Този сайт използва "бисквитки" единствено за да се създаде сесия за ползването му!
С използването на този сайт вие се съгласявате с употребата на "бисквитки"!   Разбрах
Православни
будители
Основната цел на “Будители” е да помогне за пробуждане на заспалия Български Православен народен дух, съхранил българите през робството и подтиснат от фашисти, комунисти и либерали - слуги на юдеите  Верую
На 22 април...

 9 април по църковния календар - Св. мъченик Евпсихий Кесарийски. Св. преподобномъченик Вадим Архимандрит. Св. мъченици Дисан епископ, Мариав презвитер, Авдиес и други 270 Прочети повече

2018 г. - Трета неделя след Пасха, на св. жените мироносици, св. Йосиф Ариматейски и св. Никодим Прочети повече

Търсене в сайта: Търсене на дата в календара:
12.09.2016 г. / 09:57:14 
Вяра
12.09 по еретическия, †30 август по православния календар - Св. Александър, Йоан и Павел Нови, патриарси Цариградски. Св. преподобни Христофор. Св. преподобни Фантин. Пренасяне мощите на св. Александър Невски

В памет на светите наши отци Александър, Йоан и Павел, Константинополски патриарси

Украсеният с добродетели свети Александър бил архиерей (хорепископ) (1) при светейшия Митрофан, първия Константинополски патриарх (2). Като ревностен поборник на благочестието, той бил изпратен на Първия вселенски събор в Никея, защото патриарх Митрофан не могъл да присъства на него поради преклонната си възраст и телесни недъзи. Като негов представител и заместник на този събор, Александър ревностно защитавал православната вяра от злочестивия Арий. Когато заседанията на събора приключили и Александър поел пътя си към Константинопол, на блажения Митрофан се явил ангел Господен и му възвестил близката кончина. Ангелът му наредил да назначи Александър за свой приемник и казал:

- След десет дни ще приемеш венец от Бога. А патриаршеският престол нека след теб поеме твоят съслужител Александър.

Благочестивият цар Константин (*) заедно с много отци отишъл при светейшия патриарх Митрофан, който вече бил на смъртен одър. Когато го попитал кого ще благослови за патриаршеския престол след смъртта си, Митрофан казал:

- Господ ми откри, че след мен престолът ще приеме съслужителят ми Александър, който наистина е достоен за него и за Светия Дух.

Така и станало.

След като светейшият патриарх Митрофан се преставил в Господа, за патриарх на Константинопол бил поставен Александър, който усърдно се грижел за словесното Христово стадо (*), като прогонвал вълците - еретиците и елините, защото трябвало да води борба не само с арианите, но и с елинските философи.

...

Веднъж няколко елински философи се осмелили да идат при царя и да го укорят, че е отхвърлил древната вяра на дедите си, римските и гръцките закони, и е приел нова вяра и нови закони, което водело - както казвали те - не до укрепване, а до разруха на царството. Философите молели царя да позволи да встъпят в спор за вярата с епископ Александър. Царят им разрешил. Божият светител Александър, макар и да не бил обучен в елинската философия, но преизпълнен със Светия Дух, не се отказал от разискванията.

Събрали се много философи и изявили желание всички едновременно да влязат в спор с християнския епископ. Но светителят им предложил да изберат един най-мъдър и красноречив философ и да му поръчат да води спора, а останалите да слушат.

 

 

- Невъзможно е - разсъждавал свети Александър - един човек да надприказва всички вас, които викате и възклицавате.

Философите избрали един, когото смятали за най-мъдър, и го представили на светителя, а самите те се приготвили с внимание да го слушат. Започвайки спора, светейшият патриарх Александър се обърнал км него с думите:

- В името на Господа Иисуса Христа, повелявам ти да замлъкнеш!

И философът веднага загубил дар слово и онемял, така че не могъл да изрече нито една дума.

Тогава цялото събрание от философи изпитало страх и срам и едни от тях позорно избягали, а другите повярвали в Христа. А онемелият със знаци дал да се разбере, че той признава както своята заблуда, така и правотата на християнската вяра. После паднал в нозете на светителя и езикът му веднага се развързал, а той започнал високо да прославя нашия Господ Иисус Христос и бил кръстен с останалите си другари.

По този случай царят и всички вярващи се възрадвали и прославили Бога, дарувал такава чудна сила на Своя угодник.

...

По-късно свети Александър с молитвата си умъртвил и злочестивия Арий.

Няколко години след Първия вселенски събор, еретикът Арий бил повикан в Константинопол. Тук той измамил с лукавството си благочестивия цар Константин. Царят го запитал дали вярва така, както са заповядали светите отци на Никейския събор. А Арий скрил под дреха на гърдите си писанието на своето зловерие, ударил се с ръка по гърдите и възкликнал:

- Така вярвам!

