Този сайт използва "бисквитки" единствено за да се създаде сесия за ползването му!
С използването на този сайт вие се съгласявате с употребата на "бисквитки"!   Разбрах
Православни
будители
Основната цел на “Будители” е да помогне за пробуждане на заспалия Български национален дух.  Верую
На 23 януари...

†10 януари по църковния календар - 10 януари по църковния календар - Св. Григорий, епископ Нисийски.Св. Дометиан, епископ Мелитински.Св. преподобни Павел Комелски.Св. преподобни Маркиан.Св. Теофан Затворник Прочетете повече ТУК!

1878г. Български чети влизат в Кюстендил Прочетете повече ТУК!

Търсене в сайта: Търсене на дата в календара:
01.04.2014 г. / 17:03:34 
Вяра
14.04 по светския - † 1 април по църковния календар - Св. преподобна Мария Египетска († 522). Светител Мелитон Сардикийски († ок.195). Св. свещеномъченик Аврамий Български († 1229). Св. преподобни Варсонуфий Оптински († 1913)

Житие на свещеномъченик Аврамий Български

След като Стара велика България на кан Кубрат станала арена на кървави междуособици между привържениците на рода на Кубрат и синовете му – Дуло и мощния род Ашина, една част от старите българи, во главе с големия брат на нашия първовладетел Аспарух – Батбаян, се покорили на Ашина и скоро тяхната държава започнала да се нарича Хазария, макар жителите й да знаели, че са българи и езикът и обичаите им останали български до края на съществуването на Хазарската империя.
Друга част се оттеглила на югоизток и в поречието на реките Волга и Кама основали Волжка България или Волжски Болгар. Днес само името на река Волга пази паметта за величието на тази българска държава. В десети век владетелят на Волжски Болгар бил подлъган да приеме исляма от пратениците на Арабския халифат, под предлог, че арабите ще построят много крепости и с войска ще помогнат на волжките българи да се отбраняват от своите доскорошни събратя хазарите.
Мъченик Аврамий се родил във Волжка България и бил възпитан в мохамеданската вяра, която изповядвали неговите сънародници. Той бил богат човек и се занимавал с търговия. Бил привикнал към светските блага, но винаги оказвал гостоприемство на странници и бедни.
По Божията воля Аврамий се убедил в лъжливостта на мохамеданското учение и в истинността на християнската вяра и станал истински християнин. Изповядвайки Христовата вяра, той станал омразен за своите сънародници-мюсюлмани.
Веднъж като отишъл за търговия в град Велики Болгар, започнали да го убеждават, а после и да го принуждават да се отрече от Христа. Аврамий не се поддал на заплахите. Тогава го затворили в тъмница за дълго, а по-късно, като видели неговата непреклонност, отсекли му първо ръцете, после нозете и накрая - главата.
Свети Аврамий загинал мъченически на 1 април 1229 година. Християните в града благоговейно погребали тялото му в християнското гробище на Велики Болгар.
Виждайки, че на гроба му стават чудесни изцеления на болни християни, хората разказали за това на княз Георги Всеволодович. След една година тялото на мъченика било пренесено в град Владимир, където князът и семейството му, Владимирският епископ Митрофан, духовенството и народът посрещнали мощите на св. Аврамий и ги положили в църквата "Успение на Пресвета Богородица" на 6 март 1230 година.


Паметта на св. Аврамий Българин се почита от нашата Църква от древност.


Когато в сърцето се затвори клапата за възприемане на светските наслади, тогава ще се отвори друга клапа - за възприемане на духовните

Преподобни Варсонуфий Оптински (1845-1913).

В град Самара, на 5 юли 1845 година на търговеца Иван Плиханов му се родил син, младенеца нарекли Павел. Жената на Иван умряла веднага след раждането, затова той се принудил да се ожени втори път.

Старецът Варсонуфий разказвал:

„Втората ми майка беше дълбоко вярваща и необичайно добра жена, така че напълно замени родната ми майка... Ставаше тя много рано, и всеки ден отиваше с мен на утренята... Обичаше тя и у дома да се моли. Чете, някой път акатист, а аз припявам с тъничко гласче по цялата къща: „Пресветая Богородице, спаси нас!”

Веднъж, когато бях на 6 години, стана такъв случай. Ние живеехме на вилата в своето имение под Оренбург. Нашата къща се намираше в огромна градина-парк и беше  охранявана от пазачи и кучета, тъй че да проникне в парка чуждо лице беше невъзможно.

Веднъж се разхождахме ние с баща ми по парка, и изведнъж, откъде ли се взел, пред нас се появи някакъв старец. Като пристъпи към моя баща, той каза:

- Помни, бащице, че детето в свое време ще вади души от ада.

Като каза това, той се обърна и изчезна. Напразно след това ние навсякъде го търсехме, никой от пазачите не беше го виждал...

Десетгодишен ме дадоха да уча в гимназия... След това постъпих на служба и се заселих в Казан под покрова на Царицата Небесна...

