Този сайт използва "бисквитки" единствено за да се създаде сесия за ползването му!
С използването на този сайт вие се съгласявате с употребата на "бисквитки"!   Разбрах
Православни
будители
Основната цел на “Будители” е да помогне за пробуждане на заспалия Български Православен Дух, съхранил българите през робството и подтиснат от лъжеправославното етнофилитическо духовенство, революционерите масони, фашистите, комунистите, либералите, глобалистите и всякакви други партии, разделили народа и слугуващи на юдеите. Един Бог, Една Вяра, един православен цар, единен народ, единна България! Съ Нами Богъ!  Верую
На 19 август...
Голготски кръст

† ПРЕОБРАЖЕНИЕ ГОСПОДНЕ Прочети повече

2018 г. - Дванадесета неделя след Петдесетница Прочети повече

Търсене в сайта: Търсене на дата в календара:
26.08.2016 г. / 05:04:27 
Вяра
26.08 по еретическия, †13 август по църковния календар - Св. мъченик Иполит. Пренасяне мощите на св. преподобни Максим Изповедник. Св. Тихон, епископ Задонски. Намиране на мощите на блажения Максим Московски, Христа ради юродив

imageВ памет на светия мъченик Иполит († 258)

След мъченическата смърт на свети архидякон Лаврентий, блаженият Иполит, военачалник и пазач на тъмницата, с чест погребал многострадалните останки на мъченика, който за него отначало бил затворник, а после станал учител. Блаженият Иполит се завърнал вкъщи едва на третия ден след погребението. Всички негови домашни - деветнадесет човека от двата пола - били християни. Те били научени на истината на християнската вяра и след това кръстени от свети Лаврентий. Заедно с целия си дом блаженият Иполит след обща молитва се причастил с Божествените Тайни на Тялото и Кръвта Христови, а след това, след приемането на духовната храна, била сложена трапеза за подкрепяне на телата. Но преди да пристъпят към нея, дошли войници, хванали блажения Иполит и го повели при цар Деций. Когато го видял, царят се засмял и казал:

- Да не би и ти да си станал магьосник, защото си откраднал тялото на Лаврентий?

- Аз не съм магьосник, а християнин - отговорил блаженият Иполит.

Тогава разгневеният цар заповядал да го бият по устата с камъни, а след това да свалят дрехата му, която била обичайното облекло на християните.

- Ти не ме разголи, но ме облече в още по-ценна дреха - отвърнал на това блаженият Иполит.

- Нима ти повече не почиташ боговете, щом си така безумен и не се срамуваш от голотата си? - попитал царят.

- Аз съм мъдър, а не гол - възразил блаженият Иполит - защото се облекох в Христа. Бях безумен тогава, когато като теб служех на бесовете. Бях гол тогава, когато нямах Христовата благодат, а сега съм християнин.

- Принеси жертва на боговете - предложил царят, - за да не погинеш от мъченията, подобно на Лаврентий.

- О, ако мога да се удостоя с участта на свети Лаврентий, името на когото ти, окаяният, със скверните си уста не трябва и да произнасяш! - възкликнал блаженият Иполит.

Царят заповядал да го прострат на земята и да го бият безжалостно с пръчки. Светият мъченик в това време гръмко извикал:

- Аз съм християнин! Тогава мъчителят заповядал да прекратят побоите, да вдигнат блажения Иполит от земята и да го облекат в обичайната воинска дреха. Освен това се обърнал към светия мъченик и казал:

- Спомни си за твоя военен сан и бъди както преди наш приятел, и както преди принасяй жертви заедно с нас.

- Аз съм воин на Христа, моя Спасител, и за Него искам да умра - отговорил блаженият.

След това Декий казал на епарха Валент:

- Вземи всичкото му имущество, а него мъчи до смърт.

В този ден изпратените от Валериан разграбили имуществото на блажения Иполит. Когато разбрал, че в дома на Иполит са намерени вярващи в Христа, Валериан заповядал да ги доведат при него. Сред тях се намирала и Конкордия - жената, която откърмила Иполит. Като се обърнал към тях, Валериан казал:

- Пожалете живота си, за да не погинете заедно с господаря си Иполит.

- Ние повече искаме да умрем с чест за вярата в Христа заедно с нашия господар - отвърнала Конкордия, - отколкото да живеем сред вас, нечестивите.

- Породата на робите не може да бъде поправена по друг начин освен с рани - казал Валериан и заповядал да бият Конкордия с оловни пръти.

По време на побоите светата мъченица предала духа си на Господа. Там, пазен от войниците се намирал и блаженият Иполит. Той видял мъченическата кончина на своята бавачка и с радост възкликнал:

- Благодаря Ти, Господи, че тази, която ме е кърмила, си изпратил преди мен в Твоето царство при светиите Ти!

Епархът казал:

- Ти все още ли се надяваш на магьоснически хитрости, не почиташ боговете и не се покоряваш на заповедта на царя - Валериан се ядосал, и заповядал всички заедно с Иполит да бъдат изведени от Тивуртинските врати извън града и там да ги убият.

По пътя свети Иполит ободрявал всички:

- Не се бойте, и аз, и вие имаме над себе си един Владика.

Когато дошли на мястото на екзекуцията, всички били посечени от войниците пред очите на блажения Иполит. Приелите тази мъченическа смърт - от различна възраст и пол - били осемнадесет човека, без света Конкордия, посечена в града. Самия свети Иполит, по заповед на епарха, привързали към диви коне и влачили по каменисти места дотогава, докато душата му не се преселила при Господа. Светия мъченик Иполит заедно с целия си дом пострадал за Христа в тринадесетия ден на месец август и в третия ден след мъченическата кончина на свети Лаврентий.

Когато настъпила нощта, на мястото на екзекуцията дошъл свети Иустин презвитер с вярващи, събрал телата на светите мъченици и ги погребал там. Макар и да търсили старателно тялото на света Конкордия из целия град, не могли да го намерят. Това така силно опечалило свети Иустин, че той заплакал. По заповед на мъчителя, честното тяло на света Конкордия било хвърлено на нечисто място. Християнин на име Ириней, узнал за това от един войник три седмици след смъртта на блажения Иполит. Той взел със себе си един друг християнин - Авундий, и през нощта извлякъл тялото на светата мъченица, което никак не пострадало от нечистотата, и го занесъл при презвитера Иустин. Той бил много радостен и погребал честните останки до тялото на свети Иполит и останалите мъченици. На сутринта Валериан разбрал за това. Той заповядал да хванат Ириней и Авендий, да ги хвърлят там, откъдето те извадили тялото на света Конкордия, и да ги потопят живи в нечистотите. И двамата умрели на двадесет и шестия ден от месец август. Свети Иулиан извадил телата им през нощта и ги погребал при мощите на свети Лаврентий, прославяйки Христа Бога, славен с Отца и Светия Дух во веки. Амин.

 

В същия ден е пренасянето на честните мощи на преподобния наш отец Максим изповедник, честван на 03.02 (21 януари по църковния календар).

В този ден е намирането на мощите на блажения Максим Московски, Христа ради юродив.

В този ден е упокоението (през 1783 г.) и откриването (през 1861 г.) на мощите на свети Тихон, епископ Воронежки, Задонски чудотворец.

 

 

imageЖитие на преподобния наш отец Максим Изповедник

Великият не само по име , но и по целия си живот преподобен Максим бил роден в престолния град Константинопол. Родителите му били знатни и благочестиви и му дали сериозно научно образование. Той изучил из основи философията и богословието, достигнал висша слава с мъдростта си и бил уважаван дори в царските палати. Заради неговия ум и праведен живот, цар Ираклий го почел, въпреки волята му, със званието първи секретар и го направил свой съветник. Преподобният Максим се ползвал с любовта и уважението на придворните и донасял много полза на целия царствен град.

По това време възникнала ереста на монотелитите, които признавали в нашия Господ Христос само една воля и едно произволение . Тази ерес се развила от предишната евтихианска ерес, която безразсъдно признавала в Христа само едно естество, въпреки православното изповедание, което утвърждава в нашия Господ, въплътилия се Бог, две естества и две воли, две произволения и действия, присъщи за всяко естество, но съединени в едното Лице на Христа, защото Христос е Бог, неразделяем в две лица, но неслитно познаваем в две естества. Защитници и разпространители на монотелитството били отначало Кир, патриарх Александрийски, Сергий Константинополски и дори самият цар Ираклий, когото те увлекли в своята ерес. За да я утвърдят, двамата свикали поместни събори - в Александрия и в Константинопол, разпратили навред своите постановления и прелъстили целия Изток. Само свети Софроний, патриарх Иерусалимски, се противял и не приемал лъжеучението. Блаженият Максим видял, че ереста е проникнала и в царските палати и е заблудила дори самия цар, затова започнал да се опасява и други по неговия пример да не се увлекат от нея. Той оставил званието си и цялата светска слава и отишъл в отдалечения Хризополски манастир, където станал монах, според думите на псалома: “Желая по-добре да бъда при прага на Божия дом, отколкото да живея в шатрите на нечестието”. След няколко години заради добродетелния си живот той бил избран за авва, или настоятел, на манастира.

Междувременно патриарх Сергий внушил на цар Ираклий да напише изповедание на тяхната неправа вяра. Царят нарекъл това изпълнено с монотелитска ерес изповедание “ектезис”, тоест изложение, и заповядал на всички да вярват така, поради което Христовата Църква била раздирана от смутове. Като виждал как се вълнуват църквите в Константинопол и по целия Изток и как се множат и укрепяват еретиците, а православието се умалява и се колебае, връхлитано от бурите на гонението, авва Максим скърбял духом, въздишал и много плакал. Той научил, че на Запад ереста не намерила последователи и била напълно отхвърлена, защото римският папа Северин не приел царското “изложение”, а приемникът му папа Иоан на събор предал ектезиса на анатема. Блаженият Максим оставил своя манастир и отишъл в западните страни. Той не можел да се установи в Иерусалим поради нападенията на сарацините и искал да се засели в стария Рим, предпочитайки да живее с православни, които твърдо пазят вярата. По пътя си посещавал епископите на африканските градове и беседвал с тях, утвърждавал ги във вярата и ги учел как да избегнат коварството и хитроумно изплетените мрежи на противниците. На живеещите далече той изпращал послания, в които ги поучавал в правоверието и ги убеждавал да се пазят от ереста.

През това време починал Константинополският патриарх Сергий, а мястото му заел Пир, привърженик на същата ерес. Умрял и Александрийският патриарх Кир, а после и царят. Но преди кончината си той видял, че мнозина велики и свети архиереи и богомъдри отци не само отхвърлят неговото изложение на вярата, но дори го предават на анатема. Той много се смутил и повсеместно известил, че това изповедание не е негово, а на бившия патриарх Сергий, който сам написал “изложението” и убедил царя да го подпише. Когато цар Ираклий починал, негов приемник станал синът му Константин, но той царувал само четири месеца, защото бил отровен от мащехата си Мартина, която със съдействието на патриарха сложила на престола своя син Ираклион. След шест месеца против Ираклион въстанали всички сановници. Те го хванали, отрязали му носа и направили същото и с майка му Мартина, а после с позор прогонили двамата на заточение. На престола те сложили сина на Константин, внука на Ираклий, на име Констанс, който по-късно станал баща на Константин Погонат. Когато той заел престола, тогавашният Константинополски патриарх Пир - единомишленикът на Мартина, на когото народната мълва приписвала съучастие в отравянето на Константин, много се изплашил, самоволно се отрекъл от сана си и избягал в Африка в изгнание. След него патриаршеския престол заел Павел, също еретик монотелит. От тази ерес се увлякъл и царят и станал неин поборник и разпространител.

Още докато преподобният Максим бил в Африка, там пристигнал и избягалият от своя престол Пир, който започнал да обикаля градовете и да прелъстява православните в своята ерес. Много вреда би причинил той на Христовата църква, ако нямаше за противник преподобния Максим, с когото се срещал и с часове се състезавал в спорове за вярата. По желание на патриция Григорий, управителя на тази страна, африканските епископи трябвало да се съберат в Картаген, за да послушат споровете на двамата за вярата. Когато пренията започнали, богомъдрият Максим победил Пир, опровергал доводите му въз основа на божествените книги и догматите на светите отци. Той доказал, че тъй като в Христос Господ има две естества, в Него трябва да има и две воли, две произволения и действия - обаче неразделими в едно лице. Победеният Пир се присъединил към православните и бил приет от Църквата с любов и почит с титлата патриарх. Тогава той съставил и изложение на православното изповедание. После се отправил в Рим при папа Теодор, който бил приемник на Иоан. Папата го приел с почести, като православен Константинополски патриарх. Когато в Константинопол се разчуло, че Пир се присъединил към православните, сборището на еретиците било омрачено от завист. Те пуснали сред народа лъжливия слух, че африканските епископи и папата са принудили Пир въпреки волята му да се присъедини към тях. Това стигнало и до царя. Той веднага пратил в Италия един свой сановник, еретика Олимпий, за да обърне отново Пир към монотелитското изповедание. Олимпий пристигнал в град Равена, призовал от Рим Пир и го убедил да се върне към предишната ерес. А той, подобен на пес, който се връща на избълваното, заслужил анатемата, на която впоследствие заедно с единомишлениците си бил предаден от светите отци.

По това време цар Констанс, подобно на дядо си Ираклий, по внушение на Константинополския патриарх еретик Павел написал свое изповедание на вярата, преизпълнено с ерес, и го нарекъл типос (образец), а после го разпратил навред и заповядал да се вярва така. Този образец на вярата стигнал в Рим, когато папа Теодор бил вече на смъртен одър. След кончината му негов приемник станал блаженият Мартин. Царят желаел новопоставеният папа да приеме съставения от него типос, но папата го отхвърлил и казал:

- Дори и целият свят да пожелае да приеме това ново, противно на православието учение, аз няма да го приема и няма да отстъпя от евангелското и апостолското учение, а също и от преданията на светите отци, даже ако ме заплашва смърт.

Свети Максим, аввата на Хризополския манастир, по това време се намирал в Рим. Той посъветвал блажения папа Мартин да свика поместен събор и да осъди царския типос като еретически и противен на учението на Христовата църква. Папата така и направил. Той свикал сто и пет епископи, сред които бил и авва Максим, и поставил за обсъждане заблужденията на Кир, Сергий, Пир и Павел, а също и царското еретическо изповедание. Лъжеучението било предадено на анатема и папата писал повсеместно до всички вярващи, като ги утвърждавал в православието, разяснявал еретическите заблуди и ги предпазвал от тях. Когато научил за това, царят се преизпълнил с гняв и силна ярост, изпратил в Италия своя наместник Теодор Калиопа и му заповядал да хване папа Мартин, против когото повдигнал лъжливите обвинения, че е встъпил в съглашение със сарацините, подстрекава ги да нахлуят в гръко-римското царство и да започнат война против царя, а също и че неправо изповядва вярата на светите отци и хули Пречистата Божия Майка. Когато пристигнал в Рим, царският наместник публично обвинил папата във всичко това. Блаженият Мартин, който не бил виновен в нищо, се защитавал против злонамерената клевета.

- Със сарацините - казвал той - никога не съм встъпвал в никакво съглашение, а само пращах милостиня на православните братя, които живеят сред тях в голяма нищета и бедност. Ако пък някой не почита Пречистата Божия Майка, не Я изповядва и не Є се покланя, да бъде проклет в този и в бъдещия век. И не ние, а други неправо изповядват и пазят светата вяра, предадена от апостолите и отците.

Царският наместник, без да слуша оправданията на папата, го признал за виновен във всичко, като добавил и това, че той уж незаконно заел престола. После наредил на войници да го хванат тайно през нощта и го отправил при царя. Блаженият Мартин бил заточен в Херсонес, където починал.

Няколко дни преди това в Рим бил хванат и преподобният Максим заедно с ученика си Анастасий. Качили двамата на един кораб и в окови ги изпратили в Константинопол. Така заповядал царят, защото знаел по чий съвет и по чие внушение бил свикан съборът, осъдил монотелитите и неговото послание. Когато преподобният пристигнал във Византия, при него се явили пратеници на царя, които още с погледа си издавали своята силна неприязън към него. Те безсрамно хванали преподобния, бос и без дрехи, окован във вериги, и го повлекли по улиците, а огорченият му ученик ги следвал. Накрая го затворили в едно тъмно помещение и не позволили на ученика му да остане с него, а го заключили в друга тъмница. След няколко дни преподобният бил доведен за разпит в царския дворец, където се събрал целият сенат, но царят не присъствал. Когато влязъл, погледите на всички, изпълнени със злоба и неприязън, се устремили към него. Било поръчано на един сановник, който имал званието ковчежник и пазител на хазната, да води разпита. Той бил мъж многословен и красноречив, умеел да повдига лъжливи обвинения, а в изопачаването на истината бил най-изкусен от всички. Каква злоба и безсрамие показал той! Какви упреци и оскърбления нанесъл! Той не се посвенил нито от почтените старини на светеца, който тогава бил на повече от седемдесет години, не се смутил пред благодатта, сияеща във взора му, не пощадил кроткия и достолепен, открит и любвеобилен характер, нито званието на преподобния. Неправедният обвинител повдигнал против невинния неща, които не съответствали нито на истината, нито на здравия разум, в многословните си речи разкрил злонамерена хитрост, дързост и лукавство на нрава и проявявал най-голямо безсрамие и неразумие. Разбира се, той не можел да отговори основателно против убедителните, изпълнени с кротост и благоразумие възражения на преподобния, показал безразсъдство и нетърпение в думите си, и затова бил победен. Какво било казано и направено тогава, какви обвинения се повдигали против невинния, как лъжливите хора се опивали да представят своята неправда за истина, е описал другият ученик на преподобния Максим, който също се наричал Анастасий и бил апокрисиарий на Римската църква. Тук ще приведем част от неговото обширно повествование.

