, че мнозина идват и го прославят, спомнял си своето предишно уединение и мислел тайно да отиде в пустинята, наричана Рув. Блаженият Теоктист, като разбрал за това, съобщил на братята. И всички, като се събрали, дошли и паднали в краката на преподобния, умолявайки го със сълзи да не ги оставя сиротни. А той, като искал да ги утеши, обещал отначало да не се отдалечава оттук, но след изминаването на немного дни, подбуждан от желанието да пребивава в непрестанно безмълвие и като нямал повече сили да понася светската глъчка, излязъл тайно през нощта от манастира - вземайки със себе си един ученик - Домитиан, с добродетелен живот, родом, както и преподобният, от Мелитина - и тръгнал за Рув. Преминавайки по южната пустиня около Мъртво море, той се изкачил на висока планина, отделена от другите планини, наричана Марда, и като намерил на нея кладенец с вода и разрушила се колиба, я престроил, заселил се там и преживял известно време, като се хранил с пустинни треви. След това преподобният отишъл в пустинята Зиф, разположена близо до селището Аристовулиада, като искал да види пещерата, в която някога се криел Давид, бягайки от Саул. На това място преподобният устроил манастир.

Поводът за построяването на манастира бил следният. Синът на старейшината на селището Аристовулиада бил обхванат от нечист дух и с вопли силно призовавал името на Евтимий, понеже Бог му повелявал така. А бащата и роднините на юношата усърдно разпитвали навсякъде за него - кой е той и къде се намира. Като разбрали, че живее между Капарварих и Аристовулиада в Давидовата пещера, бащата на болния довел бесноватия си син. Щом като синът видял светеца, бесът веднага го повалил на земята и излязъл от него. Когато вестта за чудото се разпространила, при светеца дошли мнозина от околните селища и му построили манастир. Около него се събрали братя и Бог им изпращал храна. Там светецът обърнал в православието мнозина, които принадлежали към манихейската ерес, като ги убедил да предадат на проклятие ересеначалника Манес. След това, като чувствал безпокойство от множеството идващи посетители, казал на ученика си Домитиан:

- Да идем, чедо, и да посетим преподобния Теоктист и братята.

Приближавайки се към киновията, преподобният открил на планината място, което му харесало и на което впоследствие възникнала неговата лавра: мястото било равно, уединено, въздухът - чист. И той се спрял там в неголяма пещера, където впоследствие, след преставянето му, било погребано неговото тяло. Блаженият Теоктист, като разбрал за пристигането на преподобния Евтимий, бързо излязъл да го приветства и го молил да дойде да живее в киновията заедно с братята. Но той не се съгласил и само обещал във всички недели да идва на богослужение. Аспевет, тоест Петър, като чул, че преподобният Евтимий се е върнал, се зарадвал и дошъл при него с множество сарацини с жени и деца и го молил да им каже спасителни думи. А старецът, като им преподал поучение, обърнал към Христа всички, дошли с него; като ги завел в долния манастир, той ги просветил със свето Кръщение и преживял с тях седем дни, поучавайки и утвърждавайки ги във вярата. След това, стремейки се към безмълвие, се върнал в своята пещера.

Петър, като видял, че старецът няма килия, но живее в неголяма пещера, извикал каменоделци и построил на светеца три килии, неголяма църква и хлебопекарна; след това направил водоем и снабдил преподобния с всичко необходимо, за да не изпитва нужда в нищо. Новокръстените сарацини не искали повече да се отделят от преподобния, но като желаели всякога да се насищат с неговите поучения, молили светеца да им позволи да живеят наблизо. Но Евтимий не се съгласил с това, боейки се, че тогава съвсем ще се наруши неговото безмълвие и като ги довел на друго удобно място, им казал да си построят келии и църква и определил за тях презвитери и дякони. С всеки ден броят им нараствал, тъй като идвали много сарацини, които приемали свето Кръщение. Преподобният често ги посещавал, като ги поучавал на словото Божие. Когато селището им заприличало на голям град, преподобният се обърнал към иерусалимския патриарх Ювеналий с молба да посвети Петър, за епископ на новопросветените сарацини. И Петър бил поставен за епископ, удовлетворявайки духовните нужди на много сарацини, приели светата вяра.

Преподобният Евтимий не искал да има съжители на мястото, където безмълвствал, и затова не създавал нито киновия, нито лавра, но отпращал идващите при него за пострижение в манастира при преподобни Теоктист; също, ако някой му донасял нещо за телесните нужди - всичко препращал в манастира. А когато Бог благоволил да засели онова място с много монаси, то във видение заповядал на преподобния да не прогонва идващите при него за спасение. Веднъж при него дошли трима братя по плът, родом кападокийци, възпитани в Сирия: Козма, Хризип и Гавриил; те горели духом за духовно усъвършенстване. Но старецът не искал да ги приеме затова, че обичал своето безмълвие, освен това те били млади, а най-младият от братята, Гавриил, от майчина утроба бил скопец и по лице приличал на жена. Тогава през нощта преподобният имал някакво божествено явление, в което към него прозвучал глас:

- Приеми тези братя, защото Бог ги изпрати и занапред не отклонявай никого, който иска да се спаси.

Тогава светецът ги приел и казал на най-големия от тях - Козма:

- Ето, аз ви приемам, както ми заповяда това Бог; но направи и ти каквото ти наредя: не позволявай на най-младия брат да излиза от килията, за да не го вижда никой от другите братя: понеже не подобава на женско лице да живее в лаврата, за да не се повдигне против някого вражия битка.

След това светецът му предрекъл онова, което ще последва.

- Както мисля - казал той, - ти ще бъдеш тук недълго: защото Бог иска да ти връчи епископството в скитополската църква.

Това предсказание впоследствие се сбъднало.

След това преподобният започнал да приема всички идващи. Така той приел Домнин, родом от Антиохия, племенник на Иоан, антиохийски архиепископ; приел и други трима братя мелитинци, племенници на онзи Синодий, който заедно с Акакий бил любител на Евтимий, с имена Стефан, Андрей и Гаиан, след това Иоан, раитски презвитер, Анатолий и Таласий, също Кирион от Тивериада, презвитер на църквата “Свети мъченик Василий” в Скитопол. Като ги приел, преподобният наредил на епископ Петър да им направи неголеми килии и да приготви църква с цялото възможно благолепие. По такъв начин той устроил лавра, по образ на Фаранската. И в лаврата дошъл иерусалимският патриарх Ювеналий със свети Пасарион, който тогава бил хорепископ, и с Исихий, презвитер и църковен учител, и осветил лавърската църква. Свети Евтимий тогава бил на петдесет и две годишна възраст. Патриархът поставил и двама дякони за лаврата - Домитиан и Домнин, а презвитери били Иоан и Кирион. Великият Евтимий се радвал духом за освещаването на лаврата му, а особено затова, че се видял с патриарха, преосвещения Пасарион, и с Исихий благослова, които били преславни светилници. Но не се навършили още седем месеца и свети Пасарион починал, бидейки в дълбока старост.

В първата година след освещаването на лаврата, когато братята заедно с преподобния се намирали в голямо притеснение по отношение на телесните нужди, на първо време за иконом бил поставен Домитиан. Случило се веднъж, че група арменци, които отивали от своя град към Иордан, се отбили надясно от пътя и дошли в лаврата на великия отец. Те били не по-малко от четиристотин човека. Като ги видял и забелязал, че са гладни, преподобният извикал иконома и казал:

- Предложи на тези хора да се нахранят.

Но Домитиан отговорил:

- Отче! Келарят няма с какво да нахрани десет човека, откъде да взема хляб за такова множество народ?

Светецът, изпълнен с пророческа благодат, казал:

- Иди и изпълни каквото ти нареждам, защото Светият Дух казва, че тези хора ще ядат до насита и ще ни остане храна в изобилие.

Домитиан, като отишъл в склада, където имало немного хляб, не могъл да отвори вратата, защото Божието благословение напълнило стаята до върха. Като повикал някои от братята, с тяхна помощ отворил вратата и хлябовете се посипали от килията. Същото благословение получили и с виното и елея, защото внезапно всички съдове се напълнили. И всички яли и се наситили. В продължение на цели три месеца не можели да поставят вратата на мястото поради преизобилието на хляб: хлябовете не намалявали, както някога не оскъднявали у страннолюбивата вдовица в Сидонска Сарепта делвата с брашно и гърнето с елей. Домитиан, удивлявайки се на това чудо, се хвърлил към краката на учителя си, искайки прошка. А старецът, като го вразумил, му казал поучение за страннолюбието и надеждата на Бога.

От това време лаврата започнала да се разраства, да се благославя с всяко изобилие и да се разширява с постройки на килии; всекидневно се отслужвала в църквата Божествена служба. Икономът бил принуден да купи животни за манастирските нужди, заради служението на братята. В лаврата имало един брат, родом от Асия, на име Авксентий, много подходящ за тази манастирска работа. Икономът го молил да пази и да пасе манастирските коне и магарета, но той не се съгласил. Тогава икономът се обърнал към презвитерите Иоан и Кирион и заедно с тях умолявал Авксентий да поеме тази работа, но той не послушал и тях. С настъпването на съботата, когато се появила възможността да разговарят с преподобния Евтимий за манастирските дела, икономът му разказал за непослушанието на Авксентий. Преподобният, като повикал Авксентий, му казал:

- Послушай ни, чедо, и приеми възлаганото ти послушание.

Той отговорил:

- Не мога, свети отче, пречат ми да го изпълня три причини: първата е, че съм чужденец и не мога да говоря на местния език; втората е страхът от греховно падение; третата е, че имайки грижа за животните, вече няма да бъда в състояние да седя в килията в богомислие и да безмълвствам.

На това великият Евтимий казал:

- Молим Бога да не получиш никаква вреда от всичко това, защото Бог знае, че заради страха пред Него ти служиш на рабите Му. Послушай Господа, Който казва: “Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи” и още: “не търся Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил”.

Но и след тези увещания на преподобния, Авксентий се ожесточил и не се подчинил. Тогава преподобният, като се разгневил, казал:

- Ние, чедо, те съветваме, че за теб е полезно, а ти не слушаш; ще видиш каква е наградата за непослушанието.

И веднага Авксентий паднал на земята в пристъп на бесноватост, треперейки и тресейки се; присъстващите отци молили светеца за него и той, едва склонен, го вдигнал и осенявайки го със знака на кръста, го излекувал. Идвайки на себе си, Авксентий, като паднал в нозете на светеца, молил за прошка. А той му казал:

- Послушанието е велика добродетел, защото Бог иска повече послушание, отколкото жертва; а непокорството води смърт.

След това, като се помолил за Авксентий, преподобният благословил и казал:

- “Ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо”.

След това Авксентий приел възложеното му послушание и започнал с усърдие да го изпълнява.

Двама братя, Марон и Климатий, обременявайки се от суровия живот в лаврата, се уговорили да бягат през нощта и когато се приготвили, намерението им станало известно на преподобния Евтимий: той видял във видение дявола, който намятал на тях юзда и ги влачел в смъртоносна примка. Преподобният ги извикал веднага и се обърнал към братята с продължителна беседа, поучавайки ги за търпението, убеждавайки и наставлявайки ги да оставят пагубното си намерение. Говорил за това, че трябва ревностно да пазим себе си: Адам, бидейки в рая, престъпил Божията заповед, а Иов, седейки на гноището, я опазил. Към това увещание прибавил и следното:

- Не бива да допускаме лукавите помисли, които вселяват в нас печал или ненавист към мястото, в което живеем, или към съжителите ни; не бива да слушаме помислите, които ни съветват да преминем на друго място; но ни е нужно ежечасно да бъдем трезви и да отклоняваме ума си от бесовските коварства, за да не се разруши с прехода ни нашето правило, защото дърво, което често се пресажда, не принася плод. Ако някой поиска да направи нещо хубаво на мястото, където живее, и не успее, то нека не мисли, че е в състояние да направи това другаде: защото доброто дело се постига не чрез мястото, а чрез желание и вяра. Чуйте един разказ, който чух от египетски монаси. Един брат живял в Египет, в киновия, и често се гневял и вълнувал, и на устата му постоянно били ругателни думи; като изпаднал в униние, напуснал манастира и се заселил уединено, предполагайки, че ако няма с кого да говори, ще се освободи от навика си да се гневи. Един ден, когато заради някаква нужда напълнил съд с вода, съдът се обърнал; напълнил го втори път, но съдът отново се обърнал; същото се случило и трети път. Братът, съблазнен от беса, се разгневил на съда и го счупил.

Когато свети Евтимий казал това, Климатий се разсмял. Но старецът, като го погледнал, казал:

- Не си ли прелъстен и ти, брате, от беса, че безумно се смееш? Нима не си чувал, че Господ счита смеещите се за отхвърлени, а плачещите облажава?

Като казал това, преподобният се отвърнал от Климатий и отишъл във вътрешната си килия. А Климатий веднага паднал ничком, обхванат от трепет, тъй като го нападнал някакъв страх и ужас. Там бил и Домитиан; той събрал някои от отците и като влязъл при преподобния, го молил да прости на Климатий.

Като ги послушал, светецът излязъл и повдигнал лежащия, и със знака на кръста го излекувал, при което казал:

- Занапред внимавай над себе си и не пренебрегвай наставленията на отците, а ги приемай като че ли са Божии думи и стани целият око, както сме чували за херувимите. Ревностно се пази отвсякъде, защото ходиш сред мрежи.

Като поучил така брата и наставил двамата, сговорили се да бягат, преподобният ги изпратил в своите килии утвърдени.

В същото време в Ефес бил свикан, заради нечестивия Несторий, Третият вселенски събор. Тогава от Мелитина в Палестина дошъл за поклонение споменатият Синодий, който, заедно с Акакий, по време на юношеството на преподобния, бил негов учител. Като имал в лаврата на Евтимий трима племенници: Стефан, Андрей и Гаиан, Синодий дошъл тук и разказал на преподобния Евтимий за нечестивата ерес на Несторий, който, по Божие допускане, бил известно време Константинополски патриарх и възмутил с лъжеученията си цялата вселена; разказал му за ревността в православието на блажения Кирил, александрийски архиепископ, и на Акакий, мелитинския епископ, който бил някога негов учител. И преподобният се радвал за тях. На Петър, който някога се казвал Аспевет, а в онова време вече бил сарацински епископ, и който заедно с другите палестински епископи отивал на Ефеския събор, преподобният наредил да се държат за учението на Кирил и Акакий и всячески да ги защитават. След свършването на събора и свалянето на Несторий, епископ Петър, връщайки се, разказал на стареца подробно за всичко, станало на събора; старецът се радвал за утвърждаването на православието, но скърбял за Иоан, антиохийския архиепископ, който, бидейки православен, защитавал Несторий.

Дякон Домнин, като скърбял за своя вуйчо, молил великия отец да го пусне в Антиохия, за да говори с него. Но светецът казал:

- Не ходи, чедо: ако останеш на това място, на което си призован, и не послушаш помисъла, който иска да те отскубне от пустинята, ще преуспееш с добродетелта и ще се прославиш за Бога; а ако не ме послушаш и отидеш, ще приемеш престола на чичо си, но не за полза и не за дълго ще бъдеш почитан на него, защото тъй скоро ще ти бъде отнет от зли хора.

Но Домнин, като не послушал заповедта на своя отец, отишъл без неговото благословение в Антиохия, и с него се сбъднало всичко, предсказано от светеца; впоследствие се върнал при стареца, като плачел и се каел и се удивлявал на прозорливостта на светеца.

