Този сайт използва "бисквитки" единствено за да се създаде сесия за ползването му!
С използването на този сайт вие се съгласявате с употребата на "бисквитки"!   Разбрах
Православни
будители
Основната цел на “Будители” е да помогне за пробуждане на заспалия Български Православен народен дух, съхранил българите през робството и подтиснат от фашисти, комунисти и либерали - слуги на юдеите  Верую
На 22 април...

 9 април по църковния календар - Св. мъченик Евпсихий Кесарийски. Св. преподобномъченик Вадим Архимандрит. Св. мъченици Дисан епископ, Мариав презвитер, Авдиес и други 270 Прочети повече

2018 г. - Трета неделя след Пасха, на св. жените мироносици, св. Йосиф Ариматейски и св. Никодим Прочети повече

Търсене в сайта: Търсене на дата в календара:
01.04.2014 г. / 17:03:34 
Вяра
14.04 по еретическия, †01 април по църковния календар - Св. преподобна Мария Египетска. Светител Мелитон Сардикийски. Св. свещеномъченик Аврамий Български. Св. реподобни Евтимий Суздалски

imageЖитие на преподобната наша майка Мария Египетска

Царева тайна да пазиш е добро, а Божиите дела да разгласяш е похвално”. - Така казал архангел Рафаил на Товит при чудното му изцеряване от слепотата. Наистина страшно и пагубно е да не опазиш тайната на царя; но да премълчиш преславните Божии дела - това е голяма загуба за душата. И аз - казва свети Софроний, който е записал житието на преподобната Мария Египетска, - като си спомням за нещастието, заплашващо слугата, закопал в земята дадения му от Бога талант, боя се да укрия в мълчание Божествените дела и не мога да не разкажа светата повест, достигнала до мен. И да не си помисли някой - продължава свети Софроний, - че съм се осмелил да пиша неистини, ако у него се породи съмнение в това чудно събитие: за светостта не подобава да се лъже. Ако пък се намерят и такива хора, които, като прочетат написаното, поразени от дивното събитие, не му повярват, то нека Господ бъде милостив към тях, защото те, съдейки по немощта на човешката природа, смятат, че са невъзможни чудесните дела, които се извършват със светите хора. Но трябва вече да започнем разказа за славното събитие, станало по наше време.

В един от Палестинските манастири живеел старец, украсен с благочестив живот и реч разумна, от ранна възраст утвърден в монашеския подвиг. Името на стареца било Зосима. (Да не помисли някой, че това е Зосима еретикът, макар че са с еднакви имена: единият си е заслужил лоша слава, отчужден от църквата, а другият е праведен и затова - прославен.) Зосима бил преминал всички степени на постническия подвиг и спазвал всички правила, предадени от най-великите монаси. И като извършвал всичко това, той никога не преставал да се поучава с Божественото слово: и на лягане, и на ставане от сън, и вкусвайки храна (ако може да се нарече храна малкото, което хапвал), той постоянно и неспирно пеел божествени песнопения и търсел поука в божествените книги. Бил доведен в манастира още като младенец и доблестно се подвизавал в постничество до 53-ата си година. Но тогава започнала да го смущава мисълта, че е достигнал пълно съвършенство и вече няма нужда от никакви наставления. “Надали - мислел си той - има на земята монах, който би могъл да ме поучи и да ми покаже пример за постничество, който аз да не съм преминал. Дали ще се намери сред пустинята човек, който да ме превъзхожда?”

Когато старецът размишлявал така, му се явил Ангел и казал:

- Зосима! Ти усърдно се подвизава според човешките си сили и доблестно премина постническия подвиг. Но никой от човеците не може да рече за себе си, че е постигнал съвършенството. Има подвизи, неизвестни за тебе, и много по-трудни от тези, които ти си извършил. За да разбереш колко много други пътища водят към спасението, напусни своята страна, както най-великият от патриарсите, Авраам, и иди в манастира край река Иордан.

Като се подчинил на това напътствие, Зосима излязъл от манастира, в който се подвизавал от детската си възраст, отправил се към река Иордан и пристигнал в манастира, накъдето Божият глас го насочил.

Зосима бутнал с ръка манастирската порта и се натъкнал на монаха вратар; разказал му за себе си и монахът известил игумена, а той наредил да повикат пристигналия старец при него. Зосима се представил, като направил обичайния монашески поклон с молитва.