Беззаконният обвинител застанал пред светеца и веднага започнал да хули незлобивия мъж с най-грозни слова и да го заплашва. Той го наричал безсъвестен, предател на отечеството, враг на царя и му приписвал най-срамни и престъпни неща. Когато светецът запитал в какво предателство го упреква, ковчежникът отвърнал с възмутителна клевета и представил на съда несъмнено лъжливи свидетели. Той упреквал преподобния, че предал много големи градове на варварите, че откъснал от родните предели Александрия, целия Египет и Пентапол и ги присъединил към владенията на сарацините, към които бил настроен дружески и доброжелателно. Светият разяснил, че това обвинение е лъжливо и смехотворно.

- Каква общо имам аз, монахът, със завоевателите на градове и мога ли аз като християнин да имам общение със сарацините? Напротив, винаги съм желал само онова, което е полезно за християнските градове.

Но безсрамният клеветник започнал да измисля и други лъжи, сплитайки ги като някакви съновидения. Той извисявал неблагоприлично гласа си и викал, че блаженият Максим хулел източния цар и наричал по-достойни за почести западните царе. При това отново се позовавал на лъжесвидетели. Преподобният въздъхнал тежко и казал:

- Благодаря на моя Бог, че съм предаден във вашите ръце и понасям изтезания за несправедлива вина, за да се очистя така от своите съзнателни прегрешения и пороците в моя живот. Но за да отговоря накратко на вашите лъжливи обвинения, първо ще попитам: от мен самия ли чухте такава хула против царя, или някой друг ви каза за нея?

Те отвърнали:

- Научихме от други, които са я чули от твоите уста.

Когато светителят ги помолил да призоват тези хора, за да свидетелстват лично, обвинителите казали, че те вече не са между живите.

Преподобният отговорил:

- Щом онези, които са чули подобна хула от моите уста, вече са умрели, защо не ме повикахте на разпит по-рано, докато са били живи? Тогава и вие нямаше да поемате излишен труд, и аз щях да понеса наказание за очевидна вина. Но едно е истина: както са лъжливи вашите клевети за мен, така и онези, които ме изправиха на съд, не са имали пред очите си Бога, Който изпитва сърцата на човеците. Нека не се удостоя да видя Господнето пришествие и да престана да се наричам християнин, ако някога дори съм и помислял онова измислено от вас лъжливо съновидение, ако съм го разказал пред някого или пък от някого съм го чул!

Тогава призовали един лъжесвидетел, на име Григорий, който твърдял, че в Рим е чул как Максимовият ученик Анастасий нарича царя “поп”, а на това се научил от своя учител. Свети Максим възразявал против думите му и мъжествено опровергал клеветата. Той казал:

- Когато Григорий беше в Рим, той беседваше с нас за едната воля, като ни предлагаше да приемем догматичното съчинение, наречено “типос”. Но ние отказахме, като предпочетохме онова, което е полезно за душите ни. Бог ми е свидетел, че нито аз, нито ученикът ми някога сме казвали нещо подобно на това, в което сега ни обвинявате! Но помня, че тогава казах не на ученика си, а на самия Григорий следното: да изследват и определят догматите на вярата, е работа на свещенослужителите, а не на императорите, защото на свещениците е предоставено да помазват царя, да възлагат ръце върху него, да извършват тайнството Евхаристия, да предстоят пред олтара и да извършват всички останали Божествени и велики тайнства. Ето какво казах тогава и го повтарям и сега. И самият Григорий няма да се откаже да потвърди думите ми, а ако направи това, ще се откаже от самия себе си. За всичко това нека всеки ме обвини или ме оправдае пред съда.

Обвинителите, надяващи се на силата на лъжесвидетелството, не знаели какво повече да направят и извели преподобния от събранието. После повикали ученика му Анастасий. Те се опитали да го смутят със строги думи и резки заплахи, за да потвърди клеветата против учителя си, и го принуждавали да свидетелства, че учителят му се отнасял жестоко с Пир, когато в Рим спорел с него за вярата. Анастасий мъжествено твърдял, че учителят му не само не е сторил никакво зло на Пир, но се отнасял към него с особено почтение. За това прямодушие той бил бит с юмруци по врата, лицето и главата, защото обвинителите се стараели да победят истината с насилие, а после го хвърлили в тъмница. Те не се задоволили с предишното лъжливо обвинение и с пристрастния разпит и отново повикали свети Максим и се опитали да победят твърдостта му с нови лъжи. Този път твърдели, че свети Максим е последовател на учението на Ориген и се съгласява с него във всичко. Светият леко и без труд опровергал лъжливите обвинения като напълно неоснователни. За Ориген се изказал като за отлъчен от общение с Христа и християните и заявил, че последователите на неговото учение са достойни за Божия съд. Тогава отново започнали да го разпитват за Пир и за причините, поради които се е отделил от Константинополския патриарх и не желае да встъпи в общение с него. Те изпитвали светителя и с други въпроси, предлагали му да приеме царския типос и да се отнася към него с особено почтение, като към най-съвършено и задължително за всички изложение на вярата. Светият им възразявал, а те му отправяли много резки упреци. Но като виждали, че са победени от преподобния Максим във всички спорове и се заплитат сами в мрежите си, разпуснали събранието и побързали да отидат при царя, за да му доложат за непобедимото мъжество на Хризополския авва.

- Максим - казали те - е непобедим в споровете и никой не може да го убеди да стане наш съмишленик, дори под заплаха от мъчения!

После преподобният бил отново хвърлен в тъмница. След известно време при него дошли други събеседници, като се надявали, че с непрекъснати спорове и заплахи по-скоро ще го склонят към своята вяра. Те заявили, че са пратени от патриарха, а после започнали да разпитват светеца:

- Към коя църква принадлежиш: към Византийската, Римската, Антиохийската, Александрийската или Иерусалимската? Защото всички тези църкви с подчинените им области са единни. Ако и ти принадлежиш към съборната църква, веднага встъпи в общение с нас, ако не желаеш да понесеш тежко изгнание и да изпиташ това, което не очакваш.

На това праведният мъж разумно отговорил:

- Христос Господ е нарекъл съборна тази църква, която държи истинското и спасително изповедание на вярата. Заради това е нарекъл и Петър блажен и на него е обещал да основе вселенската църква. Но аз искам да науча какво е вашето изповедание, въз основа на което, както казвате, всички църкви са встъпили в общение. Ако то не противоречи на истината, и аз няма да отстъпя от него.

Пратениците му казали:

- Макар и да не ни е заръчано да говорим с тебе за това, ще ти кажем. Ние изповядваме в Христа две действия поради различието на естествата и едно действие поради съединението на двете естества в едно Лице.

Светият отговорил:

- Ако казвате, че двете действия са станали едно вследствие съединяването на естествата в едно Лице, това означава, че освен тези две действия, вие признавате и ново, трето действие - слято, или Богочовешко.

- Не - отговорили пратениците, - ние признаваме две действия, но говорим за едно поради съединението им.

Светият възразил:

- Вие сами правите вярата си колеблива и изповядвате, че Бог може да съществува, без да има битие. Защото, ако слеете двете действия в едно поради съединението на естествата в едно Лице, а после разделите едното действие на две поради различието на естествата, тогава няма да има нито единство, нито двойственост на действията, защото двойствеността и единството взаимно се изключват. Нещо повече, тези уловки правят напълно недействително онова, в което пребивават действията, тоест Богочовечеството, и дори изобщо го премахват, като нямащо присъщо му по природа такова проявление, което да не може нито да бъде отнето от естеството, нито променено. В противен случай, според разбирането на светите отци, естеството, като непроявяващо себе си в присъщи нему действия, би се лишило напълно от битие. Но това аз не мога да призная и не съм се научил да вярвам така от светите отци. А вие, като имате власт, правете с мен каквото искате.

Те не знаели какво да възразят и казали, че който не се подчинява, трябва да бъде предаден на анатема и да приеме полагащото му се смъртно наказание. Светият кротко и смирено отговорил:

- Нека се изпълни над мен Божията воля за слава на святото Му име.

Тогава пратениците се отправили при патриарха и му предали всичко, което казал преподобният. Царят се посъветвал с патриарха, както някога Пилат с иудеите, и осъдил светеца на изгнание в малкото тракийско градче Визия. Ученикът на преподобния Анастасий бил заточен далеч по границата на Гръцкото царство, в едно тежко за живот място, наречено на варварски език Первера. Същата участ имал и другият му ученик, някогашният римски апокрисиарий Анастасий, който впоследствие станал житиеписец на преподобния Максим. Той бил пратен в Месемврия, на черноморския тракийски бряг.

В същото време в Цариград бил доведен блаженият Мартин, римският папа, и след много страдания бил заточен в Херсонес. Още докато той се намирал в столицата, умрял Константинополският патриарх Павел. След него на катедрата поставили отново Пир, но и той починал след четири месеца. Тогава патриаршеския престол заел Петър, упорит последовател на същата ерес.

Изминало много време и отново от името на царя и патриарх Петър при свети Максим били пратени неколцина почтени мъже: Теодосий, епископ на Кесария Витинска, и двамата консули Павел и Теодосий, за да го обърнат към своето изповедание на вярата. Те се опитали по много различни начини да привлекат светия - с ласкателство, заплахи, изпитване на вярата му и с много въпроси. Заедно с Визийския епископ дошли при преподобния, заповядали му да седне, а епископ Теодосий се обърнал към него с думите:

- Кажи как живееш, авва?

Той отговорил:

- Така, както Господ от века е предузнал и предопределил обстоятелствата на живота ми, пазен от Неговия промисъл.

Теодосий възразил:

- Как така? Нима Бог от века е предузнал и предопределил делата на всеки от нас?

Светият отвърнал:

- Бог е предузнал нашите помисли, думите и делата, които зависят от нашата воля. А е предпоставил и предопределил онова, което трябва да се случи с нас, но вече не е в наша власт, а в Неговата Божествена воля.

Епископ Теодосий попитал:

- Какво тогава е в наша власт и какво не е?

Свети Максим отвърнал:

- Господине, ти знаеш всичко това и задаваш въпроси само за да изпиташ своя раб.

Епископът казал:

- Наистина не зная и искам да разбера каква е разликата между това, което е в нашата власт, и това, което не е, и как едното се отнася към Божественото предузнаване за нас, а другото - към предопределението?

Преподобният Максим отговорил:

- Всичките ни добри и лоши дела зависят от нашата воля. А не са в наша власт наказанията и бедствията, които ни се случват, както и противоположното на тях. Наистина, ние нямаме власт над изнуряващата болест или над здравето, а само над онези условия, които причиняват болест или опазват здравето ни. При това, както причина за болестта е невъздържанието, а въздържанието е условие за добро здраве, така и спазването на Божиите заповеди е условие да се сподобим с царството Небесно, а неспазването им - причина да бъдем хвърлени в огнената геена.

Епископът му казал:

- Защо мъчиш себе си с това изгнание, като правиш това, заради което заслужаваш такова бедствие?

- Моля Бога - отговорил преподобният, - като ме наказва с това бедствие, да ми прости греховете, които съм направил, престъпвайки Неговите заповеди.

Епископът възразил:

- Нима многото беди не ни връхлитат за изпитание?

- Изпитвани биват светиите - казал преподобният, - за да се открият за всички тайните им добродетели, както това станало с Иов и Иосиф. И наистина, Иов е бил изкушаван, за да се прояви неизвестното никому негово мъжество, а Иосиф бил изложен на страдания, за да станат явни неговото целомъдрие и въздържанието, които правят човека свят. Пък и всеки от светиите, ако не по своя воля е страдал в този свят, е страдал именно за да победи с допусканите от Бога бедствия гордия отстъпник - дявола. Самото търпение във всеки светец е било следствие от изкушението.

На това епископ Теодосий казал:

- Наистина, ти говориш добре и поучително, и аз бих искал да беседвам още с тебе, но тъй като аз и спътниците ми, почтените патриции, сме дошли толкова отдалеч по друга работа, те молим: приеми това, което ще ти предложим, и достави радост на цялата вселена.

- Какво именно, господине мой? - попитал светителят. - Пък и кой съм аз, та моето съгласие да може да зарадва целия свят?

Епископът казал:

- Както неоспорими са истините на моя Господ Иисус Христос, така и това, което ще ти кажа, аз и спътниците ми сме чули непосредствено от нашия патриарх и благочестивия цар.

- Кажете, господа мои - попитал свети Максим, - какво искате и какво сте чули?

Тогава Теодосий започнал да говори:

- Императорът и патриархът преди всичко искат да научат защо страниш от общение с Константинополския престол?

Свети Максим отвърнал:

- Вие знаете нововъведенията, приети в шестия индикт на изтеклия кръг. Те започнаха в Александрия, когато Александрийският патриарх Кир обнародва девет глави, одобрени и утвърдени от Константинополския престол. Имаше и други изменения и допълнения - ектезиса и типоса, които изопачаваха съборните определения. Тези новости бяха въведени за пръв път от представителите на Византийската църква - Сергий, Пир и Павел, и са известни на всички останали църкви. Ето причината, поради която аз, вашият раб, не встъпвам в общение с Константинополската църква. Нека бъдат унищожени съблазните, въведени от тези мъже, нека бъдат отстранени ония, които ги въведоха, нека по пътя към спасението да се премахнат всички прегради и тогава вие ще тръгнете по гладкия път на Евангелието, очистен от всякаква ерес! Когато видя Константинополската църква такава, каквато бе преди, тогава и аз ще се обърна към нея като неин син и ще встъпя в общение без увещания от страна на човеци. А докато в нея има еретически съблазни и архиереи еретици, никакво слово или дело няма да ме убеди да имам общение с тях.

- Но какво лошо има в нашето изповедание - попитал епископ Теодосий, - че не искаш да имаш общение с нас?

Свети Максим отговорил:

- Вие изповядвате, че в Божеството и човечеството на Спасителя е имало едно действие. Но ако вярваме на светите отци, които твърдят, че който има едно действие, има и едно естество, то вие изповядвате Света Троица не като Троица, а като четворица, сякаш въплъщението е било единосъщно на Слово и е отстъпило от тъждеството с човешкото естество, което имаме ние и е имала Пречистата Дева Богородица. При отстъпването от сродното с човека тъждество като че ли се е образувала нова същност, единосъщна на Слово в същата степен, както Слово е единосъщно на Отца и Духа. По такъв начин имаме вече не Троица, а четворица. По същия начин, когато отричате действията и утвърждавате, че Божеството и човечеството на Христа имало една воля, вие умалявате свободното Му произволение да върши добро. Защото, ако и едното, и другото естество няма собствено, присъщо на него действие, дори и да поиска да облагодетелства някого, няма да може да стори това, защото от него е отнета способността да върши добро. Та нали без способност към действие и без присъщото на естеството действие нищо не може да произведе или извърши каквото и да било. От друга страна, признавайки въчовечаването на Христа, вие изповядвате една воля в двете естества, но с това признавате, че и плътта Му, по своя воля, е била създател на всички векове и цялата твар, съвкупно с Отца и Сина и Светия Дух, а междувременно тя самата е сътворена по естество. Или по-добре може да се каже: плътта по своята воля е безначална - защото Божията воля е безначална, както и Божеството няма начало - а по естеството си плътта е създадена във времето. Да се изповядва така е не само безумно, но и безбожно, защото вие не просто говорите за една воля в Христа, но и я наричате Божествена, а в Божествената воля не може да се предполага нито начало, нито край, както и в Самото Божество. Също така вие отнемате от Христа всички прояви и свойства, по които се познава Неговото Божество и човечество, когато в ектезиса и типоса изисквате да не се говори нито за една, нито за две воли в Него, нито за действията Му. Тази воля не е една, защото я разделяте на две чрез самото подчиняване на човешката воля на Божествената; и волите не са две, защото ги сливате в една.

Свети Максим казал това и много друго, за което подробно съобщава неговият ученик Анастасий, а Теодосий и патрициите започнали да осъзнават заблуждението си. Но епископът казал:

- Приеми съставения от царя типос не като положителен догмат на вярата, а като начин за решаването на неясните въпроси. Той е написан не като законодателство, а като тълкувание на вярата.

Свети Максим отговорил:

- Ако типосът не е положителен закон, който утвърждава единството на волята и действията на нашия Господ, защо сте ме заточили в тази страна на варвари и непознаващи Бога езичници? За какво съм осъден да остана във Визия? Защо са прогонени сътрудниците ми: единият в Первера, а другият в Месемврия?

Когато после станало дума за поместния събор, който бил свикан в Рим от блажения папа Мартин за осъждане на монотелитите, епископ Теодосий казал:

- Този събор няма значение, защото бе свикан не по царска заповед.

Преподобният отвърнал:

- Ако се утвърждават само постановленията на събори, свикани по нареждане от царя, то не може да съществува православна вяра. Спомнете си за съборите, свикани по царската повеля против единосъщието, на които бе установено богохулното учение, че Син Божий не е единосъщен с Бог - Отец. Такъв беше първият събор в Тир, вторият в Антиохия, третият в Селевкия, четвъртият в Константинопол при арианина Евдоксий, петият в Никея, шестият в Сирмия, а след време и седмият в Ефес, под председателството на Диоскор. Всички те бяха свикани по царска заповед, но всички са отхвърлени и предадени на анатема, защото на тях бяха съставени безбожни и богопротивни вероопределения. Освен това защо не отхвърляте събора, който осъди и анатемоса Павел Самосатски? Начело на него стояха римският папа Дионисий, Дионисий Александрийски и Григорий Чудотворец, който бе председател на този събор. Той се състоя без царска заповед, но е твърд и неопровержим. Православната Църква признава за истински и свети само съборите, на които са установени истинни и неоспорими догмати. И наистина, както това знае и твоя святост и поучава и другите на същото, каноните заповядват във всяка християнска страна да се свикват поместни събори два пъти в годината както за защита на спасителната ни вяра, така и за изправяне на това, което се нуждае от изправяне, но църковните правила не казват нищо за царските заповеди.