По този начин еретикът наглед изразявал съгласие с утвърденото в Никея изповедание, а в ума си потвърждавал, че вярва в това, което записал със своята ръка и скрил на гърдите си. Нечестивецът се кълнял пред царя, казвайки: "Така вярвам!"

Без да подозира за това лукавство, царят повярвал на думите му, изпратил го при светейшия патриарх Александър и заповядал той да бъде приет в църковно общение като православен. Насрочен бил неделен ден, в който Арий трябвало да бъде въведен в храма за общение с верните.

Обаче свети Александър отказвал да приеме в общение Арий, основателя на ерес.

Междувременно изтичала събота и приближавал неделният ден. През нощта Божият архиерей паднал в олтара пред престола за молитва. Той със сълзи молел Бога да вземе душата му, само да не види деня, в който еретикът ще встъпи в църковно общение и ще се причасти със светите Тайни, или от милосърдие към Своята Църква да изтреби Арий измежду живите.

Свети Александър се молел така цяла нощ. Настъпило утрото и наближило времето за литургия. Арий, преизпълнен с гордост, тръгнал от царските палати към храма, обкръжен от множество оръженосци и царски сановници, които съчувствали на ереста му.

Когато стигнал до "Константиновото тържище", наречено така, защото там се издигал мраморен стълб с изваяние на царя, той бил обзет от преголям страх поради угризения на съвестта. По тази причина усетил нужда да удовлетвори телесната си потребност и започнал да търси някое скришно място. Недалеч се намирало едно такова обществено място и като влязъл там, Арий бил неочаквано поразен от страшна болест. Утробата на нечестивеца се разтворила, както на Иуда (Деян. 1:18), и вътрешностите му се изсипали.

Така ужасно погинал еретикът.

Ония, които стояли наблизо и го очаквали да излезе, като видели, че се бави, сами влезли при него и го намерили да лежи мъртъв, в кръв и гной. В града веднага се разнесла новината за страшната неочаквана смърт на Арий. Еретиците били посрамени, а православните се радвали, че Христос, истинският Бог, е отмъстил на Своя враг и хулител. А най-много въздавал благодарение на Христа Бога светейшият патриарх Александър, за това, че Той явил милост към Своята Църква и я спасил от лютия звяр.

Когато научил за смъртта на Арий, благочестивият цар Константин още повече се укрепил в благочестивата вяра и до самата си кончина защитавал догматите на Никейския събор.

Такава сила имала пред Бога праведната молитва на великия Божий архиерей Александър. Подобно на остро оръжие тя умъртвила Божия враг и доставила тържество на православната Църква. За това впоследствие напомня свети Григорий Богослов (*) в словото си към цариградците, като с одобрение и похвала се отзовава за свети Александър:

- Истина ви казвам, вие сте ученици на славния Александър, ревностния поборник и проповедник на Света Троица, който и със слово, и с дело се въоръжи против еретическото заблуждение. Вие помните равноапостолската му молитва, с която унищожи началника и ръководителя на еретиците на място, за което е достоен най-нечестивият език, за да въздаде с позор за позора и с безчестната смърт, пратена заслужено, да бъде изобличено навеки смъртоносното зло на ереста, погубила много души.

Това слово свети Григорий произнасял за похвала на свети Александър и за посрамване на нечестивия Арий, затова споменава и Ариевата смърт на позорно място по молитвите на Александър. Защото както оскърбявал Божия Син, като похулвал Неговото Божество, равносилно и съвечно на Бог Отец, така и сам той приел безчестна смърт, и по този начин за оскърблението било отмъстено с оскърбление.

Свети Александър водел Христовата Църква дълги години, докато не достигнал дълбоки старини. Когато вече бил на смъртен одър, неговите словесни овци го наобиколили и запитали:

- На кого оставяш твоите чеда, отче? Кого ще поставиш за наш пастир вместо себе си? Кой би могъл да върви по стъпките ти и твърдо да управлява Църквата?

Александър посочил двама честни мъже - презвитера Павел и дякона Македоний, и казал:

- Ако искате да имате разумен и преукрасен с добродетели пастир, изберете Павел. А ако искате пастирът ви да е само благовиден, да сияе с външна красота, изберете Македоний.

Като казал това, светейшият патриарх Александър се преставил в Господа на деветдесет и осем годишна възраст. След него престолът заел свети Павел, първият Константинополски патриарх с това име (*) (паметта му се почита на шестия ден от месец ноември - по православния календар - 19.11 по светския).

1) Хорепископ - селски епископ, епископ на прилежащите към града селища.

(2) Митрофан заемал патриаршеския престол от 315 до 325 г.

(*) Император Константин Велики управлявал Изтока от 324 до 337 г., а Запада - от 306 до 337 г.

(*) Александър заемал патриаршеския престол от 325 до 340 г.