За преподобния Евтимий Кириак Отшелник, негов ученик, свидетелства следното: “Никога не сме го виждали да яде, освен в събота и неделя, нито да разговаря с някого, освен поради голяма необходимост, нито да спи легнал, но понякога само да дреме, седейки; понякога пък се хващаше с двете ръце за въже, опънато в ъгъла на килията му, и така, поради телесната необходимост, малко спеше, следвайки изречението на великия Арсений за съня: “Върви, зли рабе.” Защото подражаваше в живота си на преподобния Арсений и с услада слушаше за него от идващите от Египет братя.”

Някой си Анастасий, пазител на църквата “Свето Възкресение”, желаел да види великия Евтимий и заедно със свои приятели, иерусалимски клирици, тръгнал за лаврата му. Преподобният, като предузнал духом тяхното идване, извикал иконома на лаврата Хризип и му казал:

- Приготви се за приемането на гости, защото идва иерусалимският патриарх.

Когато гостите дошли, преподобният приел Анастасий като патриарх и разговарял с него като с патриарх. Всички присъстващи се удивили; а икономът Хризип, като се приближил, казал на стареца на ухо:

- Честни отче, тук няма патриарх; това е Анастасий пазител.

Светецът, като се удивил, казал:

- Вярвай ми, чедо, че досега го виждах облечен в патриаршески одежди. И наистина не съм се излъгал: защото каквото Бог е предопределил, то това и ще направи.

Тези думи на преподобния били казани на всеослушание и се сбъднали в свое време, когато Анастасий бил издигнат за патриарх.

Теревон, синът на епископ Петър, като си взел жена от своя род и живял дълго време с нея, нямал деца, тъй като тя била безплодна. Като я довел при чудотвореца Евтимий, го молил, казвайки:

- Знам, отче, че Бог ще послуша твоята молитва, защото Той върши волята на боящите се от Него. И така, твоята святост: помоли се за нас на Човеколюбеца Бог да ни дари чедо.

Светецът осенил три пъти със знака на светия кръст Теревон и жена му и им казал:

- Ето, Бог ви дарява чадородие и вие ще имате трима сина.

В лаврата имало един брат на име Емилиан, който веднъж, в неделя призори, пламнал от бесовско нападение от плътската страст и се смущавал от нечисти помисли, чувствайки в сърцето си греховно влечение. Случайно преподобният, като отивал за утреня в църквата, минал покрай мястото, където бил братът, смущаван от похот; усещайки зловонието на блудния бяс и като разбрал какво става, светецът казал:

- Да ти забрани Бог, проклети нечист дух!

И веднага братът паднал на земята, като изригвал пяна и беснеел. Братята се събрали, била донесена свещ и преподобният им казал:

- Виждате ли този брат? От младостта си досега е живял добродетелно, в телесна чистота; но днес, когато за малко се увлече от плътската похот и мислеше с пожелание, и се услаждаше от тези нечисти помисли, го овладя бесът. Да получим също и ние наставление от неговата скръб и нека всеки знае, че ако някой, макар и да не се докосва до чуждо тяло и да не върши нечистия грях, но блудства с ума си, увличайки се от нечистите помисли, задържайки ги, пожелавайки ги и услаждайки се от тях - той е блудник и бесът го обладава.

Към това старецът присъединил още следния разказ:

- Чуйте, братя - казал той, - това, което ми разказаха някои египетски отци за един брат, когото всички считали за свят, но със сърцето си прогневявал Бога, увличайки се от нечисти помисли и блудствайки с ума си. Когато се приближил към смъртта, там отишъл един прозорлив старец, чул за него, че е болен на умиране и заварил всички жители да плачат и говорят: “Ако умре този светец, то за нас вече няма надежда за спасение, защото всички ние се спасяваме по неговите молитви.” Като чул това, прозорливият старец бързо отишъл при болния, желаейки да получи благословение от мнимия светец, и като се приближил към жилището му, видял множество народ със свещи, иереи и дякони, които очаквали епископа за тържествено погребение. Влизайки в горницата, старецът го заварил още да диша и поглеждайки с духовните си очи, видял бяс, който държал тризъбец; като пронизвал с него сърцето на умиращия, бесът с много мъки извличал душата му. При това светецът чул глас да казва от небето: “Както неговата душа не Ме утеши нито един ден, така и ти непрестанно го мъчи и изтръгвай от него душата му.” И така, онзи брат умрял в мъки, понеже, макар отвън да изглеждал свят, в сърцето си прогневявал Бога. Като внимавате върху това, братя - продължил преподобният Евтимий, - ревностно се пазете от помислите, оскверняващи душата: защото при разделянето на душата от тялото еднаква мъка ще получат мечтаещите за блудство, както и вършещите този грях. Но да се помолим за този брат - Емилиан, - та Бог, Който го наказва, но не го предава на смърт, да го освободи от беса и от плътските страсти.

Когато светецът се помолил, бесът излязъл, викайки: “Аз съм духът на блуда” и изпълнил цялото място със смрад като че ли от изгорена сяра. Оттогава Емилиан се освободил от нечистите желания и направил от себе си избран Божий съсъд.

В същото време настъпило бездъждие; била голяма суша и се изпълнили думите на Писанието: “И небето над главата ти ще стане на мед, а земята под тебе - на желязо”. Всички, поради засухата, изпаднали в най-тежка скръб. Братята с преподобни Теоктист молили преподобния Евтимий да се помоли на Бога и да измоли дъжд, защото знаели колко действена е неговата молитва пред Бога; но той не се съгласявал. Настъпил празникът на Господнето Богоявление и се приближил денят, в който светецът обичайно заминавал в пустинята до самата Неделя Цветница. В обителта се събрало множество народ от светия град и околните селища, който посел кръст и зовял: “Господи, помилуй!” Дошли при великия Евтимий, като не му давали да тръгне за пустинята, докато не измоли от Бога да изпрати дъжд. Като чул воплите, светецът излязъл при тях и казал:

- Какво искате от човек грешник? Аз, чеда, нямам дръзновение да се моля за това на Бога, защото съм грешен и повече от другите имам нужда от Неговото милосърдие, особено в това време на гнева Му. Нашите грехове ни разделят от Него, помрачихме Неговия образ, осквернихме църквата Му, живеейки в похоти и различни страсти, живеем в лихварство и завист и сме достойни за ненавист, тъй като се ненавиждаме един друг; заради това ни е изпратил това наказание, че вразумени от него, да се покаем; а когато чрез покаянието се поправим, тогава Той ще ни чуе, защото е писано: Близо е Господ към всички, които Го призовават... в истина”.

Когато светецът говорел така към народа, всички като че ли с едни уста зовели:

- Ти самият, отче, се помоли за нас; ние вярваме, че Бог ще чуе молитвата ти, защото Той изпълнява волята на боящите Му се.

Склонен с тези думи, преподобният взел отците, които били с него, отишъл в църквата, като заповядал и на народа да се моли. Паднал ничком в църквата, той със сълзи молил Бога да помилва Своето творение, да посети земята с милост и щедрости и да я напои с дъжд. Когато се молил, внезапно подухнал южен вятър, небето се покрило с облаци, чули се гръмотевици и се излял голям дъжд. Тогава светецът, като станал и завършил молитвата си, излязъл и казал на народа:

- Ето, Бог чу молитвите ви, Той ще благослови това лято повече от другите години. Затова потрудете се и вие да угодите с добри дела на Бога, Който ви стори милост.

С тези думи преподобният разпуснал народа. И дъждът продължавал да вали като из ведро в продължение на много дни, така че светецът не могъл да отиде по обичая си в голямата пустиня. И това лято се благословило повече от другите години с изобилие на земните плодове съгласно думата на светеца.

В седемдесет и петата година от живота на преподобния Евтимий бил четвъртият Вселенски събор в Халкидон против Диоскор, нечестивия александрийски патриарх. На събора присъствали и някои от учениците на преподобния, удостоили се с епископския сан: Стефан, епископ на Иамния, и Иоан, Сарацински епископ, приемникът на Петър Аспевет; като записали определенията на Халкидонския събор, те ги предали на своя авва, свети Евтимий. Той приел изповядването на вярата, изложено на Халкидонския събор, признал го за православно - мълвата, че великият Евтимий ще последва Халкидонския събор се разнесла бързо из цялата Палестинска пустиня и между всички монаси, от които мнозина вярвали неправославно. В същото време в Палестина дошъл някой си еретик Теодосий, на вид - монах, а в действителност - нечестивец, изпълнен с лъжеучението на Евтихий; той произнесъл хули за светия Халкидонски събор, твърдял, че като че ли на него била отхвърлена догмата на православната вяра и възстановено Несториевото лъжеучение, и разпространявал много други непристойни и лъжливи творения. В Палестина тогава се намирала царица Евдокия, съпруга на благочестивия цар Теодосий Младши; след смъртта на своя мъж тя живеела в светите места. Еретикът Теодосий отначало увлякъл царица Евдокия към отхвърляне на Халкидонския събор; след това заразил с ереста си много пустинни отци и ги направил свои единомишленици. След това с множество прелъстени монаси повдигнал бунт против патриарх Ювеналий и настойчиво го убеждавал да отхвърли постановлението на Халкидонския събор; а когато той отказал, го свалили от патриаршеския престол. И Ювеналий отишъл в Константинопол при цар Маркиан, а Теодосий, опирайки се на съдействието на царица Евдокия и силата на заслепените от ереста монаси, които му помагали, седнал на патриаршеския престол и причинявал много зло на православните. От епископите и клириците, които не искали да имат общение с него, едни низвергвал, други мъчил и убивал и вече увлякъл след себе си всички палестински монаси, освен тези, които били в манастирите на преподобния Евтимий: като имали пред очи примера на своя отец, те твърдо стоели в православието. Лъжепатриархът Теодосий употребявал много старание да доведе преподобния до общение със себе си - чрез непрестанни пратеничества при него, молби и заплахи и с всякакви средства се стараел да го привлече към своята ерес. Но преподобният не бил уловен от вражите мрежи и не се поколебал от лукавството му. Обременявайки се всеки ден от изпращаните коварни молби на Теодосий, той събрал братята и като им заповядал усърдно да се пазят от ереста и да се държат твърдо в православието, се оттеглил в голямата пустиня. Мнозина от братята също постъпили така, избягвайки притесненията от страна на еретиците, и подражавайки на своя отец, те отишли в пустинята.

В това време в Иорданската пустиня имало един отшелник, дошъл от Ликия, на име Герасим; той преминал всички правила на монашеския живот и с успех се борел против нечистите духове. Но побеждавайки и прогонвайки невидимите бесове, бил уловен и прелъстен от видимите - еретиците, тъй като паднал в Евтихиевата ерес. Чувайки обаче за преподобния Евтимий, славата за чийто добродетелен живот се разпространявала навсякъде, Герасим отишъл при него в пустинята Рув, където той живеел тогава. Като го видял, получил от него голяма духовна полза. Оставайки дълго време с него, Герасим отхвърлил еретическото учение, обърнал се към православната вяра и дълбоко се каел за предишното си заблуждение.

Смутът, предизвикан от еретиците в Палестина чрез Теодосий, продължил цяла година. След това дошла заповед от благочестивия цар Маркиан да бъде хванат лъжепатриарх Теодосий, за да получи съд и наказание според делата си; но той, като разбрал за това, избягал към Синайската планина и се скрил неизвестно къде. Тогава преподобни Евтимий се върнал от пустинята в лаврата си.

Веднъж, когато преподобният отслужвал Божествена литургия, Теревон сарацинът и евнухът Гавриил, Хризиповият брат, по време на Трисветата песен видели да слиза огън от небето и да обгражда светеца, и преподобният стоял пред Божествената трапеза в огнен стълб до самия край на службата. И самият преподобен съобщавал понякога на някои от братята, че често виждал Ангел да отслужва с него Литургия. Имал и дара, че по външния вид прозирал вътрешните движения на духа и разбирал човешките помисли, зли и добри. Когато братята се причастявали с Божествените Тайни, виждал кой с каква душа се причастява: някои виждал просияващи от причастието - които пристъпвали достойно; а други - помрачаващи се, с лице като че ли на умрели, тъй като те дръзвали да пристъпват недостойно. Затова преподобният непрестанно поучавал всички с апостолските думи:

- Внимавайте ревностно, братя, как пристъпвате към причастието: всеки от вас “да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане”, тъй като тази светиня е приготвена за свети, а не за осквернени; и ако вие имате чиста съвест, то пристъпете към Него и се просветете, и лицата ви няма да се посрамят.

Когато светейшият Ювеналий отново заел престола си и започнал да поправя възникналите в църквата безредици, царица Евдокия, увлечена в евтихиевата ерес, се колебаела в мислите, не знаейки какво изповедание да държи, и поискала от преподобни Симеон Стълпник полезен съвет и наставление. А той написал следното:

- Знай, че дяволът, виждайки богатството на твоите добродетели, “поиска да ( те) сее като пшеница” и чрез онзи губител Теодосий поквари боголюбивата ти душа; но дерзай: тъй като вярата ти не е оскъдняла. Ала много се удивлявам на това, че имайки източник наблизо, го пренебрегваш и си се потрудила да почерпиш същата тази вода отдалече: ти имаш там богоносния Евтимий - следвай неговото учение и ще се спасиш.

Получавайки от преподобния Симеон такова писмо, царицата веднага започнала да разпитва за преподобния Евтимий. А като разбрала, че той никога не излиза от пустинята в града, намислила да построи кула в източната пустиня, на висок хълм, на разстояние тридесет стадии от Евтимиевата лавра, за да има възможност често да вижда преподобния и да се услажда от поученията му; като построила кулата, царицата се заселила в нея в уединение. Тя изпратила при преподобния Евтимий Анастасий, който тогава бил хорепископ след Пасарион, и Козма кръстопазителя, като го молела да позволи да се види с него; но те, като дошли, не го намерили в лаврата, тъй като отдавна вече бил отишъл в Рув. Взели със себе си преподобния Теоктист, отишли с него в онази пустиня и като го намерили, много го умолявали да отиде при царицата, за да спаси заблудилата се душа - и само с мъка убедили стареца да отиде при нея. Виждайки великия Евтимий, царицата се зарадвала много и като паднала при честните му нозе, казала:

- Сега разбрах, че Бог погледна към моето недостойнство.

А старецът, като достатъчно я наставил относно православието, завещал да се държи в светите четири вселенски събора: Никейския, събрал се против Арий, Константинополския - против Македоний, Ефеския - срещу Несторий и Халкидонския - срещу Диоскор и Евтихий, и заповядал да се помири с патриарх Ювеналий, с когото преди се борила; като казал и много друго за нейна полза, той я благословил и като се помолил за нея, си тръгнал. А царицата приела думите му така, като че били произнесени от Божиите уста, и се постарала да ги изпълни на дело: като отишла веднага в светия град да се помири със светейшия Ювеналий и явно отхвърлила ереста, тя влязла в общение с православната Църква. Виждайки това, твърде много от миряните и монасите, които били съблазнени от Теодосий, по примера на царицата се обърнали в православието.

В осемдесет и втората година от живота на Евтимий в лаврата му дошъл блаженият Сава, бидейки още млад; старецът, като го приел, го изпратил в долния манастир при преподобния Теоктист и предсказал за него, че скоро ще просияе в монашеския живот повече от другите, което и се сбъднало, както това се вижда от житието на преподобни Сава. При преподобния Евтимий тогава дошли още Мартирий, родом кападокиец, и Илия, по произход арабин. След убийството на цар Маркиан, Тимотей Елур повдигнал в Египет вълнение и метеж, при който бил убит и светейшият Протерий, александрийският патриарх; не понасяйки този метеж, Мартирий и Илия дошли при великия Евтимий като в тихо пристанище. Преподобният им оказвал любов и почит: той провидял, че двамата в свое време ще заемат престола на апостол Иаков, брата Господен, в Иерусалим. Взел ги със себе си и в Кутилийската пустиня, и в Рувийската, заедно със свети Герасим, и пребивавал там с тях, по обичая си, до неделя Вая; всеки неделен ден преподобният отслужвал Божествена литургия и същите велики отци се причастявали от ръцете му с Пречистите Тайни.

