Този сайт използва "бисквитки" единствено за да се създаде сесия за ползването му!
С използването на този сайт вие се съгласявате с употребата на "бисквитки"!   Разбрах
Православни
будители
Основната цел на “Будители” е да помогне за пробуждане на заспалия Български национален дух.  Верую
На 22 февруари...

9 февруари по църковния календар - Свети мъченик Никифор. Св. свещеномъченици Маркел, епископ на Сицилия и Филагрий, епископ Кипърски Прочети повече

Търсене в сайта: Търсене на дата в календара:
02.01.2013 г. / 07:50:55 
Вяра
15.01 по еретическия, †02 януари по църковния календар - Светиите Силвестер, папа Римски. Свети Теоген, епископ Парийски. Свети Серафим Саровски Чудотворец

imageЖитие на светия наш отец Силвестър, папа Римски

Свети Силвестър се родил в Рим. Той бил възпитан в светата вяра и се учил при презвитера Квирин, както на науки, така и на добра нравственост. Като достигнал пълнолетие, той станал голям страннолюбец и от любов към Бога и ближните въвеждал в дома си странници, умивал нозете им, нагостявал ги, доставяйки им пълно успокоение. Когато от Антиохия дошъл в Рим светият мъж и Христов изповедник, епископ Тимотей, за да проповядва тук Евангелието на Христовото Царство, Силвестър го приел в дома си и виждайки светия му живот и слушайки учението му, още повече преуспял в добродетелите и вярата. Като прекарал в дома му година и няколко месеца, Тимотей обърнал от идолопоклонството към истинния Бог много римляни, за което бил затворен в тъмница от градоначалника Тарквиний. След дълговременно пребиваване във вериги и тъмница той бил подложен на побои, но и след това отказал да принесе жертва на идолите, за което бил посечен с меч и приел мъченическа смърт. Блаженият Силвестър през нощта взел светите му мощи и ги погребал с подобаващи погребални песнопения в своя дом. Впоследствие една благочестива жена, на име Теонисия, със свои средства построила храм в чест на свети Тимотей, с благословението на Римския епископ Мелхиад, който пренесъл в този храм мощите на светия мъченик. Тарквиний повикал блажения Силвестър, изискал от него имуществото, останало след Тимотей, и го принуждавал да принесе жертва на идолите, заплашвайки го със страшни мъки в случай на неподчинение. Блаженият, придвиждайки неочакваната скорошна смърт на префекта, му казал евангелските думи:

- “Нощес ще ти поискат душата”, а това, което ме заплашваш, че ще направиш с мене, няма да се сбъдне.

Разгневен от тези думи, префектът заповядал да затворят светеца в железни окови и да го хвърлят в тъмница; а самият той седнал да обядва. По време на обяда в гърлото му заседнала рибена кост, която не могли да извадят с никакви средства; като се измъчил от обяд до полунощ, Тарквиний умрял, съгласно предсказанието на светеца, и на сутринта близките му отнесли тялото му с плач на мястото на погребението. Вярващите с радост извели блажения от тъмницата, и оттогава започнали да го почитат не само те, но и невярващите, защото много от служителите при двора на префекта, като видели как се сбъднало предсказанието на свети Силвестър, се побояли и падали в нозете му, опасявайки се да не се случи някое нещастие и с тях, както и с господаря им; а други, бидейки убедени от това чудо, направо се обърнали към Христа. Скоро след това свети Силвестър бил приет в клира на Римската църква и приел презвитерски сан от папа Марцелин. След смъртта на Римския папа Мелхиад свети Силвестър единодушно бил избран от всички за папа, и се възкачил на епископския престол. Той бил поставен пред очите на всички като ярко горяща свещ и пасъл Христовото стадо като нов апостол, насочвайки го с думи и дела към пасището на спасението.

Като забелязал, че някои членове на клира са забравили за длъжността на своето служение и са се заели със светски, житейски дела, той отново ги заставил да се върнат към служение на Църквата, и издал постановление никой от посветените да не се занимава с търговия. Той установил за римските християни нови названия на дните от седмицата. По това време римляните наричали първия ден, който ние наричаме неделя, ден на слънцето, а останалите дни носели имената на Луната, Марс, Меркурий, Зевс, Венера и Сатурн. Гнусейки се от нечестивите имена на езическите богове, Силвестър заповядал да нарекат първия ден Господен, защото в този ден се извършило преславното Възкресение на нашия Господ от мъртвите, а останалите дни така, както и до днес ги наричат римските християни. Той издал и постановление за това - християните да постят само в една събота, в която Христос умрял и слязъл в ада, за да го разруши и да изведе оттам нашия прародител Адам заедно с другите праотци; а в другите съботи забранил да се пости.

По това време в Рим, в дълбока пещера, под Тарпейската скала, се загнездила огромна змия, на която езичниците всеки месец принасяли жертви като на бог; когато тази змия излизала от пещерата, с отровния си дъх отравяла въздуха и много от живеещите наблизо умирали, най-често деца. Свети Силвестър, желаейки да избави хората от пагубната змия и да ги обърне от безбожието към истинния Бог, събрал живеещите в града християни и им заповядал три дни да постят и да се молят, при което сам постил и се молил повече от всички. Една нощ му се явил във видение свети апостол Петър и му заповядал да вземе със себе си няколко свещеници и дякони и да отиде без страх в пещерата, където живеела змията. При входа на пещерата епископ Силвестър трябвало да извърши божествена служба, след това да влезе вътре и като призове името на Господ Иисус Христос, да заключи там змията, за да не излиза никога повече. По заповед на апостола светецът тръгнал към пещерата и след извършването на божествената служба влязъл и като намерил някакви врати вътре, ги затворил и казал:

- Да не се отварят тези врати до деня на второто Христово пришествие!

Така той затворил змията и завинаги ѝ отнел възможността да излезе. Езичниците мислели, че ще бъде погълнат от змията. Но когато видели, че е излязъл напълно невредим, те се удивили; виждайки, че оттогава змията повече не излиза, мнозина познали силата на истинния Бог и се присъединили към вярващите.

По това време Римското царство управлявал Константин Велики, който още не бил приел свето Кръщение, макар и с цялото си сърце да повярвал в Христа. Той издал указ никой да не дръзва да хули Христа и да преследва християните, заповядал да затворят идолските храмове и да прекратят езическите жертвоприношения, а християните, намиращи се в изгнание, пуснал на свобода и освободил затворените в тъмница. Заедно с това царят бил внимателен към молителите и изпълнявал всяка справедлива молба; той раздавал от своето имение щедра милостиня на бедните. По цялата империя заповядал да построят християнски храмове. Христовата Църква от ден на ден се разраствала и числото на чедата ѝ се увеличавало, а идолопоклонството намалявало. Това изпълнило с радост вярващите, които в Рим вече били толкова много, че искали да изгонят от града всички, които не желаели да станат християни. Но царят забранил това на народа и казал:

- Нашият Бог не иска някой да се обръща към Него, бидейки принуден към това; а когато някой по свое разположение и с добри намерения пристъпва към Него, Той благоволи към такъв човек и милостиво го приема. И така, кой както иска, така да вярва, с пълна свобода, и нека едните не преследват другите.

От тези думи на царя народът още повече се зарадвал, виждайки, че той предоставя на всеки да живее според своята вяра, кой както желае.

Радвали се вярващите не само в Рим, но и по цялата империя, защото навсякъде верните, измъчвани за Христа, били освобождавани от оковите и тъмниците, Христовите изповедници се връщали от заточение, християните, укриващи се в пустините, се прибирали без страх в домовете си и гонението навсякъде се прекратило.

Но исконният враг на християнството - дяволът, не понасяйки църковния мир и разпространяващата се светлина на благочестието, внушил на евреите мисълта да се обърнат към достохвалната Елена, майката на царя, живееща тогава в отечеството си Витиния.

- Добре е постъпил царят - казали ѝ те, - че е оставил нечестието и е разрушил идолските храмове; но не е добре, че е повярвал в Иисус и Го почита като Син Божий и истинен Бог, докато Той е бил евреин и вълшебник, прелъстяващ хората с разни привидения, които предизвиквал със Своята вълшебна сила; Него, като престъпник, след мъчения, Пилат разпънал на кръст. И така, ти, царице, трябва да изведеш царя от това заблуждение, за да не се прогневи Бог срещу него и да не му се случи някакво нещастие.

Като изслушала това, Елена писмено осведомила своя син Константин. Той отговорил на майка си също с писмо: иудеите, които са ѝ съобщили това, да дойдат с нея в Рим и да влязат в спор за вярата с християнските епископи; която страна победи, значи тази вяра е правилна. Когато царицата съобщила за тази заповед на царя, веднага се събрали множество учени евреи, изучили своя закон, познаващи учението на пророците и гръцката философия, и готови за спор, и заедно с царица Елена се отправили към Рим. Сред тях бил един много мъдър равин на име Замврий, който не само изучил в съвършенство елинската философия и еврейските книги, но в същото време бил и голям вълшебник. На него евреите възлагали цялата си надежда, мислейки, че ако той не победи християните в словесен спор, ще ги порази със своите вълшебни знамения.

Когато настъпил денят на спора, царят седнал на престола, придружен от целия си синклит, и пред него застанал свети Силвестър с неголяма група придружаващи го, сред които били и няколко епископи, дошли по това време в Рим. След това влезли и евреите, сто и двадесет души на брой, и веднага започнала беседа, която царица Елена слушала, седнала зад завесата, а царят и синклитът обсъждали това, което се говорело от едната и от другата страна. В началото евреите поискали с тях да влязат в спор дванадесет най-мъдри християни, но свети Силвестър им се възпротивил и казал:

- Ние възлагаме надеждата си не на множеството хора, а на Бога, укрепяващ всички, на Когото, призовавайки на помощ, казваме: “Стани, Боже, и отсъди Твоето дело”.

- Това са думи от нашето писание - възразили иудеите, - защото нашият пророк ги е написал; ти трябва да говориш с думи от своите книги, а не от нашите!

На това Силвестър отговорил:

- Наистина, най-напред на вас е било съобщено писанието на Ветхия Завет и проповедите на пророците, но в същото време те са и наши, защото в тях много се говори за Христа, нашия Господ. И така, спорът ни трябва да се основава на вашите книги, защото, докато вашите книги са станали и наши, нашите са ви чужди, и вие по-скоро ще повярвате на своите книги, отколкото на нашите. Затова ние, въз основа на вашите книги, ще ви покажем истината, на която вие се противите; такава победа ще бъде по-славна и очевидна, когато ние, вземайки оръжието от ръцете на врага, го победим със същото оръжие!

- Тези думи на епископа - забелязал царят - са справедливи, и в това не бива да му се възразява; защото, иудеи, ако християните от вашите книги ви приведат свидетелство за своя Христос Бог, то, разбира се, победата ще бъде за тях, и вие ще бъдете поразени със своите собствени книги.

Целият синклит изразил похвала за това решение на царя.

Тогава евреите започнали да говорят на християните следното:

- Вседържителят наш Бог в книга “Второзаконие” казва: “Вижте сега (вижте), че това съм Аз, Аз съм и няма Бог, освен Мене”. Как тогава вие наричате Бог Иисус, Който бил обикновен човек, и Когото нашите бащи са разпънали? Как вие въвеждате трима богове: Отца, в Когото и ние вярваме, и Иисус, наричайки Го Син Божий, а третия Бог наричате Дух? Вярвайки така, вие не вървите ли против Създателя на всичко, Бога, учещ, че няма други богове, освен Него?

На това боговдъхновеният Силвестър отговорил:

- Ако вие без всяко предубеждение и раздразнение вникнете с ума си в Писанието, ще се убедите, че ние не въвеждаме нищо ново, когато изповядваме Сина Божий и Светия Дух, защото това не са наши слова, а Божие откровение, съдържащо се в книгите на Божиите пророци. Преди всичко, пророк и цар Давид, предизвестявайки въставането на вашите отци срещу нашия Спасител, е казал: “Защо се вълнуват народите, и хората замислят суетни неща; събраха се заедно против Господа и Неговия Христос”? И така, тук, наричайки Го Христос и Господ, той посочва не едно лице, а две. А че Христос е Син Божий, за това ни възвестява същият пророк с думите: “Син Мой си Ти, Аз днес Те родих”. Един е родилият, и друг - роденият!

На това иудеите казали:

- Казвайки, че Бог е родил, ти правиш безстрастния страстен. Как тогава Синът, роден в определено време и имащ временно битие, може да бъде Бог? Защото думата “днес” посочва определено време и не позволява да признаем Сина за вечен Бог.

Свети Силвестър отговорил:

- Ние не казваме, че по отношение на Бога има място страстното раждане; ние изповядваме, че Божеството е безстрастно, и че раждането на Сина е било такова, каквото бива раждането на словото от мисълта. Ние не въвеждаме учението за временно раждане на Сина от Отца, но вярваме в Неговото вечно раждане, неподлежащо на условието на времето, защото знаем, че Творец на времето е Синът заедно с Отца и Духа, и Той Сам не е подвластен на времето. Изразът “Аз днес Те родих” означава не небесното и предвечно Божествено раждане, а земното, което е имало място в определено време и се е извършило в плът, приета заради нашето спасение. Пророкът е знаел, че Христос е предвечен Бог, поради което казва: “Твоят престол, Боже, е вечен”. Предвъзвестявайки предстоящото във времето въплъщение, той е казал: “Син Мой си Ти, Аз днес Те родих”. И така, с думите: “Син Мой си Ти” Той посочва не Неговото временно, но предвечното Му раждане; а с думите: “Аз днес Те родих” означава раждането Му, което се е извършило в определено време. Казвайки “Аз днес Те родих”, пророкът е показал, че и раждането на Сина, което трябвало да се извърши в определено време, Отец приписва на Самия Себе Си, защото то трябвало да стане по Негова воля. Но вече дори и изразът “днес Те родих” показва вечността на Божието раждане, в която няма действия в миналото и в бъдещето, а само в настоящето. За Светия Дух същият Давид свидетелства с такива думи: “чрез Словото на Господа са утвърдени небесата, и чрез Духа на устата Му - цялата им сила”. И така, тук той споменава за Три лица: за Бог - Отец и за Сина, Когото нарича Слово заради Неговото небесно и безстрастно раждане, и за Светия Дух. И на друго място той казва: “Светия Твой Дух не отнимай от мене”. И още: “къде да отида от Твоя Дух”? С тези думи пророкът ясно показва, че съществува Дух Светий, Който изпълва всичко. И още казва: “пратиш Духа Си - създават се”. Не е ли казано всичко това от Давид? Но и Боговидецът Моисей в книга “Битие” привежда такива Божии слова: “да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие”. С кого е говорил тогава Бог, ако с Него не е имало друго Лице? Никой няма да каже, че Бог е казал това на Небесните Сили, защото самите думи: “по Наш образ” не дават никакво основание да се мисли така; не е един и същ образът и подобието у Бога и Ангелите, както не са еднакви силата и същността им с Бога, но една е Божията същност, и друга - ангелската. И така, трябва да предположим, че е имало Някой Друг в беседата, на Когото Бог е казал думите: “по Наш образ”. Този Друг трябвало да бъде такъв, Който да има една същност с говорещия Бог, напълно тъждествен с Бога по образ и подобие. Кой би могъл да бъде Този, ако не Синът, Който е единосъщен на Отца, равен на Него по слава и власт, бидейки неизменен образ Божий? Тогава какво ново въвеждаме, когато вярваме и утвърждаваме, че съществуват Отец и Син, и Свети Дух? И ако на езичниците това изглежда невероятно и неоснователно, то не е чудно, защото те не познават Свещеното Писание. Но защо не вярвате в това вие, които изучавате словата на светите пророци, от които няма нито един, който да не е пророкувал за нашия Спасител?

След това свети Силвестър искал по-подробно да говори за Пресвета Троица, но царят прекъснал речта му и казал на иудеите:

- Тези слова, които епископът ни предложи от Писанието, така ли се четат, иудеи, и във вашите книги?

Те отговорили:

- Да.

Тогава царят казал:

- И така, в този спор за Пресвета Троица, струва ми се, вие сте победени.

- Не, добри царю - възразили иудеите, - Силвестър с нищо не ни е победил, ако и ние изкажем това, което имаме против него; а ние бихме могли да кажем много, но виждаме, че е напразно да спорим с такова усърдие за Троицата. Ние сме дошли да говорим не за това, един ли е Бог, или са трима, а за това, че Назарянинът не е Бог. Той не е бил Бог, а човек, роден от хора и живял с грешни хора, ял и пил с митари и както пише за него в Евангелието, той бил изкушаван от дявола, след това предаден от учениците си, хванат, осмян, бит, напоен с жлъчка и оцет, лишен от дрехите си, разделени между войниците по жребий, прикован към кръст, умрял и погребан. Затова, царю, ние говорим против християните, че те въвеждат този нов Бог. И така, ако те могат да кажат нещо за Него и ако имат някакви свидетелства, то нека ни го кажат!

След това започнал да говори свети Силвестър:

- Не трима Богове признаваме ние, иудеи, както ви се струва, но изповядваме Един Бог, Когото почитаме и на Когото се покланяме, като на Съществуващ в три лица или ипостаси. Вие би следвало да размислите за справедливостта на думите, които ви приведох от вашите книги, в отговор на първия предложен от вас въпрос, и по повод на тях да влезете в спор, но тъй като вие сега отказвате да говорим за това, ще побеседваме за нашия Господ Иисус Христос, което и вие сами искате. Да започнем със следното. Бог, привел всичко към битие, а когато създал човека и го видял склонен към всяко зло, не презрял погиващото дело на ръцете Си, но благоволил Неговият Син, пребивавайки неразделно с Него (защото Бог е навсякъде), да слезе при нас на земята. И така Той слязъл и като се родил от Дева, станал подзаконен, “за да изкупи ония, които бяха под закона”. А за това, че Той трябвало да се роди от Дева,е предсказал божественият пророк Исаия в думите: “ето, Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил”. Това име, както знаете, показва Божието пришествие при хората и в превод на гръцки означава: с нас е Бог. И така, пророкът много време преди това предсказал, че Бог ще се роди от Дева.