(*) Свети Григорий Богослов (Назиански) бил за кратко, по-малко от година, Константинополски патриарх. Той е известен с възвишените си творения, заради които е наречен Богослов. Паметта му се чества от светата Църква на 7.02 по светския - 25 януари по православния календар.


...

 

Свети Иоан, наречен Кападокс, понеже бил родом от Кападокия, приел престола на Константинополската патриаршия след неправоверния Тимотей (1), в края на царуването на еретика Анастасий (2). Той бил избран против волята си, понеже не искал да приеме този висок сан, и бил поставен на престола по-скоро от правоверния народ, отколкото от царската власт. Иоан нямал покой до смъртта на нечестивия цар, който го ненавиждал и преследвал.

Анастасий защитавал ереста на Север - антиохийския лъжепатриарх (3) и противник на IV Вселенски събор на светите отци в Халкидон (през 451 г.). Следвайки учението на Диоскор и Евтихий, отлъчени и анатемосани на този събор, Север признавал само едно естество в Лицето на Господ Иисус Христос. Той твърдял, че Словото и плътта във въплъщението са се слели в едно естество и не признавал в едното Христово лице две естества, както учат да вярваме светите отци и както днес богословства Църквата, възпявайки:

"по естество си бил Бог и по естество си станал човек заради нас: не в две лица разделяем, но в две естества неслитно познаваем" (Догматик на 6-ия глас., бел.ред.).

Този суетен противник на православието погрешно твърдял, че Божеството на Света Троица страдало на кръста заедно с човешкото естество на Христа. По тази причина той прибавял към пеенето на Трисветата песен думите: "разпнал се за нас, помилуй нас".

От този окаян Север възникнала ереста на акефалите, тоест безглавите, наречени така, защото не признавали властта на православните епископи над подчинените им църкви, както главата властва над останалите членове, а всеки смятал себе си за началник и учител, според собственото си мъдруване. След смъртта на неправоверните епископи и презвитери, защитаващи това лъжеучение, еретиците не извършвали нито кръщение, нито божествена литургия по обичайния църковен чин. Те се причастявали с приготвен предварително и дълго съхраняван агнец, като се събирали в дните на светата Пасха и го раздробявали на малки частици. Тогава всеки от тях си избирал каквато си иска вяра; самоволно приели властта на учителството, те учели и други, проповядвайки им своето лъжеучение. Затова от тях се породили много и противоречащи една на друга ереси. За тях споменава и гръцкият църковен историк Никифор Калист в осемнадесета книга, глава 45:

"Към тези еретици принадлежеше и злочестивият цар Анастасий, който много навреди на Божията Църква, като прогони православните архиереи от престолите им. Този цар пожела да прогони и свети Иоан, Константинополския патриарх, но Божият съд застигна еретика и смъртта прекъсна живота му."

...

Няколко дни преди кончината си, царят видял насън един страшен мъж, Който подобно на Съдия седял със слава на висок престол и пред Него предстояли мнозина. Съдията държал в ръката Си книга. Като я разтворил, намерил в нея името на Анастасий и като я показал на царя, казал:

- Исках да ти позволя по-дълго да живееш, но поради твоето нечестие ще изтрия четиринадесет години от живота ти.

И Съдията изтрил записаното в книгата. А царят, обзет от страх и трепет, станал разтревожен от сън, извикал един от най-близките си съветници, наречен Амант, който във всичко бил съгласен с него, дори и с еретическото му мъдруване, и натъжен му преразказал сънното си видение. Амант изслушал царя и се ужасил от неговия разказ.

- Тази нощ - казал той - и аз имах страшно видение. Видях се да стоя до твоята царска особа като слуга, но дойде една голяма свиня, хвана ме за дрехата, хвърли ме на земята и ме изяде.

Като си разказали страшните си видения и изпаднали в ужас, те призовали един влъхва на име Прокъл и му разказали сънищата си, за да ги изтълкува. А той им казал, че и двамата скоро ще умрат.

И наистина, скоро дворецът бил поразен от мълния и нечестивият цар погинал от зла смърт.

След кончината на Анастасий на царския престол бил избран Юстин (*), мъж праведен и благочестив. Амант и другите нечестивци, които помагали на Анастасий в злите му дела и притеснявали верните, били осъдени от справедлив съд на смърт.

Така се сбъднали сънните видения на Анастасий и Амант.

...

След гибелта на тези врагове настъпили мир и спокойствие в Христовата Църква и сред нейните пастири. Светейшият патриарх Иоан заедно с новоизбрания благочестив цар Юстин и целия правоверен народ се възрадвали на освобождението на светата Църква от игото на мъчителите и възпели в храма благодарствени химни. Скоро след това царят и патриархът свикали най-близките четиридесет души епископи на поместен събор и предали на анатема антиохийския лъжепатриарх Север и всичките му единомишленици, а наред с това утвърдили и възхвалили Четвъртия вселенски събор в Халкидон.