Когато навърших 35 години, майка ми се обърна към мен:

- Защо, Павлуша, все страниш от жените, скоро и годините ти ще свършат, никой няма да иска за тебе да се ожени?

Заради послушанието, изпълних желанието на майка ми... Този ден при едни наши познати имаше обяд с покани. „Е, - мисля си, - до който ми се случи да седя, с него и ще встъпя в пространен разговор”. И изведнъж до мен, на обяда, се настани свещеник, отличаващ се с високия си духовен живот, и завърза с мен беседа за молитвата Иисусова...

А когато обедът свърши, у мен съзря твърдото решение да не се задомявам.

Господ по неизповедими пътища ме водеше към монашество. По милостта Божия узнах за Оптина и Батюшка Амвросий, който ме благослови да постъпя в манастир”.

През 1881 година Павел се разболял от възпаление на белите дробове. Когато по молбата на болния, прислужникът на полковника започнал да чете Евангелието, последвало чудно видение, по време на което настъпило духовното прозрение на Павел.

По думите на стареца Нектарий „от блестящия военен за една нощ, по съизволение Божие, той станал старец”.

На 10 февруари 1892 година Павел Иванович бил записан в числото на братството на Йоано-Предтечинския скит и облечен в подрасник. Всяка вечер в продължение на три години ходел той да събеседва при старците: първо при стареца Анатолий, а след това при стареца Йосиф.

На 26 март, послушник Павел бил постриган в расофор* (*расо – риза + форос - нося = расоносец), а през декември 1900 година постриган в мантия* (*схима) с името Варсонуфий. На 29 декември 1902 година е ръкоположен за йеродякон, а на 1 януари 1903 година бил ръкоположен в сан йеромонах... През 1903 година йеромонах Варсонуфий бил назначен за помощник на стареца и едновременно за духовник на Шамординската женска пустиня и оставал такъв до началото на войната с Япония.

През 1904 година отец Варсонуфий бил изпратен да обгрижва лазарета на името на преподобни Серафим Саровски, да изповядва, причастява, да извършва маслосвет над ранените и умиращите войници. Завърнал след края на войната в Оптина Пустиня, отец Варсонуфий бил възведен в сан игумен и назначен от Светейшия Синод за игумен на Оптинския скит.

Оптина пустиня, разливът на река Жиздра

Старец Варсонуфий впоследствие ще напише: „Всички мои действия и желания се свеждаха до едно: да опазя светите завети и установления на древните отци подвижници и велики наши старци, в цялата им Божествена красота, от различните тлетворни веяния на този свят...

Продължавайки традициите на Оптинското старчество, той лекувал душите на хората, „вадел души от ада”. По милостта Божия му се откривал животът на идващите при него хора. Помагайки на вярващите да си спомнят забравените грехове, внимателно изобличавайки, той учел на покаяние, по неговата молитва хората се изцелявали душевно и физически.

Из спомените на една духовна дъщеря на стареца Варсонуфий:

„ - Като стигнахме до скита, врагът всячески ме спираше и внушаваше да си тръгна, но, след като се прекръстих, твърдо влязох в колибката... Прекръстих се там пред иконата на Царицата Небесна и замрях.

Влезе батюшката, аз стоя насред келията... Батюшката се приближи към Тихвинската и седна...

- Приближи се насам.

Плахо пристъпих.

- Застани на коленца... При нас така е прието, ние седим, а край нас по смирение, застават на коленца.

Направо даже тъй и рухнах, не че застанах... Хвана ме батюшката за двете рамена, погледна ме безкрайно ласкаво, както никой никога не ме е гледал, и изрече:

- Дете мое мило, дете мое сладко, детенце мое скъпоценно! Ти си на 26?

- Да, Батюшка.

- Ти си на 26, на колко години си била преди 14 години?

Като помислих секунда, отвърнах:

- На 12.

- Вярно, и от тази година ти имаш грехове, които си започнала да скриваш на изповед. Искаш ли, да ти ги кажа?

- Кажете, Батюшка, - колебливо отвърнах аз.

И тогава Батюшката започна по години и даже по месеци да казва греховете ми така, като че ги четеше по някаква разтворена книга...

Изповедта, по този начин, продължаваше 25 минути. Бях съвършено унищожена от съзнанието за своята греховност и съзнанието, какъв велик човек е пред мен.

Колко внимателно откриваше той греховете ми, колко се боеше, очевидно, да не ме заболи и в същото време колко властно и сурово изобличаваше за тях, а когато виждаше, че аз жестоко страдам, придвижваше ухото си към моята уста близко-близко, за да прошепна само:

- Да...

А нали аз в своето самомнение мислех, че се откроявам от другите хора със своя християнски живот. Боже, какво заслепение, каква слепота духовна!

- Стани, дете мое!

Станах, пристъпих към аналоя.

- Повтаряй след мен: „Сердце чисто созижди во мне, Боже, и дух прав обнови во утробе моей”. Откъде са тези думи?

- От 50-ти псалом.