Иудеите възразили:

- В нашия еврейски текст книгата на пророк Исаия не съдържа в себе си израза “Дева”, но споменава за “Отроковица” - млада жена; вие сте изопачили писанието, като сте написали в своите книги вместо “Отроковица” думата “Дева”.

Светият епископ Силвесър отговорил:

- Ако във вашите книги е написано не “Девица” а “Отроковица”, то не е ли същото, каквото и девица? Когато пророк Исаия от лицето Божие казал на Ахаз: искай за себе си знамение от Господа, или в дълбините, или във висините, то Ахаз казал: няма да искам и няма да изкушавам Господа. Тогава пророкът казал: “затова Сам Господ ще ви даде знамение”. Какво? “Ето, Девицата ще зачене”. Ако вие казвате, че пророкът говори не за дева, а за отроковица, и че отроковицата не е дева, то и обещаното от пророка знамение не може да се нарече знамение, защото, ако отроковица, коята се е омъжила, роди, тук няма никакво чудо, но нещо съвсем обикновено. Да роди, без да влиза в общение с мъж, е наистина чудо; това е необикновено дело, превишаващо “законите на естеството”. И така, Тази Отроковица, за Която е написано във вашите книги, е била Дева, защото Господ е обещал чрез Нея да даде знамение, и то именно такова знамение, че Тя, без да познава мъж, ще роди свръхестествено Сина. И ние не сме изопачили Писанието, написвайки вместо отроковица дева, но по-скоро точно сме изразили неговата мисъл, за да може още по-ясно да се види в това пречудното Божествено знамение, превъзхождащо човешкото естество. Кой от хората се е родил без мъжко семе, освен Адам, създаден от земята, и Ева, сътворена от реброто му? И кога е родила жена, без да влиза в общение с мъж? И така, не би имало никакво знамение, което Бог е обещал да даде - именно ако тази отроковица не бе заченала в утробата си свръх естеството, а съединявайки се с мъж според естеството - и това би било обичайно за човешката природа. А тъй като чиста Дева е заченала без мъж от Светия Дух, то и това трябва да смятаме за ново и преславно Божие знамение, и сега с нас е Бог, съгласно обещанието, свръх естеството роден от чиста Дева.

- Но тъй като роденият от Мария е наречен не Емануил, а Иисус - възразили иудеите, - значи той не е онзи, когото Бог е обещал чрез пророка, а друг.

Свети Силвестър отговорил:

- В Свещеното Писание понякога вместо името се посочва дейността на едно или друго лице като например: “наречи му име: магер - шелал - хаш - баз” (грабеж бърза, плячка тича) . Ако в действителност никой не е носил това име, то все пак, тъй като Христос трябвало да победи враговете и да вземе плячката от тях, вместо името Му от пророка са посочени тези Негови дела, които трябвало да извърши. В какъв смисъл същият пророк казва и за Иерусалим: ще се наречеш “град на правда”! Макар и никой да не го е наричал град на правдата, но всички го наричат с обикновеното му име - Иерусалим, тъй като по това време Иерусалим се изправил пред Бога, в пророчеството му било дадено име - град на правдата. В Писанието могат да се срещнат и други места, където вместо името се посочва някакво събитие. А че Бог е трябвало да пребивава с хората, за това послушай пророкуващия Варух: “Този е нашият Бог, и никой друг не ще се сравни с Него. Той намери всички пътища на премъдростта и я подари на Своя раб Иакова и на Своя възлюбен Израиля. След това Той се яви на земята и живя между людете”. И за това, че Той е трябвало да бъде изкушаван от дявола, е предсказал Захария: “И ми показа той Иисуса, великия иерей, който стоеше пред Ангела Господен, и сатаната, който стоеше отдясно нему, за да му противодействува. И рече Господ на сатаната: Господ да ти забрани, сатано”. И за залавянето Му било предсказано в Соломоновата книга: “Които умуват криво, думаха в себе си... Да нагласим примки за праведника, защото той ни е в тягост и се противи на делата ни”. А това, че Той е трябвало да бъде предаден от Своите ученици, е предсказал псалмопевецът: “който е ял хляба ми, дигна против мене пета”. И за лъжесвидетелите е казал: “въстанаха против Мене лъжливи свидетели”. И за разпятието Му е казал: “пробиха Ми ръце и нозе. Можеше да се изброят всичките Ми кости”. Същият пророк предсказал и за разделянето на Христовите дрехи: “делят помежду си дрехите Ми и за одеждата Ми хвърлят жребие”. И за напояването с оцет и жлъчка той казал: “И Ми дадоха за храна жлъчка и в жаждата Ми с оцет Ме напоиха”. И по-нататък предвъзвестил за погребението Му: “положиха Ме в рова на преизподнята”. И Иаков, вашият праотец, предвиждайки това духом, е казал: “легна и заспа като лъв и лъвче”.

Привеждайки тези и много други свидетелства на светите пророци за Христа Господа, свети Силвестър победил евреите, защото, като Сам Дух Свети говорел чрез устата му, той ясно доказал, че Христос е истинен Бог, роден от Дева.

Тогава иудеите казали:

- Каква нужда е имал Бог да се роди в човешка плът? Нима Той не е можел да спаси човешкия род по друг начин?

Светецът отговорил:

- За Бога няма нищо невъзможно, но дяволът е трябвало да победи този, който преди това е бил победен от него. Бил е победен човекът - човек, роден не по обичайния ред на естеството, не от мъжко семе, но създаден от земя, и при това от земя чиста и непорочна, като дева - защото тогава тя още не била проклета от Бога и още не била осквернена от кръвта на убития брат, нито от умъртвяване на животни, така че тя още не била заразена с тлеещи тела, не била осквернена с някакви нечисти и непотребни дела. От такава земя била създадена за нашия прародител плът, която оживотворило божественото дихание. Но ако всезлобният дявол победил такъв човек, то било необходимо и самият той да бъде победен от такъв човек. А такъв е нашият Господ Иисус Христос, роден не според обичая и закона на естеството, но от чиста и свята девическа утроба, както Адам произлязъл от незаразена с греха земя. И както Адам бил оживен от божественото дихание, така и Той се въплътил под Действието на Дух Свети, слязъл върху Пресветата Дева, и станал съвършен Бог и съвършен човек - във всичко, освен в греха, имащ две естества - Божествено и човешко, но в едно лице; и затова човешката природа страдала за нас, а Божеството оставало безстрастно.

При това светецът дал такъв пример:

- Когато дървото, озарено от лъчите на слънцето, бива отсечено с брадва, с отсичането на дървото слънчевият лъч не се отсича. Така и човешката природа в Христа, съединена с Божеството, претърпяла страдания, но тези страдания не се докоснали до Божеството.

 

Царят и целият синклит одобрили тези доказателства, приведени от свети Силвестър, и го признали за победител в спора, защото евреите не могли нищо повече да изрекат против Силвестър. Тогава влъхвата Замврий казал на царя:

- Въпреки че Силвестър ни побеждава с думите си, бидейки красноречив и изкусен в беседите, все пак ние няма поради това да отстъпим от нашия отечески закон и няма да последваме човек, когото нашите отци, по общо съгласие, предали на смърт. А че само един е Бог, Когото ние почитаме, и няма друг, аз съм готов да докажа това не със слово, както прави Силвестър, а с дело; само заповядай, царю, да доведат тук един голям и свиреп бик, и твое величество и всички присъстващи веднага ще се убедят, че няма друг Бог, освен нашия Бог.

Един от присъстващите казал:

- Такъв бик има в моето стадо, недалече от градските врати. На него никой не може да сложи ярем, нито може да го погали с ръка, нито дори да се докосне до него.

Царят веднага заповядал да доведат този бик. Междувременно, продължавайки беседата, свети Силвестър попитал Замврий:

- За какво ти е бик и какво ще правиш с него, когато го доведат?

Замврий отговорил:

- Искам да докажа силата на нашия Бог, защото, ако аз прошепна нещо на ухото на бика, той веднага ще издъхне. Защото смъртно същество не може да понесе името Божие и не може да остане жив този, който чуе това име. И нашите отци, когато биковете били довеждани за жертвоприношение, казвали това име и те на часа падали със силен рев и издъхвали, бидейки, по този начин, готови за жертвоприношение.

Свети Силвестър възразил:

- Но ако това име, според твоите думи, убива всеки, който го чуе, тогава ти как си го узнал?

Замврий отговорил:

- Ти не можеш да знаеш тази тайна, защото си наш враг.

Когато Замврий дал такъв отговор, тогава царят му казал:

- Ако не искаш да откриеш тази тайна на епископа, тогава открий я на нас, защото това дело наистина е съмнително, освен ако не предположим, че можем да узнаем това име, като го прочетем написано някъде.

Замврий отговорил:

- Нито кожа, нито пергамент, нито дърво или камък или нещо друго може да съдържа върху себе си изображението на това име, защото на часа и пишещият, и това, на което се изписва, погиват.

- Кажи ни - забелязал царят - как си го узнал самият ти? Защото как можем да го узнаем, ако то не се предава с думи и не се изписва с букви?

- Аз, царю - отговорил Замврий, - седем дни постих, след което налях чиста течаща вода в нов сребърен умивалник и започнах да се моля; тогава с невидим пръст върху водата бяха изписани словата, чрез които узнах името Божие.

Премъдрият Силвестър казал:

- Ако ти действително си узнал това име по начина, за който говориш, все пак, когато го казваш на ухото на някого, не го ли чуваш и ти самият, както и този, на когото го казваш? Как самият ти, чувайки го, не умираш?

Влъхвата отговорил:

- Вече казах, че ти не бива да знаеш тази тайна, тъй като си наш враг. И каква нужда има от думи, когато е най-добре на дело да се докаже това, за което говориш? Избери едно от двете: или ти, като призовеш името на своя Назарянин, умъртви бика, за да повярваме и ние в този Назарянин, или аз ще кажа на ухото на бика името на нашия Бог и ще умъртвя бика, така че ти ще трябва да повярваш в нашия Бог.

Всички присъстващи, като чули това, одобрили решението на Замврий; християните започнали да се колебаят, макар че светият епископ ги успокоявал. Царят казал на Замврий:

- Ти трябва най-напред да изпълниш обещанието, защото ти обеща с една дума да убиеш бика.

Влъхвата отговорил:

- Ако ти, царю, ми заповядваш да направя това, тогава ще видиш силата на моя Бог!

Като казал това, той се приближил към бика, който едва можели да водят силни хора, завързвайки здрави въжета за рога му. Като се приближил към бика, Замврий му прошепнал нещо на ухото и бикът начаса, издавайки силен рев, се затресъл и паднал мъртъв. Всички, които видели това, силно се изумили, а иудеите завикали с гръмък глас, пляскайки с ръце:

- Победихме, победихме!

Тогава свети Силвестър помолил царя да заповяда всички да замълчат и когато се възцарило мълчание, епископът казал на иудеите:

- Във вашите книги не е ли написано, че всемогъщият Бог е казал: “Аз моря и съживявам, Аз раня и Аз церя”.

А те отговорили:

- Да, така е написано.

Тогава Силвестър казал:

- Ако Замврий с Божието име е убил бика, то нека го възкреси със същото име. Защото Бог е Бог, Който прави добро, а не зло, и по Неговата същност за Него е свойствено да прави добро, а не зло, а да прави зло е противно на Неговото същество; Неговата воля, която е винаги добра, иска винаги да прави добро. Понякога се случва Той да накаже някого с нещо за полза на другите, но това става не защото Той го е искал, но защото бива подтикнат към това от нашите злодеяния. И така, ако Замврий лесно е направил това, към което Бог не благоволи поради Самото Си Същество, то толкова по-лесно може да направи това, което е естествено за Бога. Нека той оживи бика със същото Божие име, с което го е умъртвил, и аз ще се обърна към неговата вяра.

- Царю! - възразил Замврий. - Силвестър отново иска да води словесен спор, но каква нужда има от думи, когато се е извършило явно дело?

След това се обърнал към Силвестър и продължил:

- Ако и ти, епископе, владееш някаква сила, то извърши и ти чудо с името на твоя Иисус!

- Ако искаш - отговорил свети Силвестър, - аз ще ти покажа силата на моя Христос в това, че чрез призоваване на Неговото свято име ще възкреся същия бик, който ти уби.

- Напразно се хвалиш, Силвестре - възразил Замврий, - не може да бъде бикът да оживее.

Тогава царят казал на Замврий:

- И така, ако епископът все пак направи това, което по твоите думи е невъзможно, ще повярваш ли в неговия Бог?

Замврий отговорил:

- Кълна ти се, царю, че ако видя бика оживял, ще изповядам, че Христос е Бог и ще приема Силвестровата вяра.

Същото казали всички иудеи. Тогава епископът, преклонил колене, се помолил усърдно и със сълзи на Бога, а след това, като станал и издигнал ръце към небето, произнесъл на глас пред всички:

- Господи Иисусе Христе, Сине Божий и Боже, Ти, Който можеш да умъртвяваш и да оживяваш, да поразяваш и да изцеляваш, благоволи чрез призоваване на Твоето пресвято и животворящо име да оживиш бика, който Замврий умъртви чрез призоваване на бесовете, защото настъпи времето да се извършат Твоите чудеса за спасение на мнозина; чуй мене, Твоя раб, в този час, за да се прослави Твоето пресвято име!

След молитвата той се приближил към бика и гръмко произнесъл:

- Ако проповядваният от мен Иисус Христос, роден от Дева Мария, е истинен Бог, то вдигни се на краката си и като оставиш предишната си свирепост, бъди кротък!

Още щом светецът произнесъл това, бикът на часа оживял, станал и стоял тихо и спокойно. Светецът заповядал да свалят въжето от рогата му и казал:

- Иди там, откъдето си дошъл, и на никого не причинявай вреда, но бъди тих; така ти заповядва Иисус Христос, нашият Бог!

И бикът си тръгнал тихо, въпреки че преди това бил крайно свиреп. Като видели това, всички възкликнали като в един глас:

- Велик е Богът, Който проповядва Силвестър!

Иудеите, заедно със Замврий, дотичали при светеца, прегърнали честните му нозе и го молели да се помоли за тях на Бога и да ги приеме в християнската вяра. Също и блажената Елена вдигнала завесата, зад която седяла, слушайки споровете и гледайки ставащото, излязла оттам и се притиснала към нозете на светеца, изповядвайки Христа, истинния Бог. Всички иудеи, които били тук, начело със Замврий, и безчислено множество народ се обърнали към истинния Бог и се присъединили към Христовата Църква.

След това тържество на светата християнска вяра свети Силвестър прекарал останалото време от живота си в непрестанни трудове и грижи за Христовата Църква, и след като добре управлявал повереното му словесно стадо и достигнал дълбока старост, отишъл при Господа. Той прекарал на епископския престол двадесет и една години и единадесет месеца. Сега, в безкрайния живот, заедно с Ангелите, прославя Отца и Сина и Светия Дух, Единия Бог в Троица, на Когото и от нас да бъде слава во веки. Амин.

Кондак, глас 4:

Во священницех священник явился еси, царя и Бога богоносе, постником собеседник быв: отонудуже срадуешися ныне ликом ангельским, отче, веселяся в небесных, Сильвестре славне пастырю, спасай любовию совершающыя память твою.

 

imageЖитие на преподобния наш отец Серафим Саровски

Преподобни Серафим, Саровският старец, бил родом от Курск и произхождал от благочестиви и състоятелни родители, по фамилия Мошнини, принадлежащи към известно търговско съсловие в града; той се родил на 19 юли 1759 г. и в светото Кръщение бил наречен Прохор. Баща му Исидор имал голямо усърдие към Божиите храмове, а майка му Агатия, още повече от мъжа си, била почитана за своето благочестие и благотворителност. В третата година от живота си Прохор загубил баща си и негова единствена възпитателка останала благочестивата му майка, под чието ръководство той израснал в християнско благочестие, в любов към молитвата и Божия храм. От ранно детство над блажения се проявявал дивният Божий покров, явно посочвайки в него благодатен Божий избраник. Веднъж майка му, оглеждайки постройката на църквата, започната още от мъжа ѝ, взела със себе си седемгодишния Прохор на самия връх на строящата се камбанария. По невнимание детето паднало от камбанарията. Агатия с ужас изтичала, мислейки, че се е пребило до смърт, но с удивление и радост го видяла стоящ на нозете си, здраво и невредимо. Така над благодатния отрок се изпълнили думите от Писанието: “зло няма да ти се случи, и рана няма да се приближи до твоето тяло; защото ще заповяда на ангелите Си за тебе, да те опазват във всички твои пътища: ще те понесат на ръце, да се не спънеш о камък с ногата си”.

В десетата му година започнали да учат Прохор да чете и пише и той започнал бързо да усвоява църковния език, показвайки светъл ум и памет, и същевременно украсявайки се с кротост и смирение. Но внезапно се разболял тежко, така че домашните му не се надявали да оздравее. В това тежко за него време Прохор видял в сънно видение Пресвета Богородица, Която обещала да го посети и да го изцели от болестта му. Скоро думите на Божията Майка се сбъднали. По това време през Курск минавало кръстното шествие начело с чудотворната икона на Пресвета Богородица “Знамение”. Поради дъжда и калта кръстното шествие, за да съкрати пътя си, преминало през двора на Мошнина. Благочестивата Агатия побързала да изнесе болния си син, допряла го до чудотворната икона на Божията Майка, след което детето оздравяло напълно.