Останалите дни от живота си свети Иоан прекарал в църковен мир, усърдно ръководейки повереното му стадо и угаждайки на Бога. След три години на патриаршеския престол свети Иоан смиром се преставил в Господа  (*).

 

(1) Тимотей I бил патриарх от 511 до 518 г.

(2) Император Анастасий (Дикор) царувал от 491 до 518 г.

(3) Север бил патриарх от 512 до 519 г.

(*) Юстин I царувал от 518 до 527 г.

(*) Иоан бил патриарх от 518 до 520 г.

 

 

 

...

Свети Павел, когото почитаме днес, бил четвъртият Константинополски патриарх с това име. Той бил родом от Кипър и заел престола след еретика иконоборец (1) Никита (2), при царуването на Лъв (3), сина на Копроним. За този свети Павел се споменава в животоописанието на свети Тарасий (4).

Павел бил добродетелен и благочестив мъж, но прекалено слабоволен и боязлив, защото като гледал големите мъчения, на които нечестивият цар подлагал православните заради светите икони, той скривал благочестието си и встъпил в общение с еретиците, макар и да не желаел това. След смъртта на царя той поискал да възстанови благочестивия обичай на поклонение на светите икони, но не успял да стори това, понеже нямал помощник.

Междувременно иконоборството се укрепило много в града, а също и в съседните страни. Павел бил силно опечален и като виждал, че няма надежда за успех, решил да остави патриаршеския престол, който заемал не повече от четири години. Той се разболял, тайно напуснал патриаршеския дом и отишъл в манастира на свети Флор, където приел света схима. Скоро всички научили за това и били много удивени.

Царица Ирина (царувала от 797 до 802 г., бел.ред.) много се натъжила, като научила, че патриархът се оттеглил, без да каже никому нищо. Тя отишла при него със сина си, цар Константин, и го запитала:

- Отче, какво направи и защо постъпи така?

Павел й отговорил:

- Болестта и очакването на скорошната смърт ме подтикнаха да приема светия схимнически образ, а да оставя престола ме накараха най-вече църковните смутове и раздори, защото Църквата страда, смущавана от иконоборческата ерес. Дългото нечестиво мъдруване на еретиците й нанесе голяма рана и аз, окаяният, три пъти вече одобрявах ереста с ръката и подписа си. Аз не само не избягнах мрежите на зловерието, но потънах в тях с езика и ръката си, за което сега премного скърбя. Но най-много ме наранява и тежи на душата ми това, че виждам как всички страни, подчинени на вашата власт, които твърдо пазят православното изповедание и пребивават в православното учение, странят от нашата църква и ни гонят като чужди овци от себе си - Христовото стадо. По тази причина не желая да бъда пастир на еретическото събрание и предпочитам да лежа в гроба, отколкото да подлежа на анатема от светата четворица апостолски престоли (*). Но тъй като Бог е дал във ваши ръце скиптъра, за да се грижите с царската си власт за разпръснатото по поднебесната християнско стадо, обърнете вниманието си съм скръбта на вашата майка - Църквата, и не допускайте да пребивава повече в неутешима печал, а всячески се погрижете отново да възприеме предишното си благолепие. Не позволявайте повече мерзката ерес, подобно на глиган, да опустошава и разорява Христовото лозе при вашето благоверно царуване. При вас има един, който може изкусно да отгледа гроздето на истинското изповедание и да го преработи в божествения лин на единната Църква. Той ще напълни чашата на премъдростта и ще приготви за благочестивия народ питието на православното учение.

Попитали го:

- Отче, за кого говориш?

- Говоря за Тарасий* - казал, - първия царски съветник. Зная, че той е достоен да управлява Църквата, защото може с жезъла на разума си да прогони еретическото празнословие и да води разумно словесното стадо Христово, като го събере зад оградата на правоверието.

...

Като чули тези слова на патриарх Павел, благочестивата царица Ирина и синът й цар Константин си отишли, обзети от скръб. А Павел се обърнал към неколцината велможи, които останали при него:

- О, как ми се иска да не бях на този престол по времето, когато Църквата пребиваваше в смущение от еретиците, осъдени от вселенските престоли. Ако не бъде свикан Седми вселенски събор и ако не бъде осъдена иконоборческата ерес, няма да се спасите.

Велможите му казали:

- Защо, когато бе поставен за патриарх, даде писмено одобрение на иконоборството?

- Тогава поставих подписа си - отговорил той, - а сега се разкайвам и се боя от Божието наказание, задето тогава мълчах от страх и не ви казвах истината. Сега се покайвам и ви казвам, че не можете да се надявате на спасение, ако пребъдете в еретическото мъдруване.