- Откъде си, брате - запитал го игуменът, - и защо си дошъл при нас, бедните старци?

Зосима отвърнал:

- Откъде идвам, няма нужда да говорим, а съм дошъл, отче, да търся душевна полза за себе си, тъй като чух за вас много чудни и похвални неща, чрез които душата може да достигне до Бога.

- Братко - отвърнал на това игуменът, - единствено Бог може да изцели душевните ни немощи. Нека Той насочи и теб, и нас по Своите пътища, за полза на душите; а човек човека не може да поправи, ако всеки сам не вниква постоянно в себе си, и непрестанно, с Божията помощ, не извършва подвизи. Но след като Христовата любов те е подбудила да посетиш нас, нищите старци, остани, щом за това си дошъл. Добрият пастир, Който даде душата Си за нашето спасение, да прати върху всички ни благодатта на Светия Дух.

След тези думи Зосима се поклонил на игумена и като изпросил от него молитви и благословение, останал в манастира. Тук той видял старци, просияли с добри дела и благочестие, които с пламенно сърце служели на Господа с непрестанно пеене, всенощна молитва и постоянен труд. На устата им винаги имало псалми, празна дума от тях не можело да чуеш, те нищичко не знаели за придобиването на временни блага и за житейскте грижи. Имали един непрестанен стремеж - да умъртвяват плътта си. Главна и постоянна тяхна храна било словото Божие, а тялото те хранели с хляб и вода, доколкото позволявала на всеки един любовта му към Бога. Гледайки това, Зосима се поучавал и се подготвял за предстоящия си подвиг.

Доста време изминало, дошли и дните на Светия Велик пост. Вратите на този манастир били постоянно заключени; отваряли ги само ако някой трябвало да излезе по манастирски дела. Местността била пустинна и тук миряни не само че не идвали, но дори не знаели за съществуването на тази обител. Манастирът имал и един обичай, заради който именно Бог довел Зосима тук. - В първата неделя от Великия пост на Литургията всички се причастявали с Пречистите Тяло и Кръв Господни и вкусвали по мъничко постна храна; после се събирали в църквата и след усърдна, коленопреклонна молитва, старците един друг се прощавали. Всеки изпросвал с поклон от игумена благословение за подвига на предстоящото му пътешествие. След това отваряли манастирските порти и пеейки псалома: “Господ е моя светлина и мое спасение; от кого ще се боя? Господ е крепост на моя живот, от кого ще се плаша?”, монасите излизали в пустинята и прекосявали река Иордан. В манастира оставали само един-двама старци, не за охрана на имуществото - там нямало какво да се открадне, - но за да не остава църквата без Богослужение. Всеки взимал със себе си малко храна, колкото можел и искал, според телесните си потребности: един - малко хляб, друг - смокини, някой - фурми или намокрена във вода пшеница. Някои нищо не взимали освен своето тяло и рубището отгоре му, а когато гладът ги принудел, хранели се с тревите, растящи из пустинята.

Преминавайки Иордан, всички се пръсвали надалеч в различни посоки и никой не знаел как пости другият и как се подвизава. Ако някой видел, че насреща му идва монах, свървал в друга посока и продължавал да живее в самота и постоянна молитва, като по някое време вкусвал съвсем малко храна. Тъй монасите прекарвали целия Велик пост и се връщали в манастира за неделята преди Възкресение Христово, когато Църквата с разлистени клонки тържествено чества празника Вайя. И никой от братята не питал другите кой как е прекарал времето в пустинята и с какво се е занимавал; съвестта била единственият свидетел на всеки от тях. Такъв бил уставът на манастира край река Иордан.

Зосима, според този обичай, също преминал река Иордан, като взел поради телесната си немощ мъничко храна и дрехата, която носел постоянно. Скитайки се из пустинята, извършвал своя молитвен подвиг и доколкото можел, се въздържал от храна. Спял малко, там, където го застигнела нощта, заспивал закратко, седнал на земята, а рано сутрин се събуждал и продължавал подвига си. Все повече и повече му се искало да навлезе във вътрешността на пустинята и там да намери някой подвижник, който би могъл да го поучи.