След продължителна беседа и упорит спор от двете страни, устата на преподобния Максим се изпълнили с божествена мъдрост и красноречие и езикът му, движен от Светия Дух, оборил противниците. Те дълго седели мълчаливо, склонили глави и навели очи. После се умилили и започнали да плачат, а след това станали и се поклонили на светеца и той се поклонил на тях. След съвместна молитва с радост се съгласили и с любов приели истинното учение на свети Максим, при което обещали да вярват като него и се надявали да убедят царя в същото. За потвърждение на обещанието си те целунали Божественото Евангелие, честния кръст и светите икони на Спасителя и Пресвета Богородица. После дълго беседвали за душеполезни неща, отдали един на друг целувание в Господа и взаимно си пожелали мир. Епископ Теодосий и патрициите се завърнали във Византия. Когато изложили на царя всичко казано и направено, той силно се разгневил. Изплашени от гнева му, Теодосий и двамата патриции отново се обърнали към ереста. После във Визия бил изпратен патрицият Павел със заповед преподобният да бъде доведен в Константинопол, но - с почести. На свети Максим било заповядано да живее в манастира на свети Теодор.

Една сутрин при преподобния дошли двама патриции от царя - Епифаний и Троил. Съпровождали ги много знатни мъже с отряд войници и слуги, окръжени с пищност и суетно величие. Заедно с тях дошъл и епископ Теодосий. Преподобният Максим го очаквал и се надявал, че той ще спази обещанието си не само той да вярва истинно, но да върне в православието царя и останалия народ. Но Теодосий излъгал, предпочитайки повече да угоди на земния цар и на суетния свят, отколкото да последва Небесния Цар и Неговата света Църква. Когато всички седнали и убедили и преподобния да седне, патрицият Троил започнал беседа:

- Царят, владика на вселената - казал той - ни прати да ти известим онова, което е угодно на неговата царска власт, утвърдена от Бога. Но най-напред ни кажи: ще изпълниш ли волята на господаря, или не?

Свети Максим отговорил:

- Господине, преди всичко ще изслушам какво ми заповядва царят и после ще ти отговоря. Как мога да говоря за нещо, което още не зная?

Троил настоявал и го уверявал:

- Няма да ти кажем с какво сме дошли, докато не ни отговориш дали ще се подчиниш на царя.

Преподобният видял, че пратениците настояват, гледат със злоба и го разпитват с резки думи и отговорил:

- Понеже не искате да кажете на вашия раб какво е угодно на нашия цар, заявявам пред лицето на Самия Бог и Неговите свети ангели, че ако той ми заповяда нещо, което има временно и преходно значение, не е противно на Бога и не вреди на вечното спасение на душата, аз с радост ще го изпълня.

Патрицият Троил веднага станал и си тръгнал с думите:

- Тръгвам си, защото виждам, че този човек няма да изпълни царската воля.

Но веднага вдигнал шум и смут сред събралите се хора. Тогава епископ Теодосий казал:

- Обявете му волята на царя и чуйте отговора му, защото не подобава да си отидем, без да му кажем нищо и без да го изслушаме.

Патрицият Епифаний се обърнал към преподобния:

- Царят заповяда да ти обявим: тъй като целият Изток и увлечените в съблазън на Запад гледат тебе и предизвикват смут и вълнение, като стават отстъпници от вярата, плетат мрежи и не желаят да имат общение с нас в делата на вярата, нека Господ да смекчи с кротост сърцето ти, за да встъпиш в общение с нас и да приемеш нашия типос. А ние ще те приемем с любов, с големи почести и слава ще те въведем в църквата и ще те сложим редом с нас, където обикновено стоят царете, и заедно с тебе ще се приобщим с Пречистите и Животворящи Тайни на Тялото и Кръвта Христови. После ще те провъзгласим за наш отец и ще настане радост не само в целия ни христолюбив град, но и по целия християнски свят. Защото твърдо сме уверени, че когато встъпиш в общение с Константинополската църква, към нас ще се присъединят и всички онези, които заради тебе и под твое ръководство отпаднаха от общение с нас.

Свети авва Максим се обърнал към епископ Теодосий и със сълзи казал:

- Всички ние, владико, очакваме великия съден ден. Ти помниш какво говорихте и какво обещахте неотдавна пред светото Евангелие, животворящия Кръст и светите икони на нашия Спасител Иисус Христос и Пренепорочната Му Майка Богородица и Приснодева Мария.

Епископът свел очи и кротко казал:

- Какво мога да направя, когато благочестивият цар иска друго?

Авва Максим му отговорил:

- Защо тогава ти и спътниците ти докосвахте светото Евангелие, щом нямахте твърдо намерение да изпълните обещанието си? Наистина всички небесни сили няма да ме убедят да направя това, което предлагате. Защото как ще се оправдая - не казвам дори пред Бога, а пред моята съвест, ако заради празната слава и мнението на човеци, което не струва нищо, отхвърля правата вяра, която спасява ония, които я обичат?

Веднага всички скочили, преизпълнени с гняв и ярост, и се нахвърлили върху него не само с хулни думи, но и с юмруци. Те го хванали, били го със собствените си ръце, блъскали го и го влачели по пода, тъпкали го с крака и всеки се стараел да го удари. Те непременно щели да убият светеца, но епископ Теодосий успял да укроти тяхната ярост и да успокои вълнението им. Когато престанали да го бият и мъчат, те започнали да плюят по Божия човек и смрадните им плюнки го покрили от главата до петите.

Тогава епископът им казал:

- Не трябваше да правите това, а само да чуете отговора му и да го предадете на царя, защото делата, които подлежат на църковните правила, биват съдени другояче.

С много труд той успял да ги убеди да престанат да шумят и отново да седнат. А те не преставали да хулят светия с груби ругателства и оскърбителни упреци.

Когато всички седнали, патрицият Епифаний, дишайки злоба, с гняв се обърнал към светия:

- Кажи ни, зли и бесновати старче, защо говориш така? Нима смяташ за еретици всички нас, града ни и царя ни? Знай, че ние сме повече християни и православни от тебе. Ние признаваме в нашия Господ Иисус Христос Божествена и човешка воля и разумна душа, защото всяко разумно същество винаги притежава и сила на произволението, по самото свое естество, и способност за действие. Изобщо, на живото същество е присъщо движението, а на ума е присъща волята. Ние признаваме, че Господ има воля не само по Своето Божество, но и по човечеството си, и не отричаме Неговите две воли и двояки действия.

Авва Максим отговорил:

- Ако вярвате така, както учи Божията Църква и както подобава на разумно същество, защо ме принуждавате да приема типоса, който напълно отрича онова, което казвате сега?

Епифаний възразил:

- Типосът е написан, за да се уредят някои не съвсем понятни истини и за да не падне в заблуждения народът, поради особено тънкия начин, по който са изказани.

Но преподобният отвърнал:

- Това е противно на вярата, а всеки човек се освещава с нейното правилно изповедание.

Патрицият Троил възразил:

- Типосът не отрича двете воли в Христа, а само заповядва да се мълчи по този въпрос, за да има мир в Църквата.

- Да се премълчава словото - казал светият изповедник, - означава да се отрича, както за това говори Дух Светий чрез пророка: “Няма език и няма наречие, дето не би се чувал техният глас”. Затова, ако някое слово не бъде изказано, то изобщо не е слово.

Троил казал:

- Имай в сърцето си каквато искаш вяра, никой не ти забранява това.

Свети Максим възразил:

- Но пълното спасение зависи не само от едната сърдечна вяра, а от изповядването ѝ, защото Господ казва: “а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен”. Също и Божественият апостол учи: “със сърце се вярва за оправдаване, а с уста се изповядва за спасение”. Ако пък Бог и Божествените пророци и апостоли заповядват да изповядваме със слово и език тайнството на вярата, което донася спасение на целия свят, не може да се принуждава към премълчаване на изповеданието, за да не се умалява спасението на хората.

На това Епифаний злобно възкликнал:

- Подписа ли постановленията на събора в Рим?

- Подписах ги - отговорил светецът.

Тогава Епифаний продължил:

- Как се осмели да подпишеш и да предадеш на анатема онези, които изповядват вярата така, както подобава на разумни същества и както учи съборната църква? Наистина по нашия съд ще те отведем в града и ще те изправим вързан на площада, ще съберем всички комедианти, блудници, целия народ, и ще ги накараме да те бият по страните и да те заплюват в лицето.

Светият отговорил:

- Да бъде по думите ти. Ако твърдиш, че ние сме анатемосали онези, които признават в нашия Господ две съединени в Него естества, а също и две воли и две действия, съответстващи на всяко естество в Христа, Който по Божественото естество е истински Бог, а по човешкото - истински човек, вземи и прочети, господине мой, деянията на този събор. Ако намерите онова, за което говорите, правете каквото искате. Защото аз и всички, които сме подписали деянията му, предадохме на анатема онези, които подобно на Арий и Аполинарий признават в Господа само една воля и едно действие и не изповядват нашия Господ и Бог като имащ две естества, в които Той пребивава, а също и притежаващ сила на волята и действието, с които извършва нашето спасение.

Тогава приятелите на Епифаний и патрициите, които дошли заедно с него, започнали да говорят помежду си:

- Ако продължим да го слушаме, няма да успеем нито да ядем, нито да пием. Затова нека отидем да обядваме, а после да предадем на царя и патриарха това, което чухме. Виждате, че този окаян човек се е предал на сатаната.

После станали и отишли да обядват. В този ден бил празникът Въздвижение на честния Кръст и вече дошло време за всенощното бдение. Пратениците се нахранили и заминали за града крайно недоволни.

На другия ден, 14 септември, рано сутринта при преподобния се явил патрицият Теодосий, отнел всичките му книги и заповядал от името на царя:

- Понеже не искаше почести, ще бъдеш пратен в изгнание, както заслужаваш.

Светият старец веднага бил отведен в Селемврия, където останал два дни. През това време един воин от Селемврия отишъл в армията и разпространил в лагера мълва, с която настройвал народа против стареца: “При нас дойде един монах, който хули Пречистата Богородица”, казал той. Началникът на армията призовал всички най-главни клирици на града, а също и презвитери, дякони и уважавани монаси, и ги пратил при блажения Максим, за да разберат дали е истина, че хули Божията Майка? Когато те дошли при него, преподобният станал и се поклонил доземи, отдавайки почит на тяхното звание. Те също се поклонили на светителя, а после всички седнали. Тогава един уважаван старец от пратениците много кротко и почтително запитал преподобния Максим:

- Отче, някои се съблазниха за твоята святост и твърдят, че не признаваш нашата Пречиста Владичица Дева Богородица за Божия Майка. Заклевам те в Пресвета Единосъщна Троица да ни кажеш истината и да премахнеш съблазните от нашите сърца, за да не сторим и ние грях, като мислим неправо за тебе.

Преподобният се поклонил доземи, а после се изправил, вдигнал ръце към небето и тържествено казал през сълзи:

- Който не изповядва нашата Владичица, Светата и Пренепорочна Дева, най-честната от всички разумни същества, за истинска Майка на Бога, сътворил небето и земята, морето и всичко, що ги изпълва, да бъде анатема от Отца и Сина и Светия Дух, единосъщна и преестествена Троица, и от всички небесни сили, от лика на светите апостоли и пророците, от безбройното множество на мъчениците и от всяка праведна душа, преставила се във вяра, сега и завинаги и във вечните векове!

Всички се просълзили и му изказали благопожелания с думите:

- Бог да те укрепи, отче, и да те сподоби достойно и безпрепятствено да изминеш пътя си!

После се събрали много воини, за да послушат благочестивите слова на отците, беседващи помежду си. Тогава един от приближените на военачалника, като видял, че събралите се войници порицават властта заради изгнанието му, заповядал веднага да го отведат извън града, докато се приготвят онези, които трябвало да го отведат в Первера на заточение. Клириците, водени от божествена любов, съпроводили стареца извън града. Когато дошли воините, за да го отведат в изгнание, те понесли светеца на ръце и го качили на коня му. После го прегърнали със сълзи, простили се с него и се върнали в града. А свети Максим бил отведен в Первера и затворен в тъмница.

Изминало много време и царят отново заповядал да доведат преподобния Максим и двамата му ученици в Константинопол. Те пристигнали на кораб, при залез слънце. При тях се явили двама началници на стражите и десет войници, свалили ги от кораба полуголи и необути, разделили ги и ги затворили отделно. След няколко дни ги довели в царските палати. Двамата ученици били оставени на двора под стража, а старецът бил въведен вътре, където заседавали сановници и много знатни лица. Изправили светия пред седналите управници. Тогава царският ковчежник с раздразнение се обърнал към него:

- Християнин ли си ?

Старецът отговорил:

- По благодатта на Христа, Бога на всички, аз съм християнин.

Ковчежникът се изпълнил с гняв и казал:

- Ти лъжеш.

Светият отвърнал:

- Ти казваш, че не съм християнин, а Бог казва, че неизменно съм християнин.

- Но ако си християнин - възразил ковчежникът, - защо ненавиждаш царя?

- Откъде е видно това? - попитал светецът. - Ненавистта е тайно чувство на душата, както и любовта.

- От твоите дела на всички стана ясно - продължил управникът, - че си враг на царя и неговото царство. Защото ти предаде на сарацините Египет, Александрия, Пентапол, Триполис и Африка.

- Къде са достоверните доказателства за това? - попитал свети Максим.

Тогава довели някой си Иоан, който някога бил сакеларий по времето, когато наместник в Нумидия бил Петър. Този човек казал:

- Преди двадесет и две години дядото на нашия цар заповяда на блажения Петър да поведе войска против сарацините в Египет. Доверявайки ти се като на раб Божий, Петър ти писа, като молеше за полезен съвет. Но ти му отговори, че на Бог не е благоугодно да помага на цар Ираклий и наследниците му.

Тогава светият го попитал:

- Ако казваш истината и имаш писмото на Петър до мене и моето писмо до него, покажи ги. Нека ги прочетат и аз ще приема достойно наказание според закона.

Иоан отговорил:

- Нямам такива писма и дори не зная дали сте писали един на друг, но тогава в лагера всички говореха за това.

Светият възразил:

- Дори цялата войска да е говорила, защо само ти ме клеветиш? Виждал ли си ме някога, или аз тебе?

- Не - отговорил Иоан. - Никога не съм те виждал.

Тогава светият се обърнал към събранието и казал:

- Съдете сами справедливо ли е такива хора да бъдат свидетели? Казано е: “с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени” от Бога, праведния Съдия на всички.

После довели Сергий Магуда. Той заявил:

- Преди девет години блаженият авва Тома, който дойде от Рим, ми разказа следното. “Папа Теодор ме прати, каза ми той, при Григорий, префекта на Африка, който тогава се отдели от гръцката империя, за да му кажа да не се бои от гръцките войски, защото Божият раб авва Максим видял сън, че от изток и от запад на небесата стоят ангелски ликове. Онези от изток възклицавали: “Константин Август, ти ще победиш!”, а от запад: “Григорий Август, ти ще победиш!” При това западните ликове имали по-ясен и по-висок глас от източните.

Когато Магуда съобщил това, ковчежникът казал на светия:

- Бог те доведе в тоя град, за да бъдеш изгорен от огън.

Той отвърнал:

- Благодаря на Бога, Който очиства моите волни грехове с неволни наказания. Но “горко на света от съблазните, защото съблазни трябва да дойдат; обаче горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда”. Наистина това не би следвало да се говори пред християни, а още повече да се оставят без наказание ония, които говорят и вършат само онова, що е угодно на хората на днешния ден, дето утре няма да съществуват. Всичко това трябваше да обявите по времето, когато беше жив Григорий. Тогава би следвало да призовете тук патриция Петър, авва Тома и блажения папа Теодор. В присъствието на всички тях бих казал на Петър: “Кажи, господине мой, писал ли си някога до мене, за което свидетелства твоят сакеларий, или може би аз съм писал до тебе?” И на блажения папа бих казал: “Кажи ми, владико, разказвал ли съм ти някога някакъв сън?” Но дори и папата да ме изобличеше за съня, това би било негова вина, не моя, защото сънното видение е нещо непроизволно, а законът наказва само онези деяния, които зависят от свободната воля на човека.

Против невинния и свят мъж били повдигнати и други клевети и несправедливи обвинения, особено за хулата против царя - обвинителите твърдели, че той и учениците му порицавали царя в Рим. Но свети Максим доказвал невинността си и опровергал всички клевети кротко, със смирени, премъдри и вдъхновени слова.

После довели ученика му Анастасий. Подбуждали го да каже нещо лошо за учителя си и когато той не пожелал да изрече неистини против праведния мъж, го пребили с юмруци, а после отвели двамата в килиите им.

На другия ден вечерта при преподобния в тъмницата дошли патрицият Троил и Сергий Евфратас, началникът на царската трапеза. Те седнали, накарали и преподобния да седне и попитали:

- Кажи ни, авва, каква беседа водеше в Африка и в Рим с Пир и с какви доводи го убеди да се откаже от собствения си догмат и да приеме твоя?

Светият отговорил:

- Ако при мене бяха книгите, в които записах споровете и беседите ми с Пир, щях да ви разкажа всичко подробно, но тъй като те са ми отнети, ще ви кажа само това, което помня.

После разказал поред всичко, което си спомнял, и накрая добавил следното:

- Аз нямам никакъв собствен догмат, а само общия за цялата съборна Църква. В своето изповедание не съм внесъл нито една нова дума, заради която то би могло да се нарече мое собствено.

Пратениците го попитали:

- Няма ли да встъпиш в общение с Константинополския престол?

- Не - отвърнал старецът.

- По каква причина? - попитали те.

