Този сайт използва "бисквитки" единствено за да се създаде сесия за ползването му!
С използването на този сайт вие се съгласявате с употребата на "бисквитки"!   Разбрах
Православни
будители
„Не в силата е Бог, а в правдата!“ свети Александър Невски. Основната цел на „Будители“ е да помогне за пробуждане на заспалия Български Православен Дух, съхранил българите през робството и подтиснат от лъжеправославното етнофилетическо духовенство, революционерите масони, фашистите, комунистите, либералите, глобалистите и всякакви други партии, разделили народа и слугуващи на юдеите. Един Бог, Една Вяра, един православен цар, единен народ, единна България! Съ Нами Богъ!  Верую
На 20 юли...
Голготски кръст
или по-точно

†07 юли по църковния календар - Св. мъченица Кириакия (Неделя). Св. преподобни Тома Малеин. Св. преподобномъченици презвитер Епиктет и монах Астион. Св. мъченици Перегрин, Лукиан, Помпей, Исихий, Папий, Саторнин и Герман. Св. преподобна Евфросиния, в света - Евдокия, велика княгиня Московска Прочети повече

Търсене в сайта: Търсене на дата в календара:
печат 05.08.2015 г. / 19:49:44 
Вяра
03.06 по еретическия, †21 май по православния календар - Св. равноапостолни цар Константин и неговата майка царица Елена. Св. благоверен княз Константин и неговите синове Михаил и Теодор, Муромски чудотворци. Св. преподобни Касиан грък, Углички чудотворец

Житие на светите равноапостолни цар Константин (337) и неговата майка царица Елена (327)

Свв. Равноапостолни Константин и Елена. Фреска. Църква Христос Пантократор. Дечани. Сърбия (Косово). Около 1350 г.Свв. Равноапостолни Константин и Елена. Фреска. Църква Христос Пантократор. Дечани. Сърбия (Косово). Около 1350 г.

По времето, когато езическият свят, въоръжавайки се против християнството с огън и меч, в края на III и началото на IV столетие замислял напълно да изтрие от лицето на земята самото име християнин, Божият Промисъл приготвил за Христовата Църква, сред самите императори - гонители на християнството, царствен покровител в лицето на Константин - цар, който още приживе получил името, утвърдило се в християнската история, - Равноапостолен, а в световната история - Велики. Роден в 274 г. от родители, които, макар и не християни, покровителствали християнството, Константин от дете странял от езическите суеверия и се приближавал към Христа, истинния Бог. Сама Божията десница постепенно го подготвяла и по най-различни начини го очиствала, като избран съсъд на Божията слава.

Бащата на Константин, Констанций Хлор, цезар на Западната половина на империята, бидейки външно - официално - идолопоклонник, в душата си бил далече от езическото суеверие; вътрешно се отрекъл от служенето на многото лъжливи богове и признавал Единия истинен Бог - на Него Единия се покланял, с целия си дом. Колко далече бил Констанций от суеверното служене на идолите, свидетелства следният забележителен случай от живота му. Констанций, отказал се от служенето на идолите с жертви и кадене, пожелал да изпита истинското разположение на своите царедворци; той дал вид, че иска да изпълни суеверните езически обреди, и казал на придворните си:

- Който иска да се ползва с моето разположение и любов и да запази почестите, трябва да принесе жертви на идолите, а който се отказва от това, да се маха от очите ми и занапред да не разчита на моето благоволение, защото аз не мога да продължа да общувам с неединоверци.

Вземайки за истина думите на цезаря, придворните веднага се разделили на две партии: едните - хора лицемерни, без истински религиозни убеждения, с гъвкава съвест, способна да се скланя и надясно, и наляво, сега показали съгласие с предложението на царя, макар и допреди поради нечисти подбуди да следвали неговия добър пример в отричането на идолослужението; а другите - такива, които чистосърдечно пренебрегнали езическите суеверия и останали верни на убежденията си, като истинни Христови раби, отказвайки се от земните и временни почести, започнали да излизат от състава на царската свита. Виждайки това, Констанций върнал напусналите царския дворец, истинските християни, и им казал:

- Тъй като виждам, че вярно служите на своя Бог, то искам да ви имам и като свои слуги - приятели и съветници, - защото се надявам, че ще бъдете верни и на мене така, както сте верни на своя Бог.

А като се обърнал към тези, които били склонни към отричане от християнството и поклонение на идолите, царят казал:

- Вас не мога да търпя при своя двор - след като не пазите вярност към своя Бог, как тогава ще бъдете верни на мене?

И като ги засрамил, той прогонил тези лицемерци от лицето си; а верните Божии раби приближил към себе си и ги направил началници в своята област. И така по това време, когато по всички предели на обширната Римска империя Диоклетиановото гонение било в разгара си, в Констанциевата област християните живеели в мир и благоденствие. Всъщност, нямайки възможност да не се подчини на волята на Диоклетиан, Констанций позволил само едно - разрушаването на някои християнски църкви.

Такъв бил Констанций Хлор, бащата на равноапостолния цар Константин. Благоразположението му към християните и предпочитането им пред езичниците; обръщането към Христа на жена му, света Елена, майката на Константин, и на дъщерята Констанция, сестрите на Константин от ранна възраст вселявали в душата му истинна любов към Бога и Неговия закон и полагали здрава основа на възпитанието му и укрепването на нравствения му характер. И от това малко зърно, посято в детската душа, впоследствие израснало високо дърво.

Младите си години Константин трябвало да прекара не сред семейството си, а при двора на Диоклетиан в Никомидия, където бил взет почти като заложник, макар и почетен, за осигуряване верността на неговия баща Константин към по-старшия император Диоклетиан. Придворният живот в столицата тогава представлявал в умален вид цялото нравствено и религиозно разтление, до което може да стигне само човечеството, поробено от нечисти, страстни сърдечни пожелания и падащо в “извратен ум”... Суетната пищност и разкош, пиянството и лакомията, необузданият разврат на мисълта и живота, интригите и крамолите, озлоблението против истинното богопочитане и лицемерното, лъжливото почитане на мнимите богове - ето мрачната картина на езичеството, чрез която Промисълът представил на Константин цялото му нищожество и безславие. Но едновременно с това, и по тази причина още по-поразително, пред погледа на Константин се открил животът на друго общество - на християнската община, където старци и старици, младежи и девици, прости и учени мъдреци, дори деца, доказвали истинността на своята вяра, чистотата и висотата ѝ не само на думи, а и с делата си, с изповядването ѝ чрез добродетелния си живот, със страданието за нея даже до смърт. Защото по това време се разгоряло най-ужасното гонение срещу Христовата Църква, надминаващо всички други гонения и със злобата на гонителите, и с разнообразието на мъченията, и с числеността на мъчениците, и с тържеството, победното тържество на Христовата вяра над езическите козни. Константин, поставен от Божия Промисъл до самото огнище на езическата злоба, не можел да не види напразността на всичките ѝ усилия да победи непобедимото - непосредствено, с очите си той съзерцавал силата Божия, проявяваща се в немощ и покоряваща всичко на себе си. Във всеки изповедник християнин, във всеки мъченически подвиг пред погледа на Константин се явявал неоспорим свидетел на правотата на Христовата вяра, на превъзходството ѝ над езичеството, на Божествения ѝ произход. И Константин запазил в душата си залога на доброто, посят в детството - съхранил чистотата и невинността на сърцето, и уважението към Божия закон, макар и да се движел сред нравствено развратена среда. Но тази вътрешна отчужденост на Константин от гнилата придворна среда, любознателният му ум и духовната му благоустроеност, скрита от скромността, естествено възбуждали срещу него злобата на заобикалящите го царедворци; а величествената му, красива осанка, високият ръст и забележителната му физическа сила, привличащи към него погледите на народа и предизвикващи разположението на цялата войска, били причина за завистта на мнозина, и особено на цезаря Галерий, който замислял да го погуби, и даже съставил заговор, за да не допусне Константин до царското достойнство, на което имал право по рождение.

Животът на Константин бил изложен на опасност, но ръката на Промисъла спасила своя избраник и му дарила това, което искала да му отнеме необузданата, коварна завист. Константин заминал за Галия при баща си, когото заварил вече на смъртно легло, и който скоро починал.

След смъртта на Констанций Хлор войската, която била при него, провъзгласила (в 306 г.) за император на Галия и Британия Константин, който тогава бил почти на тридесет и две години, като любим син на уважавания от всички кесар. Под живите впечатления от ужасните гонения на християните на изток, Константин, след като наследил властта от баща си, сметнал за свое първо дело да потвърди всичките му разпореждания в полза на християните - обявил свобода на изповядването на християнството в своите области. Така се приближил часът на победата на Христовата вяра над езическото суеверие! Но настъпването на по-добри времена за Църквата предшествало времето на Божия съд над гонителите ѝ. - Императорите Диоклетиан и Максимиан, уморени от собствената си злоба срещу непоколебимите страдалци за светата истина, се решили да търсят покой за себе си в отстраняването от царските престоли; но отказът им от властта, не давайки мир на самите свирепи гонители, послужил и като повод за обществени неуредици. Галерий, възцарил се на Изток вместо Диоклетиан и недоволен от възцаряването на Константин на северозапад, не го признал за император, а признал Север, който управлявал Италия и Африка; междувременно в Италия за император бил провъзгласен Максенций, син на Максимиан. Поддържайки Север, Галерий излязъл на война срещу Максенций, който търсел защита при баща си - последният отново бил приел управлението. Север се предал на Максимиан и бил умъртвен. Тогава Галерий провъзгласил за император своя пълководец Ликиний, а армията поверил на цезаря Максимин. Така се оказало, че в Римската империя царували шестима императори едновременно и всички те враждували помежду си. На мир и благоденствие се наслаждавали само поданиците на Константин, който бил доволен от частта, наследена от баща си, и не желаел да взема участие във взаимната борба на другите съуправители - и изцяло се посветил на управлението на страната по влечението на чистото си сърце и здравия си ум, в покорност на Божествения Промисъл.

- Аз се отчуждих - казвал за себе си Константин - от досегашните управители, защото видях дивостта на нравите им.

По отношение на християните, по примера на баща си, той се придържал към политика на мир, защото ги ценял като усърдни и верни поданици. Константин разбирал, че християнството е велика сила, можеща да пресъздаде света. При това той още не бил християнин; при всичкото си дълбоко уважение към Христовите раби, не можел с лекота, без вътрешна борба, да се откаже от староезическите завети. И само стеклите се страшни и трудни обстоятелства го разположили открито да се преклони пред величието на “Разпнатия Бог”, Който по дивен начин го извел от състоянието на колебливост и го утвърдил в решението му да стане християнин.

След Галерий, починал (в 311 г.) от тежка и люта болест, и Максимин - управителя на Сирия - завършил живота си с позорна смърт - самоубийство, в Източната половина на империята останал владетел единствено Ликиний, който след това се оженил за сестрата на Константин. А в западната половина - в Италийската област, след повторното царуване на Максимиан, отново се възцарил Максенций, противно на желанието на римския народ. Константин го признал за цар и даже изпратил при него мирна делегация. Но Максенций не само не пожелал да има мирни отношения с Константин, но даже не поискал да го нарича цар, желаейки единствен да бъде цар над всички земи и страни на Римската област. Укрепил се на престола, той проявил в цялата им пълнота присъщата си коварна жестокост и користолюбие не само по отношение на християните, но и към единоверците си езичници. Като прелъстил, при възцаряването си, нужните му хора с дарове и обещания, той започнал да преследва и измъчва почетните сенатори, разграбвайки имуществото им, похищавайки жените и дъщерите им за задоволяване на животинските си страсти, а също и страстите на любимците си. И той бил непоносим и омерзителен за целия Рим поради жестокостта си и скверния си живот. Римляните, страдайки под тежкото му иго, се решили тайно да търсят защита при Константин, молейки го да дойде и да ги избави от мъчителя. По този повод Константин преди всичко изпратил писмо до Максенций, с което добронамерено го убеждавал да прекрати насилническите действия. Но Максенций не само не приел неговия добър съвет и не се изправил, но още повече се озлобил. Ожесточението му стигнало дотам, че започнал да се готви за война срещу Константин.

Като чул за това, Константин в 312 г. се решил да предприеме военен поход срещу Римския император: той искал да изтръгне Рим от ръцете на злия тиранин. Но този поход бил свързан с непреодолими трудности. - На най-смелия пълководец, обичан от войските, не било лесно да накара армията да влезе в сърцето на Италия, да води война в земята на великия Рим, свещена за тогавашните народи; такова начинание трябвало да окаже потресаващо въздействие на императорската войска и да предизвика силен ропот на недоволство. И сам Константин не можел да бъде свободен от неволното чувство на страх, предприемайки този поход, още повече, че той сам никога не бил виждал Рим, който би могъл да му изглежда като страшен исполин. При това му било известно, че противниковата войска е по-многочислена от неговата, че Максенций твърдо се надява на помощта на своите национални богове, които той се стараел да умилостиви с щедри жертви, даже със заколването на момчета и момичета - че огражда себе си и войските си с всякакви вълшебства и магии и има на своя страна голямата бесовска сила. За Константин било недостатъчно да се надява единствено на човешките сили и средства и у него се породило искреното желание да има помощ свише. Размишлявайки за печалното състояние на империята, напразно търсеща защита от бездушните идоли, за Божията помощ, нееднократно оказана на неговия баща и на самия него, за политическите преврати, които се извършили пред очите му, за позорната гибел за кратко време на три лица, които делели с него върховната власт в империята, той признал за безумие напразно да се придържа към несъществуващи богове и след толкова доказателства да остава в заблуждение.