Скоро след това, при царуването на христолюбивия Лъв, встъпил на престола след Маркиан, светейшият патриарх Ювеналий умрял. След неговата смърт с общ съвет на всички единодушно бил избран Анастасий, който преди бил съдопазител и хорепископ. И пророчеството на преподобния Евтимий - изречено от него, когато Анастасий го посетил и светецът с прозорливи очи го видя в патриаршеска одежда, се изпълнило. Спомняйки си за това, Анастасий изпратил при светеца честни клирици със следните думи: “Ето, отче, сега се изпълни твоето пророчество: умолявам те, позволи ми да дойда при теб - да приветствам твоята святост.”

Преподобният Евтимий отговорил така:

- Аз винаги желая да видя Ваше светителство и да получавам полза от беседите Ви; но тъй като първото Ви идване при моята немощ бе тихо и с малко спътници, а сегашният Ви сан изисква с вас да тръгне множество съпровождащи, то затова идването на Ваше блаженство надвишава немощните ми сили. И така, моля Вашата святост да не се труди да се придвижва до мое смирение. Ако обаче пожелаеш да дойдеш, то аз ще те приема с радост, но тогава ще трябва да приемам и другите идващи и затова ще ми бъде невъзможно да остана на това място поради безпокойството на многото прихождащи.

Като чул това и размислил в душата си, патриархът си казал: “ако отида, ще оскърбя стареца, и затова няма да отида.” Но след известно време, призован от нуждата, той ходил при преподобния и се видял с него, за което ще стане дума по-долу.

А блажената царица Евдокия създала много църкви и такова множество манастири, приюти и странноприемници, че е трудно и да се преброят. При създадената от нея църква на свети Петър, която се намирала от Евтимиевата лавра приблизително на двадесет стадии, тя наредила да направят голямо и дълбоко водохранилище за идващите. В дните на Петдесетница тя самата отишла там да нагледа работата и изпратила хора при преподобния, като го молела да дойде при нея, за да се удостои с неговата молитва и благословение и да се наслади на поучението му; освен това искала да даде на светеца пожертвование за общите потребности на лаврата. Но великият Евтимий ѝ отговорил чрез изпратените:

- Не очаквай пак да ме видиш в плът. Но ти, чедо, защо се грижиш за много неща? Мисля, че до настъпването на зимата ще отидеш при Бога. Затова се потрудих това лято да се приготвиш за изхода, а докато си още в плът, не се стреми да ме поменаваш, нито за подаяние на нещо към нас, нито за вземане. Но когато отидеш при Владиката на всички, то там си спомни за мен, за да приеме и мен с мир, когато благоволи човеколюбието Му.

Като чула това, блажената Евдокия много се наскърбила, особено при думите: “не се старай да ме споменаваш”, понеже искала да му остави в завещание много средства. Като отишла в светия град Иерусалим, тя предала на патриарх Анастасий думите на Евтимий. В онова време царицата издигала църква на името на свети първомъченик Стефан и когато храмът още не бил завършен, наредила да го осветят на 15 юли, отделяйки му големи доходи. След това обходила всички църкви, създадени от нея, присъствайки при техните освещавания и отделяйки за всяка достатъчно средства. След изминаването на четири месеца от освещаването на църквите, благочестивата царица Евдокия предала душата си в Божиите ръце.

В деветдесетата година от живота на великия Евтимий преподобни Теоктист се разболял от тежка болест. Преподобният дошъл да посети болния Теоктист и да му даде последно целование, и преживял в същия манастир няколко дни, очаквайки смъртта на приятеля и съпостника си, за да погребе тялото му; блаженият Теоктист починал на 3 септември. Патриарх Анастасий, като научил за смъртта му и за това, че свети Евтимий се намира там, отишъл бързо с клира си под предлог, че иска да погребе блажения, но повече за да види свети Евтимий. Като го видял, патриархът го хванал за ръцете и го целунал, казвайки:

- Отдавна исках да целуна тези свети ръце и ето, сега Бог ме удостои. И сега те моля, честни отче, помоли се за мен на Господа, за да се съхрани до края изпълнилото се върху мен твое пророчество; също често ми пиши, като ме наставляваш да управлявам Христовата Църква, защото виждам действието на Божиите дарове у теб и изпитах върху себе си силата им.

Но светецът със смирение казал:

- Прости ми, свети владико, моля твое блаженство да си спомняш за мен в молитвите си към Бога.

Като погребали заедно честното тяло на преподобния Теоктист и се насладили на беседа един с друг, те се разделили.

За игумен на Теоктистовата киновия бил поставен Марин, чичото на Теревон, богоугоден мъж; но след две години той починал и преподобният Евтимий, като дошъл, го погребал близо до преподобни Теоктист; а на мястото на Марин поставил за игумен Лонгин, мъж добродетелен. С този Лонгин веднъж, през януари месец, дошъл в лаврата при преподобни Евтимий блаженият Сава, за да го изпрати при заминаването му в голямата пустиня. Като видял готовността на Сава, Евтимий го взел със себе си за пустиннически подвизи. Когато вървели през Рув по безводни места, Сава много ожаднял от усилието и не можел да върви по-далече, тъй като изнемогнал от жажда. Тогава преподобният Евтимий, като се смилил над него, извел вода от сухата земя с молитва, както е написано за това в житието на преподобни Сава.

След многото и безчислени свои трудове преподобният Евтимий се приближил към блажения си край, който предвидял по Божие откровение. Една година, когато настъпило времето на обичайното му оттегляне в пустинята, в осмия ден на празника Богоявление Господне - 14 януари, братята се събрали и дошли при преподобния, едни - желаейки да го изпратят, други - очаквайки да тръгнат с него; сред тях били и Мартирий и Илия, дошли от Нитрия. Виждайки, че преподобният не се приготвя за път и не дава никакви разпореждания за това, кой от братята ще тръгне с него и кой ще остане в лаврата, те го попитали:

- Нима утре не отиваш в пустинята, честни отче?

Светецът отговорил:

- Тази седмица оставам с вас в лаврата, а в събота в полунощ ще се разделим.

Светецът казал това, предсказвайки на братята времето на своето заминаване при Господа, но те не го разбрали. На третия ден, 17 януари, настъпила паметта на нашия преподобен отец Антоний Велики и свети Евтимий наредил в църквата да бъде отслужено всенощно бдение. След отслужването на бдението, като събрал лавърските презвитери в олтара, преподобният им казал:

- Отсега, братя, няма да служа бдение с вас, защото Бог вече ме зове от този временен живот. Затова изпратете при мен Домитиан, а на сутринта нека се съберат тук всички братя.

Като чули това, презвитерите заридали и веднага казаното станало известно на братята. На сутринта всички се събрали при преподобния и той започнал да им говори така:

- Отци, мои братя и чеда, възлюбени в Господа, аз се отправям в пътя на моите отци, а вие, ако ме обичате, пазете моите заповеди: повече от всичко придобивайте чиста любов, която е съюз на съвършенството. И както е невъзможно да се яде хляб без сол, така е невъзможно да се върши добродетел без любов, защото всяка добродетел се оказва здрава и постоянна с любов и смирение: смирението възнася радеещия за него към висотата на добродетелта, а любовта държи твърдо и не допуска от тази висота да се падне долу - защото “Любовта никога не отпада”; че любовта е по-високо от смирението - това е ясно от примера на Самия наш Господ, защото заради любовта Си към нас Той доброволно се смири и стана човек като нас. Затова сме длъжни непрестанно да Го изповядваме и да Му отдаваме хвала, а особено ние, отказалите се от този размирен свят. Всеки от вас да внимава за себе си, братя, и да опазва в чистота тялото и душата си. Установените църковни събрания не оставяйте никога, всички предания и манастирски устави съхранявайте ревностно, на бедстващите в изкушенията помагайте според силите си. Ако някой от братята се бори с нечисти помисли; непрестанно го наставлявайте, поучавайте, утвърждавайте, за да не бъде препънат от дявола и да не падне. А към тази последната ви добавям заповедта: нека манастирските врати да не бъдат никога затворени за идващите, но да бъдат отворени за странници и да имате общ покрив със странниците; и всичко, каквото имате, предлагайте на нуждаещите се. И тогава свише ще ви се подава от Бога изобилно благословение.

Като заповядал всичко това на братята, преподобният ги попитал кого искат да имат след него за свой пастир. А те единодушно назовали Домитиан. Но светецът казал:

- Това е невъзможно, защото Домитиан ще остане малко след мен в този живот и на седмия ден ще ме последва.

Поразени от това дръзновено и ясно пророчество на светеца, братята избрали Илия, родом от Иерихон, иконом на долния манастир. Преподобният, като се обърнал към него, казал:

- Ето, всички отци избраха теб за свой пастир и наставник: затова внимавай за себе си и за цялото твое стадо.

Като му преподал много наставления и го поучил за ръководството на братята, преподобният предрекъл някои обстоятелства, които щели да станат в манастирите му след неговата смърт; след това казал последните си думи:

- Ако намеря дръзновение пред Бога, преди всичко ще моля от Него за благодатта да бъда духом винаги с вас и с желаещите да се подвизават тук след вас до века.

Като казал това, преподобният пуснал всички, освен Домитиан. Преживявайки в олтара три дни, починал с мир в съботната нощ и бил причислен към своите отци, преживявайки на земята деветдесет и седем години. Това станало на 20 януари. Вестта за смъртта му незабавно се разнесла по цяла Палестина и от всички манастири и пустини се стекли монаси, сред които бил и великият Герасим, и се събрало голямо множество народ. Пристигнал и светейшият патриарх Анастасий с целия си клир. Поради множеството народ било невъзможно да се погребе честното тяло на преподобния до деветия час, докато накрая, по нареждане на патриарха, войници не отстранили народа и тялото на светеца било тържествено погребано. Всички плачели заради раздялата с него; особено неутешимо плачели за него дошлите от Нитрия Мартирий и Илия, които впоследствие заемали патриаршеския престол в Иерусалим, съгласно пророчеството на светеца: тъй като след Анастасий на престола встъпил Мартирий, след Мартирий бил Салюстий, а след него - Илия, както пише за това в житието на преподобни Сава. А блаженият Домитиан, ученикът на великия Евтимий, не се отдалечил от гроба на своя авва шест дни и нощи; при настъпването на седмия ден му се явил през нощта във видение свети Евтимий, радостен, със светло лице, и му казал:

- Ела в приготвения ти покой, защото Владиката Христос бе измолен да бъдеш с мен.

Изпълнил се с неизречена радост, Дометиан известил на братята за това. Идвайки с радост в църквата, предал духа си на Господа и бил погребан при гроба на своя отец. След преставянето на преподобния наш отец Евтимий, при гроба му ставали много чудеса и се подавали изцеления за слава на прославяния в Светиите Бог, Отец и Син и Свети Дух. Амин.

 

Тропарь преподобного Евфимия Великого

глас 4

Веселися, пустыня нераждающая,/ благодушствуй, неболящая,/ яко умножи тебе чада муж желаний духовных,/ благочестием насадив,/ воздержанием воспитав добродетелей в совершенство. Того молитвами, Христе Боже,// умири живот наш.

Кондак преподобного Евфимия Великого

глас 8

В честнем рождестве твоем радость тварь обрете/ и в Божественней памяти твоей, преподобне,/ благодушие прият многих твоих чудес,/ от нихже подаждь богатно в души наша и очисти грехов скверны,// яко да поем: аллилуия.

 

imageВ памет на светите мъченици Вас, Евсевий, Евтихий и Василид

Светите мъченици Вас, Евсевий, Евтихий и Василид пострадали през царуването на Диоклетиан. Отначало служели в царския двор, били богати и принадлежали към членовете на царския синклит. Виждайки страданието на светия свещеномъченик Теопемт, Никомидийски епископ, те повярвали в Христа и приели свето Кръщение. Вследствие на това били доведени при нечестивия цар за мъчения и приели мъченическа смърт с пет от своите слуги. Свети Вас бил зарит до средата на тялото и посечен предал духа си на Бога. Свети Евсевий бил окачен надолу с главата и разсечен на части. Свети Евтихий бил вързан за ръцете и краката и силно разтегнат между четири стълба, бил разкъсан. Свети Василид бил заклан с нож. И така всички те приели мъченически венци.

 

imageВ памет на светите мъченици Ина, Пина и Рима

Светите мъченици Ина, Пина и Рима произхождали от Скития, и били ученици на свети апостол Андрей Първозвани. Те учили на Христовата вяра и кръстили много от варварите. По тази причина били хванати от княза на варварите, но не могли да бъдат принудени да се отрекат от Христа и да принесат жертва на идолите. Тогава била сурова зима; реките били така стегнати от студа, че по леда ходили не само хората, но и коне, и возила. Князът заповядал да сложат в леда трупи големи, като цели дървета, и да завържат към тях светците. И така те, измъчени от силния студ, предали на Господа блажените си души.

image

 

 

 

 

imageЖитие на свети Евтимий, патриарх Търновски

Наистина е достоен за всякакви похвали свети Евтимий, Патриарх Търновски, посветеният в тайнствата, до които човешкият ум не стига, участникът в апостолската слава, свещенникът на великата жертва и учителят на истината, в която желаят да проникнат ангелите и която той чисто запази и непорочно преподаде, а накрая принесе самия себе си свещена и угодна жертва на Господа чрез много страдания. И не че ще стане по-добър от нашите похвали този, който сега се въдворява с апостолите и увеличава тяхното число, а да настроим слушателите към ревност и с малките наши спомени да им дадем да го познаят, както се познава орелът от перото и лъвът от ноктите.

Свети Евтимий се роди в столицата Търново от благочестиви и благородни родители, които бяха почитани боляри на българския цар. Обаче остави и пренебрегна всичко красиво в този свят в ранната си младост, последва Господа, като възлюби бедността, и стана монах заради обещаните небесни блага. Духовен отец и наставник му стана чудният Теодосий, който устрои манастир в Кефаларската горска пустиня близо до град Търново и събра братство. Към своя духовен отец той съблюдаваше несмутимо послушание, а коварствата и козните на лукавия изпита на своето тяло, както някой ковач калява желязото с огън и вода. Цяла нощ стоеше на молитва като каменен стълб и не седем пъти на ден хвалеше Господа, както казва псаломът, а самото му дишане беше пение на Господа, отпращано из глъбината на душата му. Никога не легна на ребрата си даже на гола земя, а само със седене на стол даваше малка почивка на тялото си. Корема, който много иска, той укроти философски както никой друг. А кой от светолюбивите така е обикнал градските тържища и крясъци, както той спокойната пустиня?