- Защото - казал светецът - предстоятелите на тази църква отхвърлиха постановленията на четирите свети събора, като приеха за правило “деветте глави”, издадени в Александрия, после приеха ектезиса, съставен от Константинополския патриарх Сергий, и накрая типоса, обнародван неотдавна. От друга страна, всичко, което се утвърждава в ектезиса, те отхвърлиха в типоса и много пъти отлъчиха сами себе си от Църквата и се изобличиха в неправомислие. Нещо повече, като се отлъчиха сами от църквата, те бяха низвергнати и лишени от свещенство на поместния събор, който се състоя в Рим. Какви тайнства могат да извършват те тогава? И какъв Дух ще слезе върху ръкополаганите от тях?

- Значи само ти ще се спасиш - възразили на светеца, - а всички останали ще загинат?

Той отговорил:

- Когато всички хора във Вавилон се покланяли на златния истукан, тримата свети момци не осъждали никого на погибел. Те не се грижели за това, какво вършат другите, а само за себе си, за да не отпаднат от истинското благочестие. И Даниил, хвърлен в лъвовата яма, не осъждал никой, който изпълнявал закона на Дарий и не искал да се моли на Бога. Той имал пред очите си своя дълг и желаел по-скоро да умре, отколкото да съгреши и да бъде наказан пред съвестта си за престъпването на Божия Закон. Да не дава и на мене Бог да осъждам когото и да било или да казвам, че само аз ще се спася. Но по-скоро бих умрял, отколкото да отстъпя в нещо от правата вяра и да търпя мъките на съвестта.

- Но какво ще правиш - запитали пратениците, - когато римляните се присъединят към византийците? Вчера от Рим дойдоха двама апокрисиарии и утре, в неделния ден, ще се причастят заедно с патриарха с Пречистите Тайни.

Преподобният отговорил:

- Дори цялата вселена да се причасти с патриарха, аз няма да се причастя. Защото зная от писанията на свети апостол Павел, че Дух Свети предава на анатема дори ангелите, ако благовестят друго и внасят нещо ново.

Тогава пратениците попитали:

- Нима е напълно необходимо да се изповядват в Христа две воли и два рода действия?

- Напълно е необходимо - отговорил светият, - ако искаме да мислим благочестиво, защото никое същество не е лишено от дейност по своята природа. Светите отци ясно говорят, че нито едно същество не може нито да съществува, нито да бъде познаваемо без присъщото му действие. Ако няма това и ако естеството не се проявява в действие, как можем да признаем Христа за истински Бог и истински човек по естество?

Те му отвърнали:

- Виждаме, че това е истина, но не огорчавай царя, който е съставил типоса не за да отрича каквото и да е от признаваните свойства на Христа, а заради мира в Църквата, и затова заповядва да се мълчи за нещата, които будят разногласие.

Тогава Божият човек паднал на земята и отговорил със сълзи:

- Не би следвало добрият и боголюбив цар да се огорчава поради моето недостойнство, защото аз не искам да разгневя Бога, като премълчавам това, което Той е заповядал да признаваме и изповядваме. Защото, ако по думите на Божествения апостол Той Сам е поставил в църквата “първо апостоли, второ пророци, трето учители” ясно е, че Той Сам говори чрез тях. От цялото Свещено Писание, от творенията на светите учители и от съборните постановления ние научаваме, че въплътилият се Иисус Христос, нашият Господ и Бог, има сила да желае и да действа по Своето Божество и човечество. Защото при Него няма недостатък в онези свойства, по които Той се познава като Бог или като човек, освен греха. Ако пък Той е съвършен в двете естества и не е лишен от нищо, присъщо на тях, то наистина тайната на Неговото въчовечаване бива изопачена от онзи, който не признава в Него самата същност на двете естества с присъщите им свойства - естествата, чрез които и в които Той пребивава.

Когато светият изложил това и много друго, пратениците похвалили мъдростта му и не намерили какво да възразят. А Сергий казал:

- Ти огорчаваш всички с това, че заради тебе мнозина не искат да имат общение с нашата църква.

Преподобният Максим възразил:

- Но кой може да твърди, че аз съм заповядал на някого да не встъпва в общение с Византийската църква?

Сергий отговорил:

- Това, че ти нямаш общение с нея, по-силно от всичко отвръща мнозина от общение с нея.

Божият човек казал:

- Няма нищо по-тягостно и печално от това състояние, когато съвестта ни изобличава, и няма нищо по-скъпо от нейното спокойствие и одобрение.

После Троил обърнал внимание на това, че типосът на цар Констанс е анатемосан по целия Запад и казал на светеца:

- Добре ли е тълкуванието на нашия благочестив цар да се посреща толкова безславно?

Светият отговорил:

- Бог да прости на онези, които внушиха на императора този указ и допуснаха той да го издаде!

Троил попитал:

- Кой му е внушил и кой е допуснал това?

Светият казал:

- Предстоятелите на Църквата го подучиха, а сановниците допуснаха това и така позорът на съблазънта пада върху невинния и чужд на всякаква ерес цар. Посъветвайте господаря да направи същото, което направи някога дядо му Ираклий. Когато научи, че мнозина отци на Запад не приемат неговото изложение на вярата, че изобличават и осъждат съдържащата се в него ерес, той се очисти от упреците, които му отправяха, като прати навсякъде свои послания. В тях посочи, че изложението принадлежи не на него, а на тогавашния патриарх Сергий. Нека същото направи и този господар и тогава ще се освободи от всякакъв упрек.

Те дълго мълчали, а после поклатили глави и казали:

- Неудобно и дори невъзможно е да се направи всичко това, което съветваш, авва.

После беседвали и за други неща, сбогували се и дружелюбно се разделили.

Седмица след този разговор, в следващата събота, светият и двамата му ученици били отново извикани в царските палати на разпит. Първо бил доведен първият му ученик Анастасий, а съименникът му, бившият апокрисиарий на Римската църква, бил оставен пред палатите. Когато го въвели в залата, където сред членовете на сената седели и двама патриарси - Тома Константинополски и един друг, веднага влезли и клеветниците, които отправяли към преподобния Максим лъжливи обвинения. Присъстващите принуждавали Анастасий да потвърди клеветите против неговия учител. Но той дръзновено изобличавал лъжата и мъжествено възразявал на патриарсите и сената. Запитали го дали е предал на анатема типоса, а той отговорил, че не само го е предал на анатема, но дори е съставил против него послание. Тогава сановниците попитали:

- Няма ли да признаеш, че си постъпил лошо?

- Да не дава Бог - отговорил той - да се смята за лошо това, което аз направих за добро, съгласно църковното правило.

После го разпитвали и за още много други неща, а той отговарял както му помагал Бог. После го извели и повикали преподобния старец Максим. Патрицият Троил се обърнал към него с думите:

- Авва, кажи истината и Бог ще те помилва. Защото, ако започнем да те разпитваме по законния ред и дори едно от обвиненията против теб се окаже истина, ще бъдеш наказан според закона.

Старецът отговорил:

- Вече ви казах и пак ще повторя: възможно е обвиненията ви да са справедливи също толкова, колкото сатаната може да стане Бог. Но понеже той не е бог и не може да стане Бог, защото е отстъпник, по същия начин не могат да станат истинни обвинения, които са напълно лъжливи. Затова правете каквото сте намислили, а аз, благочестно почитайки Бога, не се страхувам от обида.

Троил възразил:

- Нима ти не предаде типоса на анатема?

Старецът отвърнал:

- Вече няколко пъти ви казах, че направих това.

- Но ако е така - казал Троил, - значи ти си предал на анатема и царя?

- Не съм предавал царя на анатема - отвърнал преподобният, - а само указа, който отхвърля православната и църковната вяра.

- Къде стана това? - попитал Троил.

- На поместния събор в Рим - отговорил свети Максим, - в църквата на Спасителя и Пресвета Богородица.

Тогава към него се обърнал председателят:

- Ще встъпиш ли в общение с нашата църква, или не?

- Не, няма да встъпя в общение - отговорил той.

- Защо? - продължил председателят.

- Защото тя отхвърля постановленията на православните събори - отговорил светецът.

- Но ако нашата църква е отхвърлила съборите - възразил председателят, - защо те са записани в месецословния диптих?

- Каква полза има от имена и помени за тях, ако догматите на тези събори са отхвърлени? - отвърнал светият.

- Можеш ли ти - продължил съдията - ясно да докажеш, че днешната ни църква е отхвърлила догматите на предишните свети събори?

- Ако не се гневите и ми заповядате - отвърнал старецът - лесно мога да покажа това.

Когато всички замлъкнали, към него се обърнал ковчежникът:

- Защо толкова обичаш римляните и ненавиждаш гърците?

Светият отговорил:

- От Бога ни е дадена заповед никого да не ненавиждаме. Аз обичам римляните, защото са едноверни с мене, а гърците - защото говорят на родния ми език.

- На колко години си? - продължил ковчежникът.

- На седемдесет и пет - отвърнал старецът.

- А колко години е при тебе твоят ученик? - попитал велможата.

- Тридесет и седем - отвърнал светият.

В това време един от клириците възкликнал:

- Бог да ти въздаде за всичко онова, което си сторил на блажения Пир.

Светият не му отвърнал нищо.

По време на продължителния разпит нито един от присъстващите патриарси не казал нищо. Когато започнали да говорят за събора в Рим, някой си Демостен заявил:

- Този събор не е истински, защото го е свикал Мартин, отлъченият папа.

Преподобният Максим възразил:

- Папа Мартин не е бил отлъчен, а подложен на гонение.

После извели светеца навън и започнали да се съвещават какво да направят. Безчовечните съдии смятали, че би било прекалено милостиво да го оставят да живее както и преди, в заточение, и че е по-добре да го подложат на тежки мъчения, отколкото да го осъдят на смърт. Затова го предали в ръцете на градския воевода. Префектът заповядал да отведат свети Максим и учениците му в преторията. Тук беззаконният мъчител заповядал да свалят дрехите на светеца, да го хвърлят на земята и да го бият с остри волски жили, без да се посвени нито от старостта му, нито от почтения му вид, нито от изнуреното му от постнически подвизи тяло. Светият бил бит толкова жестоко, че земята се обагрила с кръвта му, а по тялото му не останало нито едно здраво място. После свирепият звяр с ярост се нахвърлил и върху учениците на преподобния и ги подложил на не по-малки изтезания. Докато слугите ги биели, глашатаят викал високо:

- Тези, които не се подчиняват на царските постановления и не се покоряват, са достойни да търпят такива страдания.

После мъчениците били хвърлени едва живи в тъмница.

На сутринта отново довели на съд светия и преподобен мъж заедно с първия му ученик Анастасий. Свети Максим цял бил покрит с рани, така че никой не можел без състрадание да гледа почтения старец. Но жестокосърдечните мъчители не го съжалили, а се озлобили още повече. Те отрязали без милост богоречивия му език, който изливал реки от премъдри учения и опровергавал еретическите мъдрувания, защото искали така да затворят богословските уста на светеца. Направили същото и с първия му ученик и хвърлили двамата в тъмница. Но Господ Бог, Който направил някога и малките деца способни да възхваляват Неговото свято име и дал на немия слово, дал и на тези Свои истински и верни раби - преподобния Максим изповедник и мъченик и ученика му преподобния Анастасий - възможност и без език да говорят още по-добре и по-ясно, отколкото преди. О, колко се смутили окаяните еретици, когато научили за това! Злобата им се разгоряла още повече и те отрязали дясната ръка на светеца и я хвърлили на земята. По същия начин постъпили и с ученика му. Другият му ученик, бившият апокрисиарий на Римската църква бил пощаден, защото понякога бил призоваван за секретар при царете.

После повлекли преподобния Максим и ученика по целия град за поругание - мъчителите показвали отрязаните им езици и ръце на народа и без срам хулели и осмивали страдалците. След това нечовешко издевателство и безчестно поругание те пратили всеки поотделно в далечно изгнание. Без да се погрижат за тях, те ги оставили без храна, без дрехи, голи и боси. Много бедствия и страдания претърпели мъчениците по пътя. Заради тежките си рани преподобният Максим не можел нито да язди кон, нито да пътува в каруца. Воините сплели един кош, сложили в него страдащия старец и с голям труд го понесли към мястото на заточението. Те го отвели в една далечна скитска страна, която в Европа се нарича Алания, и го затворили в тъмница в град Схимарис. Преподобният му ученик още по пътя починал от жестоките си рани, а душата му преминала при Бога за безсмъртен живот.

Преподобният Максим живял още три години в тежки страдания в последното си изгнание. Затворен в тъмницата, той не получавал от никого нито необходимото за старините му служение, нито някаква човеколюбива грижа. Когато Господ пожелал да сложи край на болестите и скърбите му и да го изведе от тъмницата във вечния простор и веселие на небесното Царство, Той го утешил с едно Божествено явление, а после му възвестил часа на кончината му. Блаженият страдалец се преизпълнил с радост и макар винаги да бил готов за кончината, започнал усърдно да се приготвя да я посрещне. В радостния за него час на смъртта, той с веселие предал душата си в ръцете на Христа Бога, Когото обикнал от младини и за Когото толкова страдал.

Така Христовият изповедник и мъченик изминал жизнения си път и преминал в радостта на своя Господ. Той бил погребан в града, в който бил заточен. След погребението на гроба му можели да се видят три чудни светилника, които сияели с неизказан пламък и озарявали мястото. Светият, който през целия си живот бил светлина за света, след кончината си и до днес не престава да озарява всички хора с примера на своя добродетелен и многострадален живот и голямата си ревност по Бога. Светилниците над гроба му били ясно знамение за това, че Божият угодник се е заселил в небесните обители на Пресвета Троица, в незалязващото Божие царство, където като слънце сияе заедно с праведниците и се наслаждава да съзерцава Троичната светлина. След края на преподобния Максим останал жив ученикът му, апокрисиарият Анастасий, който впоследствие особено подробно описал житието, подвизите и страданията на своя отец и учител. От него приведохме със съкращения това, което е достатъчно за наша полза, за прослава на Бог, славен в светиите, Отец, Син и Свети Дух, на Когото и от нас, грешните, да бъде слава, чест и поклонение сега и завинаги и во веки веков. Амин.

 

Кондак преподобного Максима Исповедника

глас 8

Троицы рачителя и великаго Максима,/ научающа ясно вере Божественней,/ еже славити Христа, во дву естествах, волях же и действах суща,/ в песнех достойных, вернии, почтим, взывающе:/ радуйся, проповедниче веры.

(Почитателя на Троицата, великия Максим, който ни учи ясно на Божествената вяра да славим Христа в две естества, воли и действия, да почетем в достойни песни, верни, зовейки: радвай се, проповедниче на вярата.)

 

Ин кондак преподобного Максима исповедника

глас 6

Свет Трисиянный, всельшийся в душу твою,/ сосуд избран показа тя, всеблаженне,/ являюща Божественная концем,/ неудобопостижных разумений ты сказуяй, блаженне,/ и Троицу всем, Максиме, возпроповедуяй ясно,// Пресущную, Безначальную.

(Трисияйната Светлина, вселила се в душата ти, те показа избран съсъд, всеблажени, явяващ божественото до краищата на земята, и като ти извести неудобопостижими разбиранияблажени, си проповядвал ясно на всички надсъщностната и безначална Троица.)

 

imageПамять блаженного Максима, Христа ради юродивого, московского чудотворца

 

Милосердый Господь открыл несколько путей для спасения и достижения вечного блаженства. Но самым трудным и тяжким из них является подвиг добровольного юродства. Блаженный Максим избрал себе сей путь и неуклонно шествовал им до самой своей кончины. Время не сохранило до нас подробного жития сего Московского чудотворца. Отказавшись от всех удобств жизни, он почти обнаженный ходил по улицам города Москвы, перенося и холод и жар. Своими изречениями он многих удерживал от зла или ободрял в трудах. «Хоть люта зима, да сладок рай», – часто говаривал он. «За терпение Бог даст спасенье». «Бог велик, неправду сыщет. Ни Он тебя, ни ты Его не обманешь». «Всяк крестится, да не всяк молится».

Блаженный Максим подвизался в первой половине XV века. То было тяжелое время для Русской земли: иго татар, голод, засухи и моровая язва угнетали народ. Своим терпением святой учил людей терпению. Проводя сам нестяжательную жизнь, он желал, чтобы и другие не забывали из-за временных богатств о своей душе, удерживал московских торговцев от несправедливых сделок: «Божница домашня, а совесть продажна. По бороде Авраам, а по делам Хам».

После таких подвигов, блаженный Максим преставился 11 ноября 1433 года и был погребен у церкви святых Бориса и Глеба на Варварской улице. Господу было угодно прославить чудесами Своего угодника. Так, у гроба святого в 1506 г. произошло исцеление одного человека. у которого была сведена нога. В 1547 году 13 августа были обретены нетленные мощи блаженного Максима и тогда же было установлено празднование святому. Самые мощи оставались под спудом. Благоговейные чтители памяти святого построили придел над мощами святого Максима Московского в честь преподобного Максима Исповедника. В 1698 году, по усердию московских жителей Максима Верховитина и Максима Шаровникова, старые церкви были разобраны. При сем отвалившийся от стены камень открыл великое сокровище – целебные мощи святого блаженного Максима. Они были с честью перенесены в один из Московских соборов, где находились во все время строения нового храма. Сей храм, существующий и доныне, был освящен во имя святого блаженного Максима с приделом в честь Максима Исповедника.

Около сорока лет хранились мощи блаженного в сем храме. В 1737 году произошел сильный пожар, известный под именем Троицкого. Пламя охватило и церковь во имя блаженного Максима Московского. Храм весь выгорел, сгорела и рака с мощами святого Максима. Уцелевшие части святых мощей были благоговейно собраны и переданы в сей храм в 1768 году. Здесь и до сего дня почивают мощи святого Максима, подавая исцеления во славу Божию. Аминь.