Благочестивият Прохор се трудел с любов над книжното учение, изучавайки Свещеното Писание и други божествени и душеполезни книги, устремявайки целия си ум към Бога, от любов към Когото пламтяла чистата му душа. Междувременно, по-големият му брат, който се занимавал с търговия, започнал по малко да го приучава към нея, но той не чувствал влечение към тази работа; душата му се стремяла да придобие духовно съкровище, нетленно и неизчерпаемо. Нямайки възможност да посещава божествената Литургия в делничните дни, Прохор въпреки това не пропускал почти нито един ден без посещение на Божия храм и на разсъмване ставал, за да изслуша утренята; в неделните и празничните дни той особено обичал на свобода да се занимава с четене на духовно-поучителни книги, при което понякога четял на глас на своите връстници, но повече предпочитал уединението и безмълвието. От майката не останали скрити наклонностите на сина, но тя не се противяла на желанието му. И когато благочестивият младеж навършил седемнадесет години, той твърдо решил да остави света и с благословението на майка си, която го благословила с меден кръст, с който никога не се разделил, се посветил на монашеския живот.

Като оставил света, блаженият най-напред отишъл на поклонение в Киево-Печерската лавра, където един прозорлив затворник, на име Доситей, предвиждайки в лицето на младежа добър Христов подвижник, го благословил да отиде да се спасява в Саровската пустиня.

- Върви, чедо Божие - казал прозорливият затворник на младия подвижник, - и остани в Саровската обител; това място ще ти бъде за спасение; с Божия помощ, там ще завършиш и своето земно странстване. Светият Дух, Съкровище на благата, да насочва живота ти в святост.

Изпълнявайки завета на прозорливия старец, Прохор дошъл в Саровската пустиня, където бил приет с любов от настоятеля, стареца Пахомий, кротък и смиреномъдър монах, който много се подвизавал в пост и молитва и бил образец за монасите. Предвиждайки добрата воля на Прохор, той го причислил към послушниците и го дал да се учи при стареца Иосиф, който бил касиер на обителта. Намирайки се в килийно послушание при стареца, Прохор с ревност изпълнявал всички манастирски правила и устави и различните братски послушания: в хлебопекарната, в просфорната, в дърводелската работилница; освен това изпълнявал и задълженията на клисар в храма. Никога не стоял празен, но винаги се стремял да се пази с работа от скуката, която смятал за едно от най-опасните изкушения за монаха.

- Тази болест се лекува - казвал той впоследствие от личен опит - с молитва, въздържание от празнословие, посилно ръкоделие, четене на словото Божие и търпение, защото тя се ражда от малодушието, безгрижието и празнословието.

На църковните служби Прохор идвал преди всички и стоял неподвижно по време на цялото богослужение, колкото и продължително да било то. Извън църквата обичал да се уединява в килията си. Занимавайки се с ръкоделие или с някакво друго послушание, той непрестанно имал в паметта и сърцето си Иисусовата молитва, с чиято сила побеждавал различните вражески изкушения. Като не се задоволявал с тишината и безмълвието на Саровската обител, младият подвижник, съревнувайки на някои старци, които, с благословението на настоятеля, се отдалечили в пълно уединение от манастирската ограда във вътрешността на манастирската гора - с благословението на своя старец Иосиф в свободните си часове също се уединявал в гората за молитвено безмълвие. С молитвата той съединявал въздържание и пост, като в сряда и петък не вкусвал никаква храна, а в другите дни я приемал само веднъж. Всички имали уважение и любов към необикновения подвижник, чиито постоянни и дивни подвизи било трудно да се скрият, въпреки дълбокото му смирение. Особена любов и доверие към него проявявали, като към свое родно чедо, старците Пахомий и Иосиф. Тази любов и всеобщо уважение на Саровските монаси към младия Христов подвижник особено ясно се проявили при следния случай.

В 1780 г. Прохор тежко заболял. Цялото му тяло се подуло и той, претърпявайки жестоките страдания, неподвижно лежал на твърдото си легло. Лекар нямало и болестта не се поддавала на никакви средства; както изглежда, това било воднянка. Болестта продължила три години, половината от които страдалецът прекарал на легло. Но от устата му никога не излезли думи на ропот; той предал и тялото, и душата си, и изцяло себе си в ръцете на Господа, и непрестанно се молел, измокряйки със сълзи постелката си. Духовният отец и наставник на Прохор, старецът Иосиф, му служел по време на болестта като обикновен послушник; настоятелят на обителта, старецът Пахомий, бил неотлъчно край него, старецът Исаия и други старци и братя също много се грижели за него. Накрая, опасявайки се за живота на страдалеца, отец Пахомий решително му предложил да повикат лекар. Но блаженият с още по-голяма решителност се отказал от лекарска помощ.

- Аз съм предал себе си, отче свети - казал той на стареца, - на истинния Лекар на душите и телата, на нашия Господ Иисус Христос, и на Неговата Пречиста Майка; ако вашата любов прецени, дайте на мене, убогия, заради Господа, небесното лекарство (т. е. причастието със Светите Тайни).

Тогава старецът Иосиф, по молба на болния и по свое собствено усърдие, отслужил за здравето на Прохор всенощно бдение и литургия; братята се събрали на богослужението, за да се помолят усърдно за страдащия. След литургията Прохор бил изповядан и се причастил на болничното си легло със светите Христови Тайни.

И ето, след причастяването му се явила в неизказана светлина Пресветата Дева Мария, придружена от апостолите Иоан Богослов и Петър. Тя казала, посочвайки с пръст Прохор:

- Този е от нашия род!

След това възложила дясната Си ръка на главата му - и веднага течността, изпълваща тялото на болния, започнала да изтича от образувалата се от дясната страна рана. В скоро време Прохор оздравял напълно и само белезите от раните останали завинаги по тялото му като свидетелство за дивното му изцеление. На мястото на явяването на Божията Майка скоро след това, по особен Божий промисъл, била издигната двуетажна църква с два престола и до нея, на мястото на разрушената килия на Прохор, била построена болница. Прохор, по поръчение на настоятеля, събирал пожертвования за този строеж и със собствените си ръце направил в долната болнична църква престол от кипарисово дърво. Когато този престол бил осветен, преподобният Серафим до края на живота си се причастявал със светите Тайни най-вече в този храм - за непрестанно помнене на проявеното към него на това място велико Божие благодеяние.

След като прекарал в Саровската пустиня осем години като послушник, на 28 август 1786 г., на 27-ата година от раждането си, Прохор се удостоил с пострижение в монашески образ, при което му било дадено ново име - Серафим. С приемането на монашески чин самото значение на новото име, напомняйки му за чистотата и пламенното служение на Ангелите на Бога, издигнало в него още по-силно желание и свята ревност да служи на Господа. Младият монах удвоил своите трудове и подвизи и започнал да държи себе си още по-уединено, потапяйки се във вътрешно богомислено съзерцание.

След малко повече от година преподобният бил посветен в иеродяконски сан. Оттогава той около шест години почти непрестанно служел в този сан, прибавяйки към трудовете - трудове, и към подвизите - подвизи, горейки духом и пламтейки от Божествена любов. Нощите на неделните и празничните дни той прекарвал в бодърстване и усърдна молитва, без отдих, стоейки на молитвено правило до самата литургия; след края на Божествената служба оставал дълго в храма, привеждайки в ред свещената утвар и грижейки се за чистотата на Господния олтар. И при всичко това блаженият Серафим почти не чувствал трудовете, не се изморявал, не се нуждаел от продължителен отдих след тях, често съвсем забравял за храна и питие и като отивал да почива, скърбял за това, че човек не може, подобно на Ангелите, непрестанно да служи на Бога.

Все по-високо и по-високо се издигала душата му по стълбата на добродетелите и богомислените съзерцания - и в отговор на неговата пламенна, свята ревност Господ го утешавал и укрепявал в подвизите с благодатни небесни видения, които той се оказал способен да съзерцава, вследствие на чистотата на сърцето си, непрестанното въздържание и постоянното издигане на душата си към Бога. Така, понякога при църковните служения, той съзерцавал свети Ангели, служещи и пеещи заедно с братята, в образа на мълниеносни юноши, облечени в бели златоткани одежди; било невъзможно да се изкаже с думи пението им, нито да се уподоби на каквато и да е земна мелодия. “Сърцето ми стана като восък, разтопи се в моята вътрешност” - казвал той впоследствие с думите на Псалмопевеца, спомняйки си неизказаната радост, която изпитвал при тези небесни явления. И тогава от радост не помнел нищо; помнел само как влизал в църквата и как излизал от нея.

Но с особено благодатно, знаменателно видение преподобният се удостоил веднъж по време на Божествената литургия през Страстната седмица. Това било на Велики четвъртък. Литургията служели благоговейните старци Пахомий и Иосиф, заедно с блажения Серафим, защото Пахомий дълбоко се привързал към младия, но благоизкусен монах, и почти винаги служел божествената служба с него. Когато преподобният Серафим, след малкия вход и паримиите, възгласил: “Господи, спаси благочестивите” и като излязъл през царските двери с думите “и во веки веков”, навел орара над стоящите в храма, внезапно го озарила свише необикновена светлина, като от слънчеви лъчи. Като издигнал очите си към сиянието, блаженият видял нашия Господ Иисус Христос в образа на Син Човечески в слава, сияещ по-светло от слънцето, с неизказана светлина, и обкръжен, като от рой пчели, от Небесните Сили: ангели, архангели, херувими и серафими. От западните църковни двери Той вървял по въздуха, спрял се срещу амвона, издигнал ръцете Си и благословил служещите и молещите се. След това Той влязъл в иконата близо до царските двери. Сърцето на блажения се преизпълнило с неизказана радост от сладостта на пламенната любов към Господа и се озарило от Божествената светлина на небесната благодат. И видът му мигновено се изменил от това тайнствено видение - той не могъл нито да помръдне от мястото си, нито да промълви дума. Мнозина забелязали това, но никой не разбрал истинската причина за ставащото. Веднага двама иеродякони се приближили към него и го въвели в олтара; но и след това той около два часа стоял неподвижно на едно място - лицето му се изменяло всяка минута: ту го покривала белота, подобна на сняг, ту в него се преливала жива руменина. На служещите старци Пахомий и Иосиф се сторило, че той е почувствал внезапна слабост, която съвсем естествено би могъл да почувства на Велики четвъртък след продължителния пост; но след това те разбрали, че е имал видение. Когато дошъл на себе си, старците го попитали какво се е случило с него. Преподобният кротко, с детска доверчивост, им разказал за своето видение. Опитните в духовния живот старци вложили разказа му в сърцето си; а на блажения Серафим внушили да не се възгордее и да не даде място в душата си на пагубната мисъл за някакво достойнство пред Бога. Но никой, освен споменатите старци, не узнал тогава с какво дивно Божие посещение се удостоил блаженият Серафим.

И светецът, след това благодатно небесно видение, не възмечтал за себе си и за своите духовни дарования, но още повече се утвърдил в смиреномъдрието. Ограждан от дълбоко смирение, той възхождал от сила в сила и непрестанно подвизавайки се в духовно самопонизяване, вярно и неотклонно вървял по царския път на Кръста Господен. Оттогава той започнал още повече да търси безмълвие и по-често от преди се отдалечавал на молитва в Саровската гора, където за него била построена пустинна килия. Прекарвайки дните си от сутрин до вечер в манастира, извършвайки служби, изпълнявайки манастирски правила и послушания, вечер той се отдалечавал в пустинната килия за нощна молитва, а рано сутринта отново се връщал в манастира за изпълнение на своите задължения.

В 1793 г., в тридесет и петата си година, преподобният бил ръкоположен в иеромонашески сан. И в този сан, както и преди, но с още по-голяма любов, той продължавал непрестанното свещенослужение, причастявайки се всекидневно с вяра и благоговение със светите Христови Тайни.

Скоро след това преподобният Серафим приел върху себе си още по-висш подвиг и се отдалечил в пустинята. Това станало след смъртта на неговия любим началник и наставник, блажения старец Пахомий, който преди смъртта си го благословил за този подвиг. След като изпратил с горчиви сълзи тялото на своя наставник в земята, Серафим, като взел благословение от новия настоятел, стареца Исаия, своя духовен отец, оставил обителта и се отдалечил на безмълвни подвизи в пустинята.

Килията на преподобния се намирала в гъста борова гора, на брега на река Саровка, на висок хълм, на 5-6 версти от манастира, и се състояла от една дървена стаичка с печка. Под килията преподобният устроил неголяма градина, а след това и пчелин, които заградил с ограда. Недалече от него живеели в уединение други саровски отшелници и цялата околна местност, състояща се от различни възвишения, осеяна с гори, храсталак и килии на пустинножители, напомняла светата Атонска гора. Затова преподобният нарекъл своя пустинен хълм Атонска гора, като дал и на другите, най-уединени места в гората, имена на различни свети места: Иерусалим, Витлеем, Иордан, потока Кедрон, Голгота, Елеонската планина, Тавор - като най-живо представяне на свещените събития от земния живот на Спасителя, на Когото той окончателно предал своята воля и целия си живот. Упражнявайки се непрестанно в четене на светото Евангелие, той особено обичал да чете на тези места за съответстващите на имената им евангелски събития. В своята Витлеемска градина той възпявал евангелското славословие: “Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение”. На брега на Саровка, като на бреговете на Иордан, той си спомнял за проповедта на Иоан Кръстител и кръщението на Спасителя. Беседата на Господа на планината за деветте заповеди на блаженствата слушал на една планина, намираща се близо до Саровка, а на друго възвишение, наречено планина на Преображение, съзерцавал в мислено присъствие заедно с апостолите славата на Преобразилия се Господ. Скривайки се във вътрешността на гъстата гора, той си спомнял по Евангелието молитвата на Господа за чашата и трогнат от дъното на душата си от Неговите вътрешни страдания, със сълзи отправял молитви за своето спасение. На така наречената от него Елеонска планина той съзерцавал славата на Възнесението на Христа на небето и сядането Му отдясно на Бога.

Преподобният Серафим винаги носел едни и същи дрехи, прости, дори бедни: износена камилавка, подрасник от бяло платно, кожени ръкавици, кожени дълги чорапи и цървули; върху подрасника му неизменно висял същият кръст, с който някога го благословила майка му; на гърба му висяла торба, в която постоянно носел със себе си светото Евангелие, напомнящо му за спасителното носене на благото иго и лекото бреме Христово. Цялото време на ревностния Христов подвижник преминавало в непрестанни молитви и псалмопения, четене на свещените книги и телесни трудове.

При студено време преподобният събирал съчки и сечал дърва за отопляване на килията си. През лятото работел в малката градинка, от която се прехранвал. За наторяване на земята той ходел за мъх по блатисти места в горещите летни дни. Когато отивал там, съблечен и препасан само през кръста, комарите и други насекоми жестоко уязвявали тялото му, така че то се подувало и дори посинявало. Но Божият подвижник доброволно търпял заради Господа и дори се радвал, защото, както казвал впоследствие, “страстите се премахват със страдания и скърби - или доброволни, или изпращани от Промисъла”, и затова, за най-съвършено и надеждно очистване на душата той приемал върху себе си доброволни страдания.

Преподобният всеки ден извършвал монашеското молитвено правило по Следовния Псалтир, по чина на древните християнски пустинножители; в свое време пеел и четял 1-ви, 3-и, 6-и и 9-и часове, вечерня, малко повечерие, вечерни молитви, при това често, вместо вечерно правило, правел по хиляда поклона на един път, четял полуношницата и други църковни служби. Изучил от собствен опит всички начини и степени на молитвата, той възлизал не само до подвига на така наречената умна молитва, но и до най-високата степен на молитвено съзерцание, когато умът и сърцето биват съединени в молитва, помислите не са разсеяни и сърцето се съгрява от духовна топлота, в която възсиява Христовата светлина, изпълвайки с мир и радост целия вътрешен човек.

Така, спасявайки се в пустинята през седмицата, свети Серафим в навечерието на празничните и неделните дни идвал в Саровската пустиня, слушал вечернята, всенощното бдение или утренята и след ранната литургия се причастявал със светите Тайни, след което до вечернята приемал идващите при него по свои нужди братя, и след това си взимал хляб за през седмицата и се връщал в пустинната си килия. Цялата първа седмица на Великия пост прекарвал в манастира и в тези дни постел, изповядвал се и се причастявал със светите Тайни.

С молитвените подвизи блаженият старец съединявал подвизите на голямо въздържание и пост. В началото на своя пустинен, отшелнически живот той се хранел с твърд и сух хляб, който вземал със себе си от обителта в неделя, за цяла седмица, но и от това количество той отделял голяма част за горските животни и птици, които много го обичали и често посещавали мястото на молитвените му подвизи. Дори на дивите зверове старецът внушавал благоговение. Така при него често идвала огромна мечка, която хранел; по думите му мечката си отивала в гората и след това ивала отново, и старецът я хранел, и понякога давал и на своите посетители да я хранят. Впоследствие преподобният още повече усилил своя пост, отказвайки се и от хляба, и приучил тялото си на такова въздържание, че се хранел, по думите на Апостола, “работейки с ръцете си”, само със зеленчуците от своята градина. През първата седмица на Великия пост той не приемал никаква храна до причастяването със светите Тайни в събота. След като съвсем престанал да взема хляб от обителта, той в продължение на две години и половина живял без никаква издръжка от нея и братята недоумявали с какво се хранел старецът през това време, не само през лятото, но и през зимата; едва малко преди смъртта си старецът разказал на някои близки, че около три години се хранел само с отвара от тревата сладък бъз, която събирал през лятото и сушал за зимата.