С такива тревожни размишления Константин започнал да възнася молитва към Бога на своя баща, започнал да Го моли да го вразуми за Себе Си, да му даде мъжество и сила на десницата му в предстоящото дело. И молитвата му била чута, както някога молитвата на тъмничния стражар: - скоро Господ го утешил с непосредствено явяване и му посочил какво трябва да прави. Евсевий, който бил съвременник на събитието и чул за него лично от царя, разказва:

- Веднъж след пладне, когато слънцето вече клонеше към залез - разказва царят, - аз със собствените си очи видях образувано от светлина и лежащо върху слънцето кръстно знамение с надпис: “С това побеждавай”.

Тази гледка поразила както самия цар, така и войската, намираща се около него, защото кръстът, като позорно оръдие за наказание, у езичниците се смятало за лошо предзнаменование: Константин се намирал в недоумение и си казвал: какво значи това явление? Но докато размишлявал, настъпила нощта. Тогава насън му се явил Христос с видяното на небето знамение и заповядал да направят знаме, подобно на видяното на небето, и да го използват за защита при нападение от враговете. Като станал от сън, Константин разказал на приятелите си тайната на своето сънно видение, а след това извикал при себе си опитни майстори и като им описал образа на чудното знаме, заповядал да направят, по негово подобие, хоругви от злато и скъпоценни камъни; на войниците си заповядал да изобразят кръста на щитовете и шлемовете си. Поразен от дивното видение, Константин заедно с това решил да не почита никой друг Бог, освен явилия му се Христос; - като поканил при себе си таинниците на Неговото слово - християнските свещеници, - той ги попитал: кой е този Бог и какъв е смисълът на знамението, което съм видял? Като изслушал отговора им за Единия Бог, за тайната на въплъщението на Неговия Единороден Син, за спасението на човеците, за кръстната смърт на Господа Иисуса, победил властта на смъртта, за кръстното знамение, което му се явило, че то е победен знак, Константин изцяло и съзнателно в душата си станал християнин. Оттогава той започнал усърдно да се занимава с четене на свещеното Писание и постоянно имал при себе си свещеници, макар и още да не бил приел свето Кръщение.

Като призовал Бога на всичко, и като помощник и защитник, Неговия Христос, и като поставил пред своите войници победната хоругва със спасителното знамение, Константин излязъл с цялата си войска извън пределите на Галия, на поход срещу Максенций, в Италийската област.

Походът, предприет от Константин за освобождаване на Рим от жестокия тиранин, не вразумил злочестивия Максенций, който принесъл обилни жертви на боговете с тържествени церемонии, като изслушал предсказанията на гадателите по вътрешностите на бременни жени, с многочислена войска излязъл срещу Константин; но не успял да предотврати достойното възмездие за нечестието си. Константин, закрилян от спасителното знамение на Кръста, след три сблъсъка с противника, се приближил към самия вечен град и тук му нанесъл решителното поражение. Максенций, спасявайки се с бягство през река Тибър, загинал при разрушаването на моста, както древният фараон със своите избрани конници в морската дълбочина. Победителят тържествено влязъл в Рим и бил посрещнат от народа с голяма радост. Съзнавайки, че тази победа му е дарувана от Божествената помощ, Константин издигнал на най-оживеното място в града хоругвата, а след това, когато благодарните римляни поставили статуя в чест на новия император, заповядал да сложат в ръката на неговото изображение копие във вид на кръст и да поставят такъв надпис: “С това спасително знамение аз освободих вашия град от игото на тиранина и върнах на римския народ и сенат предишния блясък и знаменитост”.

Ставайки по такъв начин владетел на цялата западна половина от Римската империя, Константин пръв от цезарите с указ (в 313 г.) обявил на подвластните му народи пълна веротърпимост: на езичниците оставил правото да извършват обредите на своето богопочитане, а на християните разрешил свободно да се покланят на Единия истинен Бог. След този указ последвала цяла поредица от укази, благоприятни за Христовата Църква: било забранено кръстното наказание, били отменени кървавите зрелища в цирка; били прекратени езическите жертвоприношения и кадения в тържествените дни; било установено празнуването на възкресния ден със забрана на съдопроизводството в този ден и прекратяването на работата както на свободните граждани, така и на робите; сираците и децата, изоставени от родителите си, бедните и нямащите, които езичеството оставяло без помощ и грижа, били взети под царско покровителство; по всички градове започнали празници на обновяване и освещаване на църкви; навсякъде се чували хвалебни песни и благодарствени молитви към Бога; епископите се събирали свободно, за да разсъждават за нуждите на Църквата. Сам Константин понякога присъствал на тези събрания, вниквал във въпросите, отнасящи се до вярата, и с готовност правел всичко, което се изисквало за полза на християнското общество. Той освободил свещенослужителите от всякакви странични длъжности и от данъци - както били свободни от данъци и езическите жреци, - за да могат изцяло да се посветят на служене на Бога; той не само върнал на Църквата гробниците и всички места, отнети от гонителите, но и дарил за богослужение няколко просторни здания, наричани базилики, в които заседавали съдиите и които, по вътрешното им устройство, било лесно да бъдат превърнати в църкви; предоставил правото на пастирите да решават споровете и взаимните несъгласия между християните. Носейки на шлема си, като видим за всички знак на благоговейното почитане на Христа Бога, монограма “Христос”, Константин дал на своите войници молитва, която те трябвало да четат в неделните дни, и която, бидейки изповедание на сърдечната вяра на самия император, разполагала всички да признават Единия всемогъщ Подател на благата и да търсят Неговата помощ във всички дела.

Благоволението на императора предизвиквало възторг сред християните: сърцата им се изпълнили с велика духовна радост от вкусването на сладостта на живота при новото управление. Съвременникът Евсевий изобразява това време така:

- Сега светъл и ясен ден, непомрачен от никакъв облак, озари с лъчите на небесната светлина Христовата Църква. Трябва да осъзнаем, че нашето щастие превишава заслугите ни; ние бяхме изумени от благодатта на Виновника за толкова велики дарове; достойно Му се удивляваме и казваме заедно с пророка: “Дойдете и вижте делата на Господа - какви чудеса извърши Той по земята”. Хора на всякаква възраст, от мъжки и женски пол, радвайки се с цялата сила на душата си, с ум и сърце възнасят молитви и благодарност към Бога.

Но в същото време, когато на Запад християните благоденствали под управлението на Константин, съвсем различно било на Изток, където царувал Ликиний: възпитан при двора на Диоклетиан, пълководец при Галерий, той, достигнал цезарско достойнство, в душата си ненавиждал християните. Като се сродил с Константин, Ликиний на първо време не се решавал да се противопостави на своя могъщ шурей- даже подписал издадения от него указ (Миланския) за веротърпимостта; но скоро след смъртта на император Максимин, пълновластен владетел на целия Изток, започнал да притеснява и унижава християните. Опасявайки се да не загуби царската си власт и слушайки клеветите от страна на представителите на идолослужението, той закривал и разрушавал християнските храмове, под предлог, че в тях се молят, поради измяна на него, за Константин, и изисквал от всички, и особено от войските си, езическа клетва и принасяне жертви на идолите; непокорните на неговата воля изпращал на заточение и подлагал на ужасни изтезания, довеждайки ги до мъченическа смърт. Впрочем по това време пострадала мъжествената дружина - на светите Четиридесет мъченици. - Но Ликиний бил жесток не само към християните: всички подвластни на него народи много търпели от неговото користолюбие и злоба. За неговата подозрителност и злоба достатъчно свидетелство е само това, че той предал на смърт жената и дъщерята на своя бивш покровител - Диоклетиан, и убил всички деца на императорите - Максимин, Север и Галерий. Римската империя, според разказа на Евсевий, разделена на две половини, представлявала две противоположности - ден и нощ: жителите на Изтока били обхванати от мрака на нощта, а жителите на Запада - озарени от светлината на най-яркия ден.

Отношенията на Ликиний с Константин не били, а и не могли да бъдат, приятелски. Ликиний проявявал коварство и двоедушие в тях; той уверявал Константин, че му е приятел, а тайно в себе си го ненавиждал, стараел се да му причинява всякакво зло; козните не му се удавали и неведнъж между тях започвали раздори, завършващи с войни. Константин оставал победител, но измамен от лъжливите уверения на зетя, сключвал мир. Но с течение на времето отношенията между императорите придобивали все по-изострен характер. Угнетяваните поданици на Ликиний и гонените от него християни не виждали края на страданията си. Накрая Ликиний престанал да скрива замислите си против Константин и влязъл в открита борба. В 323 г. между тях се разгоряла жестока война. Тази война трябвало окончателно да реши съдбата на християнството в Римската империя, обхващаща “цялата вселена”.

Двамата императори събрали значителни сили и се готвели за решителната битка, всеки съобразно със своята вяра; сякаш овехтялото езичество се опълчило против християнството, явяващо се в света, за да обнови човечеството. - В навечерието на сражението Ликиний, заобиколен от жреци и гадатели, събрал избраните войници и най-добрите си приятели в една сенчеста горичка, в която стояли идолите, извършил тържествено жертвоприношение и обръщайки се към всички, които били тук, казал:

- Приятели! Ето нашите народни богове, пред които трябва да благоговеем, както са ни учили нашите предци. Началникът на противниковата войска, отхвърляйки древните обичаи, е приел лъжливи мнения и прославя някакъв другоземен, неизвестен Бог. С неговото срамно знамение (Кръста) той посрамва войската си; доверявайки му се, той вдига оръжие не толкова против нас, колкото против боговете. Самото дело ще покаже, кой е прав и кой се заблуждава - и ако победим, ясно е, че нашите богове са истинни; а ако вземе връх Богът на Константин, осмиваният от нас другоземен Бог, то нека го почитат. Но едно е несъмнено, че нашите богове ще победят, затова нека смело се устремим с оръжие в ръце срещу безбожниците!

Обратното, Константин преди сражението се отдалечил в палатката си и там с молитва и пост се готвел за боя; в тези решителни минути от живота си той се обръщал към миналото си, прехвърлял в паметта си събитията от живота си, опасностите, на които се излагал и които минавали благополучно за него, - припомнял си срамната гибел на гонителите на християнството и мъжествено-мирната смърт на Христовите ученици, и във всичко това, виждайки дивното устроение на Всевишния, поверявал самия себе си и цялото си дело на висшето небесно водителство и застъпничество. Християните усърдно се молели за своя покровител императора; свещеното знаме тържествено се издигало сред полковете на Константин и вдъхвало надежда на небесната помощ. Неговите войски с благоговение гледали на това победно знаме, а враговете гледали на него със страх; в много градове на Ликиниевото царство посред бял ден виждали призраци на Константиновите войски, победоносно шестващи с това знамение. Ликиний сам убеждавал войниците си да не поглеждат към неприятелската хоругва, “защото - казвал той - тя е страшна със своята сила и враждебна на нас”.

Езическите жреци и гадатели предвещавали победа на Ликиний, но Бог я дарил на Константин. Ликиний многократно предприемал нападения срещу приближаващия се противник, но всеки път търпял поражение и се спасявал с бягство; преструвайки се на разкаял се, молел за мир, а тайно събирал нови войски, търсел помощ от варварите. Накрая морската победа на Крисп, Константинов син, близо до Византия, и сражението при Адрианопол окончателно решили успеха на войната. Ликиний се покорил, а след време бил умъртвен в Солун, тъй като, предавайки се на победителя, съставил заговор против Константин. В 323 г. Константин станал единодържавен управител на цялата Римска империя.

Тази победа над Ликиний още веднъж и така нагледно убедила Константин, че земните блага и успехи се даряват на почитателите на истинния Бог. И така той, ставайки покорно оръдие в ръцете на Всевишния, със смирение въздал слава на единия Бог за своите успехи:

- Няма да има никаква гордост в това - казва той в един от указите, - да се хвали този, който съзнава, че е получил благодеянията от Всевишния. Моето служение Бог е намерил и отсъдил за годно за изпълнението на Неговата воля. Започвайки от Британско море, аз с помощта на някаква висша сила гонех пред себе си всички ужаси, с които се сблъсквах, та да призова възпитаващия се под мое влияние човешки род към служене на свещения закон и под ръководството на висшето Същество да израсне блажената вяра.

- Аз твърдо вярвах - добавя той, - че цялата си душа, цялото си същество, всичко, което съществува в дълбочината на моя ум, всичко съм длъжен да принеса на великия Бог.

Така настроен в душата си, Константин след победата побързал да разпространи и върху християните от Източната империя същите права, с които се ползвали те на Запад. И на Изток той забранил да принасят от името на императора жертви на идолите; за началници на области избрал предимно християни; погрижил се за обновяването и построяването на църкви; връщал на верните имуществото, отнето им по време на гоненията.

- Който е загубил имуществото си - се казвало в един указ, - преминавайки неустрашимо и безтрепетно славния и божествен подвиг на мъченичеството или ставайки изповедник и придобивайки за себе си вечни надежди, който го е загубил, бидейки принуден да се пресели, защото не се е съгласил да отстъпи на гонителите, изискащи предателство на вярата - именията на всички такива заповядваме да се върнат.