След няколко дни патриархът починал в мир (1). Оттогава гражданите на Константинопол започнали свободно и без страх да беседват и спорят с еретиците за светите икони, в защита на които от времето на Лъв Исавър (2) никой не дръзвал да отвори уста.

Като научихме всичко това за тримата светители - Александър, Иоан и Павел, които честваме днес, да прославим Единия в Троица Бог, Отец Син и Свети Дух. Амин.

1. Иконоборческата ерес се появила през VIII в. Иконоборците неразумно смесвали иконопочитанието с идолопоклонството. Най-ревностни защитници на иконоборството били императорите Лъв III Исавър (717-741) и Константин V Копроним (741-775). Тази ерес била осъдена на VII Вселенски събор през 787 г.

2. Никита I бил патриарх от 766 до 780 г.

3. Лъв IV (Хазарин) царувал от 775 до 780 г.

4. Паметта на свети Тарасий се празнува от светата Църква на 10.03 по светския - 25 февруари по православния календар.

* Светата четворица апостолски престоли - става въпрос за патриаршеските престоли - Константинополския, Римския, Антиохийския и Александрийския.

* Тарасий бил Константинополски патриарх след Павел IV, от 784. до 806 г.

1. Павел IV заемал патриаршеския престол от 780 до 784 г.

2. Лъв III Исавър, царувал от 717 до 741 г. и бил яростен иконоборец.

 

Житие на светия благоверен княз Александър Невски

Светият благоверен княз Александър Ярославич (1) се родил на 30 май 1219 г. в град Переяславъл (2). Детските му години преминали под грижите на неговите благочестиви и любящи родители - великия княз Ярослав Всеволодович и благоверната света княгиня Теодосия. За Александър знаменитият му баща бил образец за подражание, истински страдалец за руската земя, който положил душата си за нея. Младежът обаче не останал дълго под родителската стряха и грижи. Много рано се наложило да встъпи самостоятелно в житейското поприще.

След оттеглянето на баща му от Велики Новгород и неочакваната смърт на по-големия му брат младият княз трябвало да поеме ръководството на непокорните новгородци, които спечелил с ум, такт и мъдро управление. Редките му душевни качества привличали хората към него, а необикновената му телесна хубост поразявала всеки. В Новгород младият княз се сблъскал не само с трудните условия на живот. В годините на младостта му Господ изпратил голямо изпитание на цялата Руска земя. През 1223 г. от юг се появил страшен, неизвестен никому дотогава завоевател - татарите. След разгрома на южноруските князе при река Калка татарите се оттеглили, сякаш удовлетворени от тази победа, но 14 години по-късно се появили отново в руските предели, без да срещнат почти никаква съпротива. Предводителят им Батий опустошавал с ордите си едно след друго руските княжества.

С това нашествие започнал тежък период в руската история. Татарите заели степите покрай реките Днепър, Волга и Урал до Черно и Каспийско море. Там хан Батий основал своето царство, наречено "Златна орда" и близо до устието на Волга построил град Сарай. Руските князе станали негови васали и при възцаряването си трябвало да пътуват до столицата на хана, за да получат право да управляват. Народът бил обложен с данък, който всяка година събирали специални чиновници. За Владимирски велик княз Батий утвърдил Ярослав II, а синът му Александър останал да управлява Новгородска област, която още била независима. Докато татарите застрашавали североизтока, северозападните руски градове Велики Новгород и Псков били заплашени от не по-малко опасен враг - шведите, немците и литовците. Под въпрос била не само политическата им самостоятелност и принадлежността им към руската земя, съществувала опасност да загубят православната си вяра. Западният враг дръзко посягал на тази вековна руска светиня, която не погазил даже езическият завоевател. Папата отдавна отправял призиви за борба със "схизматиците"*, за необходимостта със силата на меча да ги подчинят на католическата църква, а татарският погром предоставял благоприятна възможност. В лицето на благоверния княз Александър Ярославич обаче Господ поставил такъв могъщ и непобедим защитник на православието, против когото католиците не могли да сторят нищо.

Четири години след нашествието на Батий започнала упорита борба със западния враг, която не пресекнала през целия живот на свети Александър. Първи шведите предприели нападения, които било неочаквани за новгородците и ги заварили неподготвени. Княз Александър не се уплашил от дръзкото предизвикателство. Той търсел защита и помощ преди всичко от Бога. В новгородския храм на света София, Божията Премъдрост, с пламенна молитва и сълзи се обърнал към Господа, като Го молел да разреши спора му с гордия враг и да не предава Своето достояние в ръцете на нечестивците. Взел благословение от новгородския владика Серапион, заповядал на приближените си да раздадат милостиня на нищите и да изпросят молитвите им и излязъл при смутената си малобройна дружина. "Не в силата е Бог, а в правдата!" - с тези думи той ободрил за предстоящия подвиг своите другари. А в това време на ладии по река Нева многочислен враг се приближавал към столицата му.