Междувременно мнозина започнали да нарушават безмълвието на блажения пустинник, посещавайки го често за духовно наставление и утешение. Много от Саровските братя идвали при него за съвети и наставления, или за да го видят. Умеейки да познава и различава хората, старецът странял от някои, пазейки мълчание. Но тези, които наистина имали духовна нужда от него, той охотно приемал и с любов ръководел със своите съвети, наставления и духовни беседи. Такива били например неговите постоянни посетители схимонах Марк и иеродякон Александър; но и те, като намирали стареца понякога изцяло потопен в богомислие, не се осмелявали да нарушат покоя му и или дочаквали края на молитвата му, или, след като изчаквали известно време, тихо се отдалечавали. При преподобния идвали и външни посетители. Ако старецът срещал някого в гората, обикновено без да влиза в разговор, със смирение му се покланял и се отдалечавал, защото за мълчанието, както казвал впоследствие, никой никога не се е разкайвал. Той се отегчавал от посетителите, нарушаващи безмълвието му. Особено тежко му било, когато при него идвали жени; но той не можел да не им даде наставления, смятайки това дело за неугодно на Бога. Тогава светият старец, на случайното основание, че за женския пол е забранен входът в Светата Атонска Гора, решил да разпространи тази забрана и върху своя хълм, назован от него със същото име. Веднъж, като дошъл в манастира за Божествената литургия, той поискал благословение за решението си от Саровския настоятел, стареца Исаия, който, след известно недоумение, го благословил за това пред иконата на Божията Майка, наречена “Блажената Утроба”. Заедно с това старецът Серафим се обърнал с гореща молба към Бога и Пресвета Богородица да се изпълни желанието му, и на жените да бъде забранено идването на неговия пустинен хълм, за да не бъде това камък за препъване и съблазън за някои от братята, и още повече за миряните; за уверение в Божието благословение, той измолил знамение във вид на прекланяне клоните на дървото, край което минавал, връщайки се от празника Рождество Христово от Саров в килията. И когато на 26 декември през нощта отишъл в Саров за Божествената литургия, като стигнал до посочената стръмнина, видял, че от двете страни на пътечката огромни клони от вековните борови дървета са я затворили и са преградили пътя към неговата килия, докато вечерта нищо подобно нямало. Тогава светият старец, с чувство на благодарност към Бога, паднал на колене, разбирайки от станалото, че желанието му е угодно на Господа. И сам той побързал да затрупа с пънове пътеката и оттогава входът към него бил напълно затворен не само за жени, но и въобще за външни лица.

При вида на такива подвизи исконният враг на човешкия род се въоръжил против него с всевъзможни изкушения и козни. Така той изпращал на подвижника различни страшни видения, като ту издавал вой на див звяр, ту му представял, че тълпа народ разбива килията му и т. н.; понякога, денем, и особено нощем, по време на молитвеното стоене на преподобния, изведнъж му се струвало, че килията се разпада и от всички страни с яростен вик нахлуват страшни зверове; понякога пред него се появявали отворени гробове с излизащи от тях мъртъвци. И впоследствие, когато един мирянин, в простотата на сърцето си, го попитал: “Батюшка, виждали ли сте злите духове?” - той отговарял с усмивка: “Те са гнусни - както за грешния е невъзможно да види светлината на ангела, така и бесовете е ужасно да се виждат, защото са гнусни.” Но всички тези страшни видения, ужаси и изкушения, понякога съпътствани и от телесни страдания, благодатният старец превъзмогвал с топла молитва и побеждавал със силата на Честния и Животворящ Кръст Господен. Неведнъж старецът бил изкушаван от духа на честолюбието, бидейки избиран за игумен и архимандрит на различни манастири; но в такива случаи той винаги, с непобедима твърдост, примесена с дълбоко смирение, отклонявал от себе си тези назначения, стремейки се към истинно подвижничество и търсейки в монашеския живот единствено спасението на своята душа и на ближните.

Виждайки смиреномъдрието на светия старец, дяволът повдигнал срещу него силна мислена бран, поддържайки я с такава сила, от която са падали и някои от великите подвижници. Тогава старецът Серафим, в тежка душевна скръб, се обърнал със сърдечна молитва към Подвигоположника на нашето спасение, Господа Иисуса Христа, и Неговата Пречиста Майка, и в същото време, за отстраняване и премахване на дяволските козни, решил да приеме върху себе си нов, по-висок молитвен подвиг, по примера на древните християнски стълпници. Във вътрешността на гъстата гора, без да го види никой, той се качвал на висок гранитен камък, за усилване на молитвения подвиг, и дълго се молел на него, стоейки прав или на колене, произнасяйки от дълбочината на сърцето си молитвата на митаря:

- “Боже, бъди милостив към мене, грешника!”

Този нов стълпник поставил неголям камък и в килията си, на който се молел от сутрин до вечер, слизайки само за кратък отдих от пълното изнуряване на силите или за да се подкрепи с оскъдната си храна. В този подвиг преподобният прекарал хиляда дни и хиляда нощи. Врагът бил победен окончателно и мислената бран се прекратила. Но от тригодишното стоене прав старецът достигнал до крайно телесно изнуряване и получил тежки, болезнени рани на нозете си, които не го оставили до самата му смърт. И едва тогава той прекратил подвига на стълпничеството, на който и в древността се решавали малко подвижници. Докато старецът бил жив, никой не знаел за този негов подвиг, който той успял да скрие от любопитния човешки поглед. Към игумена Нифонт имало въпрос от преосвещения Тамбовски епископ, на който Саровският настоятел отговорил: “За подвизите и живота на отец Серафим знаем; но за някои действия, както и за стоенето на камъка хиляда дни и нощи, на никого не е било известно”. Малко преди блажената си кончина преподобният Серафим, по примера на много подвижници, заедно с другите обстоятелства от живота си, разказал на някои от Саровските братя и за този свой подвиг. Тогава един от слушателите забелязал, че това надвишава човешките сили. Старецът отговорил със смирение:

- Свети Симеон Стълпник стоял четиридесет и седем години на стълба: моите трудове могат ли да се сравнят с неговите?

Когато събеседникът забелязал, че старецът през това време вероятно е чувствал помощта на укрепяващата Божия благодат, преподобният отговорил:

- Да, иначе не биха стигнали човешки сили... Вътрешно се подкрепях и утешавах с този небесен дар, слизащ свише, от “Отца на светлините”.

След това, като помълчал малко, добавил:

- Когато в сърцето има умиление, тогава и Бог е с нас.

Посраменият дявол започнал да замисля нови козни срещу светия старец, за да го прогони от пустинята. Той изпратил срещу него зли хора, които, като го видели в гората, започнали да искат от него пари, които мислели, че получава от идващите при него миряни. Старецът отговорил, че от никого не получава пари. Но те не повярвали, и един от злодеите се нахвърлил върху него, но сам паднал. Серафим имал телесна сила, и с брадва в ръка, можел да се защищава срещу трима разбойници. Но той си спомнил думите на Спасителя: “всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат”, оставил брадвата, сложил ръцете си кръстообразно на гърдите и кротко казал:

- Правете каквото трябва.

Един от тях вдигнал брадвата и така силно ударил стареца по главата с тъпата ѝ страна, че от устата и ушите му рукнала кръв. Преподобният паднал в безсъзнание. Злодеите продължили яростно да го удрят с тъпото на брадвата, с дървета, с ръце и нозе. Накрая, като забелязали, че не диша, и мислейки, че е мъртъв, го вързали за ръцете и нозете, възнамерявайки да хвърлят тялото му в реката, за да скрият престъплението си; нахълтали в килията за предполагаемата плячка, но след като прегледали, претърсили и изпочупили всичко, не намерили нищо, освен светата икона и няколко картофа. Тогава те се изпълнили със страх и разкаяние, че са убили, без никаква полза за себе си, свят, нестяжателен Божий човек, и се спуснали да бягат. Междувременно старецът, като се събудил и някак успял да развърже ръцете си, възнесъл молитва към Бога да прости на неговите убийци и с труд допълзял до килията си, където прекарал цялата нощ в жестоки страдания. На другия ден с голям труд се добрал до обителта по време на литургията. Видът му бил ужасен: косите му били напоени с кръв и покрити с прах и пръст, лицето и ръцете му били пребити, по ушите и устата му имало засъхнала кръв и няколко зъба му били избити. На въпросите на ужасените от тази гледка братя старецът мълчал, но повикал при себе си настоятеля, авва Исаия, и манастирския духовник и им разказал за случилото се. И така, поради злобата на дявола преподобният бил принуден да остане в манастира. Той страдал непоносимо и лежал едва жив, без да приема никаква храна. Така минали осем денонощия. Тогава, отчаяни за живота му, изпратили за лекари, които, като освидетелствали стареца, намерили, че главата му е разбита, ребрата му - счупени, гърдите му - смазани, цялото му тяло на различни места било покрито с дълбоки рани, и се удивлявали как старецът е могъл да остане жив след такъв побой. За да се посъветват какво да предприемат за облекчаване на състоянието на стареца, братята се събрали в килията му. Изпратили за настоятеля. И когато съобщили, че настоятелят иде, преподобният Серафим заспал с тънък, лек сън. В съня имал дивно видение, подобно на видението, което имал преди, когато лежал от смъртоносна болест. Към него се приближила Пресвета Богородица, в царска багреница, обкръжена от небесна слава; след Нея вървели апостолите Петър и Иоан Богослов. Пресветата Дева се спряла до леглото и с пръста на дясната си ръка посочила болния, и като обърнала Пречистия Си Лик към лекарите, произнесла:

- Защо се трудите?

След това отново се обърнала с лице към стареца Серафим и произнесла:

- Този е от Моя род!

След това видението, за което присъстващите не подозирали, свършило, а когато настоятелят влязъл в килията, болният вече бил дошъл на себе си. Отец Исаия започнал настоятелно и с любов да го уговаря да се възползва от съветите и помощта на лекарите. Но болният, въпреки отчаяното си положение, след толкова грижи за него, за удивление на всички, твърдо отговарял, че не желае никаква помощ от хората, умолявайки настоятеля да му позволи да предостави живота си на Бога и Пресвета Богородица. Настоятелят бил принуден да изпълни желанието на стареца, който от дивното Божествено посещение, в продължение на няколко часа, се намирал в неизказана, неземна радост. След това той се успокоил и почувствал облекчение от болестта и постепенно възвръщане на силите. Не след дълго станал от постелята, започнал да ходи по малко из килията и вечерта се подкрепил с храна. От този ден той отново започнал да се отдава на духовни подвизи.

От деня на болестта старецът прекарал в манастира около пет месеца. Вследствие на ударите той се прегърбил, което още преди се забелязвало у него, след като веднъж при сечене на дърва бил притиснат от едно дърво. Но след като отново почувствал в себе си сили за пустинен живот, той се обърнал към настоятеля с молба да го отпусне да живее в пустинята. Старецът Исаия и братята го умолявали да остане завинаги в манастира. Но преподобният отговорил, че не смята за нищо тези нападения и е готов да понесе до смърт всички оскърбления, каквито и да са те. Тогава отец Исаия благословил желанието му и старецът се върнал в пустинната си килия.

Скоро след това разбойниците, които го пребили, били намерени; те били крепостни хора на местния помещик Татищев. Тогава преподобният, като им простил с любов, молел настоятеля и господаря им да не ги наказват, обявявайки, че в противен случай ще напусне Саровската обител и тайно ще се отдалечи на други уединени свети места. По молба на стареца те простили на злодеите, но Бог ги наказал заради Своя угодник: скоро силен пожар изгорил къщите им до основи. Тогава разбойниците се разкаяли и със сълзи молели преподобния Серафим за прошка и за свети молитви, и с неговото благословение се върнали в пътя на добродетелния живот.

За своите високи подвизи и богоугоден живот светият старец се удостоил от Бога с благодатния дар на прозорливостта. Но той още повече избягвал човешката слава и се стремял към безмълвие.

В 1806 г. настоятелят на Саровската обител, старецът Исаия, поради своята болест и преклонна възраст, се оттеглил от делата на настоятелството и братята единодушно избрали на негово място преподобния Серафим. Но той се отклонил от това както поради своето дълбоко смирение, така и поради изключителната си любов към пустинята и безмълвието. Тогава за настоятел бил избран отец Нифонт, познат на Серафим още от детство. Междувременно старецът Исаия, вследствие на болестите и отслабналите си сили, нямайки възможност да ходи на шест версти в пустинята при преподобния, и заедно с това не желаейки да се лиши от утешението да беседва с него, силно скърбял. Тогава братята, от усърдие, започнали да возят престарелия Исаия в пустинята при преподобни Серафим, поради телесната немощ на двамата. Но скоро и този последен приятел на преподобния в духовния живот отишъл при Господа. Тази загуба поразила стареца с дълбока скръб, и оттогава той още повече и по-често започнал да се размисля за тленността на този временен живот, за бъдещия живот и за страшния Христов съд. Заедно с това той с особено усърдие започнал да се моли за упокоение на душите на скъпите на сърцето му, блажените Пахомий, Иосиф и Исаия и минавайки край манастирското гробище, винаги възнасял пламенни молитви към Всевишния на гробовете им за тях и за другите саровски старци и подвижници, наричайки ги, поради пламенността и висотата на молитвите им, “огнени от земята до небето”. И на други старецът завещавал по-често да ги споменават в молитвите си. Така, на една позната монахиня, която нерядко идвала в Саров и посещавала Серафим, той дал такава заповед:

- Когато идваш при мене, отбий се на гробищата, направи три поклона, молейки Бога да упокои душите на Своите раби: Исаия, Пахомий, Иосиф, Марк и др., и след това казвай за себе си: простете, отци свети, и се помолете за мене.

След смъртта на стареца Исаия преподобният не променил пустинническия начин на живот, но придал нов характер на своето подвижничество, възлагайки върху себе си тежкия подвиг на безмълвието. Когато при него в пустинята идвали посетители, той не излизал. Когато на него самия се случвало да срещне някого в гората, той падал по очи на земята и не се вдигал, докато срещналият го не отмине. В такова безмълвие преживял около три години. Скоро преди края на това време той престанал да посещава дори и Саровската обител в неделите и празничните дни. Един брат му носел храна, особено през зимата, когато старецът нямал свои зеленчуци. Храна му донасяли веднъж в седмицата, в неделния ден. Когато братат влизал в пруста, старецът, казвайки тихо “амин”, отварял вратата, навеждайки лице към земята, и едва когато братът си отивал, старецът слагал на дъска неголямо парче хляб или малко зеле, в знак на това, какво да му бъде донесено следващата неделя.

Но всичко това били само външни знаци на безмълвието. Същността на този многотруден подвиг била не във външното избягване на общуването, но в безмълвието на ума, в отричането от всякакви житейски помисли за най-чисто и съвършено посвещаване на Бога.

Много от братята особено съжалявали за отдалечаването на благодатния старец и за поетия от него подвиг на безмълвието, а някои дори го укорявали, задето се уединява, докато, пребивавайки в близко общуване с братята, той би могъл да ги назидава и с думи, и с пример, без да търпи ущърб и в доброто устроение на душата си. Но на всички тези упреци старецът отговарял с думите на преподобни Исаак Сирин: “Обикването на празността на безмълвието е за предпочитане пред насищането на гладните в света” и - на свети Григорий Богослов: “Прекрасно е да богословстваш за Бога, но още по-добре е, ако човек се очиства за Бога.”

Поетият подвиг на безмълвието съвършено очиствал и просвещавал неговата праведна душа и още повече и по-високо го издигал в тайните на богосъзерцанието, напълно обезоръжавайки дявола. Какви плодове на духа е получил - за това можем ясно да съдим по наставленията на светия старец относно безмълвието, несъмнено основаващи се и върху собствения му опит. “Когато пребиваваме в мълчание - казвал впоследствие преподобният, - тогава врагът, дяволът, не ще успее да направи нищо по отношение на скритото в сърцето на човека: това трябва да разбираме за мълчанието в разума. То ражда в душата на безмълвника различни плодове на духа. От уединението и мълчанието се пораждат умиление и кротост. В съчетание с другите занимания на духа, безмълвието издига човека към благочестие. Мълчанието приближава човека до Бога и го прави като земен ангел. Ти само седи в килията си във внимание и мълчание и с всички средства се стреми да се приближиш към Господа: а Господ е готов да те направи от човек ангел: “Ето на кого ще погледна, само на кроткия и мълчаливия, и на треперещия пред Моето слово”. Плод на мълчанието, освен другите духовни придобивки, е и мирът на душата. Мълчанието учи на безмълвие и постоянна молитва, а въздържанието прави помисъла неразвличащ се. Накрая, придобилия това го очаква мирно състояние”. Така преподобният преминавал подвига на безмълвието и достигнал висши духовни дарования, получавал и нови благодатни утешения, усещайки в сърцето си неизказана “радост в Светия Дух”.