В случаите, когато нямало близки роднини, отнетите от християните имения се давали на местните църкви; частните лица, от които било взето имуществото на мъчениците, получавали възнаграждение от царската хазна. Християнските чувства на Константин особено пълно и характерно били изразени в писмото до областните началници:

- Сега Те моля, велики Боже! Бъди милостив и благосклонен към източните Твои народи; и чрез мене, Твоя служител, дари изцеление на всички областни управители... Под Твоето ръководство аз започнах и завърших делото на спасението; носейки пред Тебе навсякъде Твоето знаме, аз водех победоносната войска; и където ме призоваваше някаква обществена необходимост, там отивах след това знамение на Твоята сила и вървях срещу враговете. Затова и предадох на Тебе своята, добре изпитана в любов и страх, душа, защото искрено обичам Твоето име и благоговея пред силата, която Ти показа в много случаи, и с която укрепи вярата ми... Искам Твоят народ да се наслаждава на спокойствие и безметежност: искам, подобно на вярващите, и заблуждаващите се да вкусват приятността на мира и тишината, защото такова възстановяване на общуването може и тях да изведе на пътя на истината. Нека никой не безпокои другия... Здравомислещите хора трябва да знаят, че само тези ще живеят свято и чисто, които Ти Сам призовеш да почиват под Твоите свети закони; а отвръщащите се, ако им е угодно, нека държат жребия на своето лъжеучение... Никой да не вреди на другия; каквото някой е узнал и разбрал, нека го употреби, ако е възможно, за полза на ближния; а когато това е невъзможно, трябва да го остави, защото едно е да приемеш доброволно борбата за безсмъртие, а друго - да бъдеш принуден към нея посредством наказание... Отдалечавайки съвестта си от всичко противно, всички да се възползваме от жребия на даруваното ни благо, тоест от благото на мира.

След като станал самодържавен владетел на цялата Римска империя и обявил веротърпимост “по цялата земя”, Константин обаче не бил “топлохладен” в царския си живот. Отказал се от езичеството и застанал начело на християнското общество, той виждал в християните важна опора на империята, основен залог за могъществото и преуспяването на държавата, която, според неговата мисъл, трябва да прокарва път към към свободното, без насилие, установяване на Царството Божие на земята, - да посочва и дава средства за възпитанието и усъвършенстването на човешкия род в Христовия дух. Константин, като явен покровител на християнството, не бил много обичан в Рим, където още оставали много езически обичаи и нрави. И сам той не обичал Рим с неговия Пантеон, където, така да се каже механично, били събрани езическите богове на всички покорени народи, и рядко и неохотно посещавал старата столица. И римляните, благодарни на освободителя за избавянето им от тиранина (Максенций), не разбирали и не можели по достойнство да оценят дейността на императора; в него те виждали нарушител на техните старонародни порядки, враг на тяхната религия, тясно свързана с политическото величие на Рим. Тяхното недоволство и ропот, даже заговори и - понякога явни смутове, били причина за това, че в ума на Константин се зародила и съзряла мисълта да създаде нова столица, християнски град, който с нищо да не е свързан с езичеството. На Константин се харесало положението на Византия, на древния неголям град на бреговете на Босфора, ознаменуван с морската победа над Ликиний, и той го избрал и го направил столица на империята; той сам с тържествено шествие отбелязал границите на новия град и започнал да строи великолепни здания. Просторни дворци, бани, театри украсили столицата; тя се изпълнила със съкровища на изкуството, донесени от Гърция, Италия и Азия. Но в нея вече не се строели храмове, посветени на езическите богове, и вместо Колизеума, където ставали битките на гладиаторите, бил устроен цирк за конни състезания. Главно украшение на новия град били храмовете, посветени на истинния Бог, в устройването на които живо участие вземал сам царственият покровител на християните. Този път неговата загриженост се простирала не само върху великолепието на домовете за молитва, но даже и до такива незначителни за неговия висок сан неща: с построяването на новите църкви в столицата се почувствал недостиг на богослужебни книги, и царят се погрижил за възможно най-бързото им изготвяне - при кесарийския епископ Евсевий били изпратени подготвени служители със заповед “отлични писари да напишат на обработен пергамент петдесет екземпляра книги” и тези свитъци да му бъдат донесени, “възнаграждението на когото следва да се даде предварително”. По негово разпореждане в столичните църкви богослужебните книги трябвало да стоят в порядъчно богати подвързии.

Проникнат от дълбоко религиозно чувство, Константин устроил в новата столица и всекидневния живот според изискванията на благочестието и светостта. Самият дворец бил отражение на неговото християнско настроение. “В царските чертози било устроено подобие на Божията Църква, а с усърдието си към благочестиви упражнения давал пример на другите; той всеки ден в определени часове се затварял в недостъпни покои и там беседвал насаме с Бога, прекланяйки колене в молитва, и измолвал потребното за себе си - а понякога канел за участие в молитвите си и своите придворни. С особено благоговение прекарвал възкресния ден и петък - деня на кръстната смърт на Господа; в тези дни прекратявал обичайните си занимания и се посвещавал на служене на Бога. Така дворецът на Константин представлявал нещо твърде различно от това, което били дворците на предишните римски цезари: тук не се чувало празнословие и коварни интриги, нямало шумни, суетни и нерядко кървави увеселения; тук се чували “химни, славословещи Бога”. Събеседници на царя били “таинниците на Божието Слово” - епископи и свещеници; - негови служители и стражи на целия му дом били мъже, украсени с чист живот и добродетели; самите копиеносци и телохранителите се ръководели от добрия пример на благочестивия цар. Християнинът - господар на двореца, налагал печата на християнството върху всичко. В главния чертог в една позлатена вдлъбнатина било направено изображение на Кръста от скъпоценни камъни в златна рамка. Над вратата, водеща в царските палати, “на показ за всички” била поставена картина в различни цветове, направена от восък. Картината представлявала следното: ликът на императора, над главата му кръст, а под нозете дракон, хвърлен в бездната; смисълът на картината бил такъв: дракона - врага на човешкия род в лицето на гонителите на християнството - езическите императори - Константин хвърлил в бездната на гибелта чрез спасителната сила на Кръста. Тази картина внушавала на всеки, че неговият господар е почитател на истинния Бог, дарувал чрез кръстната смърт на Своя Син нов живот на човечеството.

Новата християнска столица, получила името си от името на своя основател - “град на цар Константин”, Константинопол, заемаща средно положение между предишните столици на империите - Рим и Никомидия, както някога Иерусалим - “града на цар Давид”, непринадлежащ собствено на нито едно израилско коляно, по своето благоприятно географско положение и поверена на покровителството на Божията Майка, бързо процъфтяла и затъмнила славата и величието не само на пищната Никомидия, но и на самия велик Рим. И както в древността Давид, заселил се в Сион, се смущавал от това, че “живее в кедров дом”, а “Божият ковчег стои под шатра”, така сега Константин, заселил се в прекрасната Византия, не можел да остане равнодушен към поруганата “люлка на християнството” - мястото на земния живот на Господа Иисуса, на Неговите страдания, смърт и възкресение. Благоговеейки пред знамението на Кръста, той пожелал да прослави самото живоносно Дърво, на което се е разпънал Царят и Богът. Но като воин пролял много кръв, той смятал себе си за недостоен да извърши това лично. Това благочестиво намерение на императора изпълнила неговата равночестна майка, царица Елена, която той изпратил в Иерусалим, като ѝ дал пълномощия и богати дарове.

Елена, както разказва Евсевий, тази старица с юношеска бързина се устремила на Изток, за да извърши достойно поклонение на стъпките на Господа - по думите на пророка, “на мястото, където са стояли нозете Му”. В свещената страна, ознаменувана с дивни събития, където всичко напомня за “великата Тайна на благочестието - явяването на Бога в плът”, нагледно се проявило величието на смирената душа на царствената старица; там света Елена не се обличала в подобаващите на сана ѝ одежди, а в най-скромна дреха се движела сред народната тълпа, стараейки се да не бъде узната, раздавала щедра милостиня; подражавайки на Господа Иисуса, тя в дълбокото си смирение стигала дотам, че в дома си събирала девственици, гощавала ги и сама им служела на трапезата като проста слугиня. Примерът на искреното благочестие на царицата правел дълбоко впечатление не само на вярващите в Христа, но и на невярващите.

Пребиваването на царицата майка в “люлката на християнството” се ознаменувало и с изпълнението на предначертанията на нейния царствен син. Всички места в Палестина, осветени от евангелските събития, отдавна вече били опустошени. Езичниците, поради ненавист към християнството, се постарали да заличат и самия спомен за тях; - най-скъпото място за вярващото християнско сърце - пещерата на Господния гроб, била засипана със смет и по този начин скрита от благоговейните погледи; нещо повече, като насмешка над “Разпнатия Бог” и Неговите почитатели, на хълма, насипан върху самата пещера, било построено капище на “сладострастния демон на любовта” (Венера). По указание на Елена идолските капища, поставени на свещени за християните места, били разрушени и на тяхно място били построени свети храмове. Така били построени прекрасни църкви, по желание и със средства на царицата, във Витлеем над пещерата на Рождество Христово, на Елеонската планина - мястото на Възнесение Господне; с храмове били украсени Гетсимания - мястото на успението на Пресвета Богородица, мястото на явяването на Бог на Авраам до Мамрийския дъб.

Но най-главната грижа на царствената старица била да осъществи мисълта на нейния велик син, да намери самото това Дърво, на което бил разпнат Спасителят на света.

Мястото, където бил скрит Господният Кръст, било неизвестно; за намирането му благочестивата Елена от своя страна използвала всички средства и царското си влияние. И след дълги, усилени разпитвания и търсения това място било посочено от някой си Иуда, евреин, старец на преклонни години, син на иудейски учител - посочено под езическото капище, построено на хълма, покриващ пещерата на гроба Господен. По заповед на царицата мерзката Венера била низвергната, капището ѝ - незабавно разрушено; иерусалимският светител Макарий извършил молитва над поруганото място; пристъпили към разчистване на възвишението. И благочестивата ревност получила дивна подкрепа: трудещите се и копаещите усетили чудно благоухание, излизащо изпод земята. Ревността за славата на Христовото име подтиквала работещите, съгласно желанието на блажената Елена, да отнасят материалите от разрушения езически храм и всичката смет под него колкото е възможно по-далече от мястото на погребението на Господа Иисуса, така че нищо осквернено от идолослужението да не се докосва до великата християнска светиня. Пещерата на Господния гроб била намерена и очистена; близо до нея, на източната страна, били намерени три кръста и близо до тях дъската с надписа и честните гвоздеи. - Но как да узнаят кой от трите кръста бил кръстът на Спасителя? - Общото недоумение по този въпрос се разрешило, по устроение на Промисъла, чрез следното чудесно събитие: в това време се случило край това място да носят мъртвец за погребение; светителят Макарий казал на носещите покойника да спрат; по заповед на светителя започнали да полагат намерените кръстове един по един върху починалия; и когато бил положен Христовият Кръст, мъртвият възкръснал. Като видели това чудо, всички се зарадвали и прославили дивната сила на животворящия Кръст Господен. Старицата царица с благоговение се поклонила на честното Дърво и го целунала. А тъй като при множеството народ не било възможно всеки поотделно по примера на царицата да отдаде дължимата почит на намерения кръст, то светителят Макарий, удовлетворявайки желанието на всички да видят светинята, макар и отдалече, застанал на високото място, извършил издигане на Кръста Господен пред погледа на множество верни, които в това време призовавали: “Господи помилуй!” Това било първото Въздвижение на честния и животворящ Кръст; то се извършило в 326 г. Православната Църква всяка година празнува това събитие на 14 септември (27.09 по еретическия папски календар - б.р.). Тогава много от езичниците и иудеите се обърнали към Христа; в числото на обърналите се бил и този Иуда, който посочил мястото, където се съхранявал светият Кръст. След това светият Кръст бил положен в сребърен ковчег за съхранение; на Велики петък той бил изнасян на Голгота (в наскоро построения храм, където се съхранявал) за поклонение. Но света Елена, напускайки Иерусалим, взела частица от живоносното Дърво, като дар за своя син Константин. Недълго след това блажената царица майка починала и била честно погребана.

Свв. Равноапостолни Константин и Елена. Фреска. М-р Метеор. 1527 г.Свв. Равноапостолни Константин и Елена. Фреска. М-р Метеор. 1527 г.

Като получил от майка си, блажената Елена, безценното съкровище - частицата от светия Кръст, Константин решил да украси пещерата на Господния гроб и близо до нея да построи такъв храм, който да е “по-великолепен от всички храмове, съществуващи някъде”... “Пещерата като глава на всичко, по думите на Евсевий, христолюбивата щедрост на царя покрила с различни колони и многобройни украшения. От пещерата имало изход към просторен площад под открито небе. Този площад бил постлан с блестящи камъни и от трите му страни го обгръщали непрекъснати портали. А с какво поразително внимание се отнасял царят към построяването на храма на източната страна на пещерата, за това най-добре говорят следните редове от писмото на Константин до иерусалимския светител Макарий: “Що се отнася до изграждането и изящната украса на стените на храма, знай, че грижата за това съм възложил на управителите на Палестина. Погрижих се чрез тях незабавно да ти бъдат доведени и художници, и майстори, и всичко необходимо за постройката. Що се отнася до колоните и мраморите, размисли кои ще бъдат най-ценни и полезни, и без да се бавиш, ми пиши, за да видя от твоето писмо какви материали са необходими и да ги доставя. Освен това искам да зная какъв свод на храма ти допада - мозаичен или направен по друг начин. Ако е мозаичен, то другото в него може да се украси със злато. Нека твое преподобие в най-скоро време извести споменатите управители колко майстори и художници са необходими, и колко издръжка. Също така се постарай незабавно да ми съобщиш не само за мраморите и колоните, но и за мозайката, коя намираш за по-добра”. Константин сам решил, че е добре храмът да се украси с дванадесет - според числото на апостолите - колони, на върха на които да има излети от сребро вази. Затова не е удивително, че този храм представлявал чудо на красотата и с вида се предизвиквал възторг у съвременниците. Евсевий описва този паметник на благочестивата ревност на първия християнски император така:

“Храмът е внушително здание, неизмеримо по своята височина, необикновено по своята ширина и дължина. Вътрешната му страна е покрита с разноцветни мрамори, а външният вид на стените, блестящ от полирани и споени един за друг камъни, представлява нещо изключително красиво и по нищо не отстъпва на мрамора. Куполообразният таван е украсен с дивна резба, която, разпространявайки се подобно на голямо море над цялата базилика, с взаимно свързани дъги и навсякъде блестейки със злато, озарява целия храм като с лъчи светлина. Но най-красивото от всичко е полукръг, разположен на източния край на базиликата, увенчан с дванадесет колони по числото на дванадесетте апостоли, върховете на колоните са украсени с големи, излети от сребро вази - прекрасно приношение на Бога от самия цар”.