Затова неговият разсъдителен отец, преподобният Теодосий, като виждаше неговото преуспяване в подвига и философията, го постави за свой помощник, като му предаде всичките материални и духовни грижи за братята като на изкусен водач, а самият той се отлъчи на неголямо разстояние в дълбоката горска пустиня за пълно безмълвие. Както свети Теодосий наследи правилния начин на духовен живот от своя учител, Григорий Синаит, който се подвизаваше в планината Парория, така пък преподобният Евтимий стана приемник на Теодосий в живота и съзерцанието. Веднъж той отиде при своя отец в уговорената вечер и отдалеч даде знак за своето пристигане, но не чу да го повика. И много пъти удари клепалото, но не получи отговор. Тогава бързо дойде при килията на стареца, надникна през прозорчето и видя Теодосий, целия от главата до нозете, като огнен да стои прав с вдигнати нагоре преподобни ръце и без никакво движение в стоенето. Обхванат от страх и ужас, веднага се върна и с клепало събра братята на утринно правило. Като дойде следващата нощ, намери великия си отец да седи пред вратата на килията и да ридае. Той падна при нозете му и също с ридание го питаше за причината на сълзите му. Преподобният Теодосий отговори, че агаряните ще превземат в робство нашата страна и тази превъжделена горска пустиня ще изпадне в пълно запустение. И рече му: “А ти, чедо, бъди мъжествен и да крепне сърцето ти, защото ще се сподобиш с вериги и апостолско гонение!” И всичко това устрои Бог по Своята мъдрост, та блаженият да прояви своята святост не само с добродетелите си, но и с пророческия си дар; а свещеният Евтимий предузна волята Господня да не бяга от призванието си, което отпосле щеше го изпрати като втори Моисей за предстоятел на неговия народ.

Мина едно малко време и предсказанието започна да се сбъдва. Варварите пленяваха всичко наоколо. Тогава преподобният Теодосий, заедно с Евтимий, остави своята възлюбена пустиня и дойде във великия Цариград, където скоро отиде при Господа. След като синът предаде на гроба своя отец с много сълзи, пребиваваше там. Но неговата добродетел го правеше навсякъде известен и го показваше на всички като с пръст. И чудно беше онова, което правеше Божият промисъл: народът пренебрегваше именитите творци на добродетел в своя град и търсеха тоя беден пришълец, за да получат от него духовна храна и гладните души да се изпълнят с небесни блага. За неговите трудове и подвизи там свидетелстват монасите на Студийската обител.

За да избегне човешката прослава, той се отстрани на Атонската Света Гора в Лаврата на преподобни Атанасий и се затвори в кулата, наречена Селина. И нищо не правеше за показ, а напротив - таеше се, но приличаше на човек, който се опитва да затвори под стъкло горяща лампада и да скрие лъчите. Тъй просия сред такъв сонм от богоносни мъже, щото само с плътта си изглеждаше по-малък от ангелите. Но врагът на човешкото спасение, дяволът, се разяри и намисли да го подложи на следното изкушение. Византийският император Иоан V Палеолог беше повече златолюбив, отколкото христолюбив. Донесъл му някой, който само по дрехата си изглеждал монах, а всъщност бил оръдие на дявола, че Евтимий крие голямо количество царско имане и съкровища в кулата, поради което се затворил там уж за безмълвие, а всъщност да не узнаят другите скритото. Царят повярва на клеветата и не с писмо, нито чрез пратеник, а сам се залови да разследва тая работа. Стигна до пристанището на Лаврата и представи себе си на преподобния без унижение. Но като го изследва със заплахи, изобличи само своя сребролюбив недъг и обяви на всички скритото Евтимиево нелюбостяжание, който нямаше нищо, подобно на птица небесна, която не се грижи за утрешния ден. Макар царят да се посрами изобличен, обаче заточи Божия човек на остров Лимнос, който отстои на шестдесет поприща от Лаврата. Но след някое време яви му се някакво божествено видение, което гневно го заплашваше, ако не върне скоро достойната свобода на преподобния. И така, принуден от страх повече, отколкото от произволение, смири своята царска гордост, като му се кланяше, молеше и просеше прошка. И стана наистина така, както, ако някой иска да угаси горяща жарава и я покрива с много слама - огънят се усилва и вдига голям пламък нагоре: блаженият Евтимий, след като беше известен първом само на немнозина с добродетелта си, чрез това царско разследване възсия за мнозина или даже за всички.

После остави Атонската Света Гора и дойде пак в Цариград. Но като си даде сметка, че доста време прекара в чужбина - макар мнозина даже и велможи да го задържаха там и да го молеха да остане с тях - върна се в отечеството си като някой търговец, носещ различно богатство на премъдрост и разум от далечни страни. Защото отечеството му трябваше да го има за свое украшение и по време на голямата нужда - закрепител с богатите дарования на Духа - и да го придобие за свой духовен питател, след като го е отхранило с мляко. Избра си за жилище една пещера на десет поприща от град Търново и неговия шум и създаде там църква на името на живоначалната Троица, Чийто поборник се явяваше всякога. Скоро се събра достатъчна група почтени ученици, достойни за такъв отец, търсещи лицето на Бога Иаковов. Понеже не искаше да замени своята духовна философия за нищожеството на този свят и на дело изпълняваше казаното от апостола “за моите нужди и за нуждите на ония, които бяха с мене, ми послужиха тия мои ръце.”, той превеждаше божествените книги от гръцки език на български. Българските книги бяха с много години по-стари, от самото начало на българското народно кръщение, но отпосле се повредиха, или защото книжниците не владееха достатъчно добре гръцкия език, или поради грубостта на своя език са допуснали в тях много повреди и противоречия с истинските догмати, от което произлязоха много ереси. Заради това този нов законодател изостави всичко древно и слизайки от висотите на духовната планина, носеше в ръцете си наистина небесно съкрсовище и го предаде на Църквата - всичко ново, всичко скъпоценно, съгласно с Евангелието, непоклатно с крепкостта на догматите, като жива вода за благочестивите души, като двустранно остър сърп за плевелите на еретиците, викайки заедно с Павел: “древното премина; ето, всичко стана ново!”

В този момент се престави в Господа пастирът на словесното стадо, Търновският патриарх Теодосий. Тогава всички - епископи и народ - имаха една уста да молят свети Евтимий да приеме патриаршеския престол. Светият Дух събра епископите, а те избраха него, и той седна против волята си на първосветителския престол, върху който надмина и Моисей, който изведе народа си от Египет в Обетованата земя, а свети Евтимий - от земята към небето! Започна веднага да учи народа и със словото си поеше душите им като с дъжд. А те с усърдие принасяха духовен плод, толкова повече, че освен със слово, го поучаваше и с примера си учителят, който беседваше за добродетелите и на дело показваше себе си за пръв образец. Кой беше толкова смирен, кой така кротък и размесил кротостта си с премъдрост, за да няма нужда от никакви оръжия на яростта за изправление на паството? Гледайки кротко, движейки тихо устните си, той като с кавала на Духа огласяше стадото си и го правеше да се събира в едно, а хромите носеше на рамо и не им даваше да изостават. И това е истинско изкуство на пастира, щото и дивите овци укротяваше и ги правеше да се присъединят към стадото. А зверовете се бояха от бдението на будния пастир, трепереха от гласа му като от гръм и бягаха далече от стадото. Някой си Пирон, поборник на Несториевата, Акиндио-Варлаамовата и иконоборната ерес, дойде от Цариград в Търново, вълк, облечен в овча кожа. Намери някой си лъжемонах Теодосий, по прякор Фудуля, във всичко подобен на него, и започна да сее зли семена, да разлага църковното тяло и да развращава множество народ, та даже велможите при царя и началниците на властите. Тогава този небесен човек издигна глас подобно на свещеническите тръби, от които паднаха някога Иерихонските стени: през деня събираше народа, наставляваше го и го утвърждаваше в православието, а през нощите се молеше и със сълзи просеше от Бога свише помощ. И така прогони вълците далеч от църковните предели.

А кой беше и така милостив като него, който се обливаше със сълзи само като видеше бедните и целия град обърна в странноприемница, като казваше: “Откъде знаем, чеда мои, дали заедно с тези бедни няма да се сподобим да приемем и Самия Христос?” Но и лекар беше, който премъдро лекуваше духовната треска и от основа изкусно изрязваше греховните борби... Има едно място при град Търново, отделено само чрез реката, обилно напоявано от текущи води и пълно със зеленина, дървета, цветя и всякакви плодове. На това място имаше храм “Пресвета Богородица”, където всяка година се събираше множество народ от целия град заедно с жените и децата и празникът по устав продължаваше осем дни. Но понеже, събирайки се по повод празника, вършеха всякакви нечистотии и си навличаха Божието негодувание, като се ползваха от пустинното местоположение за своите блудни стремежи, затова премъдрият пастир отсече корена и изсъхна плодът на греха: отмени празника, забрани да се събират повече на такова тържество и по този начин престана погибелта на много души.

Веднъж имаше голямо бездъждие, така щото нито от роса, нито от влага се намираше следа на земята, която, напукана от сушата, заплашваше с глад. Нивите бяха подобни на градските пътища и никой нямаше надежда да почисти гумното си или да наточи сърпа си. Тогава дойдоха жителите на града при своя отец и плачеха. Най-напред той ги поучи да се уповават на Господа, Който с волята Си превърнал морето в суша и твърдия камък във воден извор, а после заповяда сутринта да го последват заедно с жените и децата си. Самият той цялата нощ употреби за молитва и когато изгря слънцето, излезе на полето заедно с олтарните служители. Доста място обходи и се умори, но със собствени очи видя страшната опасност. Когато дяконът рече: “Да преклоним главите си пред Господа”, той веднага преклони колене, вдигна свещените си ръце и се помоли. Народът не чуваше гласа му, понеже не се молеше с уста, а със сърце. Обаче силата на неговите прошения влезе в ушите на Господа Саваота. И веднага привлече милостта и дъждовните белези се показаха на небето: вятър завя от северните склонове, докара облаци като пълни мехове, и когато светецът влизаше в града, изля се тих и растителен дъжд, който не престана да напоява земята, докато произведе голямо изобилие плодове.

Оттук благочестието получаваше голяма сила, защото навсякъде се говореше за станалото и растеше любовта към пастира. Народът го канеше в своите домове, движен от желанието да се насити на неговите думи и на неговото лице. А той скланяше на молбите им и отиваше, но заедно с влизането си насаждаше в душите им всякакви добродетели, като правеше плътските духовни, а земните небесни. И не само българите, които си бяха негови по апостолски жребий, но неговата добродетел привличаше отдалеч и всички северни народи до океана и западни до Илирика. И ако само го видеха, считаха го за голяма придобивка, ако ли пък се удостояваха да чуят словото му, то това го смятаха за явно спасение. Като узна това усърдие, Христовият светител ги канеше при себе си и ги поеше до насита с пивото на благочестието, по който начин той ставаше на тях, а те на своите отечества учители на благочестието. Но и с боговдъхновените си писма мнозина посети, като например Киевския митрополит Киприан, Угро-Влахийския митрополит Антим, Тисменския (в Молдавия) иеромонах Никодим и други, като решаваше някои техни недоумения и им даваше своите съвети. И много светци прослави с похвални слова: преподобния наш отец Иван Рилски Чудотворец, свети Иларион Мъгленски, свети Иоан Поливотски, равноапостолните царе Константин и Елена, преподобната майка Петка, преподобната Филотея, света великомъченица Неделя, свети мъченик Михаил Воин от Потука. Състави служба на света царица Теофина, преведе на български литургията на апостол Яков, брат Господен, изясни красивия чин на божествените служби и прочее. Кой език, близък на българския говор, не прие неговите писания, неговите поучения, неговите трудове и пот, чрез които извличаше спасяемите из глъбината на невежеството? Но понеже апостолски проповядваше и приведе съвършени люде при Бога, трябваше да понесе и апостолски гонения и скърби и ежедневни смърти, та като им бъде подобен във всичко, да бъде и увенчан с тяхната крайна слава. Най-вече Бог и го уподоби на великия и от майчина утроба осветен пророк Иеремия чрез вкусване на тежки беди и чрез плача за всенародните изпитания.

Варварският турски цар се превъзнесе от победите и завоеванието на много народи, та този ненавистник на доброто пожела да разори и царския град Търново, защото беше чул, че е голям и има крепостна стена, а и положението на самото място е толкова трудно за превземане, щото и без стените му стига естествената укрепеност - а освен това и красота, и много богатство, и голямо множество народ, и голяма църковна и царска слава. Прочее, като събра всичката си източна и западна войска и надмина не само цар Дарий Персийски, но и цар Александър Македонски, нападна града и го обсади наоколо. И яростно заплашваше с огън да гори благочестивите, на късове да ги сече и на други насилствени смъртни наказания да ги предава, ако продължават да не му се подчиняват. После, не поради неговата сила, а понеже Божиите съдби допуснаха, градът падна в ръцете на нечестивците на 17 юли 1393 година. И веднага блаженият Евтимий бе изгонен от църквата, и я завзеха вършителите на срама: кивотът на завета падна в ръцете на другоплеменниците, или по-скоро - светинята беше захвърлена на псетата. Какво по-достойно за страданието на светеца, като гледаше със собствени очи събитията, които и слухът не би могъл да понесе? Ако Давид - цар, а не свещеник, страдаше и казваше: “ревността на Твоя дом ме яде, и хулите на ония, които Те хулят, падат върху мене”, колко повече Божият архиерей, който гледаше да тъпчат неговите трудове и пот? Обаче изпадна ли в печал повече, отколкото му приличаше? Или стана малодушен от страх? Или забягна, като виждаше разграбвано своето стадо? Или изрече някоя дума недостойна за неговата философия? Съвсем не! А застана пред царя, успокои убийствената му стръв и превърна грозния му вид в благоволение, както някога Даниил лъвовете в ямата и светите трима момци - пламъка на пещта. Като го видя отдалеч да иде към него с обичайната си чинност и любомъдро настроение, царят веднага стана и му отдаде чест, удостои го да седне близко до него и изслуша молбата му за народа, макар и да не изпълни докрай обещаното. Изгонен от църквата, изпроси си друга, която беше посветена на светите първовърховни Апостоли, които като получи за съратници, отдаде се на още повече подвизи, като гледаше как да запази народа си от варварското злочестие. Впрочем, вторите борби бяха по-тежки от първите, когато управляваше Църквата в тишина.

Но вдигна се и друга буря, по-голяма и по-жестока от първата, от преразказа на която човешкият език немее и косите ги обхваща трепет. Турският управител, когото турският цар назначи да управлява града, повика при себе си в църквата Божиите люде, които по име и добродетел превъзхождаха другите, уж за да се съветват за общополезни неща. И те отидоха в своето неведение като агнета на заколение подир палачите. Като ги видя събрани 110 благочестиви мъже, този кръвопиен звяр ги закла посред църквата, без да се засрами от белите коси и без да пощади младостта! Труповете им мъчителят остави за храна на небесните птици, обаче Господ причисли техните духове към надмирните ангели! О, свето опълчение, одушевени жертви, словесни всесъжения, които заедно застанахте пред мъчителя за клане, а заедно застанахте и пред Христа за увенчание! След това войници грабнаха свети Евтимий и го представиха на мъчителя, нито уплашен в душата си, нито изменен от страх, а спокойствието на лицето издаваше живеещия в него Свети Дух. И говореше на нечестивия: “Защо така неоснователно си унизил величието на моето достойнство, о, неправеднико? Най-напред трябваше свещеникът да бъде пожертван, че тогава да последват жертвите! Пастирът трябваше да мине преди овцете и бащата преди чедата си! Трудещият се земеделец трябваше пръв да вкуси от този сладък плод!” Съблякоха му одеждата и го покачиха на градската стена, за да му отсекат главата. А той подканяше палача, прекланяше глава и усърдно притягаше шията си. Но Бог превърна убийствената десница в недвижима и недействена, както можем да си представим някой да има мъртви ръце, прилепени към жив и подвижен труп. Това хвърли в ужас гордия мъчител и цялото измаилско общество. Затова пак върнаха одеянията на блажения и му разрешиха свободно да ходи където си ще. И понеже човек не може много пъти да умре, той с произволението си изпълни това: “И бе заклан и се прослави като мъченик без кръв!” Толкова голяма беше победата, щото и враговете познаха Христовата сила. Защото видяха мъжеството му, презрението му към смъртта, вярата му в Бога, грижата му за духовните чеда, а после - преславното чудо с ръката на палача като доказателство за християнската истина. Нечестивите уплашени оставиха Евтимий и се разбягаха от онова място, да не би да пострадат от Божия гняв, задето измъчват праведника.