- Ще четеш този псалом сутрин и вечер всекидневно.

- Коя икона е пред теб?

- На Царицата Небесна.

- А коя е тази Царица Небесна? Тихвинската. Повтори след мен молитвата...

Когато наведох глава, и Батюшката, покрил ме с епитрахила, започна да чете разрешителната молитва, аз почувствах, че от мен се стовариха такива неимоверни тежести, на мен ми става толкова леко и непривично...

- След всичко, което Господ ми откри за теб, ти ще поискаш да ме прославяш, като светец, това не трябва да става - чуваш ли? Аз съм човек грешен, няма да кажеш на никого...

Съкровище ти мое..., Господ да ти помогне и да те спаси!

Много-много пъти ме благослови отново батюшката и ме пусна...”

Беседвайки с духовните си деца, старецът Варсонуфий казвал:

- Има разни пътища към спасение. Едни Господ спасява в манастира, други, в света...

Навсякъде можем да се спасим, само не изоставяйте Спасителя. Хващайте се за ризата Христова - и Христос не ще ви остави.

* * *

Верен признак за умъртвяването на душата е отбягването на църковните служби. Човек, който охладнява към Бога, преди всичко, започва да избягва да ходи на църква, отначало се старае да дойде на служба по-късно, а след това и съвсем престава да посещава храма Божий.

* * *

Търсещите Христа Го намират, по нелъжовната евангелска дума: „Чукайте и ще ви се отвори, търсете и ще намерите”, „В дома на Отца Ми има обители много”.

И забележете, че тук Господ говори не само за небесните, но и за земните обители, и не само за вътрешните, но и за външните.

* * *

Всяка душа Господ поставя в такова положение, обкръжава с такава обстановка, която най-много спомага за нейното преуспяване. Това и е външната обител, а изпълва душата покоят на мира и радованието - е  вътрешната обител, която готви Господ на любящите и търсещите Го.

Не четете безбожни книги, останете верни на Христа. Ако ви попитат за вярата, отговаряйте смело. Не можем да се научим да изпълняваме заповедите Божии без труд, и трудът този е трисъставен - молитва, пост и трезвение...

Животът е блаженство... Блаженство ще стане за нас животът тогава, когато се научим да изпълняваме заповедите Христови и да обичаме Христа. Тогава радостно ще ни бъде да живеем, радостно ще ни бъде да търпим налитащите скърби, а пред нас ще сияе с неизказана светлина Слънцето на Правдата - Господ... Всички Евангелски заповеди започват с думите: Блажени: блажени са кротките, блажени са милостивите, блажени са миротворците... Оттук произтича, като истина, че изпълнението на заповедите донася на хората най-висшето щастие.

Целият живот наш е велика тайна Божия. Всички обстоятелства от живота, колкото и да ни се струват нищожни, имат огромно значение... Няма случайно нещо в живота, всичко се върши по волята на Създателя. За да се уподобим на Бога, трябва да изпълняваме Неговите святи заповеди.

Смисъла на този земен живот ние напълно ще разберем в бъдещия век. Колко внимателно трябва да се отнасяме към него, а ние прелистваме нашия живот като книга - лист след лист, без да си даваме отчет за това, какво там е написано.

Как да се спасим? Единствено - чрез смирението. „Господи, във всичко аз съм грешен, нищо нямам у себе си добро, надявам се само на безпределното Твое милосърдие”.

Когато в сърцето се затвори клапата за възприемане на светските наслади, тогава ще се отвори друга клапа - за възприемане на духовните. Но как да придобием това?

- Преди всичко с мир и любов към ближните: „любовта е дълготърпелива, милостива, любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се обижда, не мисли зло, не се радва на неправдата, а се радва на истината...

След това с търпение. Кой ще се спаси?

- Който претърпи докрай.

- По-нататък - с отстраняването от греховни удоволствия, каквито например, са играенето на карти, танците...

Не искам да кажа, че четенето на произведенията на нашите велики писатели е грях, но има четене и по-полезно и назидателно. На първо място - четенето на Псалтира... Книгата тази, макар и написана от свети цар и пророк Давид, но по внушение от Духа Светий, сам пророк Давид казва: „Езикът ми е тръст на книжник бързописец”.

След това - „Житията на Светиите” представляват незаменимо четиво, което така благоприятно въздейства на душата, особено четено на език църковно-славянски...

Посещавайте манастирите, особено на празници..., за да отдъхне душата ви...

Макар монашеския живот и да е пълен със скърби и изкушения, но той също носи със себе си и велики утешения, за които светът няма ни най-малка представа.

Впрочем, както и да се спасим, само да се спасим и да достигнем Царството Небесно, което да сподоби нас всички Господ. Амин.

През 1912 година старец Варсонуфий се назначава за игумен на Старо-Глутвинския Богоявленски манастир. Независимо от големите духовни дарования, намерили се недоволни хора от неговата дейност: чрез жалби и доноси той бил отстранен от Оптина. Смирено молел той да го оставят в скита да живее на покой, молел да му позволят да остане поне и в качеството на прост послушник.