Изкачвайки се по стълбата на добродетелите и монашеското подвижничество, той възложил върху себе си още по-висшия подвиг на затворничеството. След стареца Исаия Саровски настоятел бил отец Нифонт, мъж богобоязлив и добродетелен, и в същото време голям ревнител на устава и църковните порядки. Междувременно Серафим, от времето на смъртта на Исаия, полагайки върху себе си обет за мълчание, живеел в своята пустиня, без да излиза никъде, като в затвор. Преди той ходел всеки неделен ден в Саровската обител да се причастява със светите Тайни. Но сега поради болестта на краката, развила се от продължителното стоене на камъка, не можел да ходи. Много от монасите се съблазнявали от това обстоятелство, недоумявайки кой ще го причастява със светите Тайни; и затова настоятелят накрая свикал манастирски събор от старшите иеромонаси, възлагайки им да разрешат въпроса за причастяването на стареца Серафим. След съвещанието старците решили да му предложат или той да ходи в обителта в неделните и празничните дни, както преди, ако краката му са здрави и има сили, за да се причастява със светите Тайни; а ако краката не му служат, завинаги да се премести в манастирска килия. На общия съвет било решено да попитат чрез брата, който всяка неделя му носел храна, какво ще избере. Братът така и направил, но първия път старецът не му отговорил нито дума. Втори път поръчали на брата да предаде на Серафим предложението на манастирския събор. Тогава старецът, като благословил брата, тръгнал заедно с него пеша към обителта, при това давайки знак да се разбере, че поради болестта няма сили, както преди, да ходи в обителта в неделните и празничните дни. Това било на 8 май 1810 г., когато преподобният бил на петдесет години. Като се върнал в обителта след петнадесетгодишно пребиваване в пустинята, той, без да се отбива в килията си, се отправил към болничната сграда. Това било през деня, преди началото на всенощното бдение. След биенето на камбаната старецът отишъл на всенощното бдение в Успенския храм. Всички братя много се удивили, когато между тях се разпространил слухът, че старецът Серафим е решил да се засели в обителта. На другата сутрин, 9 май, в деня на пренасянето на мощите на светителя и чудотворец Николай, той дошъл, по обичая си, в болничната църква на ранната литургия, и се причастил със светите Христови Тайни. От храма отишъл в килията на игумена Нифонт, взел благословение от него и се поселил в предишната си манастирска килия. Но при това старецът не приемал никого при себе си, сам не излизал никъде и не говорел с никого нито дума, поемайки върху себе си новия, още по-труден подвиг на затворничеството.

За подвизите на преподобния Серафим в затвора е известно съвсем малко, защото той не допускал никого при себе си и с никого не разменял нито дума. В килията си нямал нищо, дори и най-необходимите вещи: в нея имало само икона на Божията Майка, пред която винаги горяло кандило, и един пън вместо стол. За себе си той не използвал дори огън. На раменете си под ризата носел на въжета железен кръст, дълъг пет вершока, за умъртвяване на плътта, “та духът да бъде спасен”. Но вериги и власеница никога не носел. “Който ни оскърби с дума или дело - казвал той - и ако ние понасяме обидите по евангелски, - ето ни вериги, ето ни власеница. Тези духовни вериги и власеница са по-високо от железните.” Преподобният продължавал да носи същите дрехи, каквито и в пустинята. Пиел само вода, за храна използвал само счукано овесено брашно и кисело зеле. Вода и храна му носел живеещият в съседство с него монах на име Павел. Братът казвал молитва пред килията на стареца и оставял храната пред вратата. А затворникът, за да не вижда никого, се покривал с голямо платно и като вземал блюдото, стоейки на колене, го пренасял в килията си, като че го приемал от Божиите ръце. След като се подкрепял с храна, слагал съдовете на предишното място, като отново скривал лицето си с платно, по примера на пустинножителите, които скривали лицето си под кукула. Молитвените подвизи на стареца в затвора не били известни на никого; известно е само, че те били твърде тежки, велики и многообразни. И тук той, както и преди, извършвал своето пустинно правило и всички всекидневни служби, освен божествената литургия. Освен това често извършвал “умната” молитва, Иисусова или Богородична. Стоейки на молитва, светият старец понякога се потапял в дълбоко съзерцателно, молитвено настроение, но без да чете нищо и без да прави поклони, а само с ума съзерцавал Господа в сърцето си. В продължение на цялата седмица той прочитал последователно целия Нов Завет: от понеделник до четвъртък четирите Евангелия - по едно всеки ден, а през останалите дни от седмицата - книгата Деяния Апостолски и посланията. През вратата понякога се чувало как той, четейки, тълкувал за себе си новозаветните свещени книги и мнозина идвали и слушали словото му за свое наслаждение, утешение и назидание. През годините на затвор старецът се причастявал със свети Христови Тайни всички неделни и празнични дни. За да не забравя никога смъртния час, свети Серафим помолил да му направят ковчег и да го поставят в преддверието на килията. Желанието на светия старец било изпълнено: издълбали му от цял дъб ковчег с капак, и той, небоядисан, стоял в преддверието. Тук старецът често се молел, готвейки се за изхода от този живот. В беседи със саровските братя блаженият Серафим често казвал за този ковчег:

- Когато умра, умолявам ви, положете ме в моя ковчег.

Към духовните подвизи старецът подвижник започнал да добавя и телесен труд, понякога освежавайки уморените гърди със свеж въздух. Преди да се съмне, когато всички още спели, той, казвайки Иисусовата молитва, бързо се движел из гробището, сред надгробните паметници, или на друго място, назад и напред, пренасяйки тихо неголяма купчина нацепени дърва от едно място на друго, по-близко до килията. Когато веднъж послушникът, който събуждал братята, зарадван, че го вижда, се спуснал към него, целувайки нозете му и искайки благословение от него, Серафим го благословил и му казал:

- Огради се с мълчание и внимавай над себе си.

Като прекарал в затвор пет години, по-късно преподобният го поотслабил, в началото повече външно: вратата на килията му била отворена и всеки можел да идва при него, но на въпросите не отговарял, безмълвно продължавайки своето духовно дело. Тогавашният Тамбовски епископ Иона, който често посещавал Саровската обител, веднъж пожелал лично да го види и се приближил към килията му; но преподобният, твърдо изпълнявайки своите обети пред Бога и опасявайки се от човекоугодие, и този път не нарушил своето мълчание и своя затвор. Както се вижда, за него още не било настъпило времето да остави затвора. Така разбрал това и преосвещеният, който, на предложението на игумена Нифонт да извадят вратата на килията от куките, отговорил с отказ, казвайки: “да не прегрешим някак”. И оставил стареца на спокойствие.

Но скоро след това за преподобния Серафим действително дошъл часът напълно да остави подвига на своето затворничество и безмълвие. С пълно себеотрицание, търпение, смирение и непосрамваща вяра преминал пътя на общежителен монах, пустинник, стълпник, безмълвник и затворник, той придобил голяма душевна чистота и се удостоил от Бога с висши благодатни духовни дарования. И тогава, по волята на Всевишния, той трябвало да остави безмълвието и, продължавайки живота си изцяло в Бога и за Бога, изпълнен с висше отричане от света, да излезе да служи на същия този свят - със своята любов, с изпратените от Бога благодатни дарования на учителство, прозорливост, чудеса и изцеления, със своето духовно ръководство, молитва, утешение и съвети. Така той приел върху себе си най-високия подвиг на така нареченото старчество, в който и завършил своя многотруден и праведен живот.

Този подвиг започнал от това, че той след пет години вече започнал да влиза в беседи с идващите при него посетители и най-вече монаси. В беседите си преподобният преди всичко ги насочвал към изпълнението на всички монашески правила, внушавайки им без пропуски да извършват и слушат църковното богослужение според църковния устав, непрестанно да се занимават с “умната” молитва, точно, усърдно и със смирение да извършват своето послушание, да седят на трапезата със страх Божий, да не излизат от манастира без уважителна причина, да се въздържат от своеволие и самочиние, да пазят взаимен мир и т. н. След това при светия старец започнали да идват и външни, светски посетители. Вратата на килията му била отворена за всички - от ранната литургия до осем часа вечерта. И старецът приемал всички, давайки на всеки благословение и съответните кратки наставления. Благодатният старец приемал посетителите, облечен обикновено в дълга бяла дреха и в полумантия, с епитрахил и наръкавници; впрочем тях носел само в неделните и празничните дни, когато се причастявал със светите Христови Тайни.

С особена любов светият старец приемал при себе си искрено и смирено каещите се и тези, които проявявали в себе си горещо усърдие към духовния християнски живот. След беседа с тях той имал обичай да възлага върху преклонените им глави края на епитрахила си и дясната си ръка. При това той им предлагал да произнасят за себе си кратка покайна молитва, след което сам произнасял разрешителн молитва, от което идващите получавали облекчение на съвестта и някаква особена духовна наслада; след това старецът кръстообразно помазвал челото на посетителя с елей от кандилото пред иконата на Божията Майка “Умиление”, която той наричал икона на Божията Майка - “Радост на всички радости”, а когато това било преди обяд (тоест преди установеното време за приемане на храна), им давал да пият света Богоявленска вода и ги благославял с частици антидор или осветен на всенощното бдение хляб; след това с всеки се поздравявал с “Христос Воскресе!”, независимо кое време от годината е, напомняйки с това за спасителната сила на Христовото Възкресение, и им давал да целунат иконата на Божията Майка или висящия на гърдите му кръст. Едни, откриващи му свои особени недъзи и сърдечни скърби, той утешавал и облекчавал с особени, съответстващи на състоянието им, добри отечески съвети и духовни лекарства; в други случаи старецът предлагал общохристиянско поучение, особено за непрестанната памет за Бога, молитвата и целомъдрието. Във всички такива случаи той завещавал винаги да имат на устата си Господнята молитва - “Отче наш”, архангелската молитва - “Богородице Дево, радвай се”, Символа на вярата и Иисусовата молитва - “Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме, грешния”, които той смятал за особено действени и спасителни. Сред другите посетители понякога при свети Серафим идвали и знатни лица и държавни деятели, на които той давал съотвестващи наставления, отнасяйки се към тях с подобаваща чест и християнска любов, обръщайки внимание на важността на сана им, и оттук поучавайки ги на вярност към светата Православна църква и отечеството. Посещавали стареца и лица от царското семейство; така в 1825 г. от него взел благословение великият княз Михаил Павлович. Но особено много идвали при стареца хора от народа, имащи нужда не само от неговите наставления, но понякога и от житейска помощ, с вяра в неговата святост и прозорливост - и той не само нравствено утешавал такива, но им помагал в техните скърби и нужди със своята прозорливост, с която посочвал например на бедните селяни къде да намерят изгубеното или откраднатото свое имущество, заповядвайки им при това да се оградят с мълчание. Нерядко той изцелявал болните, помазвайки ги в такива случаи с елей от кандилото, висящо пред гореспоменатата му килийна икона на Божията Майка - “Умиление”. Но въпреки това преподобният все още не бил оставил изцяло своя затвор; снемайки от устата си печата на мълчанието и приемайки посетители, той самият никъде не излизал от своята килия.

Скоро за него настъпило време да остави затвора. Но преди да се реши на това, той се обърнал към Бога с молитва за благоволение свише за открито прекратяване на затвора. И ето, през нощта на 25 ноември 1825 г. на стареца се явила в сънно видение Божията Майка, заедно с празнуваните в този ден светители Климент Римски и Петър Александрийски, и му разрешила да излезе от затвора и да посещава пустинята. На другия ден, като станал от сън и извършил обичайното молитвено правило, той съобщил за своето желание на игумена Нифонт, от когото получил благословение за това. Оттогава преподобният започнал да посещава своята пустинна килия и да се моли в нея.

Особено често старецът ходел на така наречения “Богословски” извор. Този извор се намирал на две версти от манастира и съществувал отдавна, още преди идването на свети Серафим в Саров; но се намирал в запустение: басейнът бил покрит с греди и засипан с пръст, водата изтичала от него през една тръба. Близо до извора, на едно стълбче, стояла икона на светия апостол и евангелист Иоан Богослов, откъдето изворът получил названието си. Това място много харесало на преподобния. Съгласно желанието му, изворът бил разчистен и възобновен; гредите, затварящи басейна, били махнати и вместо това била направена нова дървена обшивка с тръба. Тук старецът започнал да прекарва повече време, занимавайки се с богомислие и телесни трудове; защото в предишната килия вече не можел да ходи поради болест. Старецът събирал на река Саровка камъчета, с които украсявал басейна на извора; наблизо направил лехи, в които садял зеленчуци. На хълмчето, около извора, за него била направена малка постройка без прозорци и дори без врати, но само с вход. Промъквайки се, той си почивал в това бедно убежище след трудовете, скривайки се от дневната горещина; впоследствие за него там била построена нова килия с врати и печка, но без прозорци. Тук, в своята пустиня, той прекарвал всички делнични дни, и привечер се връщал в манастира. Това място започнали да наричат близката пустинка на отец Серафим, а извора - кладенеца на отец Серафим.

Умилителен бил видът на този смирен, прегърбен старец, с бедна скуфия, в платнен бял подрасник с торба на раменете, в която носел Евангелието и товар от камъни и пясък за умъртвяване на плътта. На въпроса на някои защо прави това, той отговарял:

- Измъчвам измъчващия ме.

Числото на посетителите на благодатния старец значително се увеличило. Едни го дочаквали в манастира, други го посещавали в пустинята, желаейки да го видят и да получат от него благословение и наставление. Умилително било да се види, когато преподобният се връщал в своята пустинка след приемането на светите Тайни - в мантия, епитрахил и наръкавници. Вървенето му се забавяло от множеството народ, който се тълпял около него. Но по това време той с никого не говорел, никого не благославял и като че никого не виждал, изцяло потопен в размишления за благодатната сила на светото тайнство. Дълбоко уважаващият го и обичащ го игумен Нифонт, по повод на множеството посетители на свети Серафим, казвал:

- Когато отец Серафим живееше в пустинята (първата и далечна), беше затворил всички входове към себе си с дървета, за да не идва народ; а сега започна да приема всички, така че до полунощ не мога да затворя манастирските врати.

Оттогава в преподобния Серафим Бог открил на вярващите наистина велико и скъпоценно съкровище. Особено усладителна била душеполезната беседа на благодатния старец, проникната от някаква особена любов, и в същото време дишаща тиха, живителна власт. И цялото му общуване с посетителите се отличавало, преди всичко, с дълбоко смирение и всеопрощаваща, действена християнска любов. Думите му сгрявали сърцата, дори и грубите и хладните, озарявали душите с духовно разбиране, предразполагали ги към съкрушено покаяние със сълзи, събуждали радостна надежда във възможността за изправяне и спасение дори в закоравелите и отчаяли се грешници, изпълвали душата с благодатен мир. Божият угодник никого не поразявал с жестоки укори или строги мъмрения, на никого не възлагал тежко бреме. Той нерядко изказвал и изобличения, но кротко примесвайки думите си със смирение и любов. Стараейки се да събуди гласа на съвестта със съвети, той посочвал и пътя на спасението, но често така, че слушателят отначало не разбирал, че става дума за неговата душа; но след това силата на думите, осолени с благодат, непременно предизвиквала своето въздействие. Своето слово, както и целия си живот и всичките си действия, той винаги основавал на Словото Божие, на светоотеческите творения и на поучителни примери от живота на светиите, благоугодили на Бога. При това старецът особено почитал онези светии, които се явявали най-доблестни ревнители и защитници на православната вяра, като светите: Василий Велики, Григорий Богослов и Иоан Златоуст, Климент, папа Римски, Атанасий Александрийски, Кирил Иерусалимски, Амвросий Медиолански и т. н., и при това постоянно убеждавал да се отстоява непоколебимостта на вярата и обичал да обяснява в какво се състои чистотата на Православието. Той обичал да говори и за угодниците на Руската църква, например за Московските светители Петър, Алексий, Иона и Филип, за Димитрий Ростовски, преподобни Сергий, Стефан Пермски и т. н., поставяйки живота им като правило по пътя към спасението. Всички тези думи на благодатния старец, заедно с посочените им качества, имали особена сила и затова, че пряко се прилагали към потребностите на слушателите и имали най-близко отношение към живота и към личните им нужди и случаи, поради които те идвали в Саров при преподобни Серафим.

Свети Серафим особено пазел и защитавал чистотата на Православието. На въпроса на един разколник коя вяра е по-добра: сегашната църковна или старата, старецът забелязал:

- Остави своите безсмислици. Нашият живот е море, нашата света Православна Църква - кораб, а кормчия е Сам Спасителят. Ако с такъв Кормчия хората, поради своята греховна слабост, с труд преминават житейското море, и не всички се спасяват от потъване, то докъде ще стигнеш с твоята малка лодчица, и на какво възлагаш надеждата си - да се спасиш без кормчия?

Друг път в Саровската обител докарали болна жена, превита до такава степен, че коленете ѝ били притиснати до гърдите. Когато я внесли в килията на преподобния, той започнал да я пита откъде е и от какво я е сполетяла такава болест. Болната чистосърдечно открила душата си пред стареца, че е била православна, но се омъжила за разколник, затънал в своето лъжеучение; поради влиянието на мъжа ѝ и неговото семейство, тя се отклонила от Православието, за което Бог внезапно я наказал: почувствала се цялата в огън, след което започнали силни гърчове. Това схващане измъчвало нещастната жена четири години, в продължение на които тя не можела да се движи. Благодатният старец я попитал сега вярва ли в нашата майка, светата Православна Църква, и след утвърдителния ѝ отговор ѝ заповядал да се прекръсти с три пръста. Тя отговорила, че поради немощ не може дори да вдигне ръката си. Когато преподобният помазал с елей гърдите и ръцете ѝ, болестта веднага я оставила и тя благодарила на стареца, дарувал ѝ изцеление. Народът се удивлявал при вида на това чудо, вестта за което бързо се разпространила из манастира и околностите му.

Придобил дара на прозорливостта поради чистотата на своя дух, свети Серафим нерядко давал на някои наставления, отнасящи се непосредствено до техните вътрешни чувства и сърдечни мисли, преди да говорят с него - и в тези случаи думите му въздействали още по-неотразимо. Ето един особено поразителен пример за това.