Подир това чудо варварският цар реши да пресели народа на изток, а Божият човек да изпрати на заточение в Македония. И той излизаше заедно с народа като втори Иеремия, при което и самите камъни на оня град плачеха със сълзи. Деца се разлъчваха от бащите си и сродници от своя род. Но пък и не всички отвеждаха на едно и също място, та поне като се виждат един друг, да имат някаква утеха, ами едни се вземаха, които се отличаваха по произход, богатство и красота на лицето, а други оставаха. И ония дни бяха дни на плач! Каква по-голяма горчивина от преселението и разлъката от роднините, при което всеки спомен за родния край и за рода винаги пробожда сърцето като някакво жило? Прочее, един друг се прегръщаха, целуваха, прощаваха, огласяваха мястото със своите ридания, а посред тях великият Евтимий пешестваше, подпирайки се с жезъла си, и се обливаше със сълзи, не че сам страдаше от недъга на старостта, а го нараняваше страданието на народа и особено безпомощната възраст на децата. И понеже дойдоха до мястото, където против желанието си пастирът щеше да се разлъчи от тях - о, кой може без сълзи да си спомни това! - те падаха в нозете му, мокреха ги със сълзите си, залепяха устните и лицата си към тях, като го зовяха пастир и учител и чадолюбив баща! Жените хвърляха пред него децата си, други, които бяха близо, се сподобиха да целунат ръцете и одеждата му, като ги оросяваха с топлите си сълзи. Други пък с вяра скубеха тревата, върху която бяха стояли нозете му. А други, притискани от народа и нямащи възможност да се приближат, с вопъла на горчиви сълзи отдалеч призоваваха неговото последно благословение, понеже имаха в душата си предчувствието, че вече няма да го видят жив! А той и ги утешаваше, и ги наставляваше да държат Господните заповеди и да пазят вярата непорочна, по който начин не само се проявява любовта към Бога, но и слава ще сполети съхранилите я дори на самото място на преселението. И така доста ги поучи от Писанието, като ги наставляваше да благодарят на Бога за сполетелите ги беди и обещаваше от това да очакват неизречени блага, и така със своето сладко слово ги настройваше леко да понасят жестоките обстоятелства. Това като каза, преклони колене и се помоли заедно с тях, после стана от молитвата и им предаде последното си благословение. Но някой от народа с ридание му извика: “Кому ни предаваш, добри пастирю?” А той рече: “На Светата Троица ви предавам - и сега, и во веки!”

Като стигна на мястото, където го водеха, и като видя безмълвната пустиня, неговата пустиннолюбна душа се просълзи, загря се в него сърцето му от прозорливото действие на Светия Дух и той рече: “Ето, моят покой, където ще прекарам малкото живот в тяло, и благодаря на Бога, Който ме наставлява, докато ме развърже и от връзките на тялото!” Но и в заточение Евтимиевата работа беше не риболов, а присъщият на апостолите човешки лов всеки ден и нощ, и всеки час. Защото излизаха при него всички населници на оная планина както някога при Кръстителя - Юдейската страна и Иерусалим, и едни се освобождаваха от различни ереси като от язви, други отбягваха тъмата на сарацинското нечестие, други пък отхвърляха от себе си греховния живот като омърсена дреха. Блаженият насаждаше в тях всякакви видове добродетел и ги учеше да знаят Господа. И се събираше народът на онова място не само за да види Евтимий, ами по всички градове и села, пътища и тържища, домове и църкви можеше да се чуе името му, като носещо освещение. И както добре се е изразил пророкът, по цялата земя се носи неговата вест и до краищата на вселената неговите думи. Понеже в родния му край и в неговия град той просия и толкова се разнесе почти по цялата вселена слухът за неговото любомъдрие, та някои го мислят за невярно; затова Бог благоволи и в чужбина да го покаже такьв, та самите жители на онова място, които много пъти са носили на ръце при него своите чеда, болни от различни недъзи, и ги виждаха изцелени от недъзите като от тежки окови по неговите молитви и чрез възлагане на неговите ръце да станат велегласни проповедници на заточения окованик и отрудения странник. Затова много жени на славни началници по онези места идваха при него и той ги привеждаше към благочестието, а те пък по неговите молитви спечелваха своите мъже и ги довеждаха при него, а той - при Христа. И много злато му носеха и го молеха да приеме за нуждите на своето удобство, а той ги учеше да го раздават на бедните със свои ръце. Веднъж някои му каза: “Владико, кой е по-беден от тебе и по-нуждаещ се да приеме милостиня, потиснат от такова страдание, такъв недъг и такива мъки от беззаконниците?” А той кротко погледна и тихо отговори с усмихнато лице: “Чедо, моето богатство е скрито тук - показа Евангелието - и то ще се прояви, когато седне да потърси печалбата от него Оня, Който ни го е предал. И не само мое, но и на всички, които обичат Господа!” О, блажен глас, о, отговор на благородна душа!

По-нататък нека замълчат нашите похвали, защото Владиката Христос го похвалява, като казва: “Добрият пастир полага душата си за овците!” Но и апостол Павел му е изплел венец, когато говори: “Такъв първосвещеник ни трябваше!” А моето слово за него тук нека получи своя край, където и той получи край на живота си, или по-добре казано - край на страданията и начало на вечния живот в Христа! Умря неизвестно къде и гробът му остана неизвестен, както на великия Божий пророк Моисей някога, докато този великан сред отците, а най-вече Сам Бог, Който прославя Своите светци, благоволи поне накрая да ни го открие! Амин.

Григорий Цамблак, митрополит Киевски (ок. 1365 – ок. 1420 година)

 

Похвално слово за св. Евтимий

Ако Аарон, древен свещеник от Стария завет, чрез жертвите на безсловесните, поръсвайки с кръв от юнци и козли и с пепел от юници осквернените, ги освещаваше за телесно очистване и поради това е удостоен с помен, естествен за слугите Божи, за да го споменава винаги в църква пророкът, като казва в книгата на псалмите: "Мойсей и Аарон между Неговите свещеници"; и пак: "Изпрати Мойсея, своя раб, и Аарона, когото си избра"; и пак: "Извел Си като овце Своя народ чрез ръката на Мойсей и Аарон"; не е ли много повече достоен за похвали Евтимий, изпълнител на неведомите тайнства и съпричастник на апостолската слава, свещеник на онази велика жертва и учител на истината, в която ангелите желаят да вникнат и която прочее той чисто спази и непорочно преживя; и най-сетне светителят чрез многообразните страдания сам себе си принесе в свещена жертва, благоугодна на Господа?

Но какви похвали от слово да въздадем на този, който, макар да беше вития на съвършеното слово, учеше любословните да възхваляват добродетелта с мълчание вместо със слово;* който надминаваше измеренията на самото естество; който, обхванат изцяло от съзерцание на божественото, твърдеше, че животът не е в тялото, а в изучаването на божия език; за когото певецът, като плетеше словото, казваше: "Езикът ми е перо на книжник бързописец."

* Намек за исихастките убеждения на св. Евтимий

И тъй, ще дръзнем ли да го възхвалим?

Ще дръзнем всякак, понеже усърдието ни влече. Не защото за нас, които се наричаме чада на такъв баща, не е беда да мълчим; не че с нашите похвали ще бъде по-знаменит — та и как, когато той се числи всред апостолите и увеличава техния брой; но слушателите към старание да подтикнем и подобни желания да възпламеним. И понеже са много делата му, които са от нашия език по-висши, с малки някои припомняния ще направим да се познае мъжът, както някой би рекъл: орелът — по перата, по ноктите — лъвът.

А понеже се нареди с апостолите, както преди казах, оттук е явно, че техния живот от самата си юност пожела, като подражаваше на върховния апостол Петър и на синовете Зеведеови. И не само че изостави всичко, но и като го възненавидя, последва възлюбилия и познал нищетата Христос, поради това обещал небесата, за които Павел свидетелствува, след като бе възнесен до третото небе.* Себе си той вписа за гражданин на небесния Йерусалим, съграден от живи камъни, чийто художник и създател е Бог. Той считаше за отечество само рая, първото селище на човека, единствената чест за рода му, което свързва с Бога и което не е възможно иначе да се постигне освен чрез усърдие. Защото "На всички, които го приеха — рече гласът Господен, — даде им власт да бъдат чада Божи." От такова благородство, прочее, какво би могло да бъде по-почтено?

* Възнасянето на св. апостол Павел "до третото небе" в случая насочва вниманието към "вечното жилище" на праведниците — рая, който според древни представи се намирал именно на третото от поставените едно над друго седем небеса.

Макар че на младини, когато помисълът на мнозина е несъвършен поради възрастта, разсъдъкът и на добрия греши, той показа отрано какъв ще бъде в края на живота си. И както облагородените дръвчета, когато с първо израстване вдигнат прави върхари, предвещават на земеделците с този си вид по-сетнешната своя хубост, по такъв начин и той.

Докато от невежество душата на другите е склонна да греши, като често се подхлъзва към неща суетни, пък и неполезни, присъщи на младостта, той потвърди — поради желание за съвършен живот — истинността на Давидовите думи, че праведникът разцъфтява, сякаш финикова палма. Защото само това дърво израства с еднаква дебелина от земята до върха и с времето в продължение на растежа си ни един клон в ширина не пуска. Така и той от ранна възраст разцъфтя, като тутакси с избора на своя живот се отдели съвършен и високорастящ.

Като избра високото и истинско любомъдрие, наричащо се монашески живот, възлюби като Илия и Йоан* пустинята и цял към нея беше устремен и хвалеше ползата от нея. Защото тя устрои отначало Илия да бъде хранен от врани, тя издействува да види той и Бога като ефирна сянка, доколкото това е възможно за човек, направи той да свали от небето огън, който изгори жертвите, и със слово да разреши на облаците обикновената служба на дъжда; а пък Йоан, когото отхрани с плодове, тя направи да се покаже най-голям между родените от жени, посочи го за кръстител в покаянието и го сподоби да сложи ръце върху кръщаващия с Дух Свети**. Тях имаше за учители не само в пустинничеството, но и в смирението. Защото нито Илия, вършейки преславни чудеса, се възгордя от тях, нито Йоан, който бе повече от човек, се възголемя с живота си; но преживяха, изповядващи преди всичко смирението, за да видят пред себе си наградата за великите си дела. Защото бремето на гордостта няма обичай да възнася носещия го, както Илия на небето, нито да го прави ангел, както Йоан, а го поваля безжалостно и от ангели прави бесове.

* Св. Йоан Кръстител.

** "Кръщаващият" с Дух Свети е Иисус Христос. Приемало се, че чрез. първото Му пришествие, кръстната Му смърт и застъпничеството Му за вярващите Светият Дух е "даден" на хората.

Като им подражаваше, той прекара в размисъл, без онова, което правеше всеки ден, да го промени. Кой така непоколебимо опази послушанието, чрез което най-добре като на здрава основа се крепят добродетелите на този духовен живот; та то е и мъченически подвиг, и борба, и победа. Това аз изповядам, че е истина, и не друг някой ще ми потвърди думите, а Той самият, Който беше послушен до смърт, дори до смъртта на кръста. Кой така подобно на премъдрия Евтимий изпита на своето тяло хитрините, коварствата и козните на лукавия, както някой ковач нагорещеното желязо с вода, та в замяна на многогодишни лишения да придобие острота на ума и горещо усърдие и поради това да надмине тези, които в такова любомъдрие вече доста са се трудили? Кой е стоял в молитва всенощна, докато почувствува, че не е същество от плът, а е някакъв каменен стълб? Кой с непрестанно песнопение е възхвалявал Господа не седем пъти на ден, както е в псалтира, но тъй, че самото му дихание да е песен изпращана от глъбините на душата? Кой от постелята и дори от лягането на голата земя като се отказа, на стол утешаваше малко нуждата от сън или по-точно да се каже — прогонваше съня? Много пъти опитните в бран и проявени в мъжество воини поради голямото си военно изкуство, искайки да нанесат бляскава победа над противника, го подмамват с бягство, за да се излъже гонещият ги и от мисълта за победа да се отпусне, а те в победните му заблуждения по-лесно го побеждават и го показват като изиграно дете.

Така и нашият опитен воин на духовната бран, като се преструваше на победен от естеството, още повече побеждаваше това естество. И на лукавия се падна не само безплодната борба, но и пълното с присмех отстъпление, а пък на блажения — не само освобождение след победата, но и прослава заради умението. Кой така устоя на корема, който много искаше, и на неговите сласти и го наказа без храна? Кой укроти любомъдро корема, който с движението си му причиняваше болки, като прие храната на Даниил и на тримата момци?* Дори царската монета никога не беше почетена от Евтимий, защото след Павел и с Павел той беше учител по безкористно и като него правеше, и като него говореше: "Като имаме храна и облекло, нека от това да бъдем доволни." Кой от светските хора обикна градското население, пазарищата и глъчката така, както той безметежната пустиня?

* Според старозаветната "Книга на пророк Даниил" след завладяването на Йерусалим бъдещият пророк Даниил и тримата момци Анания, Мисаил и Азария попадат в двора на цар Навуходоносор във Вавилон. Въздържайки се от царските ястия, те поемат само плодове и вода, но лицата им стават все по-красиви, а телата — по-здрави.

Докато божият човек живееше в послушание, изпълнявайки отеческата повеля, имаше задължение също и за братството да се грижи. Но нека никой не смята тази грижа за телесна, само за храна и облекло на тялото, а за спасение на душата и за опазване на помислите. Всичко това разсъдителният отец (Св. Теодосий Търновски) повери на Евтимий, като на опитен ръководител, а сам на неголямо разстояние от обителта размишляваше в пълно безмълвие.

Теодосий е този защитник на добродетелите, който пръв посели оная дълбока пустиня и я направи жилище за хора,* която по-рано поради пустотата си беше достъпна най-вече за бесове, а не за хората. Като прие твърде млад този велик и църковен стълб, с млякото на благочестието и с поученията за борба в мислите той го превърна в мъж съвършен и го предопредели за оръжие на духа, който от такива се нуждае. Той именно наследи безпогрешното правило за умствения живот на оня Синайски, силен в боговидението Григорий (Св. Григорий Синаит), който чрез строгия устав на разума направи Парорийските планини** да не отстъпват в нишо на Синайската планина;*** и на него, прочее, блаженият Теодосий стана приемник на живота и молитвата,. а пък на Теодосий — чудният Евтимий.

* Става дума за основаването на Килифаревския манастир около 1350 г.

** Областта Парория в Странджа планина била гранична между България и Византия. Създаването на голяма монашеска обител става с щедрата материална подкрепа на цар Иван Александър.

*** Планината Синай е в Арабия. След пребиваването си в Кипър св. Григорий Синаит се уединява на Синай, където се отдава на исихастки подвизи.

Както казах, отецът живееше недалече от обителта; веднаж. по обичая си в уречена вечер Евтимий отиде и щом наближи, даде знак отдалече, но не чу отеца, който го беше призовал.След като многократно потропа и старецът не отговори, той бързо се озова пред старческата килия, помислил, че това необичайно мълчание не е на добро. Когато почука на вратата, а очакваният глас както по-рано мълчеше, той погледна през едно малко прозорче и видя духоносния старец цял от глава да нозе като в светлина да стои прав, както писанието описва Самуила, издигнал нагоре преподобните си ръце, без да прави каквото и да е движение, вдигнал и очи като ръцете си. Обвзет от страх и ужас, Евтимий веднага се върна и с клепален звън призова братята за утринно богослужение. Когато отиде пак в настъпилата нощ, намери великия пред вратата на килията да седи и да ридае. И когато той падна при нозете му с лице към земята, зарида като него и запита за причината на сълзите му: "Завладяването на страната от агаряните и пълното запустяване на обичната пустиня — това е причината" — отговори старецът. "Но ти, чадо, бъди мъжествен и нека крепне твоето сърце — рече, — защото ще се удостоиш с вериги и с апостолско гонение."