Мъжествено понасяйки скръбта от раздялата с любимата Оптина, старецът се заема с благоустройството на поверената му обител, крайно разстроена и запусната. И както преди, се стича при стареца Врсонуфий народ за помощ и утешение. И както преди, той, сам вече изнемогващ от многобройните мъчителни болежки, приема всички без отказ, лекува телесните и душевна недъзи, наставлява, насочва на тесния и скръбен, но единствен спасителен път. Тук, в Старо-Глутвино, се извършва по неговите молитви чудото на изцелението на глухоням юноша. „Страшната болест е следствие от тежък грях, извършен от юношата в детството,” - пояснява старецът на нещастната му майка и нещо тихо шепне на ухото на глухонемия.

„Батюшка, той вас не ви чува, - объркано възкликва майката, - нали той е глух...” - Това той тебе не чува, - отвръща старецът – а мен ме чува”, - и отново произнася нещо шепнешком на самото ухо на младежа. Очите на онзи се разширяват от ужас, и той покорно кима с глава... След изповедта старецът Варсонуфий го причастява, и болестта оставя страдалеца.

По-малко от година управлявал старецът обителта. Страданията му по време на предсмъртната болест били наистина мъченически. Отказал се от помощта на лекар и каквато и да било храна, той само повтарял: Оставете ме, аз съм вече на кръста...” Причастявал се старецът ежедневно.

На 1/14 април 1913 година предал той своята чиста душа на Господа.

За съдбите на Русия старецът предсказвал:

"Гоненията и мъченията на първите християне, възможно, ще се повторят… Адът е разрушен, но не унищожен, и ще дойде време, когато той ще се прояви. Това время  не е много далече

До страшните времена ние ще доживеем, но благодатта Божия ще ни покрие... Антихристът явно идва в света, но това в света не го признават. Целият свят се намира под влиянието на някаква сила, която завладява ума, волята и всички душевни качества на човека. Това е сила чужда, зла сила. Източникът й е дяволът, а хората зли са само оръдие, посредством което тя действа. Това са предтечите на антихриста.

В Църквата ние нямаме сега живи пророци, но знамения имаме. Те и са дадени на нас за познаване на времената. Но това в света не го признават... Всички вървят против Русия, то ест против Църквата Христова, защото руският народ е Богоносец, в него се пази истинната вяра Христова”.

Преподобни Варсонуфий Оптински, моли Бога за нас!

 

 


Житие на св. преподобна Мария Египетска

Сведенията, които имаме за живота на преподобна Мария Египетска, научаваме от изповедта, която тя направила пред един старец – отшелник в пустинята на изток от река Йордан.

През шестия век в един от палестинските манастири живял благочестив старец на име Зосима. Той бил дете, когато дошъл за първи път в светата обител. В продължение на много години Зосима добросъвестно и точно изпълнявал монашеските правила, като прекарвал времето си в пост и молитва, в славословие и изучаване на Св. Писание. Преминал вече средата на житейския си път на земята, когато бил на 53 години, той бил смутен от странна мисъл: "Има ли на земята монах, който би могъл да ми покаже такива подвизи и добродетели, които аз да не съм извършил? Ще се намери ли в пустинята човек, който да е извършил повече от това, което съм извършил аз>? Когато мислел това, явил му се ангел Господен и казал: "О, Зосиме, досега се подвизаваше добре и премина похвално постническия подвиг. Има обаче много по-големи подвизи 6т тия, които ти си извършил. Ако искаш да узнаеш, още какви пътища за спасение има, отиди в манастира, който е близко до р. Йордан".

Зосима послушал дадения му от ангела съвет и веднага се отправил за посочения му манастир. Братята го приели с любов, и той им открил, че по Божие внушение е дошъл да се поучи от тяхния живот. Строг бил уставът в този манастир. Тих и свет бил животът на иноците в него. Те непрестанно работели и се молели, хранели се скромно – с хляб и вода, но преди всичко търсили благодатната храна на словото Божие. Малко говорели, и празна дума не излизала от устата им. За житейски работи изобщо не мислели. Рядко някой от братята напускал манастира, затова входната врата била винаги затворена.

Само един път в годината манастирските порти се отваряли. Това ставало в първата неделя на Великия пост. В този ден братята, след като се причащавали със светите Тайни, вземали по малко храна със себе си, напускали манастира и се отправяли към р. Йордан. Там те се прощавали един с друг, след което всеки сам се отдалечавал в пустинята, където прекарвал в благочестиви подвизи през целия Велик пост. В манастира се завръщали в неделята преди Възкресение Христово, Връбница. Никой никого не питал, в какви трудове е прекарал това време и кого е срещал в пустинята. Единствен свидетел за трудовете на всекиго била собствената му съвест.