 

Тропарь блаженному Максиму Московскому, Христа ради юродивому

глас 4

Терпе́нием свои́м ве́лию мзду на Небесе́х стяжа́л еси́,/ в бу́йство во́лею Христа́ ра́ди преложи́ся/ и на Не́бо мы́сленное, я́ко на колесни́це о́гненней,/ возше́л еси́, прему́дре Макси́ме. / Днесь мы ны́не чтим честны́х моще́й твои́х обре́тение/ вку́пе с благочести́выми и ве́рными людьми́ ца́рствующаго гра́да Москвы́,/ да вси вопие́м ти:/ моли́ Христа́ Бо́га// спасти́ся душа́м на́шим.

 

Ин тропарь блаженному Максиму Московскому, Христа ради юродивому

глас 5

Нагото́ю теле́сною и теpпе́нием/ обнажи́л еси́ вpа́жия кова́pствия,/ облича́я неподо́бное его́ дея́ние,/ зе́льне стpажда́ со́лнечный ваp/ и ну́ждныя вели́кия сту́дени,/ мpа́за и огня́ не чул еси́,/ Бо́жиею по́мощию покpыва́емь,/ Макси́ме пpему́дpе,/ о ве́pою твоpя́щих па́мять твою́ че́стно,/ и усе́pдно пpитека́ющих к моще́м твои́м,// моли́ изба́витися от бед и паде́ния избежа́ти.

 

Кондак блаженному Максиму Московскому, Христа ради юродивому

глас 8

Ве́рою и любо́вию твое́ честно́е обре́тение пра́зднующих, блаже́нне,/ сохрани́ и соблюди́ от вся́кой зло́бы и собла́зна змии́на,/ и́маши бо дерзнове́ние ко Влады́це всех Христу́,/ Его́же моли́ спасти́ лю́ди, моля́щиятися,/ да вси вопие́м ти:// ра́дуйся, о́тче Макси́ме, ца́рствующему гра́ду Москве́ похвало́.

 

Ин кондак блаженному Максиму Московскому, Христа ради юродивому

глас 2

Вы́шния красоты́ жела́я,/ ни́жния сла́дости и теле́сная одея́ния в ничто́же вмени́л еси́,/ и нестяжа́ние па́че су́етнаго ми́ра возлюби́л еси́. / А́нгельское житие́ проходя́,/ сконча́лся еси́, блаже́нне Макси́ме:// с ни́миже Христа́ моли́ непреста́нноо всех нас.

 

Молитва блаженному Максиму Московскому, Христа ради юродивому

Уго́дниче Бо́жий, моли́твенниче наш те́плый и ско́рый помо́щниче, блаже́нне Макси́ме! Припа́дающе к ра́це моще́й твои́х прославля́ем многотру́дныя по́двиги юро́дства твоего́ Христа́ ра́ди, возлюби́в бо Еди́наго Бо́га от всея́ души́ твоея́, ты мирски́ми красо́тами не восхоте́л еси́ наслажда́тися; родна́го жили́ща, любве́ сро́дник, бога́тства и сла́вы вре́менныя отре́клся еси́ и безприю́тное житие́ возлюби́л еси́. Прилежа́в о спасе́нии души́, плоть твою́ нагото́ю теле́сною, мра́зом и зно́ем, посто́м и бде́нием, долговре́менным на земли́ лежа́нием изнури́л еси́ и вся стра́сти ея́ ду́хови покори́л еси́, на земли́ пожи́в небе́сно, во пло́ти духо́вно, умо́м весь к преми́рным взе́мся, плотску́ю му́дрость отри́нул еси́ и, быв мудр о Христе́, юро́д ми́рови показа́лся еси́, от неразу́мных мно́гия оби́ды и бие́нии благоду́шно притерпева́я и мно́гих нечести́вых на путь спасе́ния наставля́я. Те́мже, по сконча́нии твои́х подвиго́в, всепра́ведный Судия́ нетле́нием честны́х твои́х моще́й и мно́гими чудесы́ тя просла́ви, ду́шу же твою́ святу́ю в Небе́сныя оби́тели всели́, иде́же, предстоя́ Престо́лу Непристу́пнаго Боже́ственнаго Све́та, в Нем, я́ко в зерца́ле, ви́диши на́ша ну́жды, слы́шиши на́ша к тебе́ проше́ния и я́ко друг Христо́в и́маше ве́лие к Нему́ дерзнове́ние моли́тися о нас. Сего́ ра́ди усе́рдно про́сим тя: помоли́ся Го́споду Бо́гу о нас, к земли́ приве́рженных, да и мы, в подража́ние твоему́ ангелоподо́бному на земли́ житию́, не погря́знем в су́етных жите́йских попече́ниих и в земны́х наслажде́ниих, не прельща́емся и не прилепля́емся все́ю душе́ю к тле́нным ми́ра сего́ бла́гом, но да обрати́т Госпо́дь Свое́ю благода́тию на́ша мы́сли и жела́ния к Небе́сным и укрепи́т жела́ти восприя́тия бу́дущих нетле́нных сокро́вищ, да пода́ст нам, сла́бым, си́лу к побежде́нию страсте́й, мы́слей и жела́ний грехо́вных, да плени́т наш кичли́вый ум в послуша́ние ве́ры, изба́вит от высокоу́мия, суему́дрия, ло́жных па́губных уче́ний и да́рует нам му́дрость духо́вную, да раствори́т окамене́нная сердца́ на́ша слеза́ми умиле́ния и сокруше́ния о на́ших согреше́ниих, согре́ет их любо́вию к Нему́, на́шему Созда́телю, и к бли́жним на́шим. Испроси́ всем, во вся́кой нужде су́щим и к твоему́ заступле́нию прибега́ющим, вся́кий дар, коему́ждо благопотре́бен: больны́м — исцеле́ние, печа́льным — утеше́ние, бе́дствующим — по́мощь, оби́женным — защи́ту. Принеси́ ко Го́споду святу́ю моли́тву о всех нас, многогре́шных, я́ко да не по грехо́м на́шим возда́ст нам, ниже́ по беззако́ниим на́шим нака́жет нас, но отврати́т вся́кий гнев, пра́ведно дви́жимый на ны, и проба́вит ми́лость Свою́, вся́ких нужд, бед, напа́стей, скорбей и боле́зней нас избавля́я, и́миже весть судьба́ми да наста́вит нас на путь спасе́ния, пода́ст про́чее вре́мя живота́ на́шего в покая́нии и благоче́стии прейти́ и христиа́нскую кончи́ну, неболе́зненну, непосты́дну, ми́рну, и Небе́снаго Ца́рствия насле́дие получи́ти со все́ми святы́ми во ве́ки веко́в. Ами́нь.

 

Молитва вторая блаженному Максиму Московскому, Христа ради юродивому

О, уго́дниче Бо́жий, блаже́нне Макси́ме! Помоли́ся Го́споду Бо́гу о нас, рабе́х Бо́жиих (имена), к земли́ приве́рженных, да обрати́т Госпо́дь на́ша мы́сли и жела́ния к Небе́сным и да укрепи́т бу́дущих нетле́нных сокро́вищ жела́ти, да пода́ст нам си́лу к побежде́нию страсте́й, мы́слей и жела́ний грехо́вных, да плени́т наш ум в послуша́ние ве́ры, да изба́вит от высокоу́мия, суему́дрия и му́дрость духо́вную нам да́рует: та́же окамене́нная сердца́ на́ша слеза́ми умиле́ния о гресе́х сокруше́ния да раствори́т и да согре́ет я́ к на́шему Созда́телю любо́вию и братолю́бием ко бли́жним на́шим. Блаже́нне Макси́ме, принеси́ ко Го́споду моли́тву о нас, я́ко да не по грехо́м на́шим возда́ст нам, ниже́ по беззако́нием на́шим нака́жет нас, но да проба́вит ми́лость Свою́ на нас, от вся́ких нужд, бед, напа́стей, скорбе́й и боле́зней избавля́я, и и́миже весть судьба́ми да наста́вит нас на путь спасе́ния, и да сподо́бит нас христиа́нскую кончи́ну неболе́знену, непосты́дну и ми́рну прия́ти и Небе́снаго Ца́рствия насле́дие получи́ти со все́ми святы́ми во ве́ки веко́в. Ами́нь.

image

 

 

 

imageЖИ­ТИЕ СВЯ­ТИ­ТЕ­ЛЯ ТИ­ХО­НА ЗА­ДОН­СКО­ГО († 1783)

При опи­са­нии жи­тия оте­че­ствен­ных свя­тых, уте­ши­тель­но и обод­ри­тель­но для сер­дец на­ших яв­ле­ние зем­ле Рус­ской угод­ни­ков Бо­жи­их, яс­но до­ка­зы­ва­ю­щее, что не ос­ку­де­ла и для нас бла­го­дать Бо­жия, все­гда вос­пол­ня­ю­щая то, что ос­ку­­де­ва­ет в сла­бой при­ро­де че­ло­ве­че­ской. И ка­кое тор­же­ство для Церк­ви пра­во­слав­ной, про­слав­ляе­мой вер­ны­ми сы­на­ми сво­и­ми! Гос­подь увен­чал их вен­ца­ми нетле­ния во сви­де­тель­ство их по­дви­гов и пра­во­го ис­по­ве­да­ния той Церк­ви, ко­то­рая и до­се­ле есть столп и утвер­жде­ние ис­ти­ны.

Про­ис­хож­де­ние свт. Ти­хо­на са­мое убо­гое: отец его, Са­ве­лий Ки­рил­лов, был дьяч­ком в Нов­го­род­ской гу­бер­нии, в се­ле Ко­рец­ке (Ко­роц­ке) Вал­дай­ско­го уез­да, и оста­вил по се­бе вдо­ву с пя­тью ма­ло­лет­ни­ми детьми. Бу­ду­щий свя­ти­тель ро­дил­ся в 1724 го­ду и был на­зван Ти­мо­фе­ем. Ли­шив­шись в мла­ден­че­стве от­ца, он остал­ся на по­пе­че­нии ма­те­ри Дом­ни­ки и стар­ше­го бра­та Ев­фи­мия. «Как я на­чал се­бя пом­нить, – вспо­ми­нал впо­след­ствии свя­ти­тель Ти­хон, – в до­ме при ма­те­ри на­шей (от­ца сво­е­го я не пом­ню) бы­ло нас че­ты­ре бра­та и две сест­ры; боль­ший брат дьяч­ко­ву долж­ность от­прав­лял, сред­ний же брат был взят в во­ен­ную служ­бу, а мы все, еще мо­ло­дые, в ве­ли­кой жи­ли бед­но­сти...» При та­ком по­ло­же­нии Ти­мо­фей ед­ва ли мог на­де­ять­ся по­лу­чить до­ста­точ­ное об­ра­зо­ва­ние да­же для ис­пол­не­ния цер­ков­ной долж­но­сти по­но­ма­ря. Не­кий бо­га­тый без­дет­ный ям­щик по­лю­бил Ти­мо­фея и хо­тел усы­но­вить его. Он неод­но­крат­но про­сил об этом Дом­ни­ку, обе­щая вос­пи­тать Ти­мо­фея как род­но­го сы­на. Свя­ти­тель Ти­хон вспо­ми­нал об этом: «Ма­туш­ка моя, хо­тя и от­ка­зы­ва­ла ему (ям­щи­ку) – жаль ей бы­ло от­дать ме­ня, – но край­ний недо­ста­ток про­пи­та­ния по­ну­дил ее от­дать... Я хо­ро­шо пом­ню, как, взяв за ру­ку, она по­ве­ла ме­ня к ям­щи­ку. Стар­ше­го бра­та в то вре­мя не бы­ло до­ма. Ко­гда же он воз­вра­тил­ся, то спро­сил сест­ру: «Где ма­туш­ка?». Та от­ве­ча­ла: «По­ве­ла Ти­шу ям­щи­ку». Брат, до­гнав ма­туш­ку, стал пред ней на ко­ле­ни и ска­зал: «Ям­щи­ку его от­да­ди­те – ям­щи­ком он и бу­дет. Я луч­ше с су­мою по ми­ру пой­ду, а бра­та не от­дам... По­ста­ра­юсь обу­чить его гра­мо­те, то­гда он смо­жет к ка­кой-ни­будь церк­ви опре­де­лить­ся в дьяч­ки или по­но­ма­ри». И ма­туш­ка во­ро­ти­лась до­мой». Так та­ин­ствен­ный Бо­жий Про­мы­сел от са­мо­го от­ро­че­ства ру­ко­во­дил бу­ду­щим ве­ли­ким по­движ­ни­ком. Лю­бовь брат­ская спас­ла Ти­хо­на, она же при­го­то­ви­ла в нем и до­стой­но­го слу­жи­те­ля Церк­ви. Но, остав­шись в до­ме ро­ди­тель­ском, он про­дол­жал то­мить­ся под гне­том тяж­кой ни­ще­ты, пи­та­ясь од­ним чер­ным хле­бом, и то очень воз­дер­жан­но. «Ко­гда, бы­ва­ло, до­ма есть нече­го, – рас­ска­зы­вал он ке­лей­ни­ку в по­след­ние го­ды сво­ей жиз­ни, вспо­ми­ная дет­ство, – я хо­дил на це­лый день бо­ро­нить зем­лю у ка­ко­го-ли­бо бо­га­то­го па­ха­ря, чтобы он толь­ко про­кор­мил ме­ня». Так тру­дил­ся Ти­мо­фей, жи­вя в ро­ди­тель­ском до­ме до че­тыр­на­дца­ти лет.

В 1737 го­ду бы­ли из­да­ны два ука­за им­пе­ра­три­цы Ан­ны Иоан­нов­ны, ко­то­рые со всей стро­го­стью пред­пи­сы­ва­ли «сде­лать цер­ков­но­слу­жи­тель­ским де­тям раз­бор и лиш­них, особ­ли­во не уча­щих­ся, от­да­вать на во­ен­ную служ­бу». В Нов­го­род­ской епар­хии, не имев­шей то­гда епи­ско­па, ис­пол­не­ние этих ука­зов бы­ло осо­бо рев­ност­ным.

Мать от­ро­ка Ти­мо­фея по чрез­вы­чай­ной ску­до­сти от быв­ше­го неуро­жая хо­тя и не на­шла у се­бя до­ста­точ­но средств, чтобы со­дер­жать сы­на сво­е­го в ду­хов­ном учи­ли­ще, од­на­ко при­вез­ла его в Нов­го­род на рас­смот­ре­ние на­чаль­ства, на­де­ясь еще спа­сти сы­на от во­ен­ной служ­бы. Ее на­деж­ды ед­ва не оста­лись тщет­ны­ми: уже Ти­мо­фей был на­зна­чен к ис­клю­че­нию из ду­хов­но­го зва­ния для опре­де­ле­ния в во­ен­ное учи­ли­ще, ко­гда опять сжа­лил­ся над ним стар­ший брат, слу­жив­ший при­чет­ни­ком при од­ной из нов­го­род­ских церк­вей. Несмот­ря на край­нюю ни­ще­ту, ре­шил­ся он взять бра­та на свое со­дер­жа­ние и умо­лил на­чаль­ство опре­де­лить его в ду­хов­ное учи­ли­ще. И 11 де­каб­ря 1738 го­да он был за­чис­лен в Нов­го­род­скую ду­хов­ную сла­вян­скую шко­лу при ар­хи­ерей­ском до­ме.

В 1740 го­ду ста­ра­ни­ем но­во­го епи­ско­па Нов­го­род­ско­го Ам­вро­сия ду­хов­ная сла­вян­ская шко­ла бы­ла пре­об­ра­зо­ва­на в ду­хов­ную се­ми­на­рию. Из об­ще­го ты­сяч­но­го со­ста­ва уча­щих­ся ду­хов­ной шко­лы Ти­мо­фей, как один из спо­соб­ней­ших к на­у­кам, был пе­ре­ве­ден во вновь от­кры­тую се­ми­на­рию и при­нят на ка­зен­ное со­дер­жа­ние. На­чаль­ство Нов­го­род­ской се­ми­на­рии при­сво­и­ло ему но­вую фа­ми­лию – Со­ко­лов­ский. О го­дах се­ми­нар­ской жиз­ни свя­ти­тель Ти­хон вспо­ми­нал впо­след­ствии: «Я про­дол­жал уче­ние на ка­зен­ном ко­ште и тер­пел ве­ли­кую нуж­ду по недо­стат­ку по­треб­но­го к со­дер­жа­нию, и так бы­ва­ло: ко­гда по­лу­чу ка­зен­ный хлеб, то из оно­го по­ло­ви­ну остав­лю для про­до­воль­ствия се­бе, а дру­гую по­ло­ви­ну про­дам; куп­лю све­чу, с ней ся­ду на печ­ку и чи­таю книж­ку. То­ва­ри­щи мои, бо­га­тых от­цов де­ти, слу­ча­лось, ино­гда най­дут отоп­ки мо­их лап­тей и, сме­ясь на­до мной, нач­нут ими ма­хать на ме­ня, при­го­ва­ри­вая: “Ве­ли­ча­ем тя”». Им же до­ве­лось впо­след­ствии ка­дить еп. Ти­хо­ну фими­ам.

Юно­ша, все­гда сто­яв­ший впе­ре­ди всех сво­их сверст­ни­ков, пе­ре­хо­дил успеш­но в выс­шие клас­сы. По­чти 14 лет обу­чал­ся он в се­ми­на­рии: два го­да грам­ма­ти­ке и по че­ты­ре го­да – ри­то­ри­ке, фило­со­фии и бо­го­сло­вию. Дли­тель­ный пе­ри­од обу­че­ния свя­зан с тем, что в недав­но от­кры­той се­ми­на­рии был недо­ста­ток учи­те­лей.