Според своята премъдрост Бог нареди и това: не само блаженият старец, получил награди и почести, достойни за добродетелта, да се прояви и като надарен с пророческа дарба, но и свещеният Евтимий, предугадил волята Божия, да не отбегне от призванието си, понеже по-късно щеше да бъде изпратен като втори Мойсей за предводител на народа.

Малко време мина и вече настъпи началото на предсказанието. Когато варварите оплячкосаха всичко наоколо, Евтимий, оставил поради тях любимата пустиня, заедно с отеца отиде във великия Константинов град, където след малко време новият Исаак с много сълзи почете и предаде на гроба новия Авраам, отминал при Господа, или като нов Елисей, видял възнеслия се Илия, наследи двойна благодат, — вместо овчи кожух, наследявайки тялото на отеца.

Какво стана по-нататък? Дободетелта направи този мъж прочут навсякъде и като с пръст показваше делата му, плод на безмълвието, на смирението, на размишлението, на самото съзерцание. И беше някак чудно да се гледа и достойно за Божия промисъл това, което вършеше. Пренебрегваха се известните в целия град с добродетелите си, оставяха се близките, а се търсеше този беден, нищ, безимотен чуждестранен пришелец, за да даде духовна храна и да изпълни с блага гладната душа.* Така в чужбина Бог прослави верния Авраам, като му заповяда да излезе от своята земя и от бащиния си дом заради любовта си към него. Така възвиси той Йосифа заради целомъдрието и беззлобието, като разпореди да се видят в неговите ръце целият Египет и фараоновият дом. Обаче онези възвеличи сред варвари и в светски дела, а Евтимий — сред любомъдри мъже, занимаващи се с духовно усъвършенствуване.

* Това сведение е един от оспорваните моменти в словото. К. Радченко например се съмнява, че още младият св. Евтимий е имал предимство като наставник пред видните духовни ръководители в Цариград. (Срв. Религиозное и литературное движение в Болгарии. . ., с. 249).

 

За неговите мъки и за телесните му подвизи свидетелствуват монасите, които още живеят в Студийската обител, сигурни свидетели са и жителите от Лаврата на преподобния Атанасий и безмълвниците от цялата Атонска планина. Защото така пожела Божественият промисъл — свещената оная планина да приеме достойния за удивление и да се наслади пълно от неговата доброта и да бъде свидетел и велегласен проповедник на неговата слава.

Ако при липса на добър бива провъзгласяван за велик и възхваляван и този, който е направил малко нещо, трябва много повече да се възхвалява този, който поради това, че е от плът, е считан от ангелите за малък, а всред такова множество богоносни мъже така е просиял, като е показал и поучавал велики неща. И тъй като не вършеше нищо за показ, но повече тайно, той страдаше подобно на оня, който се опитва да потули запален светилник в стъкленица, та лъчите му да скрие. Но какво вършеше?

Кулата, наречена Селина,* която е в тази свята планина, макар и не с глас, повече известява за подвизите на безмълвието и за борбите на светеца против невидимите неприятели, които той с молитвени стрели поваляше и в бягство обръщаше, хвърляйки отвисоко пламъка на търпението и обгаряйки техните безсрамни лица, а с ума си достигайки небесните, на които той се наслаждаваше мислено още преди да си замине от този свят. Похвалява се Гедеон, който победи мадианитите, по същия начин и Давид сред певците се прославя, загдето победи десетки хиляди; но онези са били воини от плът и действително побеждаеми от усещането за болка и изтичането на кръвта. Евтимий пък се прояви, като ги победи в борба, която се състои в мислите, борба толкова по-силна и по-люта от плътската, колкото по-силна и по-висша е мисълта от плътта. Затова и Павел, въоръжавайки ни за възвеличаването на такава борба, казва: "Нашата борба не е против кръвта и плътта, но против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата."

* В местността Селина недалече от българския Зографски манастир в Света гора през XIV в. имало манастирски постройки с кула. Не е изключено Евтимий действително да е прекарал известно време в Зограф.

И тъй, понеже лукавият бяс се видя така победен, след като беше употребил всички козни и беше повдигнал всеки камък, без да намери нещо, с което да победи непобедимия, той предполагаше, че поради изкушенията му ще види очакваното, но се лъжеше — като от детски стрели бяха неговите рани и показваха немощта на своята природа пред безстрашното държание на този мъж.

Понеже виждаше, че душата на царя (Византийският император Йоан V Палеолог (1341—1391) е повече златолюбива, отколкото христолюбива, и че слухът му с готовност се насочва повече там, където би чул да се говори нещо за злато, лукавият бяс чрез едного, който се преструваше и по живот, и по облекло на монах, а по-точно беше съсъд на оня бяс, извести на царя, че Евтимий притежава много богатства и съкровища царски, имащи голяма ценност, и заради това най-много лицемери чрез безмълвието си, за да не бъде познат от някои някога. И веднага не чрез писма, не чрез пратеници, и не по друг подобен начин провери, но — о безсрамие! — пристигна в пристанището на Лаврата и сам направи такава проверка на представилия се с чест мъж. И царят, прочее, потърси от него, което нямаше, а той показа, каквото имаше. Този, който със сила разследваше, се разобличи като страдащ от ненаситно златолюбие, а пък разследваният, от когото се търсеше това и който водеше птичи живот, прояви добродетелта, държана в тайна и само на бога известна, прояви я пред мнозина — и не само пред монасите, но и пред всички светски люде, кои то можаха да пристигнат с царя и по суша, и по море, и се прослави с името и с венеца на безкористието.

И се сбъдна тогава евангелското слово: "Нека засияе светлината ви пред човеците, та след като видят добрите ви дела, да прославят вашия Отец, Който е на небесата." И така пак беше повален сатаната; чрез което разчиташе да препъне, с него беше препънат, и с каквото разчиташе да оскверни мъжа, с това повече проявен го видя и беше посрамен; и тези, които събра против светеца с борческия разум от различни народи и градове, превърна в проповедници на неговата добродетел. Това се случи и с Йов. Когато изпитващият го сметна вече повален, тогава го видя не само укоряван от приятелите, поради търпението и незлобието, но и прославен и възвеличен от народите по цялата вселена. И се провикна апостолът по всички църкви, на които бе учител: "Слушали сте за търпението на Йов и видяхте края му, даден от Господа."

Но царят съвсем не оценяваше нещата така, а се стремеше това, което с наслада беше чул, с очи да види и да пипне с ръце. Защото е люта тази страст, най-люта от лютите, поради което и блаженият Павел с право я нарече идолослужение. Защото душата, когато бъде обхваната от нея, както безумец, погълнат от влечението на силно чувство, презира не само срама, но и самия живот. И божият човек беше заточен на острова, наречен Лемнос,* отстоящ от Лаврата на около шестдесет поприща*.

* Остров Лемнос е в Егейско море.

** Поприще — мярка за дължина (около 200 метра).

После, когато не след дълго тръгна за Византия, на царя се яви някакво божествено видение и го заплаши, че ще изпита гнева му, ако не отдаде веднага на преподобния заслужаваната свобода. И тъй, принуден от страх повече, а не по собствено желание, той смири царската си гордост, припадна на колене, моли се и прошка поиска. Който преди беше безмилостен, горд и високомерен, молеше за милост като жалък раб, а който беше обиждай, страдащ и смирен, развързваше оня, който го беше свързал, опрощаваше оня, който го беше обидил, смиляваше се над клеветника, благославяше злоезичника. Така добродетелта е свикнала да се проявява най-вече чрез противниците си; и чрез тези, които мислят да я затъмнят, тя повече расте, приемайки всичко това за умножаване на своите качества. Както горящите въглени, покривани от някого с много слама, за да бъдат угасени, от нейното притуряне изпускат веднага още по-голям пламък нависоко, така и тук: Евтимий по-напред беше известен на малцина с добродетелта си, но поради изпитанието стана известен на мнозина, или по-просто казано — пред всички възсия.*

* Конфликтът между император Йоан V Палеолог и св. Евтимий не е потвърден от други исторически или литературни извори. Редица изследователи допускат, че в основата му е съпротивата, която исихастите от Атонския полуостров оказват на опитите на императора да постигне споразумение с Католическата църква, за да използува силите на кръстоносците срещу османските нашественици. Въпросната среща между императора и св. Евтимий може би се е състояла към 1370 г., когато Йоан V Палеолог се връща от преговорите в Рим. Дошъл сам до убеждението за ползата от уния, Цамблак вероятно съзнателно представя конфликта в друга светлина.

И понеже доста време прекара в чуждата страна, дето мнозина го задържаха там и го молеха да пребивава с тях, като разсъди, той предпочете отечеството пред всичко и към него пак се отправи, носещ различни богатства от премъдрост и разум, които накупи като някой търговец, проявил способността си в далечни страни. И тъй, нека оня, който справедливо преценява нещата, не счита малко достойно за похвала това — да пренебрегне молбата на такъв голям град и стремежа на избраниците му да го задържат, без да приеме усърдието и на самите велможи, които отиваха при него за същото. Стремежът на всички беше да пребивава сред тях великият Евтимий, понеже насаждаше добродетели, тъй като бе законоположник на монашеския живот. Но избягвайки навсякъде нещата, които водят към възгордяване, и знаейки, че много често първопричина за грешния живот бива страстта на възгордяването, той се стремеше да се посвети на безмълвнически живот в отечеството си като в някое пристанище. Защото трябваше и отечеството, което го роди, да си има красител и във време на нужда крепител, обогатен с духовни дарби; и когото то отхрани с мляко, да го спечели за духовен хранител и да се украси не чрез някой друг, а чрез собствен плод, и от него да бъде то насочвано по пътя на големия живот.

Прочее, като пристигна там, Евтимий не се издаде пред ония, които го желаеха, не се поблазни от любочестието на онези, които се стараеха да се надминат един друг в това, не се преклони пред думите и умилителните сълзи на имотните, а направи жилище една пещера, доста отдалечена от градския и от всякакъв друг шум,* и издигна църква за прослава на Пресвета Троица, на Която беше поборник. И при пещерата се видя рояк ученици — колко многобройни, колко почтени, колко достойни за такъв отец, колко търсещи лицето на Яковлевия Бог! После той не се показа на приятели, на познати, на любимци, на роднини — нито на други някои — като нуждаещ се от нещо, и като свободен и по-горен от нуждите. Защото той за нищо на света не искаше да принизи душевното любомъдрие, нито пък дребните неща да смесва с висшите и плътските да приравнява с духовните, а поучаваше и с апостолското слово: "Тия мои ръце послужиха на мене и на онези, които бяха с мене." Той и на дело потвърждаваше казаното.

* Св. Евтимий се установява на 6—7 км северно от престолния град Търново — първоначално в пещера, както гласи преданието. Недалече от нея бил построен манастирът "Св. Троица".

А каква бе работата на ръцете му? Дали прогонване на унинието, дали припечелване на нещо малоценно, дали доставяне на всекидневна храна? Нито едно от тия неща: защото и унинието беше прогонил, и смятаното за печалба на този свят считаше за подхвърлена дрипа, и за храната не се грижеше. А трупаше за братята полза, която е от царските съкровища по-ценна и която превъзхожда житниците на оня хранител в Египет.* Защото Господните слова са слова чисти — сребро разплавено, от пръст очистено и седмократно изпитано: "Колко са сладки на гърлото ми Твоите слова! По-сладки от меда на устата ми!"

* Цамблак има пред вид старозаветния Йосиф, сина на Яков и Рахил, който през настъпилите седем неплодородни години спасява от глад египетския народ и братята си със запасите от жито, натрупани по неговия съвет в житниците на фараона в предходните седем години на изобилна реколта.

Но какво вършеше? Превеждаше божествените книги от еладски език на български. И някой, като ме слуша да говоря тези неща, нека не сметне, че съм излязъл вън от истината, понеже българските книги са с много години по-стари и са от самото начало на покръстването на народа, пък и защото са именно книгите, които е изучавал и този велик между светците човек, доживял дори до наши дни. Зная това и аз, и то иначе не е.

Но било защото първите преводачи не са вникнали докрай в езика и учеността на елините, било пък защото те са си послужили с грубия свой език, издадените от тях книги са се оказали прости по реч и несвързани по смисъл с гръцките писания, грубо съчинени и нестройни в потока на речта. И само защото се наричаха книги на благочестивите, затова се смятаха за верни, ала в тях се криеше голяма вреда и противоречие с истинските догми. Затова и много ереси произлязоха от тях. Като унищожи всички стари книги, този втори законодател слезе от върха на планината на ума, носейки с ръцете си, подобно на написани от Бога скрижали*, книгите, над които се труди, и предаде на църквата истински небесно съкровище: всички нови, всички честни, с Евангелието съзвучни, в силата на догмите непоколебими, като жива вода за душите на благочестивите, като нож за езиците и като огън за лицата на еретиците. И се провикваше заедно с Павел: "Старото отмина; ето всичко стана ново."

* Скрижали са каменните плочи, на които били издълбани десетте Божи заповеди, дадени на хората от Бога чрез Мойсей, т. е. — свещени, боговдъхновени писания.

За колко похвали е достойно това, кажи ми, за колко почести, за колко награди? Не наподобява ли то с величието на благодатта си онези скрижали, начертани от Бога, казвам, онези скркижали, на които се изписаха законоположенията на Божествената воля? Както на Мойсей бе предопределено, като се изкачи над видимото и като вникна чрез духа си в невидимото и недостъпното — което означава мрак — да узнае божествените тайни и със себе си да поведе всички люде към богопознание, така и на великия Евтимий. Обаче за него планина беше не видим някакъв земен хълм, а височината - знание на истинските догми; мракът пък — недостъпното за другите прозрение, скрижалите и писанията върху тях — душа и ум заедно, и двете пречистени и осветени за Бога; поради техните истинни повеления на много народи се откри в своята красота тайнството на някаква велика божествена ревност, първоизточник на добродетелите. Защото тя и Мойсей, и Илия прослави — единия прочее законодател направи, а другия с възнасяне почете; Иисус Навий постави за военачалник, Финеес Замвриев със свещеничество възвиси. Самуила направи да вижда бъдещето, като взе Давид от дойното стадо, направи го цар на Израил и много други от Стария Завет направи известни и предаде на постоянно възпоменание. И не само съществуващи в Стария Завет, но и извън него се появиха такива мъже — ревнители на словото и премъдростта и поради това, като достигнаха близо до богопознанието, бяха свързани с писанието; от тях е и царят на Египет Птоломей, който, подтикван от разума на добродетелната си душа, нареди всички боговдъхновени книги на Стария Завет да се преведат добросъвестно на елински език. И виж какво е било старанието на този мъж, че за да получи желаното, повече от 120 000 юдеи, робували на египтяните много години, пуска да си отидат. При това и дарове за първосвещеника, и подаръци многоценни за храма изпраща, и писма, с които иска книги и тълкуватели за тях; такива именно първосвещеникът изпраща — по шестима от всеки род*, познаващи съвършено и отеческия закон, и елинския език. И тъй, подпомогнати от Бога, в малко дни те привършват, понеже освен Божията воля има и царско старание.