За да укрепи защитниците на православната вяра, Господ им дарувал чудно видение. Един благочестив воин на име Пелгусий, който стоял на нощна стража, при изгрев слънце чул откъм реката шум на приближаваща се лодка. Помислил, че иде врагът и удвоил бдителността си. Гребците били обгърнати сякаш в мъгла, която скривала лицата им. Виждали се само двама витязи, които стоели изправени в лодката. Светлите им лица и одежди се сторили познати на Пелгусий. Изведнъж по-старият се обърнал към по-младия и му казал: "Брате Глебе, заповядай да гребат по-бързо, та скоро да се притечем на помощ на сродника ни Александър Ярославич." Двамата били преподобните мъченици Борис и Глеб, които благоверният княз молитвено призовавал. Пелгусий побързал да му разкаже за видението. Ободрен, още същия ден (15 юли, когато се празнува паметта на просветителя на Русия - благоверния княз Владимир) той нападнал врага. Шведите останали изненадани, не предполагали, че противникът е наблизо, а и не знаели броя и силите му. Битката започнала сутринта и завършила по здрач. Дружината на княза показала чудеса от храброст и изумила враговете си. Но не единствено с тяхната храброст била извоювана славната победа, след която Александър бил наречен Невски. Наред с чудното видение, което укрепило руските воини, Господ им пратил помощ и по време на битката. На другия ден те останали учудени от множеството неприятелски трупове от другата страна на Ижора, в едно почти непроходимо място, където по време на сражението не бил стъпвал никой от тях - Божии Ангели невидимо помагали на шепата защитници на светата вяра. Като въздал благодарение на Господа за чудесната Му помощ и удържаната победа, благоверният княз се завърнал в Новгород с голяма слава.

За да заздрави мира в Северозападна Русия и да предотврати опасността от нови нападения и за да даде урок на врага, свети Александър Невски навлязъл в техните владения. Немците не очаквали толкова скорошно нападение и не успели да окажат съпротива - Ливония* била превзета от руските войски. По обратния път към Псков князът спрял на брега на Чудското езеро и тук на 5 април 1242 г. станала прочутата битка с немските рицари, известна в историята като Леденото поражение. Многобройната рицарска войска била уверена в победата. Свети Александър не се смутил от първия неуспех в сблъсъка с рицарите. Разположил войските си по леда на Чудското езеро около един остров, наречен Гарванов камък, на река Узмен, и започнал да се готви за решителна битка, макар отрядите му да били малобройни в сравнение с рицарската войска.

Рицарите първи започнали сражението с намерение да смажат руските войски с численото си превъзходство, но се натъкнали на такъв мъжествен отпор, че били поразени. Вместо очакваната суматоха или дори бягство на противника, те с ужас видели как редиците на руските воини се стягат и сякаш образуват жива стена. Те се смутили и спрели настъплението. Княз Александър забелязал това, направил обходна маневра и ги нападнал от страна, от която изобщо не очаквали. Започнала ужасна сеч. Много рицари били взети в плен, още повече загинали и от многобройната войска не останало почти нищо.

Докато в Русия тържествували от победата, вестта за разгрома се разнесла бързо в Ливония и хвърлила всички в ужас. Немците очаквали княз Александър да се появи с полковете си и не се надявали със собствени сили да защитят Рига, своята нова столица. Магистърът на немския орден побързал да изпрати посланици при датския крал за помощ.

Но княз Александър не желаел завоевания. След като освободил Новгород и Псков, той се оттеглил в Переяславъл. Щом научили за заминаването му, немските пратеници побързали да отидат в Новгород, като молели за мир и размяна на пленници. Така завършила борбата с шведите и немците.

За руския народ победите при Нева и Чудското езеро имали огромно значение. Сам Бог отсъдил вековния спор, оградил руската земя от козните на латинците, сложил предел на разпространението на немското господство. С мощната ръка на Своя угодник, благоверния княз Александър, ги предупредил да не нахлуват в чужди земи и да не посягат на светата православна вяра.

След като силните западни врагове били победени, свети Александър започнал борба с нов, не така опасен, но много по-свиреп враг - литовците, от чиито опустошителни набези страдала югозападната граница на новгородските и псковските владения и съумял да се справи с тях така, че те започнали да се боят от името му. Така доблестно пазел повереното му княжество благоверният Александър Ярославич. С изумителната си храброст и воински талант той не само защитил древноруските северозападни области, но и доказал на западния враг, че макар сразена от татарите, Русия е в състояние да защити своята вяра и независимост.