През първия Велик пост след пристигането си в манастира старецът Зосима, по примера на всички братя, отишъл в пустинята, където денонощно изпълнявал своето молитвено правило. Телесните си сили подкрепвал с оскъдната храна, която носел със себе си, а душата хранел с нетленната храна на молитвата. Вървял 20 дни навътре в пустинята. Веднъж през време на молитва – било 12 часа през деня – Зосима забелязал с голямо учудване в далечината човек. Зарадван, той започнал да вика непознатия, но оня, като чул гласа на Зосима, започнал бързо да се отдалечава. Старецът тръгнал подире му, но не могъл да го настигне. Като дошъл до един пресъхнал поток, той със всички сили извикал към непознатия: "Защо бягаш от мене, грешния старец? Спри се! Благослови ме и се помоли за мен". Той чул отговор: "Отче Зосиме, аз не мога да дойда при тебе. Ако искаш да ме благословиш, хвърли ми горната си дреха. Аз съм гола жена, защото облеклото ми отдавна е изгнило в тая пустиня". Зосима бил удивен от това, че отшелницата знае неговото име. Той веднага изпълнил нейната молба. Тя, като се облякла в неговото расо, се приближила до него, поклонила му се и казала: "Отче Зосиме, ти трябва да ме благословиш и да се помолиш за мен, защото си свещеник и от много години стоиш пред светия престол и принасяш даровете на Божествените тайни." Смутен, старецът паднал на колене пред нея и казал: "Духовна майко, ти си се приближила до Бога, като си умъртвила своята плът. В тебе се проявяват небесни дарби: ти знаеш името ми и ме наричаш свещеник, а никога по-рано не си ме виждала. Затова ти трябва да благословиш." Тогава тя благословила:

– Да бъде благословен Бог, Който желае спасението на всяка човешка душа, – казала тя. Благодатта на Св. Дух те доведе тук, за да се погрижиш за тялото ми, когато дойде време да си отида оттук. Кажи ми, отче, как живеят християните и какво е състоянието на светата Божия църква?

– Поради молитвите на Своите светии Бог е дал мир на света, – отговорил старецът. Но и ти се помоли на Бога за целия свят и за мене грешния.

– На тебе, отче Зосиме, повече прилича да се молиш и за мене, и за всички, защото ти си свещеник и това ти е възложено ог Бога. Но ще изпълня послушанието, което ми възлагаш.

Като казала това, тя вдигнала очите си към небето и дълго се молила безмълвно. Навел глава, Зосима също стоял в безмълвие. Когато подигнал очи, той с почуда и смушение видял, че отшелницата се е отделила от земята, стояла във въздуха и продължавала да се моли. Страх обзел благочестивия старец. Той паднал на земята, обливал се в сълзи и повтарял само: "Господи, помилуй". В страха си той помислил, че пред него стои и се моли не жив човек, а привидение. Тогава чул гласа на отшелницата:

– Защо, отче Зосиме, те смущават такива мисли? Аз не съм дух, а грешна жена, но възродена чрез водата на кръщението. Не съм привидение, а съм земя, прах и пепел; истинска плът, която никога не е помисляла нещо духовно.

Като казала това, тя се прекръстила и добавила: Бог да ни избави от лукавия и от неговите примки, защото голяма борба води той против нас!

Като чул тези думи, старецът паднал пред краката й и просълзен казал:

– Разкажи ми за твоя живот и за твоите дела. Сега разбирам, защо Бог ме е довел в тази пустиня. Разкажи ми за твоите подвизи, не за да се похвалиш с тях, а за да ме поучиш.

– С какво мога да се похваля аз, която бях дълго време послушница на дявола? Срамувам се да разказвам за своя живот – отговорила му отшелницата. – Но аз ще ти разкрия делата си, за да разбереш, с колко срам е изпълнена душата ми. Ще ти разкажа всичко. Нищо няма да премълча. Но те моля да не преставаш да се молиш за мене, та и аз да намеря милостта в съдния ден. Аз съм родена в Египет. Когато бях на дванадесет години, избягах от бащиния дом и отидох да живея в Александрия. Сред съблазните на големия и разкошен град аз изгубих своето девство и се отдадох на лекомислен и порочен живот. Така минаваха годините на моята младост. Веднъж – това беше по време на жътва – видях, че много хора отиват към морския бряг. Узнах, че всички заминават за Йерусалим, където ще пристигнат за празника Въздвижение на Кръста Господен. Затичах се подир народа и помолих да вземат и мене в кораба. Беше ми весело сред шумната и многолюдна тълпа. През всичкото време на пътуването по море аз съблазнявах моите спътници с безсрамното си поведение. О, човече Божий! Кой език би могъл да изкаже, и кое ухо би могло да слуша порочните дела, които извърших на кораба? Когато пристигнахме в Йерусалим, аз заедно с народа се запътих към църквата. Беше толкова тясно, че с голяма мъка се промъкнах до вратата. Когато стъпих на прага, някаква невидима сила ме задържаше, и аз не можех да я преодолея. Уморена и смутена, аз се дръпнах настрана, за да събера сили, защото мислех, че поради слабата ми женска сила не мога да вляза в църквата. След малко тръгнах с друга група богомолци, но и този път същата сила ме задържа. Тогава аз се върнах, застанах в един ъгъл на църковния притвор и, опряна до стената, разсъждавах защо не мога да вляза в храма като другите и да видя животворящия Кръст Господен. Внезапно божествена светлина озари сърцето ми, духовните ми очи се отвориха, и аз разбрах, че моите грехове са оная невидима сила, която не ме пуска да вляза в храма. Сломена духом, аз припомних миналия си живот и се ужасих от дълбочината на моето падение. Дълго плаках, ридаех и се биех в гърдите за тежките си грехове Когато дигнах очи, видях на стената образа на Божията Майка. Като не свалях очи от този благ образ, аз започнах усърдно да се моля.