Веднъж генерал Л. отишъл от любопитство в Саров. Като огледал манастирските сгради и не получил никаква полза за душата си, той вече искал да си тръгва, но го спрял един помешчик, убеждавайки генерала да се отбие при затворника - стареца Серафим. Бидейки надменен, генералът отначало отказвал, но след това се съгласил да види стареца. Щом влезли в килията, преподобният излязъл да ги посрещне и се поклонил в нозете на генерала. Такова смирение го поразило и той беседвал около половин час със стареца. След няколко минути от килията на Серафим се чул плач: генералът плачел като малко дете. След половин час вратата се отворила и свети Серафим извел генерала под ръка; той продължавал да плаче, закривайки лицето си с ръце. Орденът и фуражката били забравени в килията на стареца. Преподобният ги изнесъл и му ги сложил. Впоследствие този генерал казвал, че е обходил цяла Европа, познава много и различни хора, но за пръв път в живота си видял такова смирение, с каквото го посрещнал саровският затворник, и никога не знаел, че е възможна такава прозорливост, с която старецът разкрил пред него целия му живот до най-тайните подробности. Ордените на генерала по време на разговора били свалени, при което старецът забелязал:

- Това е, защото си ги получил незаслужено.

Любовта на благодатния старец, изглежда, била всеобхватна и безгранична; той обичал всички и всеки поотделно повече, отколкото майката обича единствения си възлюбен син. Нямало такова страдание и такава скръб у ближния, които той да не споделил и приел в душата си и за излекуването на които да не намерил съответстващите лечебни средства. И той станал в очите на православния руски народ прибежище, духовна опора и утешение за всички страдащи и обременени, скърбящи и наранени, нуждаещи се от Божия милост и благодатна помощ. Хора от всички възрасти, звания и положение, и от двата пола, с пълна, детска доверчивост, искрено и чистосърдечно разкривали пред него своя ум и сърце, своите съмнения и недоумения, своите духовни нужди и печали, своите прегрешения и греховни помисли. За смиреното им изповядване нерядко идвал на помощ самият облагодатен старец, прозорливо четейки в душата на посетителя и разкривайки на глас пред него греховете и помислите му. Любвеобилният свят старец удовлетворявал и успокоявал всички и никой не си отивал от него без облекчение и душевно умиротворение, без действително наставление и благодатно утешение - нито богати, нито бедни, нито прости, нито учени, нито унижени, нито знатни. Особено през последните десет години от живота му при него всеки ден идвали до хиляда души, а понякога и до две хиляди и повече. Но светият старец не се отегчавал от това и намирал време да побеседва с всеки за полза на душата му, обяснявайки с малко думи това, което било потребно. И всички усещали неговата голяма любов и нейната благодатна сила, и нерядко хора, които имали твърди и вкаменени сърца, проливали потоци сълзи.

Нерядко преподобният Серафим възбуждал у някои завист, укори или недоумения, но той приемал при себе си всички без разлика, на всички еднакво правел добро, всички еднакво изслушвал, утешавал и наставлявал, без да различава пол, звание, богатство и нравствени достойнства на идващите при него. По повод на това той неведнъж казвал:

- Да предположим, че затворя вратата на килията си. Идващите към нея, нуждаейки се от думи на утешение, ще ме заклеват в Бога да отворя вратата и неполучили отговор от мене, ще си отидат у дома опечалени... Какво оправдание ще имам пред Бога на Неговия страшен съд?

Друг път, когато един монах попитал стареца: “На какво учиш всички?” - той отговорил:

- Следвам учението на Църквата, която пее: “Не скривай Божиите слова, но възвестявай чудесата Му”.

Така светият старец смятал приемането на всички за дело на съвестта, дълг на живота си, за което Бог ще поиска отговор от него на страшния съд. Но когато виждал, че идващите при него се вслушват в съветите му, следват наставленията му и от пътя на греха и погибелта застават на пътя на добродетелта и спасението, не се възхищавал от това, като плод на своето дело, но благославяйки Благодетеля Бога за всичко, казвал:

- “Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава, заради Твоята милост”.

И още казвал за това:

- Ние трябва да отдалечим от себе си всяка земна радост, следвайки учението на Иисуса Христа, Който е казал: “не се радвайте на това, че духовете ви се покоряват; а радвайте се, че имената ви са написани на небесата”.

Веднъж в килията му дошли едновременно един търговец и настоятелят на Високогорската пустиня о. Антоний. Преподобният с любов започнал кротко и ласкаво да изобличава търговеца за пороците му и му предлагал съответстващи наставления. Речта на благодатния старец била изпълнена с толкова сърдечна топлота, че и търговецът, за когото се отнасяла, и случайно присъстващият о. Антоний били трогнати до сълзи. Последният, когато търговецът излязъл от килията, се обърнал към светия старец с такива думи:

- Батюшка! Човешката душа е открита пред вас, като лице в огледало: още преди да сте изслушали докрай този богомолец, сам му казвате всичко. Сега виждам, че умът ви е така чист, че за него не е скрито нищо в сърцето на ближния.

Но преподобни Серафим, като че заграждайки устата на своя събеседник, сложил ръка на тях и промълвил:

- Не говори така, радост моя: човешкото сърце е открито за единия Господ и само един Бог е сърцеведец, а “човек пристъпва, и сърцето е дълбоко”.

- А как така, батюшка - отново попитал отец Антоний, - не сте попитали търговеца за нищо и сте му казали всичко, което му е потребно?

Тогава преподобният със смирение отговорил:

- Той дойде при мене, както и други, както и ти, като при раб Божи, и което ми заповядва Господ, като на Свой раб, това и предавам на търсещия полезното. Първия помисъл, явяващ се в душата ми, смятам за Божие указание и го казвам, без да зная какво е в душата на моя събеседник, а само вярвам, че така ми посочва Божията воля за негова полза. - Както желязото на ковача, така и аз предавам себе си и своята воля на Господа Бога: както Му е угодно, така и действам; своя воля нямам; а каквото е угодно на Бога, това и предавам.

Между другото тази благодатна прозорливост на преподобни Серафим била наистина необичайна. Получавайки писма, той често, без да ги разпечатва, знаел съдържанието им и давал отговори: “ето, това кажи от убогия Серафим” и т. н. След блажената му кончина намерили много неразпечатани писма, на които в свое време били дадени отговори. Светият старец бил в единение духом с много подвижници, които никога не бил виждал и които живеели на хиляди версти от него. Когато у затворника на Задонския Богородичен манастир Георгий възникнал помисъл, дали да не смени своето място с по-уединено, и никой, освен самия него, не знаел за неговото тайно смущение, дошъл някакъв странник от Саровската пустиня от отец Серафим и му казал:

- Отец Серафим заповяда да ти кажа: срамно е, че толкова години живееш в затвор, а биваш победен от такива вражески помисли да напуснеш мястото си. Никъде не ходи. Пресвета Богородица ти заповядва да останеш тук.

С тези думи странникът се поклонил и си тръгнал. Когато започнали да го търсят, не могли да го намерят нито в манастира, нито извън него.

Още нищо не се чувало за Божия угодник Митрофан, първия Воронежки епископ, и за предстоящото му прославяне: още нямало никакви откровения, нито явления, а междувременно преподобният Серафим в няколко думи, написани собственоръчно, поздравил преосвещения Воронежки архиепископ Антоний с откриването на светите мощи на Божия угодник Митрофан.

На един мирянин, А. Г. Воротилов, старецът неведнъж казвал, че срещу Русия ще въстанат три държави и много ще я измъчат; но заради Православието Господ ще я помилва и съхрани. Тогава тези думи били непонятни; но от последвалите събитията станало ясно, че старецът говорел за Кримската война.

От 1831 г. той говорел на мнозина за предстоящия глад и по негов съвет в Саровската обител натрупали запаси от жито за шест години и поради това в обителта нямало глад. Когато се появила холера в Русия, преподобният открито казвал, че тя няма да дойде нито в Саров, нито в Дивеево - и тези предсказания се сбъднали с точност, тъй като оттогава в Саров и в Дивеево не умрял нито един човек от холера.

Освен дара на прозорливост, Господ продължавал да явява в преподобния благодатта на изцеление от недъзи и телесни болести. Още преди, в 1823 г., преди окончателното оставяне на затвора от стареца, едно от първите и най-поразителни явления на тази дарувана му от Бога чудодействена благодат било изцеляването от него на неподдаващата се на никакво лечение болест на един съседен помешчик от Ардатовски окръг, М. В. Мантуров. Когато болестта напреднала много и всяка надежда за медицинска помощ била изгубена, Мантуров, по съвет на свои близки, решил да отиде в Саров. С голям труд той бил внесен в килията на благодатния затворник, когото започнал със сълзи да моли за изцеление. Тогава старецът със сърдечно участие и бащинска любов го попитал вярва ли в Бога. Като получил от болния трикратно твърдо и искрено уверение в безусловната му вяра, преподобният ласкаво му казал:

- Радост моя! Ако така вярваш, вярвай и в това, че за вярващия всичко е възможно от Бога, че и тебе ще изцели Господ, а аз, убогият Серафим, ще се помоля.

След това той се отдалечил в своята килия и след малко излязъл оттам с осветен елей от иконата на Божията Майка “Умиление”, казал на Мантуров да събуе краката си и помазал болните места. И раните веднага изчезнали, и Мантуров получил изцеление и без чужда помощ излязъл от килията на Саровския чудотворец. Когато Мантуров, след като се почувствал изцелен, в радост се хвърлил в нозете на преподобния, целувайки ги и благодарейки за изцелението, старецът го вдигнал и строго казал:

- Нима е Серафимово дело да умъртвява и да съживява, да низвежда в ада и да издига - а ти какво, батюшка? Това е дело на Единия Господ, Който изпълнява волята на боящите се от Него и слуша молитвата им. Въздай благодарение на Всемогъщия Господ и на Неговата Пречиста Майка.

С тези думи смиреномъдрият Божий угодник отпуснал Мантуров.

Не по-малко поразително било извършеното от светия старец изцеление в 1827 г. на една жена Александра. Тя повече от година страдала от, както се вижда, безпричинно завладели я тежки припадъци, придружени с повръщане, скърцане със зъби, треперене на цялото тяло, след което болната изпадала в пълно безсъзнание; тези припадъци се повтаряли всеки ден. Приеманите от лекарите средства нямали никакъв успех, а един опитен, вярващ и честен лекар накрая ѝ дал съвет да предаде себе си на волята на Всевишния и да Го моли за помощ и защита, защото никой от хората не може да я излекува. Това изпълнило с дълбока скръб всички близки на болната и я хвърлило в отчаяние. Една нощ ѝ се явила непозната, много стара жена, и когато болната, изплашена, започнала да се моли, ѝ казала:

- Не се бой от мене: аз също съм човек, но сега не от този свят, а от царството на мъртвите. Стани от леглото си и по-скоро иди в Саровската обител при отец Серафим: той ще те очаква утре и ще те изцели.

Болната се осмелила да я попита:

- Коя си ти и откъде си?

Явилата се отговорила:

- Аз съм от Дивеевската община, първата настоятелка - Агатия.

На другия ден роднините ѝ откарали болната в Саров, при което по пътя имала тежки припадъци. Тя стигнала до Саров след късната литургия, по време на трапезата на братята, когато преподобният се затворил и никого не приемал. Но още преди да успее да се приближи до килията му и да произнесе обичайната молитва, старецът излязъл, взел я за ръка и я въвел в килията си. Тук той я покрил с епитрахила си и тихо произнесъл молитва към Бога и Пресвета Богородица, след това напоил болната с Богоявленска вода, дал ѝ частица антидор и три сухарчета и казал:

- Всяко денонощие вземай по един сухар със светена вода и отивай в Дивеево на гроба на Божията рабиня Агатия, вземи си пръст и направи поклони, колкото можеш: тя (Агатия) жали за тебе и ти желае изцеление.

След като ѝ дал няколко кратки наставления за молитвата, преподобният с мир отпуснал болната, при което болестта ѝ тогава си отишла от нея твърде осезателно и като че с някакъв шум. Впоследствие болестта не се върнала, и жената имала много синове и дъщери.

Много и различни изцеления извършил преподобни Серафим над тежко болни. Във всички тези случаи старецът имал обичай да помазва болните с масло от кандилото, горящо пред неговата килийна икона на Божията Майка “Умиление”, и когато го попитали защо прави това, той отговорил:

- В Писанието четем, че апостолите помазвали с елей и много болни получавали изцеление. Кого да следваме, ако не апостолите?

В килията на свети Серафим горели много кандила и мъждукали множество восъчни свещи, големи и малки, на различни кръгли подноси. И на тайния помисъл на един от посетителите за какво е това, прозорливият старец отговорил:

- Както ви е известно, при мене има много лица, проявяващи усърдие към мене и благотворящи на “мелничните сироти” (сестрите от Серафимо-Дивеевския манастир). Те ми носят елей и свещи и ме молят да се помоля за тях. Ето, когато чета правилото си, най-напред ги споменавам по веднъж. И понеже не успявам да ги споменавам на всяко място в правилото, поставям тези свещи в жертва на Бога за тях - за всеки по една свещ; за някои - за няколко души една голяма, и където е необходимо, без да назовавам имена, казвам: Господи, помени тези Твои раби, за тях запалих пред Тебе тези свещи и кандила аз, убогият. А че това не е моя, на убогия Серафим, човешка измислица, или някакво просто усърдие, неосновано на нищо Божествено, ще приведа в подкрепа словата в Божественото Писание. В Библията се казва, че Моисей чул гласа на Господа: “Моисее, Моисее! Речи на твоя брат Аарон да запалва пред Мене кандила денем и нощем: това е угодно пред Мене и Ми е благоприятна жертва”. Затова светата Божия Църква е приела като обичай да запалва в светите храмове и в домовете на верните християни кандила или свещи пред иконите на Господа, Божията Майка, светите ангели и светите хора, благоугодили на Бога.

А за Богословския извор, получил наименованието “Серафимов” кладенец, старецът впоследствие разказал:

- Аз се молех водата в кладенеца да има сила да изцелява от болестите.

И тогава водата от този извор получила особени, необикновени целебни свойства, съхраняващи се и досега. Тази вода не се разваля, дори и много години да стои в незатворени съдове. С нея по всяко време от годината се обливат и умиват болни и здрави, дори при силен студ, и получават полза. На мнозина, тежко страдащи от болезнени рани, преподобният Серафим заповядвал да се умият с вода от неговия извор - и всички получавали изцеление. Някои от умиването проглеждали; други, пиейки, получавали скорошно изцеление от вътрешни недъзи. Една жена на име М. В. Сипягина била тежко болна и много скърбяла, че от болестта, въпреки усърдието си, не може да спазва постите. Преподобният ѝ казал да се напие с вода от неговия извор. След това от гърлото ѝ, без никаква принуда, излязла много жлъчка и тя оздравяла. По време на холерата през 30-те години на ХIХ век немалко вярващи се стичали към “Серафимовия” кладенец дори и от далечни страни и по вярата си получавали облекчение и изцеление от целебните му води. Така ротмистър Теплов, който имал имение в Екатеринославска губерния, където холерата започнала да предизвиква голяма смъртност, при вида на смъртта на своите хора от болестта си спомнил, че преподобният преди, като че случайно, му казвал:

- Когато изпаднеш в скръб, отбий се в килията при преподобния Серафим: той ще се помоли за тебе.

Споменът за това подтикнал него и жена му да се обърнат задочно към стареца Серафим да ги избави от пагубната болест. И ето, в същата нощ, в сънно видение, старецът се явява на жената на Теплов и ѝ казва да отиде на Богословския извор, да вземе вода оттам, да се напият и умият с нея, както те, така и домашните им. С пълна вяра Теплови се отправили към извора, напили се и се умили в него, и напълнили една бъчва, която отнесли в имението си. И действително, болните хора на Теплов, много от които били близо до смъртта, получавали дивно изцеление, ползвайки се изключително от изпратената им вода, и оттогава никой в имението на Теплов не умрял от холера.

Преподобният Серафим виждал не само земното: неведнъж му се откривали и небесните тайни. Веднъж, след продължителна беседа с монах Иоан, отнасящ се към светия старец с детска доверчивост, за житията на Божиите светии, техните дарования и небесните обещания, последният няколко пъти му повторил:

- Радост моя, моля те, придобий мирен дух, и тогава хиляди хора ще се спасят около тебе.

След това преподобният разказал и за себе си:

- Аз се усладих от думите на моя Господ Иисус Христос: “в дома на Отца Ми има много жилища”. И аз, убогият, се спрях на тези думи, и пожелах да видя ония небесни обители, и молех Господа Иисуса Христа да ми ги покаже, и Господ не лиши мене, убогия, от Своята милост. Ето, и аз бях грабнат в ония небесни обители - само не зная, с тяло ли, или без тяло, Бог знае, това е непостижимо. А за тази небесна радост и сладост, която съм вкусил там - не е възможно да ти кажа.

При тези думи преподобният замълчал, лицето му дивно се изменило и излъчвало такава необичайна светлина, че било невъзможно дори да се гледа към него; на устата му и в цялото изражение на просветленото му лице сияела такава духовна радост, че той изглеждал като земен ангел, като че умилено съзерцавал и слушал нещо.

Така минал половин час, след което преподобният заговорил:

- Ах, ако знаеше, възлюбени, каква радост, каква сладост очаква праведния на небето, ти би решил да понасяш скърбите във временния живот с благодарност. Ако тази килия беше пълна с червеи, и ако през целия ни живот ядяха плътта ни, то и тогава би трябвало охотно да се съгласим на това само за да не се лишим от тази небесна радост.