Но благочестивият цар в отношението си към християнството не се ограничавал само с грижата за външното му възвеличаване; той бил загрижен и за вътрешния живот на Христовата Църква. Църквата, според Константин, трябвало да служи като най-важна опора на държавния живот; религиозното единство трябвало да бъде могъщ залог за преуспяването на империята. Църквата, блестейки с величие и външно благолепие, със своя вътрешен мир трябвало да привлича към себе си езическото население, постепенно да превръща цялата държава в един вътрешно сплотен организъм, оживотворяван от Единия Христов Дух. Такова единство и благостояние на Църквата “давали на грижливия цар мирни дни и спокойни нощи”, в това той виждал и своето щастие, и щастието на всички подвластни на него народи на света.

Но невинаги и не леко се давали на великия император тези “мирни дни и спокойни нощи”. По негово време Христовата Църква, вече увенчана с победния венец на мъченичеството и получила право на гражданско съществуване даже с предимство пред езичеството, била смущавана от вътрешни неуредици, зародили се и съзрели още в тежкото време на гоненията. Едва се възцарил Константин в Рим, когато с удивление разбрал, че цяла област от неговата империя се разтърсва от вражди между чедата на Единия Отец. - Сред християните в Африка се разгоряла борба заради поставянето за картагенски епископ на Цецилиан - “предателя”; противниците му избрали за свой епископ Маиорин, а скоро - след смъртта на Маиоран - на негово място възвели главния подбудител на своята съпротива Донат. Привържениците му - “донатистите”, сближили се с “новацианите”, твърдели, че само те съставляват Христовата Църква и в изблик на фанатизъм не се стеснявали да хвърлят клевети върху своите противници, даже насилствено да отнемат от тях храмове; нерядко се стигало до кръвопролития между враждуващите страни. За примиряването им и за разглеждането на взаимните им жалби Константин отначало изпращал в Картаген своя “любим и уважаем” епископ Осия, възлагайки му в същото време да раздаде парична помощ на тамошните бедстващи християни; след което по заповед лично на императора по делото на донатистите били свикани два събора - малък в Рим и “от много епископи от различни места” в Арелат. Присъдата, произнесена над размирните разколници от тези събори, накрая била потвърдена в Милано в 316 година под личното председателство на Константин и нещата видимо се изгладили.

Но колкото повече благочестивият цар се запознавал с действителното положение на християнството, толкова по-малко то оправдавало неговата идеална представа за светото единство между чедата на Христовата Църква. - Делото на донатистите, обезпокоило Константин при първите крачки от царуването му, имало значение не толкова по същността си, колкото по страстността на борците. В 323 година след победата над Ликиний, като станал единовластен над цялата империя, Константин отишъл на изток, проникнат от искреното желание да преустрои цялата държава наново, на по-добри, по-здрави начала. В плановете си на първо място извеждал християнската Църква, която, според него, трябвало духовно да обедини политически сплотената световна империя. Но там, на Изток, го постигнало още по-жестоко разочарование, отколкото на Запад. Той пристигнал тук в такова време, когато споровете, предизвикани от ереста на Арий, несдържани от нищо, достигнали крайното си развитие. Евсевий изобразява това време така: “Не само предстоятелите на църквите влизаха в спорове едни с други, но и народът се разделил; ходът на събитията придобил толкова неприличен характер, че божественото учение било подложено на оскърбителни насмешки даже и в езическите театри.” Това време било благоприятно за дейността на хулителите на Божеството на Господа Иисуса Христа. Ликиний - шуреят на Константин, преживяващ тогава последните години от царуването си, подписал някога с Константин миланския указ за веротърпимостта, се отнасял подозрително към християните изобщо, като към хора неблагонадеждни по отношение на него, ненавиждал ги и даже жестоко ги гонел. Във взаимните им раздори, предизвикани от арианската ерес, той можел да види благоприятно явление, полезно за самия него. Тези спорове, отслабвайки силата на Църквата, можели да породят у него надежда за подкрепа в замислите му срещу могъщия шурей. И такива сметки на Ликиний не били напразни. За епископ Евсевий Никомидийски сам Константин например се изказвал така: “Той даже изпращаше при мене шпиони и оказваше на тиранина (Ликиний) едва ли не въоръжена помощ”.

Като пристигнал в Никомидия, Константин бил дълбоко поразен от раздорите, предизвикани от арианството. Впрочем той не веднага разбрал важността на тези събития. И сам той, и пристигналите с него от Запад таинници на божественото учение тук получавали едностранчиво осветление по делата на Арий от никомидийците, които в догматическите въпроси виждали не предмет на благочестивата вяра, имащ жизнено значение, а област на научно изследване, и даже пусти спорове. Все пак Константин не оставил без внимание делото на арианите, на първо време той изпратил пространно примирително послание в Александрия с убедителна молба към епископ Александър и Арий да прекратят взаимния раздор. По мнение на царя и епископът не бил прав поради своята невнимателност и резки въпроси, виновен бил и Арий, че е разрушил общението, не покорявайки се на епископа; той препоръчал и на двамата да вземат пример от философите, които, макар и да спорят, живеят в мир помежду си. При това те и двамата стоят на обща почва: и двамата признават божественото Провидение и затова ще им е лесно да се помирят...

Заедно с това послание Константин изпратил в Александрия и своя “любим” епископ Осия, който трябвало да изследва това дело на място и да съдейства за умиротворяване на александрийците. Осия изпълнил поръчението на императора. Наистина, той не помирил противниците, но чрез разследването на споровете останал с убеждението, че ереста на Арий не е празно пустословие, а застрашава основите на християнската вяра - води до отричане на цялото християнство. В 324 година Осия Кордубски се върнал при царя и му разяснил сериозната опасност от арианското движение. Тогава Константин се решил да свика Вселенски Събор, който, по негово мнение, оставал единственото средство за умиротворяване на Църквата. Според царя, този Събор, “обявявайки се против главния враг”, смущаващ тогава мира на Църквата, хулната арианска ерес, трябвало да разгледа и други въпроси и да даде отговори - определения по устройването на вътрешния живот на християните.

Властта на Царя определила Вселенският Събор да се състои в град Никея. Константин направил всичко, за да улесни пътуването на свиканите епископи до мястото на събора, издръжката на пристигналите в Никея приел да бъде за сметка на държавата. В Никея пристигнали светители от Египет и Палестина, от Сирия и Месопотамия, от Мала Азия, Гърция, Персия и Армения и от Заддунавските Готи; от Рим, вместо престарелия епископ пристигнали двама презвитери. Сред събралите се светители били: престарелият Александър Александрийски, пръв изобличител на Арий, който довел със себе си архидякон Атанасий, мъжествен и изкусен борец с арианите (впоследствие Велики, архиепископ Александрийски), светителят на Ликийския град Мир Николай, светителят Спиридон чудотворец. Всичко на Събора пристигнали (с епископите имало презвитери и дякони) повече от две хиляди души, като само светителите били триста и осемнадесет.

Съборът бил открит през юни 325 година в просторната палата на царския дворец. Скамейките били разположени в кръг пред стаите за епископите, а в средата ѝ имало маса, на която била поставена книгата на Свещеното Писание, като вярно свидетелство за истината. Когато всички се събрали, се явил Константин в цялото величие на императорския си сан, но без въоръжена стража, придружаван от придворни от християните, облечен в най-прекрасни царски одежди, блестящи със злато и скъпоценни камъни. Появяването му поразило събранието и особено тези от присъстващите на него, които, пристигайки от далечни страни, никога не били виждали нито неговото царско лице, нито царственото му величие; но и сам той се смутил при вида на такова събрание на славните пастири на Христовата Църква, сред които имало строги подвижници и чудотворци, изповедници и мъченици с изгорени ръце и избодени очи, пострадали за вярата. Мълчейки, със сведен надолу поглед, той се приближил към приготвеното за него златно кресло и чакал, стоейки, докато светителите не го поканили да седне. Като изслушал след това приветствено-благодарствените речи на Евстатий Антиохийски и на историка Евсевий Кесарийски, Константин сам се обърнал към събранието с реч, в която изразявал радостта си, че вижда такова голямо събрание от отци, и ги умолявал миролюбиво да разрешат спорните въпроси. “Бог ми помогна - казвал той - да победя нечестивата власт на гонителите, но несравнимо по-скръбна за мене и много по-пагубна от всяка война, от всяка кръвопролитна битка, е вътрешната междуособна борба в Божията Църква.”

Арианите отишли на Събора и се държали смело и уверено на него; те не предвиждали, че предстои пълен и всестранен разгром на тяхното дело; а, напротив, очаквали в мислите си успех: - те имали на своя страна 17 епископи; начело на тях бил столичният архиерей, имащ връзки в царския дворец. Арианите се надявали, че Съборът, ако и да не се съгласи с техните възгледи, няма и да ги предаде на строго осъждане. - Арий упорито защитавал своето учение, използвайки цялата сила на красноречието си. Но непоколебимата, убедена преданост на отците от Събора към църковното учение посрамила лъжливата мъдрост на богохулника. Защитниците на православието добре разбирали в какво се състои същността на арианската ерес и достойно, с дълбоко религиозно чувство и истински просветено разбиране я опровергавали. С особена сила на словото и точност в изобличаването на еретическото хулно мъдруване се отличавал александрийският дякон Атанасий: словото му разкъсвало, като лека паяжина, лъжливото красноречие на еретика. Споровете били разгорещени и продължителни; напразно Константин използвал влиянието си, за да примири спорещите и да ги приведе към дружелюбно разрешаване на спора, колкото повече продължавал спорът, толкова по-очевидно ставало колко далече от истината са се отклонили арианите. - Предложеното на Събора от Евсевий Никомидийски - предводител на арианите - изложение на вярата, където определено се изразявала мисълта, че “Синът Божий” е “създание”, “твар”, и че е “имало време, когато не е съществувал”, единодушно било отхвърлено от отците на Събора като лъжливо и нечестиво; - самият свитък, на който то било написано, бил разкъсан.

Като окончателно осъдили по този начин арианството, отците от Събора решили да дадат на вярващите точното изповядване на православното учение - символа на вярата. Евсевий, епископ Кесарийски, представил на вниманието им “кръщелния символ”, който отдавна се използвал в неговата църква и се състоял почти изключително от изрази, взети от Светото Писание. Отците посрещнали този символ с одобрение; но за да отстранят решително възможността за вмъкване на еретически мисли в него, те признали за необходимо да заменят някои общи изрази в него с такива, които в съвършенство да определят църковната истина. Присъстващият на Събора император се присъединил към отците в одобрение на Кесарийския символ и изповядал пълното си съгласие с него; но наред с това Константин предложил да внесат в символа формулата, на която водачите на Църквата се спирали още на предварителните съвещания за изразите на църковната мисъл за Сина Божий и Неговото отношение към Бога-Отца - наименованието Му “единосъщен” на Отца. Думата, казана от царя, единодушно била приета от Събора и послужила за определителна основа на учението за Лицето на Господа Иисуса, централния християнски догмат.

“Кръщелният” символ бил поправен и от Събора бил изложен новият Никейски символ на вярата, неоспорим за цялата Вселенска Църква.

Заключителното тържествено събрание на отците в Никея се състояло в императорския дворец на 25 август 325 година; то съвпаднало с 20-годишния юбилей от царуването на Константин.

Отпускайки отците от Събора, Константин в прощалната си реч към тях ги молил да имат мир помежду си.

- Пазете се - казвал той - от остри спорове помежду си. Нека никой няма завист към показалите особена мъдрост: достойнството на всеки смятайте за общо достояние на цялата Църква. Висшите и превъзходните, не гледайте високомерно на по-ниско стоящите: само Бог един знае кой стои по-високо. Съвършенството се среща рядко и трябва да бъдем снизходителни към по-слабите братя; мирното съгласие е по-скъпо от всичко. Спасявайки невярващите, помнете, че не всеки можете да обърнете чрез учени разсъждения - научаването трябва да съобразявате с различните разположения на всеки, подобно на лекарите, които използват различни лекарства при различни болести.

Така се изпълнило заветното желание на благочестивия император, което той изповядвал, веднъж даже привеждайки Самия Бог за свидетел - и то било следното: “учението за Божеството да съедини всички народи на неговата държава в един общ строй”. Велика мисъл, подсказана на царя от неговото свято религиозно чувство, осъществяването на която поставял за своя жизнена задача с най-топло желание; - тази, поразителна по своята възвишеност и по вътрешната си широта, мисъл на Великия Константин сега била въведена в общото съзнание, станала достояние на целия християнски свят. Нещо повече - за осъществяването на тази мисъл в християнския живот благочестивият цар посочил и най-верния път - Вселенския Събор, - вървейки по който овците на Христовото пасбище, както вече призованите, така и другите - още непризовани, по Божията благодат, безпогрешно влизат в двора на Небесния Отец, за истинен живот. Но най-главното при това истиннопобедно тържество на равноапостолния цар било получаването на безценното съкровище, частицата от животворящия Кръст Господен, донесена от Иерусалим за него, в дар от царицата майка Елена.