В 1754 го­ду Ти­мо­фей окон­чил се­ми­на­рию. Один из ис­сле­до­ва­те­лей так ха­рак­те­ри­зу­ет го­ды его пре­бы­ва­ния в ней: «Во вре­мя все­об­ще­го увле­че­ния схо­лас­ти­кой, ко­гда в са­мой се­ми­на­рии, вос­пи­тав­шей свя­ти­те­ля, пре­об­ла­да­ла над всем схо­ла­сти­че­ская уче­ность, ко­гда меж­ду сло­вом и де­лом, меж­ду мыс­лью и дей­стви­тель­но­стью не бы­ло ни­че­го по­чти об­ще­го, ко­гда о мно­гом и очень хо­ро­шо го­во­ри­ли, но очень ма­ло или же со­всем ни­че­го не де­ла­ли, свя­ти­тель За­дон­ский был че­ло­ве­ком, со­вер­шен­но чуж­дым ука­зан­ных недо­стат­ков и про­ти­во­ре­чий». Ти­мо­фей был на­зна­чен пре­по­да­ва­те­лем сна­ча­ла гре­че­ско­го язы­ка, за­тем ри­то­ри­ки и фило­со­фии. Мо­ло­до­го учи­те­ля, от­ли­чав­ше­го­ся необык­но­вен­ной сер­деч­но­стью, скром­но­стью и бла­го­че­сти­вой жиз­нью, все очень лю­би­ли и ува­жа­ли – и уче­ни­ки, и се­ми­нар­ское на­чальст­во, и нов­го­род­ские ар­хи­ереи.

Бу­ду­щий свя­ти­тель в тот пе­ри­од сво­ей жиз­ни все бо­лее при­ла­гал ум и серд­це Бо­гу, изу­чая див­ные пу­ти Его и стре­мясь к ино­че­ству и бо­го­мыс­лию. Про­мы­сел Бо­жий го­то­вил в нем доб­лест­но­го по­движ­ни­ка и све­тиль­ни­ка Церк­ви Рус­ской и, ох­ра­няя его от опас­но­стей, яв­но ука­зы­вал на его вы­со­кое пред­на­зна­че­ние.

Свя­ти­тель Ти­хон по ми­ло­сти Бо­жи­ей стя­жал спо­соб­ность осо­бо­го ду­хов­но­го зре­­ния. Од­на­жды в май­скую ночь Ти­мо­фей вы­шел из кел­лии и уви­дел раз­верз­ши­е­ся небе­са и див­ный свет. Вско­ре по­сле быв­ше­го ему ви­де­ния он окон­ча­тель­но ре­шил стать ино­ком.

16 ап­ре­ля 1758 го­да, в Ла­за­ре­ву суб­бо­ту, Ти­мо­фей Со­ко­лов­ский был по­стри­жен в мо­на­ше­ство с име­нем Ти­хон. По­сле по­стри­га он был вы­зван в Пе­тер­бург, где Нов­го­род­ский епи­скоп Ди­мит­рий (Се­че­нов) ру­ко­по­ло­жил Ти­хо­на во иеро­диа­ко­на, а ле­том то­го же го­да – во иеро­мо­на­ха. В том же го­ду иеро­мо­нах Ти­хон стал пре­по­да­вать фило­со­фию и был на­зна­чен пре­фек­том се­ми­на­рии, но недол­го оста­вал­ся в этой долж­но­сти. Епи­скоп Твер­ской Афа­на­сий (Воль­хов­ский), хо­ро­шо знав­ший да­ро­ва­ния и бла­го­че­сти­вую жизнь от­ца Ти­хо­на, хо­да­тай­ство­вал о его пе­ре­во­де в свою епар­хию. Ука­зом Свя­тей­ше­го Си­но­да от 26 ав­гу­ста 1759 го­да иеро­мо­нах Ти­хон был пе­ре­ве­ден в ве­де­ние Твер­ско­го ар­хи­епи­ско­па, ко­то­рый воз­вел его в сан ар­хи­манд­ри­та и на­зна­чил на­сто­я­те­лем Жел­ти­ко­ва мо­на­сты­ря. В том же го­ду ар­хи­манд­рит Ти­хон был на­зна­чен рек­то­ром Твер­ской се­ми­на­рии и на­сто­я­те­лем От­ро­ча мо­на­сты­ря. Од­новре­мен­но он со­сто­ял при­сут­ству­ю­щим в ду­хов­ной кон­си­сто­рии и пре­по­да­ва­те­лем бо­го­сло­вия в се­ми­на­рии.

Так быст­ро по­дви­гал­ся Ти­хон на по­при­ще ду­хов­ном, как све­тиль­ник, ко­то­рый не мог оста­вать­ся под спу­дом. Мно­гим уже бы­ло из­вест­но внут­рен­нее его до­сто­ин­ство, и его ожи­да­ла выс­шая сте­пень епи­скоп­ства. Два го­да про­вел он в долж­но­сти рек­то­ра, и уро­ки бо­го­сло­вия, со­став­лен­ные им для уче­ни­ков сво­ей се­ми­на­рии, по­слу­жи­ли ос­но­ва­ни­ем за­ме­ча­тель­ной его кни­ги о ис­тин­ном хрис­ти­а­н­стве, к на­зи­да­нию всей оте­че­ствен­ной Церк­ви, так как сам он был весь про­ник­нут ду­хом Св. Пи­са­ния и тво­ре­ний оте­че­ских. Ти­хон по сво­е­му глу­бо­ко­му сми­ре­нию ни­ко­гда не ду­мал, что он мо­жет ко­гда-ли­бо до­стиг­нуть сте­пе­ни епи­скоп­ской, но Про­мысл Бо­жий та­ин­ствен­но ука­зал на него вер­хов­ным пас­ты­рям Рус­ской Церк­ви.

Од­на­жды в день Пас­хи, на Бо­же­ствен­ной ли­тур­гии, во вре­мя Хе­ру­вим­ской пес­ни, по­до­шел он вме­сте с дру­ги­ми пре­сви­те­ра­ми к ар­хи­ерею, ко­то­рый вы­ни­мал ча­стич­ки у жерт­вен­ни­ка, и на его обыч­ное про­ше­ние «По­мя­ни мя, вла­ды­ко свя­тый» прео­свя­щен­ный Афа­на­сий, за­быв­шись, от­ве­чал: «Епи­скоп­ство твое да по­мянет Гос­подь Бог во Цар­ствии Сво­ем». Сму­тил­ся сми­рен­ный ар­хи­манд­рит, но ар­хи­пас­тырь, улы­ба­ясь, ска­зал ему: «Дай Бог вам быть епи­ско­пом». А в этот са­мый день мит­ро­по­лит Ди­мит­рий, пер­вен­ству­ю­щий член Си­но­да, вме­сте с епи­ско­пом Смо­лен­ским Епи­фа­ни­ем из­би­ра­ли ви­ка­рия в Нов­го­род. Уже бы­ли на­пи­са­ны име­на се­ми кан­ди­да­тов, вы­бор ко­их дол­жен ре­шить­ся по жре­бию, ко­гда Смо­лен­ский епи­скоп про­сил при­пи­сать к ним еще имя Твер­ско­го рек­то­ра, и хо­тя мит­ро­по­лит за­ме­тил, что он еще мо­лод, од­на­ко ве­лел за­пи­сать. Три ра­за ме­та­ли жре­бий, и три ра­за вы­па­дал жре­бий Ти­хо­на. «Вид­но, Бо­гу так угод­но, — ска­зал Ди­мит­рий, — хо­тя и не ту­да я ду­мал его на­зна­чить, а в ар­хи­ман­д­ри­ты Сер­ги­е­вой Лав­ры».

13 мая 1761 го­да ар­хи­манд­рит Ти­хон был хи­ро­то­ни­сан во епи­ско­па Кекс­гольм­ско­го и Ла­дож­ско­го, ви­ка­рия Нов­го­род­ской епар­хии, с тем, чтобы, управ­ляя Ху­тын­ским мо­на­сты­рем, быть ви­ка­ри­ем ар­хи­епи­ско­па Нов­го­род­ско­го. Так на 37-м го­ду жиз­ни, через семь лет по окон­ча­нии се­ми­нар­ско­го кур­са и через три го­да по при­ня­тии мо­на­ше­ства, ар­хи­манд­рит Ти­хон по во­ле Бо­жи­ей был об­ле­чен ар­хи­ерей­ским са­ном.

С лю­бо­вью встре­ти­ли нов­го­род­цы сво­е­го но­во­го пас­ты­ря, вос­пи­тан­но­го в их кру­гу, ко­то­ро­го из­дав­на при­вык­ли ува­жать по его мо­на­ше­ской жиз­ни. Мно­гие из его то­ва­ри­щей, ко­то­рые сме­я­лись над его лап­тя­ми, бы­ли уже то­гда свя­щен­ни­ка­ми и диа­ко­на­ми в Нов­го­ро­де. С боль­шим сму­ще­ни­ем пред­ста­ли они сво­е­му вла­ды­ке, ожи­дая от него уко­ров, но вла­ды­ка Ти­хон встре­тил их крот­ко, как неко­гда Иосиф бра­тьев сво­их в Егип­те, сло­вом ми­ра: «Не бой­тесь, я Бо­жий». Епи­скоп Ти­хон, улы­ба­ясь, на­пом­нил их дет­ские го­ды: «Вы на ме­ня ма­ха­ли отоп­ка­ми, а те­перь бу­де­те ка­ди­ла­ми ма­хать, – и, ви­дя их сму­ще­ние, при­ба­вил, – я это шу­тя вам го­во­рю». Сест­ра Ти­хо­на, жив­шая в Нов­го­ро­де, ви­де­ла тор­же­ствен­ную встре­чу бра­та сво­е­го и не сме­ла к нему явить­ся, но он сам при­гла­сил ее на дру­гой день, и они вспом­ни­ли со сле­за­ми тяж­кие го­ды сво­е­го дет­ства в край­ней ни­ще­те. «Ты, род­ная, ни­ко­гда не на­ску­чишь мне, – го­во­рил ей Ти­хон, – по­то­му что я те­бя по­чи­таю как стар­шую сест­ру». Но не боль­ше ме­ся­ца про­жи­ла она под кро­вом брат­ским – сам он от­пе­вал ее.

Недол­гое вре­мя суж­де­но бы­ло свя­ти­те­лю на­хо­дить­ся в Нов­го­ро­де – немно­гим бо­лее го­да. 3 фев­ра­ля 1763 го­да, по­сле кон­чи­ны епи­ско­па Во­ро­неж­ско­го и Елец­ко­го Иоан­ни­кия (Пав­луц­ко­го), он по­лу­чил но­вое на­зна­че­ние на Во­ро­нежс­кую ка­фед­ру.

Во­ро­неж­ская епар­хия, в со­став ко­то­рой, по­ми­мо Во­ро­неж­ской гу­бер­нии, вхо­ди­ли неко­то­рые го­ро­да Там­бов­ской, Ор­лов­ской и Кур­ской гу­бер­ний, а так­же Зем­ля Вой­ска Дон­ско­го, нуж­да­лась то­гда в пре­об­ра­зо­ва­ни­ях. До 800 церк­вей и бо­лее 800 ты­сяч жи­те­лей со­став­ля­ли об­шир­ную паст­ву свя­ти­те­ля Ти­хо­на, но она бы­ла ли­ше­на всех ве­ще­ствен­ных средств, по­то­му что в это са­мое вре­мя бы­ли ото­бра­ны цер­ков­ные иму­ще­ства, а по­ло­жен­ные по но­вым шта­там окла­ды еще не про­из­во­ди­лись. На­прас­но пи­сал о том свт. Ти­хон к вла­стям свет­ским и ду­хов­ным, пред­став­ляя за­труд­ни­тель­ность сво­е­го по­ло­же­ния, упа­док об­ра­зо­ва­ния ду­хов­но­го, раз­ру­ше­ние са­мих зда­ний цер­ков­ных и убо­же­ство со­бор­ной церк­ви.

Еще боль­шим бед­стви­ем в жиз­ни Во­ро­неж­ско­го края был рас­кол. Ши­ро­кие сте­пи До­на сде­ла­лись с кон­ца XVII ве­ка удоб­ным и из­люб­лен­ным ме­стом укры­тия пре­сле­до­вав­ших­ся пра­ви­тель­ством ста­ро­об­ряд­цев и сек­тан­тов. Нелег­ко бы­ло свя­ти­те­лю Ти­хо­ну бо­роть­ся с нестро­е­ни­я­ми цер­ков­ной жиз­ни. Его доб­рым на­ме­ре­ни­ям ста­ви­лись пре­пят­ствия как со сто­ро­ны от­дель­ных лиц, так и со сто­ро­ны вся­кой вла­сти. По­это­му он дол­жен был ис­кать се­бе по­мо­щи свы­ше и в си­ле сво­е­го ду­ха, в бла­го­дат­ном оби­лии пас­тыр­ской сво­ей рев­но­сти.

Од­новре­мен­но за­нял­ся свя­ти­тель и со­ору­же­ни­ем ве­ще­ствен­ных хра­мов, и об­нов­ле­ни­ем неру­ко­тво­рен­ных, ко­то­рые со­став­ля­ли Цер­ковь Бо­га жи­ва­го (2Кор.6:16), осо­бое вни­ма­ние об­ра­щая на раз­ви­тие и пра­виль­ную по­ста­нов­ку школь­но­го ду­хов­но­го об­ра­зо­ва­ния. Так как ка­фед­раль­ный со­бор его при­хо­дил в со­вер­шен­ную вет­хость, свя­ти­тель Ти­хон на дру­гой же год сво­е­го при­бы­тия од­ним толь­ко по­да­я­ни­ем на­чал стро­ить дру­гой ка­мен­ный Ар­хан­гель­ский со­бор, ко­то­рый имел уте­ше­ние до­вер­шить во вре­мя сво­е­го управ­ле­ния. Вме­сто се­ми­на­рии на­шел он в ар­хи­ерей­ском до­ме на скуд­ном ижди­ве­нии од­но толь­ко убо­гое учи­ли­ще сла­вян­ско­го язы­ка, по­то­му что по но­вым шта­там бы­ли унич­то­же­ны преж­ние сбо­ры с иму­ществ цер­ков­ных. Свт. Ти­хон ста­рал­ся, сколь­ко мог, под­дер­жи­вать сво­и­ми сред­ства­ми эту шко­лу, за­вел и дру­гие по го­ро­дам и, как толь­ко по­лу­чен был пер­вый незна­чи­тель­ный оклад, немед­лен­но со­брал в Во­ро­не­же пол­ную се­ми­на­рию (1765 год) и вы­пи­сал для нее ду­хов­ных учи­те­лей из Ки­е­ва и Харь­ко­ва, так что в ко­рот­кое вре­мя она до­стиг­ла цве­ту­ще­го со­стоя­ния. И мог­ло ли быть ина­че, ко­гда сам пас­тырь непре­стан­но о ней за­бо­тил­ся, зная, что она по­слу­жит для нрав­ствен­но­го утвер­жде­ния вве­рен­ной ему паст­вы. Ча­сто по­се­щал он клас­сы и зна­ко­мил­ся с ха­рак­те­ром уче­ни­ков, дей­ствуя на них лич­ным сво­им при­сут­стви­ем го­раз­до бо­лее, неже­ли через до­ве­рен­ных лю­дей. Он ука­зы­вал им, ка­ко­го луч­ше дер­жать­ся по­ряд­ка для об­ра­зо­ва­ния юно­шей, от­ме­чал на­зи­да­тель­ные ме­ста из ду­хов­ных пи­са­те­лей и сам сло­вес­но по­учал уче­ни­ков; от­ли­чав­ших­ся меж­ду ни­ми обод­рял по­дар­ка­ми, вру­чая кни­гу или пла­тье, ино­гда по­ощ­рял и де­неж­ным жа­ло­ва­ни­ем или при­ни­мал их на пол­ное ка­зен­ное со­дер­жа­ние. И сверх то­го, свя­ти­тель учре­дил для се­ми­на­рис­тов по вос­крес­ным дням от­кры­тое пре­по­да­ва­ние За­ко­на Бо­жия в со­бор­ном хра­ме.

Свя­ти­тель весь­ма хо­ро­шо чув­ство­вал, что для нрав­ствен­но­го усо­вер­шен­ство­ва­ния сво­ей паст­вы преж­де все­го необ­хо­ди­мо под­го­то­вить до­стой­ных пас­ты­рей, непо­сред­ствен­но ею ру­ко­во­дя­щих. Ду­хов­ное об­ра­зо­ва­ние име­ло так­же ре­ша­ю­щее зна­че­ние в борь­бе с рас­ко­лом и сек­тант­ством. По­это­му-то его пер­вой за­бо­той бы­ла как ор­га­ни­за­ция школ для бед­ных де­тей ду­хо­вен­ства, так и для са­мо­го ду­хо­вен­ства. Вско­ре по сво­ем при­ез­де он на­пи­сал для ду­хо­вен­ства осо­бую книж­ку под на­зва­ни­ем «Долж­ность свя­щен­ни­че­ская о сед­ми Та­ин­ствах» и ра­зо­слал ее по всем мо­на­сты­рям и при­хо­дам для без­мезд­ной раз­да­чи свя­щен­ни­кам. Книж­ка свт. Ти­хо­на бы­ла как ма­лый ка­те­хи­зис, в ко­то­ром из­ла­га­лось по во­про­сам и от­ве­там уче­ние о каж­дом та­ин­стве с убе­ди­тель­ным вну­ше­ни­ем бла­го­го­вей­но со­вер­шать их. В сле­ду­ю­щим го­ду до­пол­нил он сей ка­те­хи­зис, при­со­во­ку­пив к нему бо­лее по­дроб­ное на­став­ле­ние «О Та­ин­стве По­ка­я­ния» для ру­ко­вод­ства неопыт­ных свя­щен­ни­ков при ис­по­ве­ди: как им бе­се­до­вать с людь­ми, хо­тя­щи­ми рас­крыть пред ни­ми свою ду­шу. Не до­воль­ству­ясь тем, на­пи­сал он еще год спу­стя «Окруж­ное по­сла­ние» ду­хо­вен­ству сво­ей паст­вы, вну­шая пре­сви­те­рам скром­ное и трез­вен­ное жи­тие, бра­то­лю­бие вза­им­ное и лю­бовь к при­хо­жа­нам и на­по­ми­ная сло­ва­ми еван­гель­ски­ми вы­со­кий долг их зва­ния. И на ду­хов­ные долж­но­сти свя­ти­тель ста­рал­ся ста­вить лиц до­стой­ных и осо­бо тре­бо­вал, чтобы каж­дый свя­щен­но­слу­жи­тель имел Но­вый За­вет и ежед­нев­но его чи­тал. В то же вре­мя на­чер­тал и ру­ко­вод­ство для ду­хов­ных прав­ле­ний с уве­ща­ни­ем блю­сти пра­во­су­дие и при­ся­гу. Та­ким об­ра­зом, ни­че­го не бы­ло за­бы­то за­бот­ли­вым ар­хи­пас­ты­рем для вра­зум­ле­ния по­став­лен­ных на ду­хов­ной стра­же.