През 1246 г. в ордата умрял мъченически бащата на Александър, великият Владимирски княз Ярослав Всеволодович*. Татарите разполагали с върховната власт и правото да раздават княжеските престоли и за да получи властта от хана, всеки княз трябвало да го посети лично. Хан Батий поискал да види княза, за когото тъй много се говорело. Не било възможно да се престъпи заповедта на страшния властелин и свети Александър заедно с брат си Андрей се отправили на далечен път.

На времето баща им бил приет там с почести, което му струвало много унижения и скърби. Руските князе били заставяни да преминават през очистителен огън, да се покланят на храсти, на сенки на умрели ханове и така нататък. Не всички се съгласявали да изпълняват тези унизителни за християнина изисквания и за непокорството плащали с живота си. В същото време примерът на баща им показал, че и послушанието, изпълнението на ханските желания не винаги помага. При първото си посещение в Ордата Ярослав Всевлодович бил приет с почести, но когато дошъл за втори път, татарите го отровили. Свети княз Александър Невски решил да не изпълнява езическите обреди, дори това да му струва живота. Напътствуван със светите Дарове и благословията на архиепископа, той заминал за Ордата.

Преди да се представи на хана, му заповядали да извърши обичайните за татарите обреди, но той отказал. Спокойният и твърд отказ поразил придворните. Но още повече се учудили, когато вместо обичайното в този случай разпореждане: "смърт за непослушание", Батий наредил да не го принуждават повече, а по-скоро да го доведат при него.

- Царю - обърнал се към хана благоверният княз, - на тебе се покланям, защото Бог те е почел с царство, но на твар не ще се поклоня. Служа на Единия Бог, Него почитам и на Него се покланям.

Батий дълго се любувал на прекрасното му мъжествено лице и накрая се обърнал към придворните си:

- Вярно са ми казвали: няма княз, равен на него.

След като се поклонили на своя пряк властелин - хана на Ордата, руските князе трябвало да отдадат почести и на върховния владетел на монголите в далечната му столица. Едва през 1250 г. Александър Ярославич и брат му Андрей се завърнали в Русия. Ханът дал на Андрей великокняжеския престол, а на Александър оставил Киев и Новгород.

Уморен от трудното пътешествие и от преживяното в Ордата, свети Александър се разболял тежко. Храмовете от сутрин до вечер били пълни с народ, който се молел за оздравяването му. И Господ не отхвърлил народната молба - любимецът им оздравял.

Андрей Ярославич, който получил великокняжеската власт, не притежавал нито предпазливостта, нито държавническата мъдрост на по-големия си брат. Не се занимавал много с управлението, отдавал се повече на развлечения и не могъл да се споразумее с татарите. Приемникът на Батий - Сартак, решил да го накаже и изпратил срещу него пълчищата си начело с Неврюй. Щом научил това, Андрей избягал от Владимир отначало в Новгород, а после, след като там отказали да го приемат - в Швеция.

За да избави родината от татарско опустошение, Александър Ярославич посетил Ордата и не само успял да укроти гнева на хана и да спре започналото в Русия кръвопролитие, но получил и великокняжеската власт. Оттогава започнало подвижническото му служение на родината, в което отдал силите си, за да облекчи тежестта на татарското иго. Както отбелязва негов съвременник, той се грижел за народа като баща и благодарение на тези грижи във великото княжество постепенно се връщали спокойствието и редът. Свети Александър управлявал единадесет години на великокняжеския престол във Владимир. И през това време се грижел за вярата, църквата и народа. Сполучил да освободи от татарски данък духовниците като Божии служители. Ханът дори му дал позволение да устрои руска епархия и да постави православен епископ в самата столица на татарското ханство. Свети Александър заставил татарите да уважават християнската вяра.

Когато покорили Русия, те оставили руските князе да управляват своите княжества. Искали обаче редовно да се събира определеният данък, но народът често оказвал съпротива на татарските бирници. На много места се стигало до метежи, които татарите жестоко потушавали. Така, през последната година от управлението на княз Александър градовете Владимир, Суздал и Ростов въстанали и избили своите притеснители. В Ярославъл и Устюк избухнали големи бунтове. Татарите започнали да събират опълчение, за да накажат непокорните. Тогава великият княз Александър заминал сам за Ордата, решен или да умре за отечеството, или да го спаси. Бог благословил с успех последното му дело. Ханът не само простил на русите за избитите татарски бирници, но по ходатайството на княза им дал нова милост - освободил ги от тежкото задължение да служат в татарските полкове.

Свети Александър побързал да се завърне в родината с радостната вест, но уморен от пътя и преживените тревоги се разболял тежко в нижегородското село Городец. Предчувствувайки близката си смърт, пожелал да приеме монашески постриг. Като се причастил със Светите Тайни и се простил с всички, благоверният княз монах тихо преминал във вечните обители и предал чистата си душа на Господа, на Когото служил тъй пламенно през земния си живот. Това станало на 14 ноември 1263 г. Непобедим в битките, той изнемогнал под бремето на велико-княжеския венец, който в онова тежко за Русия време бил наистина трънен и изисквал непрестанно напрежение на силите, а в замяна му създавал само огорчения и тревоги.