* Дванадесетте синове на патриарх Яков стават родоначалници на дванадесетте "колена израилеви". Преводът на Стария Завет от еврейски на гръцки език, направен по времето на Птоломей II Филаделф, е следователно дело на 72 души. Известен е като превод на Седемдесетте.

Но за да се затворят най-сетне устата на безсрамните юдеи и за да се отхвърлят мъдруванията на безумните гърци, преди много години Светият Дух на спасителното провидение пожела да се извърши това. Защото кой би видял сега, кажи ми, толкова изкусно преведени и разтълкували от еврейски език на нашия и Заветът, и пророците, като намаляха мъжете, познавачи на закона, едно, поради краткостта на живота, и, друго, поради честите пленявания и палежи, сполетели най-вече народа, следващ кръста; когато дойде и краят, който е разорения и запустяване и на храмове, и на жилища? "Защото ще ги разориш" — рече Давид – "и не ще ги съградиш", както оплаква Йосиф, описващ подробно бедите им.

Ако прочее оня така е удивлявал и тъй е възхваляван, оставяйки спомен за своето великомъдрие, при това елин и мъж извън Закона и пророците, не заслужава ли много повече благохваление — продължаващо с години — нашият отец, който прояви толкова преумножена ревност и който със своите слова еретическите мрежи разкъса като паяжинна тъкан?

Докато Евтимий живееше така, пастирът на людете* достигна блажената си и достойна за светците смърт, като остави тяло на земята, а с душа литна към небесните. С това редно беше за епископите и за целия народ грижата не за нещо друго, а за пастир. И сякаш по някакво съгласие всички вкупом бяха една уста и един глас, молещи Евтимий. И понеже подхождаше на свещта не да бъде скрита под крина, а на свещник да се постави, принуден от епископите, които Светият Дух беше свикал за това, макар че не желаеше, той седна на църковното кормило.

* Патриарх Йоаникий II.

Какво после? Веднага се възкачи на учителския престол и веднага прояви милост към сънародниците си и с дела я направи явна, като по това се оприличи на великия Мойсей и дори го надмина след ръкополагането. Защото оня, като изведе хората от Египет, ги насочи към обещаната земя, а Евтимий, велик с божествената и човешка премъдрост — от земята към небето.

Само с вида си и с обичайната си целеустременост той принасяше достатъчно полза на ония, които го виждаха, а с речта си, поучаваща и лееща се подобно на бързотечен поток, напояваше с духовно проникновение. Какво са в сравнение с речта му струите на реката, напояваща Египет, или — на оня камък, напоил израилтяните в пустинята? И както градините, когато ги напоява дъждът, показват своята красота, застанали весело пред очите на земеделеца, така и чадата на Евтимий. Вкупом той със словото ги напояваше като дъжд, вкупом и те растяха с усърдие и плод принасяха — плод, за който Павел свидетелствува, наричайки го духовен. И съвсем не беше сгрешена никога сеитбата на неговите поучения. Понеже слушащите поученията първо виждат с очи учителя, той беше образец за наставление и извън думите — беседваше за добродетелите и себе си показваше с дела изцяло съвършен.

 

Кой е толкова смирен от имащите бездръзновена съвест като него, високия в духовните дарования, слушащ и в това Господа, Който казва: "Поучете се от Мене, защото Съм кротък и смирен по сърце"? Кой е така кротък и смесил премъдростта с красотата, та да не се нуждае никак от оръжието на яростта при напътствуването на такова паство?

Много от онези, които се наричат пастири, като мислят с ярост да опазят стадото, повече го погубват и получават заслужено наказание от господаря. Защото неопитният овчар, отлъчил с крясък една от овцете, неочаквано и изведнаж я поваля от брега и я изгубва; друга, хвърлил кривака, за да сплаши стадото, удря в главата и тутакси я вижда мъртва; трета, обезумял от тичане, ритва с крак и пречупва гръбначния й стълб или ребрените кости, от които се пазят вътрешностите. Защото е слабо по тяло това животно, само от кости и вълна е съставено и поради това е предопределено за живот при човека от Самия Творец, Който, мислейки за всички, така е наредил, че не само нашата нужда от вълна и мляко да задоволява, но да получава и то от нас милост, грижа и закрила, понеже не може да се съпротивлява твърдо на срещналия го звяр.

А нашият пастир, гледайки кротко, движейки тихо устни и със свирката на духа призовавайки стадото, събираше го наедно и тъй го правеше неразлъчно, като дори хромите носеше на раменете, за да не изостанат. Защото според навика, който имаха, овцете тичаха след оня сладък глас на пастира, а чуждия отбягваха. И така, като стъпваше пред тях с радостни нозе, водеше ги към полята на апостолите и пророците. И обръщайки се често и виждайки тяхното благочиние — как вървят, как спазват реда, как се угояват, — радваше се, защото ще получи не само пълно възнаграждение от Господаря на стадото, но и много почести. А когато настъпеше зной от слънчевия пек и стадото имаше голяма нужда от прохлада, той го извеждаше на върха на евангелските планини и му даваше пълна свобода и след това го изпращаше оттам на небесата.

И това умение имаше пастирът: като укротеше дивите овце, присъединяваше ги към стадото. Виж и друго достойнство на пастира: зверовете, макар и много, бягаха далеч от стадото, тъй като постоянно се бояха от него и от гласа му като от гръм трепереха, без да бъдат гонени нито със стрели, нито с прашка, нито с кучешки лай.

Ще разкажа една от многото случки, известни тогава на мнозина от тамошните хора. Някой си Пирон — горещ пазител на Несториевата и Акиндиновата и Варлаамовата ерес, а освен това и поборник на иконоборческата слава, излязъл от Константиновия град, дойде в Търновград като вълк, прикрит в овча кожа. И намери там някой си лъжемонах Теодосий с прозвище Фудул, с него единомислещ и във всичко съгласен. Какви ли семена на злобата не пося тая зла двойка, разлагайки църковното тяло с развратни учения, разделяйки множеството и подготвяйки въстание и най-вече като подлудяваше царските велможи и властоначалници с магьосничества и бесовски измислици? Към голяма беда тласкаха православното стадо, понеже то — послушно — свиква еднакво и в доброто, и в лошото да подражава на началствуващите.

Какво направи прочее небесният човек? Щом това узна, той уподоби своето гърло на тръбите на онези свещеници, от които Йерихонските стени рухнаха,* и започна мъжки да унищожава оная напаст. Денем събираше хората в храма и ги насърчаваше, поучаваше ги, разрешаваше съмненията им, изобличаваше злите плевели, а нощем, молейки се със сълзи, призоваваше помощ от небето. И тутакси ги повали като Яний и Амврий; като Амалик ги победи; закла ги с ножа на словото като свещениците на безсрамието, които бяха преболи с нож всечестната икона на приснодевата, и като аравийски вълци ги прогони далече от църковните предели.

* При навлизането на евреите в Палестина (т. н. Ханаанска земя) крепостните стени на град Йерихон (на западния бряг на р. Йордан) сами паднали от тръбните звуци и виковете на обсаждащите.

Кой е така милостив, че от самия вид на бедните се облива в сълзи като него, който живееше в нищета, равна на тяхната? Ето защо той не тук или там, а целия свой град направи странноприемница. "Защото знаем ли, чада — казваше, — дали заедно с тези бедняци няма да се удостоим да приемем и Христа? Защото сам Той рече: "Истина ви казвам, понеже сте сторили това на един от тези Мои най-малки братя, на Мене сте го сторили." Но той беше и лекар, който премъдро лекуваше душевната огница и другите страсти, изрязвайки умело от самата глъбина корените на греха. Това прочее е ясно както от много други случки, така и от тази. Край град Търново се намира една местност, отделена от него само с една река, видима отвред, пълна със злак и напоявана обилно с изтичащи води; водната й щедрост наслаждаваше очите преди вкуса; с дървета гъсто обрасла, тя е пълна с разнообразие на всякакви плодове и цветя, я над нея се издига гора гъста и пространна. В тази местност се намираше храм на Приснодевата Христова майка и Богородица, в който всяко лято се събираше населението от целия град заедно с жените и децата, като по обичая празнуването продължаваше осем дни. И събрали се заради празника и уж за да се помолят, отдаваха се на греха, на всякакви пороци и привличаха божието негодувание, понеже местоположението и пустотата благоприятствуваха за похоттана блудните. Какво стори премъдрият? Отсече корена и изсъхна плодът на греха: отмени празника, като забрани да се събират вече на такова тържество. И така прекрати гибелта на много души. Така благият лекар за общата полза се грижеше.

Веднъж настана голяма суша, почти такава, каквато беше при пророк Илия; на земята не се намираше следа нито от роса, нито от влага; тя се беше напукала от тази засуха и изпускаше дим като горяща пещ: това заплашваше с глад. Нивите заприличаха на градски улици и никой нямаше надежда, че ще почиства гумно и ще наостря сърп.

И тогава жителите на града, като отидоха при Евтимий, изплакаха се от чаканото нещастие. Милост към тях изпълни човеколюбивата му душа и той ги посъветва да не се отчайват, а да се уповават преди всичко на Господа, Който може по волята Си да превръща морето в суша и твърдия камък заедно с безводната земя — във водни извори. На следващия ден той заповяда да го последват заедно с жените и децата. Прочее, като прекара ;цялата нощ в молитва, щом изгря слънцето, той излезе на полето с всички служители на олтара. И като обходи доста местността и се измори, той сам видя онази опасност. И когато дяконът каза: "Да преклоним главите си пред Господа", той веднага падна на колене и вдигнал нагоре свещените си ръце и очи, се помоли. Прочее, хората не чуваха глас, защото не с уста се молеше, а със сърце и силата на молбата му достигна до ушите на Господа Саваота*. И тутакси той изтръгна милост. И признаци дъждовни се показаха на небето — вятърът задуха от северните хребети и донесе облаци като пълни мехове. И щом светецът влезе в града, веднага заваля дъжд — не внезапен и стихиен, а тих и напоителен — и не престана да вали, докато не наля плодовете и ги предаде на зреене.

* Господ Саваот (евр.) — Господ на Силите.

Така прояви Бог доверието Си към този мъж. И така Евтимий пак показа хубаво реченото от Бога: "Който вярва в Мене,. ще върши и делата, които Аз върша."

Поради това благочестието получаваше многократно доверие. И навсякъде се разчу за станалото и любовта към пастира растеше. И което казаха в книгата на Йов робите му: "Кой ще ни даде да се наситим от плътта му?", това стана, за да го види целият народ; защото никой не се задоволяваше само с желанието да се насити от думите и вида на отеца, ако не го покани и в своя дом. При посещението му всички, които биваха в дома, получаваха благословия; преклонен от техните молби, той ги изслушваше и по повод на посещението насаждаше всякакви добродетели в техните души и ги превръщаше от телесни в духовни и от земни — в небесни; и им казваше думите на Закхей от Евангелието: "Господи, ето половината от моя имот давам на бедните и ако някого съм измамил, четворно ще отплатя". Той и усърдието им хвалеше, и с благословия ги укрепваше: "Днес е спасението на този дом".

Множество хора — не само от български род, които той имаше за свои по апостолски жребий, но и от всички страни — на север до океана и на запад до Илирик — биваха привличани отдалече от добродетелта на този мъж; и само като го видеха, смятаха това за голяма придобивка, а пък щом се удостояваха, и със словото му, считаха това за явно спасение. Като разбра тяхното усърдие, Христовият подражател ги призоваваше при себе си и ги напояваше до насита с питието на благочестието; и така, прочее, той на тях стана учител по благочестие, а те — на своите отечества. Защото кой народ, сроден с българския по реч, не прие неговите писания, неговите учения, труда и потта на този, който вместо с нозе да разнася евангелската проповед, си служеше с ръка, и вместо с апостолски мрежи — с перо, и така извличаше от дълбочината на невежеството спасяемите.

И понеже по апостолски проповядваше и поучаваше и към Бога насочи всесъвършени хора, подобаваше да бъде подхвърлен на всекидневните гонения и скърби и смърт на апостолите, та той, който беше във всичко подобен на тях, да не изостане от безкрайната им слава. И понеже пророците са съгласни с апостолите, в бедите тук той и на тях се оприличи и най-вече на великия Йеремия, осветен още в майчината си утроба.

Варварският цар*, възгордян от победите си и от завладяването на много народи, понеже беше слушал за Търново, за голямото му величие, за твърдостта на стените му, за красотата му и за самото му местоположение — извънредно труден за превземане, защото освен стени притежаваше достатъчно и естествени крепости, а освен това — големи богатства и многобройно население с велика слава както в църковните, така и в царските дела, пожела доброненавистният да го разори. Затова, като вдигна всичките си източни войски, започвайки от персийските предели, от Ликаония и Асия, премина Хелеспонт и завари западните си войски, както беше заповядал; събрани всички заедно, те превъзхождаха не само войските на Дарий, царя на персите и мидийците, но и тези на Александър Македонски. С тях пристигна и ненадейно нападна града — не от една или две страни, но като го обгради целия отвсякъде с човешки тълпи. И на голямо пространство бяха свирепите. Разяреният варварин заплашваше, че с огън ще гори, обещаваше, че на късове ще сече и на друга мъчителна смърт ще предаде тези, които продължават да са непокорни. И най-после превзе града, но не със своята сила, а като замлъкна Божието предопределение.

* Султан Баязид I (1389—1402) .

И веднага йереят беше изгонен от църквата,* която завзеха творците на безсрамието. В ръцете на чуждеземците падна кивотът на Завета**, във властта на асирийците се оказа светинята на светините и което е най-вярно — светините бяха предоставени на псетата.

* Патриаршеската църква "Възнесение Христово".

** В библейския текст "Кивот на Завета" е наречен ковчегът, в който се пазели скрижалите с десетте Божи заповеди.

С какво беше заслужил — кажи ми — да страда светецът тогава, гледайки със своите очи това, което и слухът не би могъл да понесе? Ако Давид, който беше цар и стоеше извън свещения закон, толкова страдаше, казвайки: "Жалостта за твоя дом ме яде" и "Хулите на тези, които те хулят, падат върху мен", колко повече страдаше йереят, чиито трудове и усилия се виждаха потъпквани? Какво прочее? Нима изпадна в печал повече, отколкото подобава? Нима се размекна от страх? Нима се предаде на малодушие или на бездействие? Нима побегна, виждайки, че стадото му се разграбва? Нима произнесе някоя малка или голяма дума, недостойна за неговото любомъдрие? Съвсем не, но дори се яви пред царя и укроти неговия порив, дишащ убийство, и страшния вид на варварина превърна в благоприлично държание, както някога пророк Даниил укроти лъвовете в ямата, а момците — пламъка на пещта.* Защото и варварската ярост обикновено се срамува от добродетелта на такива мъже.

* В "Книга на пророк Даниил" се разказва, че по заповед на цар Навуходоносор Ананий, Азарий и Мисаил трябвало да се поклонят на висок шестдесет лакти златен истукан. Понеже отказали, били хвърлени в разпалена пещ, но останали невредими.

И когато видя отдалеко, че Евтимий иде с обичайното си благочиние и мъдро самовглъбение, без да погледне нито едно от зрелищата пред него, които привличаха очите и слуха на малоумните, а ги отминаваше, сякаш те бяха изписани върху стените, тогава царят не продължи да седи, а веднага стана и с благовиден израз на лицето му отдаде почит и го удостои с най-близкия стол. И той изслуша молещия се за народа, макар че не изпълни докрай реченото.