След това Константин живял повече от десет години и през цялото време на своето царуване с неизменна вярност се придържал към Никейското изповядване на вярата и ревностно се стараел да утвърждава духа на християнското благочестие в своето царство, представлявайки пример, достоен за подражание. Притежавайки добро общо, и в частност богословско образование, той водел обширна преписка с предстоятелите на църквите по въпросите на вярата, благочестието и устройването на християнския живот, а нерядко в своя дворец се изказвал пред събранието на царедворците и народа даже с “боголепно” учителство. Трудолюбието му било необикновено, той не търпял празността: вече на преклонна възраст не смятал за бреме дори това - да пише собственоръчно обширни законодателни актове. Правдиво великодушен и скромен по своята природа, той не се прелъстявал от царското си величие и шумните възторзи на народната тълпа - те даже предизвиквали у него скука. Стоейки на високо равнище на нравствено развитие, Константин искал да издигне до това равнище и всички, които общували с него. Така веднъж един велможа користолюбец той вразумил по следния начин: извикал го при себе си, хванал го за ръката и казал:

- Докъде ще простираме алчността си?

След това промълвил, очертавайки с копие пространство колкото човешки ръст:

- Ако ти си придобил всички богатства на света и си овладял всички стихии на земята и тогава няма да се възползваш от нищо повече от това късче земя, не е сигурно дали ще се удостоиш и него да получиш.

Друг пример: като изслушал ласкателната реч на едно почетно лице (от духовните), която наричала царя “блажен”, и изразявала, че “той и в този живот се е удостоил със самодържавно господство над всички, и в бъдещия ще управлява заедно със Сина Божий”, Константин отговорил на ласкателя:

- Ти по-добре се помоли за царя и той да се удостои в бъдещия живот да бъде раб Божий.

Благотворителността на царя се леела като широк поток, по свидетелство на съвременник, “от сутрин до вечер той търсел на кого да окаже благодеяние”; бедните, и изобщо хората, оставени на улицата, той снабдявал и с пари, и с храна, и с прилични дрехи; за осиротелите деца се грижел като баща; на девиците, останали без родители, помагал да се омъжат, давайки им зестра от своята хазна. Особено много дела на благотворителност вършел в деня на Пасха. В своята нова столица Константин въвел обичай в пасхалната нощ по всичките ѝ улици да се запалват восъчни стълбове - “сякаш огнени кандила”, така че тайнствената нощ ставала по-светла от самия ден, а още щом настъпвало утрото, Константин протягал десницата си към всички нямащи, раздавайки им подаръци. С такава щедрост той раздавал милостиня и по случай своите семейни радостни събития, например браковете на синовете си; - в последните случаи се устройвали разкошни пирове и обеди за поканените гости, тогава веселието от двореца излизало даже на улицата - царят приветливо приемал хороводи от жени. Но при царя винаги и във всичко се спазвала пълна благопристойност и не се допускало нищо нескромно и съблазнително.

Последните години и особено дни на цар Константин били достоен завършек на неговото християнско благочестиво устроение. Дълго преди смъртта си Константин започнал да се готви за нея. В своята нова столица той построил храм в чест на светите Апостоли. Впрочем този храм бил украсен с дванадесет ковчега за слава на апостолския лик, а посред тези ковчези била устроена гробница. Отначало оставало неясно за какво е била устроена тук гробница, а по-късно това се изяснило и се оказало, че тази гробница благочестивият цар устроил за самия себе си. Мисълта за смъртта станала за Константин предмет на напрегнат размисъл още щом започнал да чувства отслабване на физическите си сили. В 337 година Константин за последен път тържествено отпразнувал Пасха в Константинопол и скоро се разболял. Предчувствайки близката си смърт, той изцяло се отдал на свети упражнения: често прекланяйки колене, ревностно изливал горещи молитви пред Бога; по съвета на лекарите по това време той се преселил в град Елеонопол, за да се лекува там с топли вани.

Но Константин до този момент не бил кръстен! Това в наше време и за нас може да изглежда твърде странно, но в древните времена на християнската Църква мнозина приемали кръщение в зряла възраст или даже в старостта си, едни - от чувство на дълбоко уважение към великото тайнство, за приемането на което смятали, че е необходима дълга подготовка, - а други не без лукаво пожелание - отначало да поживеят в своето греховно удоволствие, а след това вече да се възродят за новия духовен живот (Бог им е Съдия!). Константин, от млада възраст носещ в сърцето си Христа, отдавна станал християнин в душата си, отлагал своето кръщение поради смиреното съзнание за своята греховност, желаейки с подвига на целия си живот да се подготви за това. При това в душата си имал искреното желание да се кръсти във водите на река Иордан.

Като не получил облекчение в Елеонопол и чувствайки крайното отпадане на телесните си сили, Константин отишъл в Никомидия и тук, като извикал епископите, ги молел да го удостоят със свето кръщение.

Преди кръщението умиращият цар произнесъл следните думи:

- Дойде желаното време, което отдавна очаквам и за което се моля, като за време за спасение. Време е и ние да приемем печата на безсмъртието, да се приобщим към спасителната благодат. Аз мислех да направя това във водите на река Иордан, където, за пример на нас, е приел кръщение Сам Спасителят; но Бог, Който знае полезното, ме удостоява с него тук.

Като приел свето кръщение, Константин “ликувал духом, сърцето му било пълно с жива радост. Облечен при кръщението в бяла одежда, блестяща като светлина, той не я снемал от себе си до самата си смърт. Той починал на легло, покрито с бели покривала, а до багреницата - това царско отличие - Божият раб вече не искал и да се докосне. Последната си благодарствена молитва царят завършил със следните думи:

- Сега аз се съзнавам за истинно блажен, защото несъмнено вярвам, че съм се приобщил с Божествената светлина и съм се удостоил с безсмъртния живот.

Великият и равноапостолен Константин починал, завещавайки царството на тримата си синове, в самия ден на Петдесетница в 337 година, в тридесет и втората година от царуването си, на шестдесет и пет годишна възраст. С голяма тържественост тялото му било пренесено в създадения от него град Константинопол и положено съгласно неговия завет в църквата на светите Апостоли в гробницата, приготвена от самия него. Сега той живее безкраен живот във вечното Царство на Христа, нашия Бог, на Когото подобава чест и слава с Отца и Светия Дух во веки веков. Амин.

Тропарь равноапостольным царю Константину Великому и матери его, царице Елене

глас 8

Кpеста́ Твоего́ о́бpаз на Небеси́ ви́дев/ и, я́коже Па́вел, зва́ние не от челове́к пpие́м,/ в цаpе́х апо́стол Твой, Го́споди,/ Ца́pствующий гpад в pуце́ Твое́й положи́,/ его́же спаса́й всегда́ в ми́pе моли́твами Богоpо́дицы,// Еди́не Человеколю́бче.

Перевод: Креста Твоего образ узрев на небе, и, как Павел, услышав призыв не от людей, среди царей – Апостол Твой, Господи, царствующий град вверил в руку Твою; его и сохраняй всегда в мире, по ходатайствам Богородицы, Единый Человеколюбец.

Кондак равноапостольным царю Константину Великому и матери его, царице Елене

глас 3

Константи́н днесь с ма́терию Еле́ною/ Крест явля́ют, всечестно́е дре́во,/ всех у́бо иуде́ев посрамле́ние су́ще,/ ору́жие же на проти́вныя ве́рных люде́й:// нас бо ра́ди яви́ся зна́мение ве́лие// и во бране́х гро́зное.

Перевод: В сей день Константин со своей матерью Еленою Крест являют – всесвященное древо; оно – для всех иудеев бесславие, но оружие на противников верным [царям]. Ибо ради нас явилось это знамение великое и в битвах грозное.

Величание равноапостольным царю Константину Великому и матери его, царице Елене

Велича́ем вас,/ святи́и благове́рнии и равноапо́стольнии ца́рие Константи́не и Еле́но,/ и чтим святу́ю па́мять ва́шу,/ вы бо святы́м Кресто́м// всю вселе́нную просвети́ли есте́.

Молитва равноапостольным царю Константину Великому и матери его, царице Елене

О, преди́внии и всехва́льнии ца́рие, святи́и равноапо́стольнии Константи́не и Еле́но! К вам, те́плым засту́пником, возно́сим на́ши недосто́йныя моли́твы, я́ко ве́лие и́мате дерзнове́ние ко Го́споду. Испроси́те у Него́ мир Це́ркви и всему́ ми́ру благоде́нствие. Нача́льником му́дрость, па́стырем попече́ние о па́стве, пасо́мым смире́ние, ста́рцем жела́нное упокое́ние, муже́м кре́пость, жена́м благоле́пие, де́вственником чистоту́, де́тем послуша́ние, младе́нцем христиа́нское воспита́ние, больны́м исцеле́ние, вражду́ющим примире́ние, оби́димым терпе́ние, оби́дящим страх Бо́жий. Приходя́щим в храм сей и моля́щимся в нем свято́е благослове́ние и всем вся по коего́ждо проше́нию поле́зная, да хва́лим и пое́м Благоде́теля всех Бо́га в Тро́ице сла́вимаго Отца́ и Сы́на и Свята́го Ду́ха ны́не, и при́сно, и во ве́ки веко́в. Ами́нь.

Молитва вторая равноапостольным царю Константину Великому и матери его, царице Елене

О, святи́и равноапо́стольнии Константи́не и Еле́но! Изба́вите прихо́д сей и храм наш от вся́каго наве́та вра́жия и не оста́вите заступле́нием ва́шим нас, немощны́х (имена), умоли́те бла́гость Христа́ Бо́га на́шего дарова́ти нам по́мыслов мир, от па́губных страсте́й и вся́кой скве́рны воздержа́ние, благоче́стие же нелицеме́рное. Испроси́те нам, уго́дницы Бо́жии, свы́ше дух кро́тости и смиренному́дрия, дух терпе́ния и покая́ния, да про́чее вре́мя жития́ на́шего в ве́ре и сокруше́нии серде́чнем поживе́м, и та́ко в час сконча́ния на́шего благода́рно восхва́лим просла́вльшаго вас Го́спода, Безнача́льнаго Отца́, Единоро́днаго Его́ Сы́на и Единосу́щнаго Всеблага́го Ду́ха, Тро́ицу Неразде́льную, во ве́ки веко́в. Ами́нь.

 

На този ден се чества и паметта на светия благоверен княз Константин и неговите синове Михаил и Теодор, Муромски чудотворци.

На този ден се чества и паметта на преподобни Касиан грък, Углички чудотворец, починал на 2 октомври 1504 година.

 

Память святого благоверного князя Константина и чад его: Михаила и Феодора, муромских чудотворцев (XII в.)

''Светите Константин, Михаил и Теодор Муромски''. Шит покров. Русия. 1661 г.''Светите Константин, Михаил и Теодор Муромски''. Шит покров. Русия. 1661 г.

Сей святой благоверной великий князь Константин Святославич происходил из рода великого князя Владимира, крестившего святым крещением землю Русскую. В 1192 году3386 вместе с сыновьями своими князьями Михаилом и Феодором из славного города Шева он пришел в рязанскую землю к городу Мурому. В этом городе жили в то время язычники, не просвещенные еще познанием истинного Бога3387. Задолго еще до святого князя Константина родственник его, сын великого князя Владимира благоверный князь Глеб, которому назначен был во владение город Муром, употребил много усилий, чтобы овладеть им и склонить его жителей к принятию святого крещения, но не смог этого сделать и два года жил вдали от него на расстоянии двух поприщ3388, а потом Святополк обманом вызвал его к отцу, и на пути он был убит3389. И сей святой благоверный князь Константин с сыновьями и бывшим при нем войском вступил в битву с муромцами под самым городом, и произошло весьма большое сражение, в котором был убит благоверный князь Михаил. После сего он снова вступил в битву с жителями города и после одержанной над ними победы взял Муром во владение себе и стал в нем княжить.

Прежде всего он построил в городе, в старой горной части его, первую церковь в честь Благовещения Пресвятой Богородицы, и похоронил здесь убитого сына своего, благоверного князя Михаила, а потом обратил горожан язычников в христианскую веру и крестил их святым крещением. Возблагодарив Бога за успех в этом деле, святой князь построил впоследствии много других церквей3390 и учредил в своем городе епископскую кафедру. Проведши затем жизнь свою в истинной вере и непорочности во всем, являясь всегда защитником бедных и сирот, он вскоре отошел ко Господу. Его кончина причинила великую скорбь народу. Все оплакивали его, как отца, и похоронили у построенной им церкви Благовещения, вблизи сыновей его, благоверных князей Михаила и Феодора.

Муромските светители. Икона. Русия. Края на XVII в.Муромските светители. Икона. Русия. Края на XVII в.

Впоследствии времени родственник святого князя Константина, благоверный князь Георгий Ярославич, возобновил первоначальную церковь Благовещения Пресвятой Богородицы3391, и с того времени прославил Господь святых князей, Константина и сыновей его, так как у гробов их стали совершаться чудеса.

Спустя много лет после сего, в 1553 году благоверный царь и великий князь всея России Иоанн Васильевич, идя в поход против нечестивых татар к городу Казани, зашел в город Муром и пробыл здесь две недели. Совершив молебствие у гробов святых чудотворцев, он дал обещание построить монастырь, если возвратится из похода с победою. С Божиею помощью он взял славной город Казань и, возвратившись в свой царственной город Москву, повелел у гробов святых чудотворцев построить каменную церковь. И когда стали копать рвы для этой церкви, то нашли мощи святых князей целыми и нисколько неповрежденными. По окончании постройки церкви в нише церковной стены было устроено особое место, где и положены были святые мощи их. Благоверный царь и великий князь Иоанн Васильевич, всея России самодержец, повелел тогда рязанскому епископу Гурию освятить новопостроенный храм и прислал к освящению его различную церковную утварь. Храм был освящен, устроен при нем монастырь, и с торжеством было отпраздновано это событие. В то время у гробов святых князей совершилось много чудес, которые совершаются и доныне во славу Христа Бога.