Влиянието на благодатния старец не се ограничавало само върху Саровската пустиня. Той много помогнал за развитието на местното женско монашество. Особено трогателно било отношението му към Дивеевската община, основана около 1780 г. от помешчицата Агатия Семьоновна Мелгунова. Останала без мъж още от младите си години, тя имала намерение да по-свети живота си на Бога и с тази цел обходила много свети места. И ето, веднъж, като била в село Дивеево, тя в полусън видяла Божията Майка, Която ѝ поръчала да остане на това място и да построи храм в чест на Нейната Казанска чудотворна икона. Впоследствие към Мелгунова, приела монашество с името Александра, се присъединили и други подвижници, и така било поставено началото на Дивеевската обител, с която е неразривно свързано името на преподобния Серафим Саровски. Основателката на Дивеевската обител, умирайки, поверила бъдещата участ на сестрите на преподобния, който по това време бил иеродякон, и блаженият старец Пахомий, напускайки този свят, възложил на него грижите за Дивеевската община. Преподобният Серафим се грижел за нея с истинска бащинска любов и грижовност. Дивеевските сестри ходели при него за благословение и разрешаване на различни недоумения, говорели за своите нужди. Старецът с грижовност им давал добри и душеполезни съвети, вниквайки с цялото си участие в живота и порядките на общината.

По молитвите на преподобния, със средствата на благотворителите, хранещи особена вяра в него и получили изцеления по молитвите му, Дивеевската община значително се разширила, което изисквала и нейната населеност. Заедно с това свети Серафим разделил обителта на две половини, под общо началство и ръководство, така че на известно разстояние, зад отделна ограда били построени нови килии с отделен храм и се появило като че ново манастирче. “За това - казвал той - има благословение от Господа и Неговата Майка.” Така направил Божият угодник поради това, че смятал за неудобно и неполезно чистите девици да живеят заедно с вдовиците, прекарали известно време в брачен живот. По указание на Пресвета Богородица, старецът избрал едно място близо до Казанската Дивеевска църква на дарен за това участък и построил мелница за дивеевските сестри. Така преподобният създал друга, така наречена Серафимо-Дивеевска община, отделна от предишната, създадена от гореспоменатата Агатия Семьоновна Мелгунова.

Грижейки се за Дивеевските сестри, в частност за “своите мелнични сироти”, както наричал сестрите от новоотделената община, той неуморно ги утешавал в скърбите на техния многотруден, изпълнен с тежки лишения монашески живот, подкрепял малодушните, някои от които дори искали да се върнат към светския живот, понеже тогава обителта не била обезпечена с нищо. Но благодарение на благодатното влияние на преподобния Дивеевската обител започнала да привлича все повече сестри, търсещи богоугоден монашески живот под отеческото ръководство на светия старец. Някои посвещавали живота си на Бога от благодарност за изцеленията, получени по неговите молитви. Други, по своята прозорливост, той от най-ранна възраст предназначавал за това и отрано ги ръководел към постъпване в обителта. А когато сестрите от общината, боейки се за бъдещето ѝ, скърбели, старецът, утешавайки ги, казвал, че това място е избрала за тях Сама Небесната Царица, Която ще им помогне във всичко, така че ще имат и свое препитание, и църкви, и църковен устав, както и в Саров, и че той, “убогият Серафим”, винаги прекланя колене за тях. Сестрите се намирали в пълно послушание към преподобния. Без благословението на стареца не започвали нищо. Когато някоя сестра искала за известно време да напусне обителта, преди излизането си, както и след връщането си в обителта, се явявала при преподобния за благословение.

За сестрите от Дивеевската обител Серафим преподобният съставил особено молитвено правило.

Що се отнася до ръкоделието, той установил за сестрите да се занимават изключително с трудове, характерни за хората от простата класа. Рисуване, шиене на коприна и злато и други подобни дейности, изискващи известно съсредоточаване на ума и отнасящи се повече към изкуството и предметите на разкоша, старецът не искал да допуска.

Преподобният завещал в създадения от него Христорождественски храм, където винаги трябвало да се чете псалтир, пред иконата на Спасителя да гори неугасима свещ и пред иконата на Божията Майка - неугасимо кандило, и добавил, че ако това негово завещание се изпълнява, Дивеевската община няма да търпи нужди и бедствия и маслото за кандилото никога няма да се свърши. Но веднъж клисарката, когато всички излезли от храма, видяла, че маслото е изгоряло и кандилото е угаснало, а в същото време това било последното им масло. Тогава, като си спомнила за завещанието на стареца Серафим, тя си помислила, че ето, думите му не са се сбъднали, и следователно не бива да се доверяват и на другите му предсказания. Вярата в прозорливостта на благодатния старец започнала да я напуска. Но изведнъж тя чула пращене и като погледнала, видяла, че кандилото се е запалило и е пълно с масло и в него плуват две дребни банкноти. В смущение на духа тя отишла при старицата Елена Мантурова, при която била на послушание, да ѝ разкаже за чудото. По пътя я срещнал един селянин, който ѝ дал 300 рубли за масло за неугасимото кандило за упокой на родителите му.

Преподобният Серафим не се ограничавал с дадените завещания, но простирал погледа си много по-далече, и още приживе приготвил място за построяване на църква, докато преди сестрите отивали за молитва в енорийския храм.

- Ние, майко - казвал той на една Дивеевска старица, утешавайки я, - и своя църква ще имаме. На нашата земя ще имаме и свои стада, и овчици, и волове. Защо да униваме, майко? Всичко ще си имаме. Сестрите ще орат и жито ще сеят.

Мислейки за построяването на църква, преподобният избрал и място за нея недалече от Казанската църква, на половината от разстоянието между старата и новата обител, и получил пари за купуването на земя; но поради обстоятелствата построяването на храма било прекъснато за известно време.

Така преподобният създал особена, така наречена Серафимо-Дивеевска община, отделна от предишната. Но по дух той не отделял мелничната община от Дивеевската и за основателка и на двете смятал монахинята Александра (Мелгунова), чиято памет дълбоко почитал. За покровителка на новоустроената община старецът признавал Божията Майка.

- Ето, майко, знайте - казвал той на една старица, - че това място Сама Царицата Небесна е избрала за прославяне на Своето име: Тя ще ви бъде стена и защита.

Със същата грижовност и любов преподобни Серафим се грижел и за Ардатовската обител, както и за Зеленогорската женска община, изпълнявайки благодатния завет на Божията Майка, Която в дивно видение му поверила ръководството и устройването на тези три женски обители.

Към края на живота си преподобният се удостоил от Бога с необикновено дивни дарове на благодатта. Вече никога не затварял вратите на килията си. Дарът на прозорливостта и чудотворството нараствал у преподобния все повече и повече. По свидетелството на много генерали, офицери и войници, участвали в Севастополската кампания, получили от преподобния напътствие и благословение и светена вода, и с вяра повтарящи на бойното поле: “Господи помилуй, по молитвите на стареца Серафим!” - те оставали здрави и невредими, дори при крайна опасност и неизбежна смърт. Веднъж при него дошли две девици - едната вече възрастна, изпълнена от младостта си с пламенна любов към Бога и желаеща монашество, а другата - млада, съвсем немислеща за монашество. Но светият старец казал на първата, че за нея няма път към монашеството, а в брака ще бъде щастлива, а на втората казал, че ще бъде монахиня, и дори назовал манастира, в който ще се подвизава. Двете девици си отишли от стареца с недоумение и неудоволствие, но впоследствие станало точно така и предсказанията на светия старец се сбъднали с точност. Човешката душа била открита пред преподобния, като лице в огледало. Някои, които от лъжлив срам се боели от изобличенията на стареца, той изповядвал, като сам посочвал греховете им, като че били извършени пред него. Често Божият угодник само с един поглед и с една проста дума привеждал грешниците към съзнание, и те решавали да оставят пороците си. Веднъж един селянин се мъчел да си пробие път през тълпата и да дойде при него, но винаги бил отблъскван от някого. Накрая сам старецът се обърнал към него и строго го попитал: “А ти къде се вреш?” Едра пот избила по лицето на селянина и той, с най-дълбоко смирение, в присъствието на всички, започнал да се разкайва за пороците си, и особено за извършената преди това кражба, съзнавайки, че е недостоен да се яви пред лицето на светия старец.

На други старецът предсказвал близка смърт, желаейки те да не преминат във вечността без християнско погребение; на други предсказвал, за изправяне, за Божието наказание, което ще ги постигне, ако не се разкаят. На починалия в Бога наместник на Троицко-Сергиевата Лавра, архимандрит Антоний, който в същото време бил строител на Високогорската обител, той предсказал скорошно и неочаквано преместване във “великата Лавра, която му поверява Божият Промисъл”.

Приближавайки се към края на своя многотруден живот, преподобният не само не смекчил скърбите му, но към предишните си подвизи добавил нови трудове и подвизи. В последните години от живота си старецът спял седнал на пода, облегнат с гръб на стената и протегнал нозе; понякога прекланял глава на камък или на дървен пън или лягал на чували, тухли и пънове, намиращи се в килията му. Храна вкусвал веднъж на ден, вечер; носел прости и бедни дрехи. А на въпроса на един богат човек, защо носи такива дрипи, старецът отговорил:

- Царският син Иоасаф сметнал дадената му от пустинника Варлаам мантия за по-ценна и скъпа от царската багреница.

Преподобни Серафим вече съвсем бил умрял за света, не преставайки в същото време с безпределна любов молитвено да се застъпва пред Бога за живеещите в него. Небето му станало съвсем родно. Когато посетителите от Курск питали Серафим има ли да предаде нещо на своите родственици, той, посочвайки ликовете на Спасителя и Божията Майка, с усмивка промълвил:

- Ето моите роднини, а за живите роднини аз вече отдавна съм жив мъртвец.

По това време цяла Русия знаела за преподобни Серафим и го почитала като велик подвижник и чудотворец. Веднъж един изцелен забелязал, че по време на молитва старецът стои във въздуха и когато той извикал от ужас, старецът строго му забранил да разказва за това до смъртта му, заплашвайки го с връщане на болестта, от която го изцелил.

Година и десет месеца преди смъртта си преподобни Серафим се удостоил с благодатно посещение на Божията Майка. Това било на празника Благовещение, на 25 март. Два дни преди това той известил за него една благочестива дивеевска старица, която се удостоила с това дивно видение, за утешение на нея и на другите сестри в многоскръбния им монашески живот. Божият угодник предупредил старицата да не се бои от нищо, а сам застанал на колене, издигайки ръце към небето. Чул се шум като от силен вятър, след което се разнесло църковно пеене.

- Ето Преславната, Пречиста наша Владичица, Пресвета Богородица идва при нас! - произнесъл преподобният.

Ярка светлина озарила килията, разнесло се дивно благоухание.

Отпред вървели два ангела, държейки клонки от току-що разцъфнали цветя. След тях в бели, блестящи одежди, вървели свети Иоан Предтеча и евангелист Иоан Богослов, след тях Божията Майка, придружена от дванадесет свети деви - мъченици и преподобни. Небесната Царица била облечена в мантия, каквато е изобразена на иконата “Скърбяща Божия Майка”, и сияела с необикновена светлина и неизказана красота; върху мантията имало нещо като епитрахил, а на ръцете наръкавници; на главата ѝ имало прекрасна, висока корона, богато украсена с кръстове и сияеща с такава светлина, че било невъзможно да се гледа, както и Божественият Лик на Самата Божия Майка. Девите вървели след Божията Майка по двойки с венци, в неизказана небесна слава и красота. Килията изведнъж станала просторна и цялата се изпълнила с пламъци с особена светлина, по-светла и бяла от слънчевата. Пресветата Дева милостиво беседвала с преподобния старец, като с роден човек. Старицата от страх паднала на лицето си, но Божията Майка я успокоила и ѝ заповядала да стане. А светите деви, утешавайки старицата в многоскръбния ѝ живот, посочили своите венци и ѝ разказали, че са ги получили за земните страдания и оскърбления. Пресвета Богородица много беседвала с преподобния Серафим, но старицата не чула беседата им; чула само, че Пречистата го молела да не оставя Нейните Дивеевски девици, обещавайки му Своята помощ и застъпничество. Видението свършило с това, че посочвайки венците на светите деви, Божията Майка обещала венци и на други деви и подвижници. След това, обръщайки се към светия старец, добавила:

- Скоро, любимче Мой, ще бъдеш с нас.

После го благословила, след което се простили с него всички светии, които били там.

Изкачвайки се все по-високо и по-високо по стълбата на добродетелите и монашеските подвизи, накрая преподобният се приближил към заминаването си от този свят. Още година преди смъртта той почувствал крайно изнемогване. По това време бил достигнал 72 години. В своята пустинка вече не ходел често, дори и в Саров се уморявал да приема множество посетители. Силните болки на нозете от непрестанните бдения, от предишното молитвено стоене на камъка и от жестоките удари на разбойниците не му давали покой до края на живота му, и от язвите на нозете му непрекъснато изтичала гной, но преподобният оставал светъл и радостен, чувствайки духом онази небесна слава и радост, които Бог е приготвил за обичащите Го.

Както и преди, подавайки на много вярващи благодатни изцеления и съдействайки за благоустройването и спасението на мнозина с чудния дар на своята прозорливост, сега преподобни Серафим започнал да предрича и близкия си край. Давайки на някои последни наставления, той настойчиво твърдял: “с тебе повече няма да се видим”; на други монаси, а също и миряни, препоръчвал занапред сами да се разпореждат и да се грижат за своето спасение, забелязвайки, че повече никога няма да се видят и се прощават завинаги, молейки ги да се молят за него. По това време често виждали светия старец в преддверието на килията, до приготвения по негова молба ковчег, където той се отдавал на размисли за задгробния живот, нерядко придружени от горчив плач. Затова с полунамеци, а понякога и направо, казвал на някои от дивеевските сестри:

- Силите ми отслабват, сега живейте сами, оставям ви... на Господа и Неговата Пречиста Майка.

Някои искали благословение от Божия угодник да го посетят още през предстоящия Велик пост в Саров, но той отговарял:

- Тогава вратите ми ще се затворят и вече няма да ме видите.

И по телесния му вид започнало ясно да се забелязва, че животът на преподобния бързо гасне, но духом той бил още по-бодър от преди. Намеквал за близката си смърт и на най-близките си приятели и сподвижници, например на блажения иеромонах Тимон, негов верен ученик, подвизаващ се в Надеевската пустиня, при което му дал последни душеполезни наставления.

- Сей - повтарял му той, - сей, отче Тимоне, - дадената ти пшеница. Сей на добра земя, сей и на пясък, и на камък, сей край пътя и в тръни, все някъде ще поникне и ще израсте, и ще принесе плод, макар и не скоро. И не скривай в земята дадения ти талант, за да не бъдеш измъчван от своя Господар; но го давай на търговците - нека търгуват с него.

Четири месеца преди блаженото преставяне на преподобни Серафим, през август 1832 г., в пустинята го посетил преосвещеният Арсений, епископ Тамбовски (впоследствие митрополит Киевски). Оглеждайки Саров, владиката подробно огледал и Серафимовата пустиня, бедната му килия, при което постоял и в неголямото помещение между стената на килията и печката, където Божият угодник често се подвизавал в молитвени трудове, и където едва можел да се побере един човек, оставайки там прав или на колене. Светият старец поднесъл на преосвещения като дар “от убогия, грешен Серафим” броеница, сноп восъчни свещи, завити с платно, съд с червено вино и бутилка с дървено масло. Преосвещеният, като приел радушно приношението, не разбрал значението му; но последвалите събития му показали, че Божият подвижник скрито му предизвестил за близката си смърт и предназначил вино, масло и свещи за своя помен, за което молел преосвещения и словесно. Впоследствие преосвещеният Арсений в точност изпълнил желанието на светия старец, като оставил платното и броеницата при себе си, а другото употребил за поменаване и заупокойна литургия за преподобни Серафим.

На своя килийник преподобният нерядко казвал, намеквайки за близката си смърт:

- Скоро ще има смърт!

На един от Саровските старци, като му дал наставления, той заповядал да духне свещта и когато тя угаснала, казал:

- Така и аз ще угасна.

Скоро преди смъртта преподобният поръчал да изпратят на някои свои близки лица писма, призовавайки ги да дойдат в обителта, а на други, които не можели да дойдат при него, молел да предадат от него душеполезни съвети, добавяйки като обяснение на това поръчение:

- Те самите повече няма да ме видят!

Преди настъпването на 1833 г. преподобният си отмерил място за гроб встрани от Успенската църква. Седмица преди преставянето си, на празника Рождество Христово, той бил на божествената литургия, причастил се със светите Христови Тайни и след литургията беседвал с игумена Нифонт, при което го молел да се грижи за братята, и особено за по-младите, и завещал след смъртта му да го погребат в приготвения от него ковчег. В неделя, на 1 януари 1833 г., светият старец за последен път дошъл в болничната Зосимо-Саватиевска църква, поклонил се на всички икони, сам сложил свещи, и след това, по обичая си, се причастил със светите Христови Тайни. След края на литургията той се простил с всички братя, благословил всички, целунал ги и утешавайки ги, казвал:

- Спасявайте се, не унивайте, днес ви се приготвят венци.

След това светият старец целунал светия Кръст и иконата на Божията Майка, след което обиколил престола и като му се поклонил, излязъл от олтара през северните врати, сякаш показвайки с това, че през едните врати - по пътя на раждането - човек влиза в живота, а през другите - вратите на смъртта - излиза от него.

Същия ден живеещият в съседната килия брат Павел, често изпълняващ задълженията на негов килийник и носещ му храна, забелязал, че преподобният три пъти излизал на приготвеното от самия него място за погребение, където оставал много дълго и гледал в земята. Вечерта същият монах чул как старецът пеел пасхални песни в килията си, прославяйки Възкресение Христово.