– "Пречиста Дево – шепнех аз – съзнавам, че съм голяма грешница и не съм достойна дори да погледна пречистия ти образ. Но аз съм слушала, че Твоят Син е дошъл на земята, за да повика грешниците към покаяние. Помогни ми да вляза и аз в храма и да видя онова дърво, на което разпнат роденият от Тебе Бог. Подари ми тази милост, та да мога и аз да се поклоня на пречестния Кръст Господен! Ако се удостоя с тази радост, аз ще се откажа от досегашния си грешен живот и ще отида там, където Ти ми заповядаш". Така се молех аз, и ми се стори, че молитвата ми е чута от Нея. С вълнение и страх отново се отправих към входа на храма, и този път без усилие влязох вътре. Обхваната от неземна радост, аз смирено се поклоних и целунах Кръста Господен. След това излязох и се върнах пак пред иконата на Божията Майка, паднах на колена и продължих да се моля:

– О, преблажена Богородице Дево, Ти прояви към мене голяма любов и велика милост. Ти не се погнуси от недостойната молитва на една блудница и ми даде възможност да видя светинята, към която не бях достойна дори да погледна. Аз съм готова да изпълня обещанието си. Бъди ми ръководителка и ми показвай пътя, който води към покаяние.

Тогава дочух някакъв далечен глас, който ми каза: "Ако минеш отвъд Йордан, там ще намериш покой за душата си". Покорих се на този глас и веднага тръгнах на път. Непознат човек ми даде малко пари, с които купих три хляба и, след като разпитах, в каква посока се намира р. Йордан, продължих пътя си. Около 9 часа сутринта се сподобих да видя светия Кръст Христов, а при залез слънце стигнах до манастиря св. Йоан Предтеча, който е близко до р. Йордан. Като омих ръцете и лицето си в свещената река, аз се върнах в храма и се причастих със светите Тайни. Половината от единия хляб изядох и пих вода от светата река и спах на земята.

На другия ден преминах реката и, като се помолих на пресвета Богородица, дойдох в тази пустиня, където се усамотих и тук се заселих, очаквайки Бог да ме спаси от немощта на душата и от бурите на живота.

– Отдавна ли си дошла тук? – попита Зосима.

– Минаха вече четиридесет и седем години, откакто съм излязла от светия град.

– А как преживя толкова време далеч от хората. С какво се хранеше?

– Трудно е да ти разкажа, какво съм преживяла в тази пустиня. Страх ме е да споменавам за грешните помисли, които ме измъчваха като люти зверове 17 години. Тук аз донесох два хляба и половина, но скоро те се свършиха. Тогава аз трябваше да се храня с корени и да търпя глад. Много се измъчвах, като си спомнях вкусната храна, която ядех в Египет. Когато приемах оскъдната храна в пустинята – треви и корени, аз желаех рибата и месото, които някога имах в изобилие. Тук често не намирах вода да утоля жаждата си, а си мислех за ония скъпи вина, от които някога пиех много. Понякога ми се явяваше желание да пея ония блудни песни, които по-рано ми причиняваха радост. Но дошла на себе си, аз почвах да плача и да се бия в гърдите, докато ме осияваше някаква чудна светлина и ме успокояваше.

Жестока беше борбата с блудните навици. Много пъти съм падала на земята и съм плакала до изнемога. Ден и нощ съм лежала безчувствена на земята, докато ме осияе оная чудна светлина и ме успокои. Дрехите ми изгниха, и тялото ми през тези дни на тежки изкушения трепереше от студ или гореше от слънчевия пек. Но най-много ме измъчваха лошите мисли и порочните желания. Простряна на земята, аз виках към Бога за помощ и не ставах, докато не се успокои сърцето ми. Тогава ме озаряваше някаква чудна светлина, обхващаше ме приятен покой, и аз благодарях на моята небесна покровителка Богородица. Така се мъчих седемнадесет години, но после настъпи успокоение. Както виждаш, Господ запази и тялото ми, и душата ми. Словото Божие е моят хляб и моята защита. Аз се храня с надеждата за спасение, защото е писано: "Не само с хляб ще живее човек" (Мат. 4:4).