Във Владимир научили за блажената му кончина, преди да пристигнат вестителите от Городец. Господ открил това по чуден начин на тогавашния Владимирски светител, всеруския митрополит Кирил.

Владиката възнасял заедно с клира пламенни молитви за светата Рус и за нейния велик княз, когато се удостоил с чудно видение: съзрял как Божии ангели възнасят на небето блажената душа на благоверния княз Александър. Поразен, светителят останал безмълвен, после излязъл на амвона и съобщил на молещите се горестната вест: "Братя, знайте, че залезе слънцето на Руската земя." Народът го слушал с недоумение. Светителят помълчал малко и добавил: "Днес се престави благоверният велик княз Александър Ярославич." Храмът се огласил от вопли на отчаяние и скръб.

На 23 ноември в съборния храм на Владимир митрополитът и свещенството тържествено извършили обреда на погребението. Господ изпратил утешение на оплакващите кончината на княза.

Когато икономът на митрополит Кирил опитал да разтвори пръстите на покойника, за да сложи в ръката му "прощалната грамота" (разрешителната молитва), князът като жив протегнал ръка, взел свитъка и отново сключил ръце на гърдите си. Благоговеен ужас обзел присъствуващите. Ковчегът с тялото му бил положен в манастирския храм "Рождество на Пресвета Богородица". За великото му служение говори прекрасно неговият съвременник и биограф: "Той много се потруди за руската земя, за Новгород, за Псков и отдаде живота си за великото княжество и православната вяра."

Небесният застъпник на руската държава, който приживе се отличавал с великото си милосърдие и помагал на всеки беден и страдащ, и след кончината си не престанал да излива милостта си върху всички нуждаещи се, които молитвено го призовавали на помощ. При ковчега със светите му мощи болните получавали изцеление, скърбящите и обидените - благодатно утешение и помощ. Не всички чудеса били записани, но и онази незначителна част, описана от древните биографи, показва ясно какъв изобилен извор на изцеления и чудеса станали светите му мощи, какъв скъпоценен съсъд на Божията милост придобила светата Рус в своя небесен покровител. При император Петър Велики мощите на свети Александър Невски били пренесени най-тържествено от Владимир в новооснования Санкт Петербург и положени в построената в негова чест и памет Александро-Невска лавра.

Православната църква празнува паметта му на 23 ноември, а пренасянето на светите му мощи на 30 август.

И днес благоверният княз пази своето отечество и чува ония, които с вяра призовават святото му име, излива милостта си и се застъпва пред престола на прославящия Своите светии Бог Вседържител, на Когото чест и слава во веки веков. Амин.

(1) Сведенията за живота на благоверния княз Александър Ярославич са почерпани от неговите жития и от летописите. До нас са достигнали пет жития, от които първото, кратко, е от негов съвременник, а последното, най-подробното, е от ХV в., създадено на основата на по-старите образци.

(2) Переяславъл  - по онова време главен град на Переяславско-Залеското княжество.

* "Схизматиците" , тоест разколниците. Така латинците наричали православните, защото в Русия не признавали властта на папата и новите догмати на Римската църква.

* Ливония  - сега Прибалтика - немците се появили там през втората половина на ХII в. През 1201 г. те построили град Рига, столицата на Ливония, а на следващата година бил основан духовно-рицарски (полумонашески-полувоенен) Орден, който си поставил за цел не само да завоюва Ливония, но със силата на оръжието да обърне местното население към католицизма. През 1237 г. Орденът на мечоносците се обединил с друг подобен - Тевтонския орден, който вече бил утвърдил господството си по долното течение на река Висла.

* Ярослав Всеволодович бил наклеветен пред хана от недоброжелатели и татарите го отровили.


† ВИЖТЕ ОЩЕ

ЗА СЪКРАЩАВАНЕТО НА ЛИТУРГИИТЕ, ТАЙНСТВАТА И ТРЕБИТЕ В НОВОСТИЛНАТА ЦЪРКВА

ЗА ПРЕМАХВАНЕТО НА ОГЛАШЕНИЕТО

ЗАЩО БОГ НИ ИЗОСТАВИ

Отстъплението на новостилната "църква" от Бога

Цитати от нашата книжка

Завещаното ни от Бога относно календара

Театърът на антихриста

Защо се премахва вероучението

За старостилния икуменизъм

ПАСТИРСКО ОКРЪЖНО ПОСЛАНИЕ ПРОТИВ МАСОНСТВОТО

КЪДЕ СЕ Е СЪХРАНИЛО ПРАВОСЛАВИЕТО

Изповедание на вярата

 ↑