На другия ден, 2 януари, отец Павел в шестия час сутринта излязъл от килията си за ранната литургия и усетил на пруста миризма на дим и изгоряло. В килията на свети Серафим винаги горели свещи, които старецът никога не гасял, и на всички предупреждения за това обикновено казвал:

- Докато съм жив, пожар няма да има; а когато умра, смъртта ми ще се открие чрез пожар.

Така и станало.

Като произнесъл обичайната молитва, Павел почукал на вратата на стареца, но тя се оказала затворена. Тогава той съобщил за това на другите, предполагайки, че старецът е отишъл в своята пустиня, а килията гори.

Когато вратата била откачена от куките, видели, че огън няма, но лежащите в безпорядък книги, различните платнени вещи, които мнозина, от усърдие, носели на преподобния, тлеели, а самият старец нито се чувал, нито се виждал. Угасили тлеещите вещи, а за всичко, което станало, съобщили и на други монаси, присъстващи на ранната литургия. Много от братята побързали към килията на стареца. Те запалили свещ и видели Серафим в обичайния му бял подрасник на постоянното място на молитвените му подвизи на колене пред малкия аналой, с медно разпятие на шията. Ръцете му, кръстообразно сложени на гърдите, лежали на аналоя на книгата, по която той извършвал молитвеното си правило пред иконата на Божията Майка. Мислейки, че старецът е заспал, монасите започнали да го будят; но душата му вече била напуснала земното си жилище и се върнала при своя Създател. Очите му били затворени, но лицето било оживено и одухотворено от богомислие и молитва; тялото му било още топло.

С благословение на настоятеля, братята умили тялото на починалия подвижник, облекли го според монашеския чин и го положили в приготвения от него дъбов ковчег.

Вестта за смъртта на светия старец бързо се разпространила навсякъде, и цялата Саровска околност бързо се стекла в обителта. Особено тежка била скръбта на дивеевските сестри, изгубили в негово лице своя любим духовен отец и пазител, и скръбта им била още по-безутешна, тъй като нямало човек, който би бил в състояние да го замени в качеството му на духовен ръководител.

В нощта на блажената кончина на преподобния Серафим подвизаващият се в Глинската пустиня иеромонах Филарет, излизайки от храма след утреня, посочил на братята необикновената светлина на небето и произнесъл:

- Ето така отиват на небето душите на праведните! Сега душата на отец Серафим се възнася на небето.

В продължение на осем дни тялото му стояло открито в Успенската църква. Гроба на блажения старец приготвили на същото място, което било набелязано от него. Още преди погребението Саровската обител се изпълнила с хиляди хора, събрали се от околните страни и губернии. Всички единодушно оплаквали смъртта на благодатния старец. В деня на погребението му след литургията имало толкова много народ, че свещите около ковчега му гаснели от задуха. Погребението било извършено от Саровския игумен Нифонт и многочисленото братство; тялото било предадено на земята от дясната страна на църковния олтар. Над гроба впоследствие бил построен чугунен паметник във вид на гробница, с надпис: “Живя за слава Божия 72 години, 6 месеца и 12 дни.”

И след блаженото си преставяне преподобният Серафим давал различни изцеления и чудеса на всички, обръщащи се към него с вяра. И тогава, когато за него завършило земното странстване, той продължавал да оказва на хората същата любов и помощ, влагайки в отношението към тях необятни съкровища от съчувствие, наричайки ги с неизказана доброта: “радост моя”, както наричал всички през живота си. Особено често той се явявал на Саровските монаси и на дивеевските сестри за тяхно изцеление и утешение.

Така, не повече от половин година след кончината на стареца, една сестра от Дивеевската обител имала припадъци от беснуване. Но ето, една нощ тя вижда, че се намира в дивеевската църква, където бил и преподобният. Старецът хванал за ръка болната и като че я въвел в олтара, обиколил с нея престола, и тя изведнъж се почувствала добре. Събудила се напълно здрава, оттогава повече нямала припадъци и се радвала на добро здраве.

Друга сестра от Дивеевската обител много страдала от болни очи. В навечерието на новата 1835 г. тя вижда сън, че се намира в църквата на Тихвинската Божия Майка и че от царските двери излиза в бяла риза преподобни Серафим, подава ѝ въздуха и заповядва да си изтрие очите с него.

Тя го попитала:

- Ти ли си това, батюшка?

Отец Серафим отговорил:

- Колко си невярваща, радост моя! Сама ме молеше, а сега не вярваш, нали служа литургия при вас.

След това старецът станал невидим. Оттогава монахинята се изцелила от очната болест.

Известният под името “Светогореца” и уважаван от всички подвижник от Атонската гора, иеромонах Серафим, в схима Сергий, в своите килийни записки разказва следното:

“През 1849 г. се разболях. Болестта ми беше смъртоносна: аз не мислех, че ще остана жив. Никакви средства не можеха да ми помогнат. Аз се отчаях. Случайно някой ми каза: “Утре е денят на смъртта на отец Серафим, Саровския старец; отслужи заупокойна литургия и панихида за него, и той ще те изцели”. Това много ме утеши. Макар и да не го познавах лично, но в 1838 г., когато бях в Саров, се изпълних с вяра и любов към него. Тези чувства още повече се утвърдиха в мене, когато през 1839 г. сънувах, че служа молебен на отец Серафим с цялата си душа и високо пея: “Преподобни отче Серафиме, моли Бога за нас!” Но когато трябваше да чета Евангелието, не знаех кое зачало да чета, на преподобен или друго. Изведнъж някой ми казва: чети 36-о зачало от Матея. При тези думи на тайнствения глас аз се събудих. Оттогава и досега искрено вярвам, че отец Серафим е велик Божий угодник. Но да се върна към започнатото (тоест към разказа за своята болест в 1849 г.). По тайно внушение, убеждаващо ме да поменавам отец Серафим, аз помолих, тъй като сам не бях в състояние, да отслужат литургия и панихида за него, и още щом направих това, болестта ми премина. И оттогава досега, с Божията благодат, съм здрав.”

През 1858 г. дивеевската монахиня Евдокия, в сряда на петата седмица от Великия пост, заедно с други сестри, натъпквала с лед огромен общ ледник, и без да иска, се подхлъзнала и паднала на дъното от височина пет метра. Вдигнали я в безсъзнание, а по-късно тя се оплаквала от непоносима болка в хълбока и в главата, и най-малкото докосване предизвиквало припадък. Дошлият лекар намерил положението много опасно. След две седмици, през които тя почти не спала от болка, в полунощ на Велики четвъртък задрямала тънък сън, в който видяла как преподобният Серафим влязъл при нея и казал: “Дошъл съм да навестя своите сироти (така той наричал и приживе поверените му дивеевски сестри); отдавна не съм бил тук”. Болната с горчиви сълзи възкликнала: “Батюшка, колко ме боли хълбокът!” Старецът събрал трите пръста на дясната си ръка и три пъти прекръстил удареното място, казвайки: “Слагам ти пластир и превръзка” - след което станал невидим. Евдокия се събудила, но в килията нямало никой и тя отново заспала. В пет часа сутринта се събудила, лежаща на болния хълбок, без да чувства никаква болка. Припомняйки си явяването на стареца Серафим, тя казвала, че “дълго чувствала, че сякаш има пластир на удареното място”. Същия ден тя без никаква помощ станала от леглото и разказала на всички за своето чудесно изцеление.

Преподобният изцелявал мнозина, съветвайки ги да пият от водата от неговия извор и да се мият с нея. Така, две години след смъртта на стареца една сестра от Дивеевската обител била болна от треска и била близо до смъртта, при което напълно загубила способността да си служи с ръката си. И ето, в съня си вижда преподобния, който я попитал защо не дойде при него на извора, и като хванал болната за ръка, я вдигнал и ѝ заповядал непременно да изпълни това. Като се събудила, монахинята почувствала, че ръката ѝ е изцелена; когато сестрите я откарали в Саров на Серафимовия извор и я облели с вода от него, тя получила пълно оздравяване.

Ротмистър Теплов, изпитващ особено уважение към преподобни Серафим, в 1834 г. пристигнал в Саров с тригодишната си дъщеря, която страдала от болни крака. След като отслужили панихида на гроба на стареца, понесли детето към Серафимовия извор, вярвайки, че Господ по молитвите на стареца ще помилва болната. Като напоили детето с вода от извора и умили краката му, взели водата в манастира, с намерение да отслужат над нея молебен с водосвет. Но при входа на манастира момиченцето се отскубнало от ръцете на бавачката и се затичало напред, като здраво, и получило пълно изцеление.

През 1856 г. единственият син на вицегубернатора на Костромска губерния А. А. Борзко, на осем години, получил спазми в стомаха, превърнали се в тежка болест със силни, изтощителни кризи, така че родителите му започнали да се отчайват за живота му. По това време расофорната монахиня от Костромския женски манастир С. Д. Давидова подарила на майката на болното дете описание на живота и подвизите на Серафим Саровски, което двамата родители на детето започнали да четат, удивлявайки се на действията на Божията благодат, явила се в преподобния. Една нощ детето видяло в съня си Спасителя, обкръжен от ангели, Който обещал оздравяване на болния, ако той изпълни това, което му заповяда старецът, който ще дойде при него. След това му се явил старецът и наричайки себе си Серафим, казал:

- Ако искаш да бъдеш здрав, вземи вода от извора, в Саровската гора и три дни сутрин и вечер умивай главата, гърдите, ръцете и краката си и пий от нея.

Сутринта детето разказало съня на родителите си, които недоумявали как да си доставят вода и скърбели за това. На другата сутрин детето разказало друг сън: явила му се Божията Майка, обкръжена от ангели, и с любов му заповядала да изпълни думите на стареца. Същия ден се върнала пътувалата до Саров г-жа Давидова и родителите я помолили да им помогне да си доставят вода от Серафимовия извор. Тя веднага им дала бутилка от тази вода. И когато постъпили според наставлението на стареца, детето оздравяло напълно.

Преподобният Серафим спасявал други хора от разбойници и крадци, като им се явявал по чудесен начин. Така веднъж през Муромската гора вървяла една богомолка. Като чула на едно отдалечено място викове и стонове, тя извадила намиращото се при нея изображение на свети Серафим и прекръстила с него себе си и мястото, от което се носели стоновете. Скоро недалече били намерени двама осакатени мъже, които разказали, че разбойниците искали да ги убият, но изведнъж се разбягали. Хванати впоследствие, разбойниците, каейки се за извършеното в Муромската гора, разказали, че когато се готвели да нанесат последния удар на жертвите си, изведнъж от гората излязъл побелял, прегърбен монах с измачкана камилавка и бял подрасник, който ги заплашил с пръст и казал: “Сега ще ви науча!” А след него тичала тълпа народ с колове. Показали им изображението и те го познали.

Търговката Петакова, която познавала стареца още приживе и дълбоко го почитала, веднъж видяла насън преподобния, който ѝ казал:

- През нощта крадци разбиха магазина на сина ти, но аз взех метлата и започнах да чистя около магазина и те си отидоха.

Действително, на сутринта всички ключалки били намерени разбити, но магазина - недокоснат.

През 1865 г., в дома на някоя си г-жа Бар., преди Рождество Христово, когато там, по обичая, раздавали помощи на нуждаещите се, преподобният се явил във вид на прегърбен, побелял старец. Той обяснил на жената, която раздавала подаяния, че е дошъл не за подаяния, а защото трябва да види самата стопанка. Когато една слугиня шепнела на друга, че този човек вероятно е скитник, старецът, обещавайки да се отбие, когато дойде стопанката, си тръгнал. Раздавачката била обзета от разкаяние и се втурнала след него. Но той изчезнал, а от стопанката скрили всичко.

На подозрителната слугиня някой казал насън:

- Ти несправедливо каза: при вас беше не скитник, а велик Божий старец.

На другата сутрин на г-жа Бар. бил изпратен по пощата пакет с изображение на преподобния Серафим, хранещ мечка, и тези, които предишния ден говорили със светия старец, го познали.

И много други чудесни знамения и изцеления явявал преподобният след блаженото си преставяне. В продължение на седемдесет години от деня на смъртта му непрестанно се извършвали изцеления на прибягващите към него с молитва и вяра в застъпничеството му пред Господа. В 1891 г. над гробницата на преподобния бил построен параклис. Споменът за високия подвижнически живот на стареца и вярата в молитвеното му застъпничество с течение на времето не само не отслабвала, но все повече и повече се усилвала и утвърждавала сред православния народ във всички съсловия. Напълно споделяйки народната вяра в светостта на стареца Серафим, Светейшият Синод неведнъж признавал за необходимо да пристъпи към необходимите разпореждания за прославянето на Божия угодник. В 1895 г. от преосвещения Тамбовски митрополит било предствено в Светейшия Синод направеното от особена комисия разследване на чудесните знамения и изцеления, извършени по молитвите на стареца Серафим, от които били изследвани до 94 случая. След това от Тамбовския митрополит два пъти, в началото и в края на 1897 г. били представени в Светейшия Синод копията от писмените заявления на различни лица за чудесните знамения и изцеления, извършени по молитвите на свети Серафим. Накрая, на 19 юли 1902 г., на рождения ден на стареца Негово Императорско Величество Николай Александрович, припомнил молитвените подвизи на починалия и всенародното усърдие към неговата памет и изразил желание да бъде доведено докрай делото на прославянето на благоговейния старец. В началото на следващата 1903 г. Светейшият Синод, с пълна убеденост в истинността и достоверността на чудесата, извършващи се по молитвите на стареца Серафим, определил да го причислят към лика на светиите, прославени с Божията благодат, а всечестните му останки да признаят за свети мощи. Със средства на Техни Императорски Величества за тях била направена красива позлатена рака. Тържественото прославяне на новоявения Божий угодник било извършено в присъствието на императора и императрицата и на други членове на царското семейство, на 19 юли 1903 г., и било придружено от множество изцеления, станали по молитвеното застъпничество на преподобния Серафим.

По неговите молитви Господ Бог да запази и всички нас от всяка скръб и болест! На Бога, дивен в Своите светии, да бъде всяка чест, слава и поклонение - сега и винаги, и во веки веков. Амин.

 

Тропарь преподобного Серафима

глас 4

От юности Христа возлюбил еси, блаженне,/ и, Тому Единому работати пламенне вожделев,/ непрестанною молитвою и трудом в пустыни подвизался еси,/ умиленным же сердцем любовь Христову стяжав,/ избранник возлюблен Божия Матере явился еси. Сего ради вопием ти:// спасай нас молитвами твоими, Серафиме, преподобне отче наш.

Кондак преподобного Серафима

глас 2

Мира красоту и яже в нем тленная оставив, преподобне,/ в Саровскую обитель вселился еси/ и, тамо ангельски пожив,/ многим путь был еси ко спасению,/ сего ради и Христос тебе, отче Серафиме, прослави/ и даром исцелений и чудес обогати. Темже вопием ти:// радуйся, Серафиме, преподобне отче наш.

 

В памет на светия свещеномъченик Теоген, епископ Парийски

Светият свещеномъченик Теоген бил епископ в град Парий. Взет при Ликиний във Фригия от войници, той бил принуждаван от трибуна Заликинтий към военна служба; но поради съпротива бил закачен на четири стълба и подложен на жесток побой с пръчки. Светецът можествено понасял мъченията и при това предсказал на помощника на центуриона* и трибуна строшаване на пищялите, а на Ликиний поражение.

След това затворили Теоген в тъмница, в която светецът отказвал всяка храна. Когато съобщили за това на Ликиний, той заповядал да го хвърлят в морето. Тогава светецът, като измолил от изпълнителите на наказанието време за молитва, се обърнал на изток и като издигнал ръце, се молил в продължение на три часа. По време на молитвата той бил озарен от необичайна светлина, така че изпълнителите на наказанието - моряците и някои войници - се обърнали към християнската вяра.

Така свещеномъченик Теоген предал святата си душа на Господа, потопен в морската дълбочина**. Впоследствие християните извадили тялото му и го погребали близо до градските стени. При мощите на свети Теоген ставали много чудеса и се подавали изцеления от различни болести.

* Центурион - стотник, началник на военен отряд от 100 души.
** Свети свещеномъченик Теоген приел мъченическа смърт около 320 година.

image

 

 

 ВИЖТЕ ОЩЕ

Отстъплението от вярата наречено "нов стил"

ЗА СЪКРАЩАВАНЕТО НА ЛИТУРГИИТЕ, ТАЙНСТВАТА И ТРЕБИТЕ В НОВОСТИЛНАТА ЦЪРКВА

ЗА ПРЕМАХВАНЕТО НА ОГЛАШЕНИЕТО

ЗАЩО БОГ НИ ИЗОСТАВИ

ЗА КОРЕНА НА ЗЛОТО, ЗА НАЧАЛОТО НА ОТСТЪПЛЕНИЕТО НА РОДНАТА НИ „ЦЪРКВА“, ЗА БЪЛГАРСКАТА СХИЗМА

Театърът на антихриста

ИСТИНАТА ЗА НАШИЯ НАРОД

Християнството на българите и техните владетели

ИДЕЯТА "ПРАВОСЛАВНИ БУДИТЕЛИ"

Православна ли е демокрацията

Народе, народе...

Защо се премахва вероучението

За старостилния икуменизъм

КОЙ СТОИ ЗАД ОТСТЪПЛЕНИЕТО

ДИСЕКЦИЯ НА ЧОВЕКООМРАЗАТА

ПАСТИРСКО ОКРЪЖНО ПОСЛАНИЕ ПРОТИВ МАСОНСТВОТО

Против юдомасонството

Изповедание на вярата

КЪДЕ СЕ Е СЪХРАНИЛО ПРАВОСЛАВИЕТО

 ↑