Зосима се очудил, че отшелницата употребява изрази от Св. Писание и я запитал, дали е учила някога псалмите и Библията. Тя се усмихнала и рекла: "Откакто преминах река Йордан, не съм видяла никакъв друг човек освен твоето лице днес. А Библия не съм учила, нито съм слушала да я четат и пеят, обаче самото слово Божие е живо и действено и вразумява човека" (Евр. 4:12).

Като се заклела до момента на нейната смърт да не споделя с никого това, което му разказала за своя живот, тя отправила към него следната молба:

– Сега си иди, отче, а след една година пак ще ме видиш. Идущата година през Великия пост ти няма да излизаш от манастира. На Великия четвъртък дойди на оная страна на Йордан откъм мирските селения и донеси със себе си Св. Причастие. За последен път аз се причастих в манастира св. Иоан Предтеча, а сега искам да приема Св. Тайни в същия ден, когато Христос е причастил Своите ученици.

Като казала това, светицата поискала благословение от стареца и се отдалечила в пустинята.

Зосима целунал земята, на която стояла отшелницата, благодарил на Бога и се отдалечил оттам. Когато дошъл определеният ден, той се върнал в манастира, но никому не разказал онова, което видял в пустинята.


На другата година, в началото на Великия пост, Зосима заболял. Както предсказала преподобната, той не отишъл в пустинята. Но болестта скоро преминала. На Великия четвъртък той взел свето Причастие и късно вечерта отишъл при река Йордан на мястото, което преди една година определила светата отшелница. Настъпила тиха, лунна нощ. Дълго чакал старецът на брега и усърдно се молел на Бога. Той искал още веднъж да види преподобната. Започнал да се тревожи и да тъгува, като мислил, че тя вече е идвала, но като не го намерилг, си е отишла. Той се обезпокоил още повече от това,че по бреговете на реката не виждал никаква ладия, на която светицата би могла да премине реката. Унесен в тревожни размисли, той видял, че отшелницата бързо се приближава към брега. Тя спряла за миг пред буйната река, направила над нея кръстен знак и спокойно тръгнала по водата. Изумен, старецът искал да се поклони пред нозете й, но тя го спряла:

- Какво правиш, отче? Не забравяй, че си свещеник и в ръцете си носиш Светите Тайни.

– Слава на Бога, Който ми показа, колко далече съм от съвършенството – възкликнал Зосима.

По молба на светата отшелница старецът прочел Символа на вярата и Господнята молитва. Тогава тя с благоговеен трепет приела Светото Причастие и като обърнала очи към небето, казала: "Сега отпускаш Твоята рабина, Владико, според думата си, смиром" (Лука 2:29).

След това тя се обърнала към Зосима и казала: "Прости ми, отче Зосиме, но изпълни още една моя молба. След една година дойди на онова място, където ме видя за първи път. Богу е угодно отново да ме видиш там". При раздялата Зосима я помолил да вземе от плодовете, които донесъл за нея от манастира, но тя едва се докоснала до тях. След като се помолили със стареца, преподобната преминала пак по водата на другия бряг и се отдалечила към пустинята.

След една година старецът Зосима изпълнил последната молба на отшелницата. Той дошъл на онова място, където я видял и разговарял с нея за първи път. Дълго я търсил той, и най-после я намерил мъртва. Тя лежала на земята, а ръцете й били сложени като за молитва. Натъжил се старецът и не знаел, къде да я погребе. Като оглеждал мястото около светата покойница, той забелязал на пясъка написани следните думи: "Отче Зосиме, погреби тук тялото на смирената Мария, която умря на първи април. Отдай пръстта на пръстта".

От тези думи Зосима узнал, че се е поминала същия ден, когато се причастила със Светите Тайни. Това било на 1 април 530 година. Само за няколко часа тя преминала разстояние, което той изминал за 20 дни. Със сълзи и молитви погребал старецът преподобната и след това се върнал в манастира. Там той разказал подробно на братята за подвизите на св. Мария. Всяка година в деня на нейната смърт те чествували паметта й, а нейното житие предавали устно на по-младите монаси. По-късно йерусалимският патриарх Софроний записал това житие така, както го научил от устното предание.

Животът и благочестивите подвизи на преподобната Мария Египетска ни показват, до каква степен на падение може да достигне човек, когато се отдаде на греха и порока, и до каква висота на нравствено съвършенство може да се издигне, когато върви по пътя на вярата и добродетелта. Тежка е борбата с плътските страсти, порочните наклонности и лошите желания, но силата на покаянието преобразява човека. Вътрешната борба със злото, която в различна степен бушува в душата на всеки човек, изисква огромна духовна сила. Победител в тази борба може да бъде само онзи, който напрегне всичките си духовни сили и чрез искрена молитва заслужи Божията помощ. Така, по примера на преподобна Мария Египетска, ние ще можем да победим всички изкушения и като нея ще достигнем високо нравствено съвършенство.

Жития на светиите.