Свя­ти­тель Ти­хон был бли­зок на­ро­ду как по сво­е­му убо­го­му про­ис­хож­де­нию, так и по пер­во­на­чаль­но­му вос­пи­та­нию, а по­то­му осо­бен­но лю­бил лю­дей про­сто­го зва­ния и умел с ни­ми сбли­жать­ся ис­крен­ним сло­вом, ко­то­рое до­ступ­но бы­ло серд­цу каж­до­го. Со­об­ра­жа­ясь с ду­хов­ной нуж­дой на­ро­да, доб­рый пас­тырь сос­та­вил че­ты­ре ма­лые книж­ки под за­гла­ви­я­ми «Крат­кое уве­ща­ние для все­гдаш­ней па­мя­ти о смер­ти», «За­мет­ки из Св. Пи­са­ния для воз­буж­де­ния греш­ни­ков от гре­хов­но­го сна», «На­став­ле­ние во вза­им­ных обя­зан­но­стях ро­ди­те­лей и де­тей», «Плоть и дух – вза­им­ная их борь­ба в че­ло­ве­ке». Свя­ти­тель ве­лел свя­щен­ни­кам про­чи­ты­вать сии книж­ки на­ро­ду вме­сто цер­ков­ных по­уче­ний.

В Во­ро­неж­ском крае еще име­ли ме­сто дав­ние язы­че­ские об­ря­ды. Осо­бен­но силь­но воз­му­щал­ся дух свя­ти­те­ля су­ще­ство­ва­ни­ем «го­до­во­го тор­же­ства» в честь язы­че­ско­го бо­же­ства Яри­лы, су­ма­сброд­ством и пьян­ством во вре­мя мас­ле­ни­цы.

В тво­ре­ни­ях его, по­явив­ших­ся в Во­ро­не­же, чи­та­ем: «Ду­ши мно­гих на­хо­дят­ся в ху­дом со­сто­я­нии... рас­слаб­ле­ны, раз­бо­ле­лись, тре­бу­ют вра­чев­ства и це­ли­тель­но­го пла­сты­ря»; «хри­сти­ан­ской ве­ры и жи­тия рав­но­го и сле­дов не ви­да­но»; «пре­дер­зо­сти, зло­де­я­ния, на­си­ло­ва­ния, озлоб­ле­ния и про­чия без­за­ко­ния от злых и па­губ­ных лю­дей все бо­лее и бо­лее умно­жа­ют­ся»; «мно­гие, ны­неш­не­го наи­па­че ве­ка, лю­ди то до бо­лез­ни, то до ста­ро­сти, то до смер­ти от­ла­га­ют по­кая­ние... грех тяж­кий, и точ­но пре­лесть диа­воль­ская. Знак есть край­не­го о спа­се­нии нера­де­ния и сна гре­хов­но­го».

Свя­ти­тель Ти­хон про­тив это­го при­ни­мал са­мые ре­ши­тель­ные ме­ры. Од­на­жды он сам явил­ся на празд­ник Яри­лы. Ви­дя пред со­бою свя­ти­те­ля, од­ни «от сты­да раз­бе­жа­лись с пло­ща­ди иг­ри­ща», дру­гие «в угры­зе­нии со­ве­сти» мол­ча па­ли к но­гам свя­ти­те­ля, тре­тьи «в го­ряч­но­сти сво­е­го по­ка­я­ния ис­пра­ши­ва­ли про­ще­ния». Иг­рищ­ные и тор­жищ­ные па­лат­ки в при­сут­ствии свя­ти­те­ля бы­ли раз­ру­ше­ны.

А на дру­гой день ар­хи­пас­тырь со­звал к се­бе в оби­тель всех го­род­ских свя­щен­ни­ков и луч­ших граж­дан и в об­ли­чи­тель­ном сло­ве объ­яс­нил им все без­об­ра­зия быв­ше­го тор­же­ства, умо­ляя на­все­гда его оста­вить. В бли­жай­шее воск­ре­се­нье на­зна­чил он все­на­род­ное со­бра­ние в ка­фед­раль­ном со­бо­ре и там опять про­из­нес силь­ное сло­во про­тив язы­че­ско­го тре­би­ща. Из­ло­жив спер­ва, до ка­кой сте­пе­ни оно без­за­кон­но и недо­стой­но хри­сти­ан, на­пом­нил он пра­во­слав­ным, что они за­пи­са­ны в во­ин­ство Хри­сто­во и уже от­рек­лись при Свя­том Кре­ще­нии от са­та­ны и его ан­ге­лов, но, за­быв свое вы­со­кое зва­ние, на­чи­на­ют бес­чин­ство­вать и от без­за­кон­ных игр до­хо­дят да­же до смер­то­убий­ства в угож­де­ние диа­во­лу, ибо это тре­би­ще уста­нов­ле­но еще со вре­мен язы­че­ства. По­том об­ра­тил­ся к свя­щен­ни­кам, ко­то­рые по­став­ле­ны на стра­же до­ма Бо­жия, и на­пом­нил им стро­гую их от­вет­ствен­ность, ес­ли до­пу­стят по сво­ей бес­печ­но­сти по­ги­бель хри­сти­ан­ских душ. Не убо­ял­ся он ска­зать силь­ное сло­во и свет­ским вла­стям, при­сут­ство­вав­шим в со­бо­ре, чтобы твер­до ис­пол­ня­ли долг свой, наб­лю­дая за бла­го­чи­ни­ем на­ро­да. И от­цов се­мейств, и ста­рей­ших из го­ро­жан про­по­ве­дью уве­ще­вал: не оста­вать­ся рав­но­душ­ны­ми к та­ко­му по­зо­ру, но удер­жи­вать де­тей сво­их и под­чи­нен­ных от уча­стия бе­сов­ских тре­би­щах, чтобы не дать слу­чая вра­гам пра­во­сла­вия ко­щун­ство­вать над Свя­той Цер­ко­вью и обес­сла­вить са­мый го­род, где со­вер­ша­ет­ся та­кое хуль­ное празд­не­ство, ко­то­ро­го недо­стой­ное имя долж­но бы ис­тре­бить­ся из па­мя­ти на­ро­да.

Сло­во сие, оду­шев­лен­ное про­сто­сер­де­чи­ем и пас­тыр­ской рев­но­стью, име­ло уди­ви­тель­ный успех; ры­да­ния в церк­ви за­глу­ша­ли го­лос про­по­вед­ни­ка, все по­ка­я­лись с со­кру­ше­ни­ем серд­ца, и к веч­ной сла­ве доб­ро­го пас­ты­ря язы­че­ский обы­чай на­всег­да был остав­лен в Во­ро­не­же. Это бы­ло тор­же­ство хри­сти­ан­ства и люб­ви, до­стой­ное пер­вых вре­мен про­по­ве­ди сло­ва Бо­жия. Ти­хон сми­рен­но бла­го­да­рил Бо­га за да­ро­ван­ный ему успех. Про­сто­той и си­лой про­по­ве­ди свя­ти­тель Ти­хон так­же вер­нул в пра­во­сла­вие не од­ну ты­ся­чу ста­ро­об­ряд­цев. «Вли­я­ние его на рас­коль­ни­ков бы­ло ве­ли­ко, – от­ме­ча­ет ис­то­рик. – Да­же наи­бо­лее упорст­во­вав­шие из них, не возв­ра­тив­ши­е­ся в ло­но пра­во­сла­вия, несо­мнен­но, чти­ли его».

Свя­ти­тель Ти­хон был чрез­вы­чай­но де­я­те­лен, ни од­ной сво­бод­ной ми­ну­ты у него не про­хо­ди­ло на­прас­но, он все слиш­ком близ­ко при­ни­мал к сво­е­му люб­ве­обиль­но­му серд­цу. За­бо­тясь об пас­ты­рях и о па­со­мых, свя­ти­тель не за­бы­вал и о цер­ков­ном бла­го­ле­пии: о ре­мон­те и бла­го­устрой­стве хра­мов, о цер­ков­ной утва­ри, свя­щен­ных со­су­дах и свя­тых ико­нах. Ни од­ной празд­нич­ной цер­ков­ной служ­бы не про­пус­кал свя­ти­тель Ти­хон и не остав­лял без на­зи­да­ния свою паст­ву. В сво­их по­уче­ни­ях он осо­бен­но опол­чал­ся про­тив среб­ро­лю­бия и раз­лич­ных ви­дов хи­ще­ния, без­нравст­вен­ных уве­се­ле­ний, про­тив рос­ко­ши, ску­по­сти и недо­стат­ка люб­ви к ближ­ним. Свя­ти­тель сме­ло об­ли­чал во всей на­го­те и без­об­ра­зии эти и им по­доб­ные по­ро­ки.

Слу­ча­лось, од­на­ко, крот­ко­му пас­ты­рю тер­петь и осуж­де­ние за свою бла­го­че­сти­вую рев­ность, ибо не вез­де на­хо­дил бла­го­при­ят­ную поч­ву для се­я­ния сло­ва Бо­жия. Немощ­ным лю­дям не нра­ви­лось ино­гда, что свя­ти­тель во вре­мя об­ще­го бед­ствия на­ла­гал осо­бые по­сты на граж­дан, но страх оскор­бить его зас­тав­лял по­ви­но­вать­ся, ибо уже за­жи­во ви­де­ли в нем угод­ни­ка Бо­жия и го­во­ри­ли меж­ду со­бою: «Нель­зя не по­слу­шать­ся. Бо­гу по­жа­лу­ет­ся». Дей­стви­тель­но, бы­ва­ли слу­чаи, ко­гда Гос­подь ви­ди­мо на­ка­зы­вал ослуш­ни­ков. Ехал од­на­жды Ти­хон на по­гре­бе­ние по­ме­щи­ка через се­ло Хлев­ное, по Мос­ков­ской до­ро­ге. Там гру­бые жи­те­ли дол­го за­дер­жа­ли его, не да­вая ло­ша­дей под пред­ло­гом, буд­то их нет, ко­гда, на­про­тив, бы­ли ими весь­ма бо­га­ты. Вско­ре по­сле то­го па­ли у них по­чти все ло­ша­ди, так что они при­шли в край­нюю бед­ность и по­чув­ство­ва­ли ви­ну свою, что оскор­би­ли че­ло­ве­ка Бо­жия. Несколь­ко лет спу­стя, ко­гда уже Ти­хон жил на по­кое в За­дон­ске, они при­шли про­сить у него раз­ре­ше­ния в вине сво­ей, жа­лу­ясь, буд­то крот­кий свя­ти­тель их про­клял. Ти­хон ле­жал боль­ной и не мог при­нять их, но ве­лел ска­зать им, что ни­ко­гда и не ду­мал их про­кли­нать, а толь­ко Бог их на­ка­зал за неува­же­ние к сво­е­му пас­ты­рю.

По­сто­ян­ные тру­ды и за­бо­ты, от ко­то­рых свя­ти­тель Ти­хон ни­ко­гда не имел от­ды­ха, так­же непри­ят­но­сти и ча­стые за­труд­не­ния при ис­пол­не­нии бла­гих на­ме­ре­ний силь­но рас­стро­и­ли здо­ро­вье свя­ти­те­ля. Епи­скоп Ти­хон со­жа­лел, что не мо­жет с преж­ней неуто­ми­мо­стью тру­дить­ся на поль­зу Церк­ви Бо­жи­ей. И в 1767 го­ду он вы­нуж­ден был оста­вить управ­ле­ние епар­хи­ей и уда­лить­ся на по­кой. Ему бы­ла на­зна­че­на пен­сия и доз­во­ле­но жить там, где он по­же­ла­ет.

Недол­говре­мен­на бы­ла цер­ков­но-об­ще­ствен­ная де­я­тель­ность свя­ти­те­ля Ти­хо­на на Во­ро­неж­ской ка­фед­ре – че­ты­ре го­да и семь ме­ся­цев, но и за та­кой срав­ни­тель­но ко­рот­кий срок он оста­вил бла­го­твор­ный след в об­ла­сти ду­хов­но­го прос­ве­ще­ния, и в цер­ков­ном бла­го­устрой­стве, и в мис­си­о­нер­ском де­ле. По­сле ухо­да за штат свт. Ти­хон бо­лее 15-ти лет пре­бы­вал на по­кое в мо­на­сты­рях Во­ро­нежс­кой епар­хии: до 1769 го­да – в Тол­шев­ском Спа­со-Пре­об­ра­жен­ском мо­на­сты­ре, а за­тем – в За­дон­ском мо­на­сты­ре.

Уеди­нен­ный Тол­шев­ский мо­на­стырь за со­рок верст от Во­ро­не­жа при­влек к се­бе вни­ма­ние свя­ти­те­ля глу­бо­кой сво­ей ти­ши­ной сре­ди дре­му­чих ле­сов. Он над­еял­ся, что све­жий воз­дух и спо­кой­ствие при сель­ских ра­бо­тах вос­ста­но­вят его си­лы, но бо­ло­ти­стая мест­ность ока­за­лась небла­го­при­ят­ной для его здо­ро­вья. Бо­лее го­да ко­ле­бал­ся свя­ти­тель и, на­ко­нец, на сле­ду­ю­щий 1769 год во вре­мя Ве­ли­ко­го по­ста ре­шил­ся пе­ре­ме­нить ме­сто, из­брав для сво­е­го мир­но­го убе­жи­ща оби­тель За­дон­скую, бла­го­при­ят­ную по кли­ма­ту, где во­дво­рил­ся на­все­гда в неболь­шом ка­мен­ном до­ме, при­стро­ен­ном к ко­ло­кольне у са­мых во­рот.

По­се­лив­шись в этом мо­на­сты­ре, свя­ти­тель Ти­хон стал ве­ли­ким учи­те­лем хрис­ти­ан­ской жиз­ни. В те го­ды он на­пи­сал свои луч­шие ду­хов­ные про­из­ве­де­ния, в ко­то­рых с глу­бо­кой муд­ро­стью раз­вил иде­ал ис­тин­но­го мо­на­ше­ства. Это «Пра­ви­ла мо­на­ше­ско­го жи­тия» и «На­став­ле­ния об­ра­тив­шим­ся от су­ет­но­го ми­ра». Этот иде­ал свя­ти­тель во­пло­тил и в жиз­ни сво­ей. Он стро­го хра­нил уста­вы Церк­ви и рев­ност­но (по­чти еже­днев­но) по­се­щал хра­мы Бо­жии, ча­сто сам пел и чи­тал на кли­ро­се, а со вре­ме­нем по сми­ре­нию со­всем оста­вил учас­тие в со­вер­ше­нии служб и сто­ял в ал­та­ре, бла­го­го­вей­но ограж­дая се­бя крест­ным зна­ме­ни­ем. Лю­би­мым ке­лей­ным за­ня­ти­ем его бы­ло чте­ние жи­тий свя­тых и свя­то­оте­че­ских тво­ре­ний. Псал­тирь он знал наи­зусть и в пу­ти обыч­но чи­тал или пел псал­мы. Сво­ей жиз­нью свя­ти­тель учил всех окру­жа­ю­щих то­му, как на­до жить, чтобы спа­стись. По­движ­ни­че­ская жизнь свя­ти­те­ля Ти­хо­на, его незем­ная доб­ро­та утвер­жда­ли лю­дей в мыс­ли о вы­со­ком до­сто­ин­стве хри­сти­ан­ской ве­ры.