И както някой доблестен воевода, победен от противниците, не обръща гръб окончателно, но като събере пак войските си, извоюва победа, така и той постъпи. Понеже беше изгонен от църквата, той влезе в друга, посветена на името на върховните апостоли Петър и Павел. И тях като взе за защитници, отдаде се на много по-големи подвизи, отколкото по-рано: грижеше се как да запази хората незасегнати от варварското погубване, поучаваше, утешаваше, падналите повдигаше, на препъналите се простираше ръка, легналите изправяше, които щяха да паднат, подкрепяше, борещите се похваляваше и към мъжество ги насърчаваше, а някои пък отсичаше като гнила част, за да не загние цялото тяло, или като прокажена овца изгонваше, за да не предаде болестта на цялото стадо. И така тия втори подвизи и победи на този мъж над Лукавия бяха по-големи, отколкото първите, когато управляваше в мир народа. Защото Божественият промисъл много пъти оставя дявола да развихри буря срещу светците, за да могат, като страдат, да го победят и да се увенчаят, а онези, които се борят с тях и ги мъчат, да бъдат победени от тях и да станат достойни за смях. Така стана и с Йов: когато поради злините, толкова многобройни и големи, че и умът не би могъл да ги побере, дяволът сметна вече страдалеца за победен и умъртвен, тогава окаяният се видя отъпкан под неговите нозе, без да може да диша. Така стана и при апостолите; когато дяволът мислеше, че е възпрял евангелската проповед и повдигна гонения, наостри мъчителя и царя подбуди към убийството на апостолите и ги предаде на мъчителна смърт, тогава той видя, че Евангелието е обхванало не само тук-таме, а цялата вселена като Второ небе.

Понеже така Лукавият се видя свързан от своите вериги и наранен от своите стрели и като не можеше с мълчание да понесе упадъка на силите си и пълното загубване на оръжието, повдигна буря по-голяма и по-люта от първата, при описанието на която и човешкият език изтръпва, и костите се разтреперват.

Военачалникът — турчин, който беше поставен от турския цар да управлява града — повика при себе си божиите хора, които превъзхождаха другите по име, по добродетел и по благородство, за да се посъветва за някои общополезни дела. И те вървяха, следвайки вестителите, в неведение, както овцете вървят след тези, които ще ги колят, и всички, носейки своята кръв, бързаха да се доверят на убийствените десници. Щом ги видя в ръцете си, кръвожадният звяр посред църква ги изкла и, по-точно казано, ги освети, без да се засрами от белите коси, без да пощади младостта, а в забава на ножа превърна гърлата им. Жертви одушевени, словесни жертви, изгорени изцяло, кръстили се повторно в своята кръв; пролели посред църква кръвта си към кръвта на пророк Захарий, та заедно с Авел да се провикнат от земята към Господа; те, които са изпили чашата на мъчението, достойна да бъде изпита от любимците на Бога, които със своята кръв удавиха всички вражи пълчища, както тристатите* на гордия фараон! О, свято опълчение! Не един по-напред, а друг по-после, но всички вкупом застанаха пред мъчителя, оплюха го и като се представиха на Христа, ведвага се увенчаха! Мъчителят хвърли техните трупове за храна на птиците небесни, а Господ причисли духовете им към най-кротките ангели. О, воини, които вярата опазихте и броя си не намалихте! Чуйте и броя им: сто и десет бяха те, чиято кръв обагри църквата. И макар че бяха толкова много, не се разкъса мрежата на вероизповеданието.

* Тристат — воин, който се сражава на бойна колесница.

Такива бяха чадата на блажения Евтимий, така запазиха учението му, така въздадоха почести заради многото трудове, които този мъж положи за тях, като не само се лишиха от имот, дом, деца и сродници, но и до кръв се подвизаваха за благочестието, което получиха от него като отечески жребий. Достатъчна е тяхната честна и за ангелите похвална смърт, за да се достигне върхът на похвалите за Евтимий, за да не са нужни повече думи към разказа за неговите подвизи.

После, грабнат от войниците, той благодръзновено застана пред мъчителя, без страх в душата си, без да се измени от боязън и със спокойствието на лицето си проявяваше благодатта на Духа, Който живееше в него. А когато съблякоха одеждите му и го отведоха на градската стена, за да бъде позорна неговата смърт, и приготвиха всичко необходимо за посичането му, нима промени лице, нима се разтрепера, нима показа с нещо обич към живота? Съвсем не: защото беше ученик на Павел и като него бързаше да се отдели от тялото и да заживее с Христа. И това пролича от думите, които каза на варварина: "О, несправедливецо, защо така безумно и долно унизи величието на моето достойнство? Подобаваше по-напред свещеникът да се пожертвува, а след това да го последват жертвите, трябваше пастирът да върви пред овцете и бащата — пред децата. Те всички бяха първо на мене поверени, затова и на мене първо приличаше да изпия чашата на заколението: защото работникът, който се труди, трябваше пръв да вкуси от сладкия плод!"

Това говореше великомъдрият и призоваваше палача и главата скланяше, като протягаше с готовност шия. И оня дойде и беше вече готов да нанесе смъртоносния удар. Но Този, Който някога порази и направи неподвижна ръката на оня беззаконен цар, простряла се да улови пророка, и тази убийствена десница по същия начин превърна в неподвижна и неспособна за действие, сякаш беше някаква ръка на мъртвец, прилепена към живо и движещо се тяло.*  И се потвърди онова, за което се молеше Давид: "Отплати им според делата на ръцете им". Това хвърли в ужас оня горделивец и цялото измаилтянско сборище и ги накара повече да не стоят и да избягат от самото място, а на блажения, като наметнаха одеждите, му казаха да върви свободно, където иска.

* Епизодът с опита да бъде посечен св. Евтимий и вдървената ръка на палача има съответствие в библейския текст (в "Третата книга Царства", където при подобни обстоятелства остава неподвижна ръката на цар Йеровоам). Мотивът се превръща в общо място за редица литературни паметници, най-често с агиографски характер.

Видяхте ли — което и по-напред казах, — че лукавият бяс бива побеждаван и повалян чрез това, с което смята да победи великите мъже. Ето прочее, отново нашият отец сломи въображаемата му сила и го посрами пред смъртния си час. И понеже е невъзможно на човека да умира много пъти, той доброволно изпълни казаното: "И заклан беше, и се прослави като мъченик, без да пролее кръвта си". И виж как се преумножи победата, че застави дори и тези, които дяволът повдигна срещу блажения Евтимий, да познаят Христовата непобедима сила. Като видяха мъжеството на този велик човек, презрението му към смъртта, вярата му в Бога и грижите Му за Своите чада, а също така и преславното чудо с ръката на палача, увериха се, че християнската вяра е истинска. И то пролича от това, че избягаха и от мястото. А някои, като помислиха, че ще изпитат по-голям гняв от небето, ако още мъчат архиерея, оставиха го и сами предпочетоха да избягат.

И както стана после? След това чудо варваринът заповяда да се изселят жителите на изток, защото така изискваха и царските повели, а пък божият човек да бъде изпратен на заточение в Македония*. И той тръгна заедно с хората като втори Йеремия — гледка, предизвикваща сълзи дори у камъните на оня град. Защото се разделяха деца от бащи и братя от родни братя; при това не всички заедно биваха отвеждани, та поне като се виждат, да се утешават в скръбта, но едни, които се отличаваха по род, богатство и красота на лицето, се откарваха, а други се оставяха. Ония дни бяха дни на плач! Защото има ли нещо по-горчиво от изселването и по-тежко от раздялата с родни, когато споменът за отечеството и близките пробожда винаги сърцето като жило? И ето, прегръщаха се един друг, целуваха се, прощаваха се, с ридание огласяха местността. Сред тях, подпирайки се на жезъла, вървеше пеш великият Евтимий, обливан в сълзи и с душа, наранена от хиляди стрели. Но не от тях страдаше той, нито от болест и старост беше сломен, а защото бе изтерзан от страданията на хората и от крехката възраст на децата.

* Става дума за Тракия, която според средновековните географски понятия била част от Македония. Като най-вероятно място на заточението му днес се сочи Бачковският манастир.

И когато стигнаха до мястото, където въпреки желанието си пастирът щеше да се раздели с тях — о, кой без сълзи би си спомнил това! — всички паднаха в краката му, обливаха ги с дъжд от сълзи, допираха устни и лица, целуваха му ръка, наричаха го пастир и учител, чедолюбив баща; и раздялата си с него смятаха за раздяла с душата. Едни от жените слагаха пред него децата си, а други, които бяха по-близо, се удостояваха да се докоснат до ръцете му, трети — до дрехата му, която напояваха с горещи сълзи като някоя ръка на светец; други, поради силната вяра, изтръгваха тревата, на която стоеше; някои пък, притискани от народа, като не можеха да се приближат, с вопъла на горчивите сълзи молеха отдалеко за последен благослов и прошка искаха, понеже предчувствуваха в душите си, че няма вече да го видят жив. А той ги утешаваше и простираше към тях своето поучително слово, като заръчваше да се придържат о Божиите заповеди и да пазят непорочна вярата, с която не само се познава любовта към Господа, но която донася и слава дори на мястото на заточението за онези, които са я запазили. Това се случи — казваше той — и с внуците на верния Авраам: най-напред с Йосиф, който беше несправедливо продаден от братята си като роб, а после се прослави като цар. След това и с великия боговидец Мойсей, роден в Египет, в дома на робството, който наказа мъчителите, извършвайки чудото с морската вода и извеждайки вкупом сънародниците си от Египет, от дома на робството. Пък и Зоровавел Салатиилов поради благочестието си в плен дори просия в слава всред царския дом и с много помогна за освобождението на Израил и за вдигането на храма. А какво направиха Даниил — укротителят на лъвовете — и тримата момци, угасили огъня? Не превъзмогнаха ли те всичко това и нещо повече с вярата си? Защото Павел свидетелствува за това, казвайки: "Угасиха огнената сила, затвориха устата на лъвовете". А какво стори и великодушната и велика по вяра Естир? Като омилостиви най-напред Бога с пост и молитви, не укроти ли пламналия гняв на мидийския цар и освободи сънародниците си израилтяни, които вместо да измрат в един ден, се намножиха като морския пясък? И ги съветваше да благодарят за сполетелите ги беди, като им обещаваше заради тях да очакват неизречени блага и накратко казано — със сладкото си словопоучение ги подготвяше по-леко да понасят страданията. Като изрече това с оня боговдъхновен език и падна на колене, Евтимий се помоли заедно с тях. После стана от молитвата и им даде последен благослов. И когато един от народа се обърна към него и ридаейки извика: "Кому ни предаваш, добри пастирю?", той отвърна: "На света троица ви предавам и сега, и навеки!".

 

Когато пристигна на мястото, където го водеха, и пустино, любивата му душа видя пустинята и разгледа мястото, което беше тъкмо по неговата воля, просълзи се, защото сърцето му се стопли от прозрителното действие на духа, и рече: "Ето покоя, дето ще прекарам малкото още дни на земния си живот и ще благодаря на Бога, моя наставник, докато Ме освободи от телесните ми вериги".

Но каква беше работата на Евтимий в заточение? Ловитба, обичайната работа на апостолите, но не на риба, а на човеци, и то всеки ден и всяка нощ и просто всеки час. Защото при него се стичаше цялата околна местност на оная планина, както някога околностите на юдейския Йерусалим — при Йоан Кръстител; и едни като от вериги се освобождаваха от различни ереси, други пък отхвърляха тъмата на сарацинското безчестие, трети изоставяха скотския си живот като мръсна дреха. Насаждаха се образците на всяка добродетел, хората се учеха да познават Господа, неуките ставаха учители на други. И не само на онова място се стичаше народът да види този втори Илия, но и по всички градове, по села, пътища и тържища, в домове и в църкви се чуваше Евтимиевото име, разнасяно като някоя светиня. И право е рекъл пророкът: "По цялата земя се разнесе неговият глас и неговите думи — до края на вселената".

И понеже той така просия в своя град и в отечеството си,. слухът за оная любомъдра душа започна да се разпростира почти по цялата вселена. На някои може да се стори невярно това. Но благоволи Бог и в чужда страна да се прояви така, че възхвалата му да бъде най-истинна, като самите местни жители станат проповедници и благохвалители на оня чуждестранен затворник, заточен и преизмъчен. Много пъти те донасяха на ръце децата си, обхванати от различни недъзи, а се връщаха, гледайки ги да ходят със своите крака, освободени от недъга като от тежки окови. Нужно беше на изцелените всякак да разгласят като с тръба за благодеянията на лекаря. Затова и много от видните жени на управниците на онази област идваха при него и той ги водеше към благочестие. Те пък, като спечелваха своите мъже с неговите молитви, ги завеждаха при него, а той — при Христа. Освен това те му носеха много злато и го молеха да. го приеме за нуждите на своята обител, а той ги учеше да го раздават със своите ръце на бедните и по такъв начин им строеше стълба към небето. И когато един от тях го запита: "Та кой, владико, е победен от тебе и кой повече се нуждае от милостиня от тебе, който си сломен от такава старост и болест и от толкова мъчения от неверниците?" Той, като погледна кротко — защото свободната душа никога не може да гледа гневно — тихо отговори с усмивка на уста: "Моето богатство, чадо, е скрито тук — и показа Евангелието — и ще бъде открито, когато този, Който ни го е предал, започне да ни иска сметка какво сме припечелили с него. Но то не е само мое, а на всички, които обичат Господа."

О, какъв блажен и апостолски глас! О, какъв отговор на. благородна душа! Такова беше любомъдрието на нашия отец и в чуждата страна. Така и в гонение, и в заточение неговата грижа беше човешкото спасяване. Той завеждаше при Христа съвършени — области, градове, села и народи. Затова нека замлъкнат нашите похвали, защото сам Бог го хвали, казвайки: "Добрият пастир и душата си дава за овцете." А и Павел му е изплел венец, когато е казал: "Такъв архиерей ни трябваше."

Нека прочее тук да бъде краят на моето слово за Евтимий, дето е краят на неговия живот, по-точно краят на страданията и началото на живота му в Христа, какъвто нека и ние всички да получим чрез благодатта и човеколюбието на нашия Господ Иисус Христос, комуто — заедно с безначалния Му Отец и пресветия Му животворящ Дух — слава, чест, власт и поклонение сега и винаги и навеки! Амин!

Григорий Цамблак, митрополит Киевски

 

 ВИЖТЕ ОЩЕ

Отстъплението от вярата наречено "нов стил"

ЗА СЪКРАЩАВАНЕТО НА ЛИТУРГИИТЕ, ТАЙНСТВАТА И ТРЕБИТЕ В НОВОСТИЛНАТА ЦЪРКВА

ЗА ПРЕМАХВАНЕТО НА ОГЛАШЕНИЕТО

ЗАЩО БОГ НИ ИЗОСТАВИ

ЗА КОРЕНА НА ЗЛОТО, ЗА НАЧАЛОТО НА ОТСТЪПЛЕНИЕТО НА РОДНАТА НИ „ЦЪРКВА“, ЗА БЪЛГАРСКАТА СХИЗМА

Театърът на антихриста

ИСТИНАТА ЗА НАШИЯ НАРОД

Християнството на българите и техните владетели

ИДЕЯТА "ПРАВОСЛАВНИ БУДИТЕЛИ"

Православна ли е демокрацията

Народе, народе...

Защо се премахва вероучението

За старостилния икуменизъм

КОЙ СТОИ ЗАД ОТСТЪПЛЕНИЕТО

ДИСЕКЦИЯ НА ЧОВЕКООМРАЗАТА

ПАСТИРСКО ОКРЪЖНО ПОСЛАНИЕ ПРОТИВ МАСОНСТВОТО

Против юдомасонството

Изповедание на вярата

КЪДЕ СЕ Е СЪХРАНИЛО ПРАВОСЛАВИЕТО

 

 ↑