 

Тропарь, глас 4:

Константин днесь весело ликовствует3392, предстоя престолу святыя Троицы, видя отечествие свое, мастию духовною сияющее3393, емуже последоваша Михаил и Феодор, сынове его: и молятся вси трие вкупе о душах наших.

Кондак, глас 8:

Изрядному воеводе, и правоверному князю Константину, с сынома его вкупе, отечество его хвалящися вопиет, имеющее его начальника и заступника: яко избавльшеся им от прелести и скверны идольския. Сего ради вопием ему сице: радуйся княже Константине преблаженне.

* * *

 

3386 Константин-Ярослав Святославич был младший сын Святослава Ярославича, сперва князя черниговского, а затем великого князя киевского (1073–1077), внук Ярослава Великого и правнук Владимира святого. Приговором князей на Любечском княжеском съезде в 1097 году Муром был утвержден за Константином-Ярославом. Он после святого Глеба был первым князем муромским и родоначальником последующего дома князей муромских и рязанских. Святой Константин княжил в Муроме с 1096г. до своей кончины, последовавшей в 1129 году. Указание в Прологе на 1192 год (1092?), как на год прибытия святого князя в Мурому, следует считать ошибочным.

3387 Муром – центр северной ростово-суздальской области, ныне незначительный уездной город владимирской губернии, – в древнее время принадлежал к поселениям финских племен, каковы мурома, меря и мордва, несмотря на то, что город был населен инородцами язычниками, в нем был уже существующий до настоящего времени Спасский монастырь. В Лаврентьевской летописи о нем упоминается под 1096 годом. Есть основание думать, что он был основан трудами черниговских епископов, так как Муром принадлежал к уделу черниговских князей

3388 Поприще – мера расстояния в 690 саженей. Думают, что, встретив сопротивление муромцев, святой Глеб поселился на реке Ишне, в 12 верстах от Мурома.

3389 Кончина святого князя Глеба последовала в 1015 году. Память его празднуется 6 сентября.

3390 Так, им построена церковь во имя святых Бориса и Глеба.

3391 Возобновление Благовещенского храма Юрием Ярославичем относится к 1351 году.

3392 Т.е. радостно торжествует.

3393 Т.е. исповедующей православную веру во Христа и подвизающееся в христианском благочестии.

image

 

 

ЖИ­ТИЕ ПРЕ­ПО­ДОБ­НО­ГО КАС­СИ­А­НА ГРЕ­КА, УГЛИЧСКОГО ЧУДОТВОРЦА  (1504)

Прподобни Касиан Угличски. Икона. Росия. 1739 год.Прподобни Касиан Угличски. Икона. Росия. 1739 год.

Пре­по­доб­ный Кас­си­ан Грек, Уг­лич­ский чу­до­тво­рец, в ми­ру Кон­стан­тин, был по­том­ком гре­че­ских кня­зей Ман­гуп­ских (Ма­нук­ских). Кон­стан­тин по­лу­чил зна­чи­тель­ное, по сво­е­му вре­ме­ни, об­ра­зо­ва­ние. В Моск­ву из Кон­стан­ти­но­по­ля он при­был в 1478 го­ду в со­ста­ве по­соль­ства, со­про­вож­дав­ше­го ца­рев­ну Со­фию – неве­сту ве­ли­ко­го кня­зя мос­ков­ско­го Иоан­на III Ва­си­лье­ви­ча, ко­то­рая до­во­ди­лась пле­мян­ни­цей гре­че­ским ца­рям Иоан­ну и Кон­стан­ти­ну Па­лео­ло­гам. Он изъ­явил же­ла­ние остать­ся в Рос­сии. Ве­ли­кий князь пред­ла­гал ему «го­ро­да и об­ла­сти в про­корм­ле­ние и зем­ли в об­дер­жа­ние», но он сми­рен­но ока­зал­ся от это­го, ибо су­е­та при­двор­ной жиз­ни тя­го­ти­ла его серд­це, ис­кав­шее уеди­не­ния и ино­че­ско­го слу­же­ния Бо­гу. С раз­ре­ше­ния ве­ли­ко­го кня­зя Иоан­на III он отра­вил­ся в Ро­стов Ве­ли­кий, где пер­вое вре­мя на­хо­дил­ся при ар­хи­епи­ско­пе Иоаса­фе (Обо­лен­ском). Ко­гда же ар­хи­епи­скоп ре­шил оста­вить свою ка­фед­ру и по­се­лить­ся в Фе­ра­пон­то­вом Бе­ло­зер­ском мо­на­сты­ре, в ко­то­ром при­нял ра­нее мо­на­ше­ский по­стриг, то князь Кон­стан­тин с ра­до­стью по­сле­до­вал за ним. Здесь гре­че­ский князь по­лу­чил воз­мож­ность для мо­лит­вен­но­го уеди­не­ния и жиз­ни в бо­го­мыс­лии и чте­нии Свя­щен­но­го Пи­са­ния. Мо­на­ше­ство он при­нял по­сле чу­дес­но­го ноч­но­го ви­де­ния, в ко­то­ром быв­ший игу­мен оби­те­ли Мар­ти­ни­ан (по дру­гим ис­точ­ни­кам – пре­по­доб­ный Фе­ра­понт) по­веле­вал ему по­стричь­ся. И вско­ре князь Кон­стан­тин был удо­сто­ен ино­че­ско­го об­ра­за с на­ре­че­ни­ем име­ни Кас­си­ан.

Слу­чи­лось ему од­на­жды с неко­то­ры­ми из бра­тии вый­ти из оби­те­ли и плыть по Вол­ге к го­ро­ду Уг­ли­чу. Не до­хо­дя до него за 15 верст, по­лю­би­лось ему жи­во­пис­ное ме­сто на бе­ре­гу Вол­ги, непо­да­ле­ку от впа­де­ния в нее реч­ки Уч­мы. Там во­дру­зил он крест и по­ста­вил се­бе хи­жи­ну.

Сла­ва о пре­по­доб­ном ши­ро­ко рас­про­стра­ни­лась, и «на­ча­ли мно­зи лю­ди при­хо­ди­ти бла­го­сло­ве­ния ра­ди и ви­де­ти пу­стын­но­люб­ное жи­тель­ство и бе­се­до­ва­ти с ним». Свя­той Кас­си­ан, всех при­ни­мая с лю­бо­вью, на­став­лял на путь спа­се­ния «ти­хи­ми сло­ве­сы».

С раз­ре­ше­ния кня­зя Ан­дрея он ос­но­вал здесь ино­че­скую оби­тель в честь Успе­ния Пре­свя­той Бо­го­ро­ди­цы. Вме­сте с несколь­ки­ми мо­на­ха­ми, при­шед­ши­ми с ним из Фе­ра­пон­то­ва мо­на­сты­ря, он по­стро­ил в этом ме­сте Успен­ский храм, по­ло­жив­ший на­ча­ло Учем­ской оби­те­ли.

Впо­след­ствии во вре­мя силь­но­го па­вод­ка, ко­гда Вол­га вы­шла из бе­ре­гов, храм по­лу­чил зна­чи­тель­ные по­вре­жде­ния. То­гда пре­по­доб­но­му Кас­си­а­ну на по­мощь вновь при­шел князь уг­лич­ский Ан­дрей, с ко­то­рым пре­по­доб­но­го свя­зы­ва­ла не толь­ко лич­ная друж­ба, но и узы ду­хов­но­го род­ства, ибо он был вос­при­ем­ни­ком кня­же­ско­го сы­на Ди­мит­рия. Мо­на­стырь с хра­мом бы­ли пе­ре­не­се­ны на дру­гое ме­сто, непо­да­ле­ку от преж­не­го, но бо­лее без­опас­ное. Но­вый храм был освя­щен во имя свя­то­го про­ро­ка Иоан­на Пред­те­чи и стал при­ход­ским для близ­ле­жа­щих се­ле­ний. Пре­по­доб­ный Кас­си­ан в те­че­ние дол­го­го вре­ме­ни под­ви­зал­ся в ос­но­ван­ной им оби­те­ли. С ми­ром ото­шел ко Гос­по­ду пре­по­доб­ный Кас­си­ан в глу­бо­кой ста­ро­сти 2 ок­тяб­ря 1504 го­да. Свя­тые мо­щи его бы­ли по­гре­бе­ны в том же мо­на­сты­ре. По­сле сво­ей бла­жен­ной кон­чи­ны пре­по­доб­ный Кас­си­ан был про­слав­лен мно­го­чис­лен­ны­ми чу­де­са­ми, о чем сви­де­тель­ству­ют за­пи­си Уг­лич­ской ле­то­пи­си, в част­но­сти, за­щи­та им сво­ей оби­те­ли от поль­ских во­и­нов в 1609–1611 гг. Служ­ба пре­по­доб­но­му Кас­си­а­ну на­пи­са­на и пе­ре­да­на в дар оби­те­ли 17 мая 1686 го­да бла­го­че­сти­вым сы­ном мос­ков­ско­го свя­щен­ни­ка Ми­ха­и­лом Пиме­но­вым, о чем со­об­ща­ет­ся в ру­ко­пи­си, со­хра­нив­шей­ся в Уг­ли­че.

Чу­дес­ным об­ра­зом бы­ла на­пи­са­на ико­на бла­жен­но­го Кас­си­а­на. Некто иерей Си­ме­он, ху­до­же­ством жи­во­пи­сец, дал обе­ща­ние на­пи­сать ее, но впал в тяж­кую бо­лезнь и до двух лет не мог ис­пол­нить сво­е­го обе­та. При­шел он на­ко­нец к игу­ме­ну Гер­мо­ге­ну и спра­ши­вал его: «Как на­чер­тать об­раз пре­по­доб­но­го?» Игу­мен дал ему хар­тию, на ко­то­рой на­пи­са­но бы­ло, как изо­бра­жать бла­жен­но­го Кас­си­а­на; раз­мыш­ляя о том, чтобы ис­пол­нить пред­при­ня­тое им де­ло, за­снул иерей и уви­дел во сне лик свя­то­го стар­ца, на­чер­тан­ный на при­го­тов­лен­ной им дос­ке; ему ка­за­лось, что и у од­ра его сто­ит инок, со­вер­шен­но по­доб­ный это­му об­ра­зу.

Яв­лял­ся и мно­гим дру­гим бла­жен­ный Кас­си­ан, не за­бы­вал же и сво­ей оби­те­ли, да­руя ей не толь­ко бла­га ду­хов­ные, но и вре­мен­ные, через то сви­де­тель­ствуя о непре­стан­ном сво­ем по­кро­ви­тель­стве со­бран­ной им бра­тии.

Па­мять пре­по­доб­но­го Кас­си­а­на празд­ну­ет­ся 15 ок­тяб­ря – день пре­став­ле­ния и 3 июня – день те­зо­име­нит­ства.

 

Тропарь преподобному Кассиану греку, Угличскому

глас 4

Днесь град Углеч тобо́ю хва́лится,/ в конце́х бо его́ пресве́тло, я́ко ве́лие со́лнце, возсия́л еси́/ и чудесы́ твои́ми вся озари́л еси́,/ и ны́не моли́ся Го́сподеви,/ Кассиа́не преподо́бне,/ за град Углеч и оби́тель сию́,/ и всяк град, и страну́, и лю́ди,/ и́же ве́рою тебе́ почита́ющия,// и о спасе́нии душ на́ших.

Перевод: Сегодня город Углич тобой гордится, ибо ты воссиял в его пределах преярко, как великое солнце, и чудесами твоими все озарил, и сейчас молись Господу, Кассиан преподобний, о городе Угличе и обители этой, и о всяком городе, и стране, и людях, которые с верой тебя почитают, и о спасении наших душ.

Ин тропарь преподобному Кассиану греку, Угличскому

глас 4

Днесь пресве́тло красу́ется сла́внейший Углеч град,/ це́рковь же Бо́жия Ма́тере вельми́ ра́дуется,/ име́я многоцеле́бныя в себе́ мо́щи вели́каго чудотво́рца,/ преподо́бнаго Кассиа́на, возсия́вшаго от Ри́ма,/ я́коже со́лнце, всему́ ми́ру, издале́ча просвеща́ющаго ве́рных сердца́,/ и́мже украси́ Бог це́рковь Ма́тере Свое́яhttp://buditeli.info/ Те́мже ны́не мо́лим тя:/ бу́ди покрови́тель и засту́пник непобеди́мый/ от вся́ких бед гра́ду на́шему/ и всем ве́рным храни́лище,/ притека́ющим в дом Бо́жия Ма́тере и кла́няющимся тебе́,/ преподо́бне уго́дниче Христо́в Кассиа́не,// моли́ Христа́ Бо́га спасти́ся душа́м на́шим.

Перевод: Сегодня пресветло торжествует славнейший город Углич, церковь же Божией Матери особо радуется, имея у себя подающие многие исцеления мощи великого чудотворца, преподобного Кассиана, воссиявшего из Рима, как солнце, всему миру, просвещающего издалека сердца верующих, им же украсил Бог церковь Матери Своей. Потому сейчас молим тебя: будь для города нашего покровителем и заступником непобедимым от всяких бед и защитой для всех верующих, приходящих в дом Божией Матери и поклоняющихся тебе, преподобный угодник Христов Кассиан, моли Христа Бога о спасении наших душ.