Св. Мелитон Сардикийски

Кратко животоописание

Светител Мелитон Сардийски е християнски апологет от поколението след апостолските мъже. Данните за живота му са противоречиви и за личността и живота му има много недоразумения. Според Евсевий Кесарийски (Църк. ист. IV,13,8; IV,26,1), св. Мелитон е бил епископ на град Сарди в Лидия (Мала Азия) при император Антонин Пий (138-161 г.) *.

Св. Мелитон бил строг подвижник и имал несъмнен пророчески дар.  Неговата известност в църковните и обществените кръгове достигнала своя разцвет при имп. Марк Аврелий (161-180).

Св. Иполит Римски в съчинението си "Малък лабиринт", насочено против монархианите, споменава св. Мелитон сред тези Църковни отци, които почитали "Христа Бог и Човек". Блажени Йероним свидетелства, че Тертулиан (след като вече станал монтанист) осмивал "елегантния и риторически талант" на св. Мелитон. Сам блажени Йероним ценял високо светителя, и го наричал "нашия пророк". През VII в. преп. Анастасий Синаит говори за него като за "най-мъдър и божествен учител". Тези свидетества ясно показват  големия авторитет и почитта, с които св. Мелитон се ползвал в Древната Църква.

Св. Мелитон притежавал несъмнен поетичен дар, тънък усет за словото и искрено въодушевление на проповедник, който винаги призовава на помощ Божията благодат. Проповедите и писмените му съчинения възбуждали всеобща възхита и били особено ценени от блажени Йероним, Евсевий и др. За жалост, от тях са запазени само няколко фрагмента. (Някои учени смятат, че съчинения, приписвани на св. Мелитон, са всъщност писани от друг, неизвестен автор).

С пълния текст на гръцки език разполагаме единствено на откритото през 1940 г. съчинение "За Пасха" - забележителен паметник на християнската богослужебна поезия. По своето богатство на образите и поетичен изказ то се счита за едно от най-хубавите произведения на св. отци на Църквата, които са достигнали до нас.

"...With my death, I have defeated death and have exalted Man to the sublimity of Heaven... Come to me all-you families of mankind, sullied with sin, and receive the remission of sins. For I am your forgiveness. I am the Pascha of salvation. I am the Lamb sacrificed for you. I am your redemption. I am your life. I am your resurrection. I am your light. I am your salvation. I am your king. I lead you to the heights of heaven. I will show you the Father eternal. I will raise you by my right hand...

He made us go from slavery to freedom, from darkness to light, from death to life. He is the Paschal mystery of our salvation..

"The works of Christ, following His baptism, manifested and proved to the world that in His body, His divinity was hidden. Being God, He was also perfect man. He revealed to us His two natures. Divinity, by His miracles performed throughout the three years following His baptism and, His humanity, throughout those years when the weakness of the flesh hid the signs of His divinity, even though He was truly the Eternal God.".

* В История на Българската Църква Д. Цухлев споменава Мелитон Сердикский сред епископите на основаните от апостолите църкви: "Ерма Филипополски, Стахий, епископ на Византия, Епафродит (Солунски), Амплий, който действувал в Хераклия, а може би и в Одесеус (Варна), Мелитон, който основал църква в Сердика (София), Онисим, който е бил пръв епископ в Берия, Карп - епископ в същия град."

Според автора, Мелитон бил епископ на църквата в Сардика (дн. София), неправилно наричана от учените Сердика. Мелитон Сердикский

"вземал живо участие в разрешението на повдигнатия от църквата въпрос за времето на празнуването на пасхата и написал множество съчинения, от които по-забележителни са: За праведния живот, За живота на пророците, За църквата, За възкресения ден, За природата на человека, За душата и тялото, За покорението на чувствата на вярата, За кръщението. За истината, За пророчествата, За гостоприемството, Ключ, За дяволът, За Апокалипсиса на Iоана и за въплошението на Христа (което някои учени считат за подложно) и за въплъщението на Бога. Последното съчинение е било апология, пратена до императора Антонина (138-161), в което ученият пастир, между другото говори: "Обвиняват ни, че сме причина на упадъка на империята, понеже сме привличали на нея гнева на небето, когато империята не е бивала така добре от царуването на Август! Само Нерон и Домициян са повдигали против нас гонение. Останалите императори са бивали благосклонни към нас, между тях и баща ти Адриян… Не можем да не вярваме, че ти, мъдростта, на когото се провъзнася на всякъде, не ще постъпиш с нас не человеколюбиво" (по Евсевий)"
Д. Цухлев, История на Българската Църква).

† ВИЖТЕ ОЩЕ

ЗА СЪКРАЩАВАНЕТО НА ЛИТУРГИИТЕ, ТАЙНСТВАТА И ТРЕБИТЕ В НОВОСТИЛНАТА ЦЪРКВА

ЗАЩО БОГ НИ ИЗОСТАВИ

Отстъплението на новостилната "църква" от Бога

Цитати от нашата книжка

Завещаното ни от Бога относно календара

КЪДЕ СЕ Е СЪХРАНИЛО ПРАВОСЛАВИЕТО

 ↑