По ме­ре укреп­ле­ния сил сво­их свя­ти­тель стал ис­пы­ты­вать сер­деч­ную скорбь о сво­ей мни­мой празд­но­сти, как это свой­ствен­но лю­дям де­я­тель­ным, ко­то­рые вне­зап­но чув­ству­ют се­бя на сво­бо­де. Оби­лие вре­ме­ни точ­но так же тя­го­ти­ло его ду­шу, как неко­гда и недо­ста­ток его для пас­тыр­ских за­ня­тий. Ему ка­за­лось, что он со­вер­шен­но бес­по­ле­зен для об­ще­ства, а меж­ду тем по­лу­ча­ет пен­сию за преж­нюю служ­бу. К то­му же уко­рял се­бя да­же и в том, что при­нял, хо­тя и на крат­кое вре­мя, сан епи­скоп­ский, счи­тая се­бя недо­стой­ным его. Та­кие мрач­ные ду­мы вол­но­ва­ли его серд­це, и он ча­сто о том го­во­рил сво­им прис­ным; пи­сал да­же пер­вен­ство­вав­ше­му в Св. Си­но­де мит­ро­по­ли­ту Гав­ри­и­лу, ко­то­рый знал его лич­но и ува­жал. Ду­мая его успо­ко­ить, мит­ро­по­лит пред­ло­жил ему в управ­ле­ние Вал­дай­ский Ивер­ский мо­на­стырь, близ ме­ста его ро­ди­ны, но Ти­хон не ре­шал­ся, бо­рясь с по­мыс­ла­ми, еще од­на­жды пе­ре­ме­нить ме­сто, из­бран­ное им для по­коя. Но, со­вер­шен­но по­ко­рив се­бя во­ле Бо­жи­ей, твер­до ска­зал: «Хо­тя умру, а не вый­ду от­сю­да!» И с этой ми­ну­ты стал спо­кой­нее. Еще его успо­ко­и­ло сло­во про­сто­го стар­ца, как тай­ное ука­за­ние Про­мыс­ла Бо­жия. Был в За­дон­ске некто Аарон, ува­жа­е­мый им за стро­гую жизнь. Од­на­жды ке­лей­ник свя­ти­те­ля, встре­тив ино­ка у свя­тых во­рот, ска­зал, что прео­свя­щен­ный име­ет непре­мен­ное же­ла­ние вы­ехать из За­дон­ска в Нов­го­род­скую епар­хию. Аарон от­ве­чал: «Бо­жия Ма­терь не ве­лит ему от­сю­да вы­ез­жать». Ко­гда ке­лей­ник пе­ре­дал ему сло­ва стар­че­ские, свя­ти­тель Ти­хон сми­рен­но от­ве­чал: «Да я не по­еду от­сю­да» — и по­рвал уже при­го­тов­лен­ную прось­бу. Со­вер­шен­но от­ло­жив вся­кую мысль о пе­ре­ме­ще­нии из За­дон­ска, он ре­шил­ся по­свя­тить се­бя вполне слу­же­нию ближ­ним, чтобы быть по­лез­ным Церк­ви, хо­тя и не на ка­фед­ре свя­ти­тель­ской.

Лю­бил свя­ти­тель бе­се­до­вать с каж­дым о спа­се­нии ду­ши. Он со­би­рал во­круг се­бя де­тей и учил их мо­лить­ся Бо­гу, вхо­дил в раз­го­вор с кре­стья­на­ми и учил люб­ви к тру­ду и стра­ху Бо­жию, де­лил скор­би несчаст­ных. Ино­гда вы­ез­жал к зна­ко­мым, и ча­ще то­гда, ко­гда не ожи­да­ли его, но име­ли нуж­ду в его со­ве­тах. Ни­щих сте­ка­лось к нему мно­же­ство, и всем им раз­да­вал он ми­ло­сты­ню, ко­гда воз­вра­щал­ся из церк­ви, или на крыль­це через ке­лей­ни­ков, но ни в ка­кое вре­мя ни­ко­му не от­ка­зы­вал из убо­гих. Ча­сто всту­пал сам в бе­се­ду с мо­на­стыр­ской бра­ти­ей, с по­слуш­ни­ка­ми и про­сты­ми бо­го­моль­ца­ми, до­пус­кая каж­до­го к се­бе под бла­го­сло­ве­ние и ста­ра­ясь по воз­мож­но­сти ута­ить от них вы­со­кий свой сан, чтобы сво­бод­нее рас­кры­ва­ли пред ним свою ду­шу; по­се­му встре­чал их на дво­ре или у сво­е­го крыль­ца в про­стой ино­че­ской одеж­де, рас­спра­ши­вал о нуж­дах и тру­дах, и для каж­до­го у него бы­ло на­зи­да­тель­ное сло­во. Кро­ме уст­ных бе­сед, вел бла­го­че­сти­вую пе­ре­пис­ку, из­ла­гая мыс­ли в пись­мах. Ко­гда слу­ча­лось, что кто-ли­бо из со­сед­них кре­стьян по­стра­дал от неуро­жая или по­жа­ра, доб­рый пас­тырь да­вал ему по воз­мож­но­сти по­со­бие день­га­ми, ко­то­рые сам за­им­ство­вал у бла­го­де­те­лей. Ес­ли же кто из бо­го­моль­цев до­ро­гой за­боле­вал, то при­ни­мал его в свой дом и дер­жал до вы­здо­ров­ле­ния, а иным по­сы­лал на дом пи­щу или ле­кар­ства; ни­кто из болев­ших сре­ди мо­на­стыр­ской бра­тии не оста­вал­ся без его при­зре­ния. Не толь­ко лю­дям про­стым ока­зы­вал он по­мощь, но и си­ро­там из дво­рян­ско­го зва­ния не от­ка­зы­вал. Поль­зу­ясь об­щим ува­же­ни­ем, хо­да­тай­ство­вал в су­дах за при­тес­ня­е­мых и да­вал от се­бя про­си­тель­ные пись­ма, ко­то­рые име­ли бла­го­при­ят­ное вли­я­ние. По­это­му мож­но су­дить, до ка­кой сте­пе­ни бы­ло к нему при­вя­за­но все окрест­ное на­се­ле­ние.

Со­стра­дал ча­до­лю­би­вый пас­тырь и за­клю­чен­ным в тюрь­мах за дол­ги и за пре­ступ­ле­ния и неред­ко по­се­щал их. За­клю­чен­ные встре­ча­ли его как от­ца, и он ра­душ­но са­дил­ся меж­ду ни­ми, буд­то в кру­гу се­мьи, рас­спра­ши­вал каж­до­го о вине его и ста­рал­ся про­бу­дить в нем рас­ка­я­ние или вну­шить тер­пе­ние для пе­ре­несе­ния сво­ей уча­сти.

Свя­ти­те­лю Ти­хо­ну обя­за­на сво­им воз­рож­де­ни­ем и жен­ская Зна­мен­ская оби­тель в г. Ель­це. Слу­чил­ся боль­шой по­жар в 1769 го­ду, от ко­то­ро­го сго­рел де­ви­чий мо­на­стырь, и все мо­на­хи­ни бы­ли пе­ре­ве­де­ны в Во­ро­неж. Од­на толь­ко пос­луш­ни­ца ре­ши­лась по бла­го­сло­ве­нию свя­ти­те­ля во­дво­рить­ся на пе­пе­ли­ще быв­шей оби­те­ли, ибо он пред­ска­зал, что по мо­лит­ве усоп­ших ста­риц опять воз­об­но­вить­ся оби­тель. По­слуш­ни­ца на­шла там убо­гую ста­ри­цу, ко­то­рая уст­ро­и­ла се­бе кел­лию из ка­мен­но­го по­гре­ба, и ма­ло-по­ма­лу со­бра­лось к ним несколь­ко се­стер. При по­со­бии свя­ти­те­ля и од­но­го из бла­го­че­сти­вых граж­дан елец­ких со­ору­ди­лась неболь­шая де­ре­вян­ная цер­ковь во имя Зна­ме­ния Бо­го­ма­те­ри и об­ра­зо­ва­лась при ней об­щи­на, ко­то­рая и воз­ве­де­на бы­ла в жен­ский мо­на­стырь.

С го­да­ми свя­ти­тель Ти­хон все бо­лее уве­ли­чи­вал свои по­дви­ги. Жил свя­ти­тель в са­мой про­стой об­ста­нов­ке: спал он на со­ло­ме, на­кры­ва­ясь ов­чин­ным ту­лу­пом. Тра­пе­за его бы­ла са­мая скуд­ная, но и тут он го­ва­ри­вал, как бы упре­кая се­бя в рос­ко­ши: «Сла­ва Бо­гу, вот ка­кая у ме­ня хо­ро­шая пи­ща, а бра­тия моя: иной бед­ный в тем­ни­це си­дит, иной без со­ли ест – го­ре мне, ока­ян­но­му». Одеж­ду имел са­мую про­стую, по­то­му что он хо­тел быть ино­ком и по­движ­ни­ком в пол­ном смыс­ле сло­ва. В ба­ню ни­ко­гда не хо­дил и не лю­бил, чтобы ему прис­лу­жи­ва­ли, раз­ве толь­ко ко­гда бы­вал бо­лен. Сми­ре­ние его до­хо­ди­ло до то­го, что на на­смеш­ки, ко­то­рые неред­ко сы­па­лись ему вслед, свя­ти­тель не об­ра­щал вни­ма­ния, де­лая вид, что их не слы­шит, и го­во­рил по­сле: «Бо­гу так угод­но, что слу­жи­те­ли сме­ют­ся на­до мною, – и я до­сто­ин то­го за гре­хи мои». Ча­сто го­во­рил он в по­доб­ных слу­ча­ях: «Про­ще­ние луч­ше мще­ния». Всю свою жизнь свя­ти­тель «до­са­ды, скор­би, оби­ды ра­дост­но тер­пел еси, по­мыш­ляя, яко ве­нец без по­бе­ды, по­бе­да без по­дви­га, по­двиг без бра­ни, а брань без вра­гов не бы­ва­ет» (6-я песнь ка­но­на).

В ми­ну­ты ис­ку­ше­ний за­тво­рял­ся он в кел­лии и, по­вер­га­ясь на зем­лю, с ры­да­ни­ем мо­лил Гос­по­да из­ба­вить его от лу­ка­во­го. Боль­шую часть но­чи про­во­дил в бде­нии и мо­лит­ве и толь­ко на рас­све­те да­вал се­бе ча­са че­ты­ре по­коя и еще око­ло ча­са по­сле обе­да. По­том вы­хо­дил на про­гул­ку в мо­на­стыр­ский сад, уда­ля­ясь ку­да-ни­будь в ча­щу де­ре­вьев, но и тут лю­бил по­гру­жать­ся в бо­го­мыс­лие. Пло­дом его раз­мыш­ле­ний о при­ро­де и о лю­дях бы­ли тво­ре­ния, ко­то­рые свя­ти­тель за­вер­шил на по­кое, «Со­кро­ви­ще ду­хов­ное, от ми­ра со­би­ра­е­мое» (1770 г.), «Об ис­тин­ном хри­сти­ан­стве» (1776 г.).

По­дви­га­ми са­мо­от­ре­че­ния и люб­ви ду­ша свя­ти­те­ля воз­вы­си­лась до со­зер­ца­ний небес­но­го и про­зре­ний бу­ду­ще­го. Он пред­ска­зал мно­го из су­деб Рос­сии, в част­но­сти, го­во­рил о по­бе­де Рос­сии в Оте­че­ствен­ной войне 1812 го­да. Не раз свя­ти­те­ля ви­де­ли в ду­хов­ном вос­хи­ще­нии, с из­ме­нен­ным и про­свет­лен­ным ли­цом, но он за­пре­щал го­во­рить о том.

За три го­да до кон­чи­ны свя­ти­тель Ти­хон каж­дый день мо­лил­ся и со сле­за­ми про­сил Бо­га: «Ска­жи мне, Гос­по­ди, кон­чи­ну мою и чис­ло дней мо­их!». И вот од­на­жды на утрен­ней за­ре он услы­хал ти­хий го­лос: «В день недель­ный бу­дет ко­нец жиз­ни тво­ей». Это свя­ти­тель от­крыл сво­е­му бли­жай­ше­му дру­гу от­цу Мит­ро­фа­ну. Ду­хов­ный бла­го­дат­ный мир, ко­то­рый на­сту­па­ет по­сле борь­бы, в то вре­мя уже оби­тал в свя­той ду­ше по­движ­ни­ка.

В празд­ник Рож­де­ства Хри­сто­ва 1779 го­да свя­ти­тель в по­след­ний раз был в хра­ме на Бо­же­ствен­ной ли­тур­гии. 29 ян­ва­ря 1782 го­да свя­ти­тель со­ста­вил ду­хов­ное за­ве­ща­ние, в ко­то­ром, воз­дав сла­ву Бо­гу за все Его бла­го­де­я­ния к нему, сло­ва­ми апо­сто­ла Пав­ла вы­ра­зил упо­ва­ние на ми­лость Бо­жию и за пре­де­ла­ми зем­ной жиз­ни. Свою кон­чи­ну свя­ти­тель пре­дуз­нал и пред­ска­зал за три дня, поз­во­лив в тот день всем зна­ко­мым при­хо­дить к нему про­щать­ся. 13 ав­гу­ста 1783 го­да, «в день недель­ный», в шесть ча­сов со­рок пять ми­нут утра ду­ша свя­ти­те­ля раз­лу­чи­лась с те­лом. «Смерть его бы­ла столь спо­кой­на, что он как бы за­снул». Так окон­чил свою мно­го­труд­ную жизнь на 59-ом го­ду от рож­де­ния свя­ти­тель Ти­хон За­дон­ский.

До са­мо­го дня по­гре­бе­ния мно­же­ство по­се­лян и го­род­ских жи­те­лей из Ель­ца и Во­ро­не­жа при­ез­жа­ли в оби­тель и тре­бо­ва­ли па­ни­хид над усоп­шим, так что недо­ста­ва­ло иеро­мо­на­хов для служ­бы, и нуж­но бы­ло со­дей­ствие окрест­ных свя­щен­ни­ков. По­сле от­пе­ва­ния, ко­то­рое со­вер­ши­лось толь­ко 20 ав­гу­ста, те­ло бла­жен­но­го Ти­хо­на ру­ка­ми свя­щен­ни­ков бы­ло пе­ре­не­се­но под ал­тарь со­бор­ной церк­ви в спе­ци­аль­но при­го­тов­лен­ный для него склеп.

Бла­го­го­вей­но бы­ла чти­ма па­мять свя­ти­те­ля Ти­хо­на в За­дон­ске не толь­ко те­ми, ко­то­рые зна­ли его лич­но, но и те­ми, ко­то­рые о нем толь­ко слы­ша­ли или чи­та­ли его на­зи­да­тель­ные тво­ре­ния. Па­ни­хи­ды о свя­ти­те­ле непре­стан­но со­вер­ша­лись над его гроб­ни­цей, и вско­ре по­сле его бла­жен­ной кон­чи­ны на­ча­лись зна­ме­ния и ис­це­ле­ния, сви­де­тель­ство­вав­шие о его небес­ной сла­ве.

Об­ре­те­ние мо­щей

12 ав­гу­ста 1861 го­да свя­ти­тель Ти­хон был при­чис­лен к ли­ку свя­тых Рус­ской Церк­ви. На сле­ду­ю­щий день в г. За­дон­ске при огром­ном сте­че­нии па­лом­ни­ков со всех кон­цов Рос­сии мит­ро­по­ли­том Санкт-Пе­тер­бург­ским и Ла­дож­ским Ис­и­до­ром (Ни­коль­ским) в со­слу­же­нии мно­го­чис­лен­ных иерар­хов и ду­хо­вен­ства бы­ли от­кры­ты мо­щи свя­ти­те­ля Ти­хо­на. В день па­мя­ти свт. Ти­хо­на бы­ла со­вер­ше­на со­бор­ная ли­тур­гия, по­сле ко­то­рой на­чал­ся крест­ный ход со свя­ты­ми мо­ща­ми не толь­ко кру­гом со­бо­ра, но и во­круг оби­те­ли За­дон­ской, где он и по­чил от тру­дов сво­их. Уми­ли­тель­ное зре­ли­ще бы­ло. Весь мо­на­стыр­ский двор, все кры­ши, огра­да и вы­со­кая ко­ло­коль­ня бы­ли уни­за­ны на­ро­дом, ко­то­рый, дер­жась друг за дру­га, си­дел так с ран­не­го утра, чтобы толь­ко за­нять ме­ста; да­же все де­ре­вья мо­на­стыр­ские бы­ли по­кры­ты людь­ми. На­род бро­сал убру­сы и по­лот­на по все­му про­тя­же­нии крест­но­го пу­ти; хол­сты и по­ло­тен­ца ле­та­ли по воз­ду­ху через го­ло­вы про­хо­дя­щих, так что бо­лее чем на ар­шин вы­со­ты (0,71 м) на­ки­да­но их бы­ло по той до­ро­ге, где про­хо­ди­ло ше­ствие, и со­бра­ли до 50 ты­сяч ар­шин хол­ста, ко­то­рые бы­ли роз­да­ны убо­гим, чтобы свя­ти­тель Ти­хон и в день сво­е­го про­слав­ле­ния, как бы­ва­ло при жиз­ни, оде­вал убо­гих. Так све­тиль­ник был во­дру­жен на свещ­ни­це, «да све­тит всем, иже в хра­мине суть». И днем па­мя­ти свя­ти­те­ля Ти­хо­на уста­нов­ле­но 26 ав­гу­ста (13.08 ст.ст).

 

 ВИЖТЕ ОЩЕ

Против ереста на новостилието

Отстъплението от вярата наречено "нов стил"

ЗА СЪКРАЩАВАНЕТО НА ЛИТУРГИИТЕ, ТАЙНСТВАТА И ТРЕБИТЕ В НОВОСТИЛНАТА ЦЪРКВА

ЗА ПРЕМАХВАНЕТО НА ОГЛАШЕНИЕТО

ЗАЩО БОГ НИ ИЗОСТАВИ

За Петровият пост и въпросите, които поражда

ЗА КОРЕНА НА ЗЛОТО, ЗА НАЧАЛОТО НА ОТСТЪПЛЕНИЕТО НА РОДНАТА НИ „ЦЪРКВА“, ЗА БЪЛГАРСКАТА СХИЗМА

Театърът на антихриста

ИСТИНАТА ЗА НАШИЯ НАРОД

Християнството на българите и техните владетели

ИДЕЯТА "ПРАВОСЛАВНИ БУДИТЕЛИ"

Православна ли е демокрацията

Народе, народе...

Защо се премахва вероучението

За старостилния икуменизъм

КОЙ СТОИ ЗАД ОТСТЪПЛЕНИЕТО

ДИСЕКЦИЯ НА ЧОВЕКООМРАЗАТА

ПАСТИРСКО ОКРЪЖНО ПОСЛАНИЕ ПРОТИВ МАСОНСТВОТО

Против юдомасонството

Изповедание на вярата

КЪДЕ СЕ Е СЪХРАНИЛО ПРАВОСЛАВИЕТО

 ↑