Ин тропарь преподобному Кассиану греку, Угличскому

глас 4

Ве́тхаго Ри́ма име́я воспита́ние,/ держа́ву оте́чества своего́, град Мангу́пский, оста́вль,/ и нивочто́же вмени́л еси́ княже́ние/ и сла́ву маловре́менную су́етнаго ве́ка Христа́ ра́ди,/ и па́че земна́го бога́тства избра́ бога́тство себе́ Небе́сное и сла́ву ве́чную/ возвы́сив ум свой к Бо́гу,/ и житие́ свое́ со А́нгелы вожделе́л еси́ восприя́ти,/ промышле́нием Боже́ственнаго ра́зума направля́емь,/ и Богоспаса́емаго Углеча гра́да дости́гл еси́,/ и близ в преде́лех о́бласти его́, над Во́лгою реко́ю, в пусты́ню всели́вся,/ и оби́тель пресла́вну в честь Бо́жия Ма́тере воздви́гл еси́,/ и в ней те́ло свое́ предложи́в, я́ко дар освяще́н. / Тем мо́лим тя, о́тче Кассиа́не,/ моли́ Христа́ Бо́га,// да спасе́т ду́ши на́ша.

Перевод: Воспитаный древним Римом, столицу отечества твоего, город Мангуп, ради Христа ты оставил, и княжением и недолговечной славой этой суетной жизни ты пренебрег, и земному богатству ты предпочел Небесное богатство и вечную славу, возвысив ум свой к Богу, и стремился жить подобно Ангелам, направляемый промыслом Божественного разума, и дошел до спасемого Богом города Углича, и близко, в пределах его, над рекой Волгой, поселился в пустыни, и воздвиг преславную обитель в честь Божией Матери, и в ней тело свое предал Богу, как освященный дар. Потому молим тебя, отче Кассиан, моли Христа Бога о спасении наших душ.

Кондак преподобному Кассиану греку, Угличскому

глас 8

Я́ко светоза́рная звезда́, прише́л еси́ от восто́ка на за́пад,/ оста́вль оте́чество и княже́ние твое́ Христа́ ра́ди,/ и в ца́рствующий град Москву́ прише́л еси́,/ и, промышле́нием Боже́ственнаго ра́зума направля́емь,/ Углеча гра́да дости́гл еси́,/ и, близ его́, над Во́лгою реко́ю, в пусты́ни Учме всели́вся,/ оби́тель сотвори́л еси́, и це́рковь созда́,/ и созва́ мона́хов во спасе́ние;/ с ни́миже моли́ о нас, чту́щих па́мять твою́, да зове́м ти:// ра́дуйся, преподо́бне о́тче Кассиа́не.

Перевод: Как сияющая звезда, ты пришел с востока на запад, оставив отечество твое и княжение Христа ради, и в царствующий город Москву пришел ты и, направляем промыслом Божественного разума, ты дошел до города Углича, и вблизи его, над рекой Волгой, в пустыни на реке Учме поселился, создал обитель и церковь, и созвал монахов, чтобы спасаться, с ними же моли о нас, почитающих память твою, да взываем к тебе: «Радуйся, преподобный отче Кассиан».

Ин кондак преподобному Кассиану греку, Угличскому

глас 5

Я́ко многосве́тлая звезда́,/ возсия́л еси́ в Ру́сстей земли́, о́тче Кассиа́не,/ и я́ко бога́тство драгоце́ннаго би́сера/ прии́де к нам от ве́тхаго Ри́ма/ и доше́д Богоспаса́емаго гра́да Углеча,/ и близ его́ Боже́ственным смотре́нием/ оби́тель всече́стну возгради́л,/ и це́рковь Ма́тере Бо́жия чуднови́дну созда́,/ и созва́ и́нок мно́жества,/ с ни́ми же моли́ся Христу́ Бо́гу/ изба́вити град сей от ва́рварскаго плене́ния,/ и междоусо́бныя бра́ни, и о́гненнаго запале́ния невреди́ма соблюди́,// преподо́бне и Богому́дре о́тче Кассиа́не.

Перевод: Как яркая звезда и как многоценное сокровище воссиял ты в земле Русской, отче Кассиан, пришел к нам от древнего Рима и, дойдя до спасаемого Богом города Углича, вблизи его Божественным промыслом основал почитаемую обитель, и создал чудесную видом церковь Божией Матери, и созвал множество монахов, с ними же молись Христу Богу избавить этот город от пленения язычниками и междоусобной войны, и от пожара сохрани невредимым, преподобный и Богомудрый отче Кассиан.

Ин кондак преподобному Кассиану греку, Угличскому

глас 4

Я́коже пресве́тлое со́лнце,/ возсия́ нам от Ри́ма и к ца́рскому гра́ду дости́гл еси́,/ преблаже́нне о́тче Кассиа́не,/ и А́нгельски в Ру́сстей земли́ пожи́л еси́,/ и дре́вних по́стник на высоту́ воздержа́ния востече́,/ и в пусты́ни Учме, близ Богоспаса́емаго гра́да Углеча,/ оби́тель пресла́вну и́ноком, во спасе́ние сооружи́,/ и храм благоле́пен Пречи́стей Богома́тери Ду́хом Бо́жиим уясни́,/ и в ней тобо́ю Бог прославля́ется,/ и ны́не моли́тися Го́сподеви не преста́й о ста́де свое́м,/ и́же мно́гими по́ты и труды́ стяжа́л еси́/ изба́вити его́ от всех обстоя́ний лука́ваго,/ и от вся́ких скорбе́й и бед невреди́му сохрани́тися,/ и нам, рабо́м твои́м, грехо́в проще́ние моли́твами твои́ми получи́ти,/ и гра́ду твоему́ Углечу от напа́стей вся́ческих/ и находя́щих паде́ний, гне́вом Бо́жиим пра́ведным, свободи́тися умоли́,// преподо́бне и Богому́дре о́тче Кассиа́не.

Перевод: Как преяркое солнце, воссиял нам от Рима и до царского города дошел, преблаженный отче Кассиан, и, как ангел, ты жил на Русской земле, и поднялся на высоту воздержания древних постников, и в пустыни Учме, вблизи спасаемого Богом города Углича, основал преславную обитель для спасения монахов, и прекрасно украшенный храм Пречистой Богоматери осенился Духом Божиим, и в обители этой тобой прославляется Бог, и сейчас не переставай молиться Господу о стаде своем, которое ты обрел многими трудами и по́том, об избавлении его от всех нападений лукавого (диавола), и от всяких скорбей и бед сохраниться невредимым, и нам, рабам твоим, получить прощение грехов по молитвам твоим, и городу твоему Угличу умоли освободиться от всяческих напастей и от постигающих падений по праведному гневу Божию, преподобный и Богомудрый отче Кассиан.

Молитва преподобному Кассиану греку, Угличскому

О, преподо́бне о́тче наш Кассиа́не, вели́кий подви́жниче и уго́дниче Христо́в! Услы́ши нас, гре́шных, тебе́ ве́рою и любо́вию призыва́ющих, и вонми́ проше́нием на́шим. Я́коже ты оте́чество твое́ и княже́ние любве́ ра́ди Бо́жия оста́вил еси́ и от Росси́йскаго самоде́ржца дае́мыя тебе́ гра́ды и ве́си не прия́л еси́, да Вы́шнее нетле́нное насле́дие получи́ши, та́ко и нас, грехолю́бно в су́етном ми́ре сем стра́нствующих, моли́твами твои́ми к любви́ Бо́жией наста́ви и обрати́ ум наш ко внима́нию те́хже Небе́сных по́честей, да не прельща́емся тле́нными сего́ ми́ра красо́тами. О блаже́нне о́тче Кассиа́не, ты, вели́ким воздержа́нием и бде́нием плоть твою́ ду́ху покори́в, сотвори́л еси́ ю́ чи́стый сосу́д Свята́го Ду́ха. Испроси́ и нам благода́ть сию́, да, плотски́я по́хоти попра́вше, духо́вно и богоуго́дно поживе́м в сие́ вре́мя, да́нное нам для приобрете́ния ве́чных неизрече́нных сокро́вищ. О вели́кий трудолю́бче и уго́дниче Бо́жий, я́ко име́яй дар зубны́я и о́чныя боле́зни цели́ти, огне́вицы же и долголе́тныя ра́ны, и вся́кия разслабле́ния врачева́ти, и от наси́лий бесо́вских стра́ждущих избавля́ти, исцели́ у́бо на́ша стра́сти душе́вныя и облегчи́ нестерпи́мыя боле́зни теле́сныя, от бед и напа́стей защити́, избавля́я нас от вся́каго искуше́ния и наси́льства диа́воля в жи́зни сей; в час же исхо́да душ на́ших предста́ни нам, вели́кий засту́пниче, и, прогна́в темностра́шныя зра́ки лука́вых духо́в, путево́дствуй нас до превы́спренняго Престо́ла вели́чества Бо́жия, да та́мо, узре́вше неизрече́нную сла́ву Христа́ Бо́га на́шего, возблагодари́м тя, толи́каго предста́теля и засту́пника, и, с тобо́ю ку́пно соединя́яся ли́ком святы́х, согла́сно и единоду́шно чи́стою любо́вию воспое́м и просла́вим Безнача́льную Единосу́щную и Неразде́льную Тро́ицу, Отца́, и Сы́на, и Свята́го Ду́ха, ны́не, и при́сно, и во ве́ки веко́в. Ами́нь.

 

Икона на Пресвета Богородица „Владимирска”

Фрагмент от чудотворната Владимирска икона на Божията майкаФрагмент от чудотворната Владимирска икона на Божията майка

Вла­ди мир­ская ико­на Бо­жи­ей Ма­те­ри на­пи­са­на Еван­ге­ли­стом Лу­кой на дос­ке от сто­ла, за ко­то­рым тра­пе­зо­вал Спа­си­тель с Пре­чи­стой Ма­те­рью и пра­вед­ным Иоси­фом. Бо­жия Ма­терь, уви­дев этот об­раз, про­из­нес­ла: «От­ныне убла­жат Ме­ня все ро­ды. Бла­го­дать Рожд­ше­го­ся от Ме­ня и Моя с этой ико­ной да бу­дет».

В 1131 го­ду ико­на бы­ла при­сла­на на Русь из Кон­стан­ти­но­по­ля свя­то­му кня­зю Мсти­сла­ву († 1132) и бы­ла по­став­ле­на в Де­ви­чьем мо­на­сты­ре Вы­ш­го­ро­да – древ­не­го удель­но­го го­ро­да свя­той рав­ноап­о­столь­ной ве­ли­кой кня­ги­ни Оль­ги.

Сын Юрия Дол­го­ру­ко­го свя­той Ан­дрей Бо­го­люб­ский в 1155 го­ду при­нес ико­ну во Вла­ди­мир и по­ме­стил в воз­двиг­ну­том им зна­ме­ни­том Успен­ском со­бо­ре. С то­го вре­ме­ни ико­на по­лу­чи­ла име­но­ва­ние Вла­ди­мир­ской. В 1395 го­ду ико­ну впер­вые при­нес­ли в Моск­ву. Так бла­го­сло­ве­ни­ем Бо­жи­ей Ма­те­ри скре­пи­лись ду­хов­ные узы Ви­зан­тии и Ру­си – через Ки­ев, Вла­ди­мир и Моск­ву.

Вла­ди­мир­ской иконе Пре­свя­той Бо­го­ро­ди­цы празд­но­ва­ние бы­ва­ет несколь­ко раз в го­ду (03.06 – 21 май правосл. кал.,06.07 - 23 июня правосл. кал.,08.09 - 26 ав­гу­ста правосл. кал.). Наи­бо­лее тор­же­ствен­ное празд­но­ва­ние со­вер­ша­ет­ся 08.09 - 26 ав­гу­ста правосл. кал., уста­нов­лен­ное в честь сре­те­ния Вла­ди­мир­ской ико­ны при пе­ре­не­се­нии ее из Вла­ди­ми­ра в Моск­ву. В 1395 го­ду страш­ный за­во­е­ва­тель хан Та­мер­лан (Те­мир-Ак­сак) до­стиг пре­де­лов ря­зан­ских, взял го­род Елец и, на­прав­ля­ясь к Москве, при­бли­зил­ся к бе­ре­гам До­на. Ве­ли­кий князь Ва­си­лий Ди­мит­ри­е­вич вы­шел с вой­ском к Ко­ломне и оста­но­вил­ся на бе­ре­гу Оки. Он мо­лил­ся свя­ти­те­лям Мос­ков­ским и пре­по­доб­но­му Сер­гию о из­бав­ле­нии Оте­че­ства и на­пи­сал мит­ро­по­ли­ту Мос­ков­ско­му, свя­ти­те­лю Ки­при­а­ну, чтобы на­сту­пив­ший Успен­ский пост был по­свя­щен усерд­ным мо­лит­вам о по­ми­ло­ва­нии и по­ка­я­нию. Во Вла­ди­мир, где на­хо­ди­лась про­слав­лен­ная чу­до­твор­ная ико­на, бы­ло по­сла­но ду­хо­вен­ство. По­сле ли­тур­гии и мо­леб­на в празд­ник Успе­ния Пре­свя­той Бо­го­ро­ди­цы ду­хо­вен­ство при­ня­ло ико­ну и с крест­ным хо­дом по­нес­ло ее к Москве. Бес­чис­лен­ное мно­же­ство на­ро­да по обе­им сто­ро­нам до­ро­ги, стоя на ко­ле­нях, мо­ли­ло: «Ма­терь Бо­жия, спа­си зем­лю Рус­скую!» В тот са­мый час, ко­гда жи­те­ли Моск­вы встре­ча­ли ико­ну на Куч­ко­вом по­ле, Та­мер­лан дре­мал в сво­ем шат­ре. Вдруг он уви­дел во сне ве­ли­кую го­ру, с вер­ши­ны ко­то­рой к нему шли свя­ти­те­ли с зо­ло­ты­ми жез­ла­ми, а над ни­ми в лу­че­зар­ном си­я­нии яви­лась Ве­ли­ча­вая Же­на. Она по­ве­ле­ла ему оста­вить пре­де­лы Рос­сии. Проснув­шись в тре­пе­те, Та­мер­лан спро­сил о зна­че­нии ви­де­ния. Зна­ю­щие от­ве­ти­ли, что си­я­ю­щая Же­на есть Ма­терь Бо­жия, ве­ли­кая За­щит­ни­ца хри­сти­ан. То­гда Та­мер­лан дал при­каз пол­кам ид­ти об­рат­но. В па­мять чу­дес­но­го из­бав­ле­ния Рус­ской зем­ли от Та­мер­ла­на на Куч­ко­вом по­ле, где бы­ла встре­че­на ико­на, по­стро­и­ли Сре­тен­ский мо­на­стырь, а на 26 ав­гу­ста бы­ло уста­нов­ле­но все­рос­сий­ское празд­но­ва­ние в честь сре­те­ния Вла­ди­мир­ской ико­ны Пре­свя­той Бо­го­ро­ди­цы.

Пред Вла­ди­мир­ской ико­ной Ма­те­ри Бо­жи­ей свер­ши­лись важ­ней­шие со­бы­тия рус­ской цер­ков­ной ис­то­рии: из­бра­ние и по­став­ле­ние свя­ти­те­ля Ио­ны – Пред­сто­я­те­ля Ав­то­ке­фаль­ной Рус­ской Церк­ви (1448 г.), свя­ти­те­ля Иова – пер­во­го Пат­ри­ар­ха Мос­ков­ско­го и всея Ру­си (1589 г.).

Празд­не­ство Бо­жи­ей Ма­те­ри в честь Ее свя­той ико­ны Вла­ди­мир­ской со­вер­ша­ет­ся в бла­го­да­ре­ние за из­бав­ле­ние Моск­вы от на­ше­ствия ха­на Ах­ма­та. В 1480 го­ду при ве­ли­ком кня­зе Иоанне III Ва­си­лье­ви­че (1462–1505) хан Зо­ло­той Ор­ды Ах­мат с гро­мад­ны­ми пол­чи­ща­ми по­до­шел уже к ре­ке Уг­ре, ко­то­рую на­зы­ва­ют «по­я­сом Бо­го­ма­те­ри», охра­ня­ю­щим Мос­ков­ские вла­де­ния. Це­лый день вой­ска ха­на и Мос­ков­ско­го кня­зя сто­я­ли друг про­тив дру­га, не при­сту­пая к ре­ши­тель­ным дей­стви­ям – «сто­я­ние на Уг­ре». Вся Москва мо­ли­лась сво­ей За­ступ­ни­це Пре­свя­той Бо­го­ро­ди­це о спа­се­нии пра­во­слав­ной сто­ли­цы. Мит­ро­по­лит Ге­рон­тий (1473–1489) и ду­хов­ник кня­зя, ар­хи­епи­скоп Ро­стов­ский Вас­си­ан, мо­лит­вой, бла­го­сло­ве­ни­ем и со­ве­том под­креп­ля­ли рус­ские вой­ска. Мит­ро­по­лит пи­сал кня­зю со­бор­ное по­сла­ние, в ко­то­ром при­зы­вал его му­же­ствен­но сто­ять про­тив вра­га, упо­вая на по­мощь Ма­те­ри Бо­жи­ей.

Пре­свя­тая Бо­го­ро­ди­ца за­сту­пи­лась за Зем­лю рус­скую. Князь при­ка­зал сво­им вой­скам от­сту­пать от Уг­ры, же­лая до­ждать­ся пе­ре­хо­да та­тар, вра­ги же ре­ши­ли, что рус­ские за­ма­ни­ва­ют их в за­са­ду, и то­же ста­ли от­сту­пать, сна­ча­ла мед­лен­но, а но­чью по­бе­жа­ли, го­ни­мые стра­хом. В бла­го­дар­ность за осво­бож­де­ние Рос­сии от та­тар и был уста­нов­лен празд­ник в честь Бо­жи­ей Ма­те­ри.

Празд­не­ство Вла­ди­мир­ской иконе Бо­жи­ей Ма­те­ри уста­нов­ле­но в па­мять спа­се­ния Моск­вы в 1521 го­ду от на­ше­ствия та­тар под пред­во­ди­тель­ством ха­на Мах­мет-Ги­рея. Та­тар­ские пол­чи­ща при­бли­жа­лись к Москве, пре­да­вая ог­ню и раз­ру­ше­нию рус­ские го­ро­да и се­ле­ния, ис­треб­ляя их жи­те­лей. Ве­ли­кий князь Ва­си­лий со­би­рал вой­ско про­тив та­тар, а Мос­ков­ский мит­ро­по­лит Вар­ла­ам вме­сте с жи­те­ля­ми Моск­вы усерд­но мо­лил­ся об из­бав­ле­нии от ги­бе­ли. В это гроз­ное вре­мя од­на бла­го­че­сти­вая сле­пая ино­ки­ня име­ла ви­де­ние: из Спас­ских во­рот Крем­ля вы­хо­ди­ли мос­ков­ские свя­ти­те­ли, по­ки­дая го­род и уно­ся с со­бой Вла­ди­мир­скую ико­ну Бо­жи­ей Ма­те­ри – глав­ную свя­тыю Моск­вы, – в на­ка­за­ние Бо­жие за гре­хи ее жи­те­лей. У Спас­ских во­рот свя­ти­те­лей встре­ти­ли пре­по­доб­ные Сер­гий Ра­до­неж­ский и Вар­ла­ам Ху­тын­ский, слез­но умо­ляя их не остав­лять Моск­вы. Все они вме­сте при­нес­ли Гос­по­ду пла­мен­ную мо­лит­ву о про­ще­нии со­гре­шив­ших и из­бав­ле­нии Моск­вы от вра­гов. По­сле этой мо­лит­вы свя­ти­те­ли воз­вра­ти­лись в Кремль и внес­ли об­рат­но Вла­ди­мир­скую свя­тую ико­ну. По­доб­ное же ви­де­ние бы­ло и мос­ков­ско­му свя­то­му, бла­жен­но­му Ва­си­лию, ко­то­ро­му бы­ло от­кры­то, что за­ступ­ле­ни­ем Бо­жи­ей Ма­те­ри и мо­лит­ва­ми свя­тых Москва бу­дет спа­се­на. Та­тар­ско­му ха­ну бы­ло ви­де­ние Бо­жи­ей Ма­те­ри, окру­жен­ной гроз­ным вой­ском, устре­мив­шим­ся на их пол­ки. Та­та­ры в стра­хе бе­жа­ли, сто­ли­ца Рус­ско­го го­су­дар­ства бы­ла спа­се­на.

 

Тропарь Пресвятой Богородице пред иконой Ея «Владимирской»

глас 4

Днесь све́тло красу́ется сла́внейший град Москва́,/ я́ко зарю́ со́лнечную восприе́мши, Влады́чице,/ чудотво́рную Твою́ ико́ну,/ к не́йже ны́не мы притека́юще и моля́щеся Тебе́, взыва́ем си́це:/ о, пречу́дная Влады́чице Богоро́дице!/ Моли́ся из Тебе́ воплоще́нному Христу́ Бо́гу на́шему,/ да изба́вит град сей и вся́ гра́ды и страны́ христиа́нския/ невреди́мы от всех наве́т вра́жиих,// и спасе́т ду́ши на́ша, я́ко Милосе́рд.

Перевод: Сегодня светло радуется славнейший город Москва, как сияние солнца приняв, Владычица, чудотворную Твою икону, к ней же мы сейчас приходим и молимся Тебе, взывая так: «О пречудная Владычица Богородица, молись воплощенному из Тебя Христу Богу нашему, да сохранит город этот и все города и страны христианские невредимыми от всех вражеских козней и спасет души наши, так как Он Милосердный».

Кондак Пресвятой Богородице пред иконой Ея «Владимирской»

глас 8

Взбра́нной Воево́де победи́тельная,/ я́ко изба́вльшеся от злых/ прише́ствием Твоего́ честна́го о́браза, Влады́чице Богоро́дице,/ све́тло сотворя́ем пра́зднество сре́тения Твоего́ и обы́чно зове́м Ти́:// ра́дуйся, Неве́сто Неневе́стная.

Перевод: Обороняющей нас Военачальнице воспеваем победную песнь, так как избавились от бед пришествием Твоего почитаемого образа, Владычица Богородица, и радостно празднуем встречу с Тобой и по обычаю взываем к Тебе: «Радуйся, Невеста, брака не познавшая».

Ин кондак Пресвятой Богородице пред иконой Ея «Владимирской»

глас 8

К Взбра́нней Воево́де и Засту́пнице, Де́ве и Богоро́дице,/ в чи́стей со́вести, ве́рою утверди́вшеся, ру́сстии наро́ди,/ невозвра́тно наде́жду иму́ще, притеце́м,/ к чудотво́рному Ея́ и пречи́стому о́бразу, и возопие́м Ей:// ра́дуйся, Неве́сто Неневе́стная.

Перевод: К обороняющей нас Военачальнице и Заступнице, Деве и Богородице, с чистой совестью, утвердившись в вере, русские народы, имея неизменную надежду, придем, к чудотворному Ее и пречистому образу, и воззовем к Ней: «Радуйся Невеста, брака не познавшая».

 

Молитва Пресвятой Богородице пред иконой Ея «Владимирской»

О, Всеми́лостивейшая Госпоже́ Богоро́дице, Небе́сная Цари́це, Всемо́щная Засту́пнице, непосты́дное на́ше Упова́ние! Благодаря́ще Тя о всех вели́ких благодея́ниях, в ро́ды родо́в лю́дем росси́йским от тебе́ бы́вших, пред пречи́стым о́бразом Твои́м мо́лим Тя: сохрани́ град сей (или: весь сию́, или: святу́ю оби́тель сию́) и предстоя́щия рабы́ Твоя́ и всю Зе́млю Ру́сскую от гла́да, губи́тельства, земли́ трясе́ния, пото́па, огня́, меча́, наше́ствия иноплеме́нных и междоусо́бныя бра́ни. Сохрани́ и спаси́, Госпоже́, Вели́кого Господи́на и Отца́ на́шего (имярек), Святе́йшего Патриа́рха Моско́вского и всея́ Руси́ и Господи́на на́шего (имярек), Преосвяще́ннейшего епи́скопа (или: архиепи́скопа, или: митрополи́та) (титул), и вся Преосвяще́нныя митрополи́ты, архиепи́скопы и епи́скопы правосла́вныя. Даждь им Це́рковь Росси́йскую до́бре упра́вити, ве́рныя о́вцы Христо́вы неги́блемы соблюсти́. Помяни́, Влады́чице, и весь свяще́ннический и мона́шеский чин, согре́й сердца́ их ре́вностию о Бо́зе и досто́йно зва́ния своего́ ходи́ти коего́ждо укрепи́. Спаси́, Госпоже́, и поми́луй и вся рабы́ Твоя́ и да́руй нам путь земна́го по́прища без поро́ка прейти́. Утверди́ нас в ве́ре Христо́вой и во усе́рдии ко Правосла́вной Це́ркви, вложи́ в сердца́ на́ша дух стра́ха Бо́жия, дух благоче́стия, дух смире́ния, в напа́стех терпе́ние нам пода́ждь, во благоде́нствии – воздержа́ние, к бли́жним любо́вь, ко враго́м всепроще́ние, в до́брых де́лех преуспе́яние. Изба́ви нас от вся́каго искуше́ния и от окамене́ннаго нечу́вствия, в стра́шный же день Суда́ сподо́би нас хода́тайством Твои́м ста́ти одесну́ю Сы́на Твоего́, Христа́ Бо́га на́шего, Ему́же подоба́ет вся́кая сла́ва, честь и поклоне́ние со Отце́м и Святы́м Ду́хом, ны́не и при́сно и во ве́ки веко́в. Ами́нь.

 

 ВИЖТЕ ОЩЕ

Против ереста на новостилието

Икуменизъм в развитие - след като Б"ПЦ" напусна ССЦ

Отстъплението от вярата наречено "нов стил"

ЗА СЪКРАЩАВАНЕТО НА ЛИТУРГИИТЕ, ТАЙНСТВАТА И ТРЕБИТЕ В НОВОСТИЛНАТА ЦЪРКВА

ЗА ПРЕМАХВАНЕТО НА ОГЛАШЕНИЕТО

ЗАЩО БОГ НИ ИЗОСТАВИ

За Петровият пост и въпросите, които поражда

ЗА КОРЕНА НА ЗЛОТО, ЗА НАЧАЛОТО НА ОТСТЪПЛЕНИЕТО НА РОДНАТА НИ „ЦЪРКВА“, ЗА БЪЛГАРСКАТА СХИЗМА

Театърът на антихриста

ИСТИНАТА ЗА НАШИЯ НАРОД

Християнството на българите и техните владетели

ИДЕЯТА "ПРАВОСЛАВНИ БУДИТЕЛИ"

Православна ли е демокрацията

Народе, народе...

Защо се премахва вероучението

За старостилния икуменизъм

КОЙ СТОИ ЗАД ОТСТЪПЛЕНИЕТО

ДИСЕКЦИЯ НА ЧОВЕКООМРАЗАТА

ПАСТИРСКО ОКРЪЖНО ПОСЛАНИЕ ПРОТИВ МАСОНСТВОТО

Против юдомасонството

Изповедание на вярата

КЪДЕ СЕ Е СЪХРАНИЛО ПРАВОСЛАВИЕТО

 

 ↑