Веднъж, след двадесетдневен път, като се поспрял, обърнат на изток, започнал да пее шести час с обичайните молитви. По време на подвига си той на всеки час спирал да върви и се молел. Не щеш ли, изведнъж видял от дясната си страна като че сянка от човешко тяло. Изплашен, мислейки, че това е бесовско привидение, започнал да се кръсти. Когато преминал страхът му и завършил молитвата си, той се обърнал на юг и видял обгорял до черно от слънцето гол човек, с бели като къделя коси, които стигали до шията му. Зосима затичал в тази посока с голяма радост: през последните дни той не бил виждал не само човек, но и животно. Когато онзи отдалече видял, че Зосима се приближава към него, побързал да побегне към вътрешността на пустинята. Но Зосима, сякаш забравил старостта си и умората от пътя, се спуснал да догони беглеца. Онзи бързо се отдалечавал, но Зосима тичал по-бързо и когато го настигнал дотолкова, че можели да се чуват един друг, завикал към него през сълзи:

- Защо бягаш от мене, грешния старец, рабе на Истинския Бог, заради Когото си се заселил в пустинята? Почакай ме, немощния и недостойния, заради надеждата, че ще получиш възнаграждение за подвига си! Спри, помоли се, и заради Христа Бога, Който от никого не се гнуси, ме благослови!

Тъй викал през сълзи Зосима. Междувременно стигнали до една падина, която била като русло на пресъхнала река. Беглецът се устремил в обратна посока, а Зосима, изтощен и без сили да тича повече, усилил молбите си и спрял. Тогава онзи, който бягал, най-сетне също спрял и казал така:

- Авва Зосима! Прости ми, заради Бога, че не мога да застана пред теб! Аз съм жена, и както виждаш, съм гола и нищо не прикрива голотата ми. Но ако ти искаш да предадеш на мене, грешната, своите молитви и благословение, хвърли ми някоя от дрехите си, за да се покрия, и тогава ще се обърна към тебе за молитва.

Страх и ужас обзели Зосима, когато чул името си от устата на тази, която никога не го е виждала, и нищо не е чувала за него. “Ако не беше прозорлива - помислил си, - тя не би ме назовала по име”.

Бързо изпълнил желанието и', свалил от себе си вехтата съдрана дреха и обърнат гърбом я хвърлил. Като взела дрехата, тя се препасала и колкото било възможно, прикрила голотата си. След туй се обърнала към Зосима със следните думи:

- Защо, авва Зосима, ти пожела да видиш мен, грешната жена? Искаш да чуеш нещо и да се поучиш от мене, затова ли не се полени да изминеш трудния път?

Но Зосима се бил хвърлил на земята, просейки благословение от нея. Тя също паднала на земята и тъй двамата лежали, просейки един от друг благословение; една дума само се чувала: “Благослови!”. След доста време жената казала на стареца:

- Авва Зосима, ти трябва да благословиш и да се помолиш, защото си облечен в иерейски сан и от много години предстоиш в светия олтар и извършваш Божествените Тайнства.

Тези думи хвърлили стареца в още по-голям страх. Облян в сълзи, задъхан от вълнение, той казал:

- Духоносна майко! Ти си се доближила до Бога, умъртвявайки телесната немощ. Божият дар е проявен у теб повече, отколкото у другите: ти никога не си ме виждала, а ме нарече по име и знаеш, че имам сан на свещеник. По-добре ти ме благослови, за Бога, и ми предай светата си молитва!

Трогната от настойчивостта на стареца, тя го благословила с тези думи:

- Благословен Бог, Който иска да се спасят човешките души!

Зосима отвърнал “Амин!” и двамата станали от земята. Тогава тя запитала:

- Човече Божий, защо поиска да посетиш мен, оголената, лишената от всякакви добродетели? Благодатта на Светия Дух те е довела, та да извършиш в свое време нужното за мене в земния живот. Кажи ми, отче, как живеят християните, царят и светите църкви?

- По твоите свети молитви - отвърнал Зосима - Бог е дарувал траен мир на Църквата. Но отстъпи пред молбата на недостойния старец и се помоли на Господа за целия свят и за мен, грешния, та скитането ми из пустинята да не остане безплодно.

- По-скоро на теб, авва Зосима - казала тя, - подобава да се молиш за мен и за всички, защото имаш свещенически сан, и за това си призван. Но поради дълга на послушанието аз ще изпълня твоята воля.

С тези думи тя се обърнала на изток; като възвела нагоре очи и вдигнала ръце, започнала да се моли, но така тихо, че Зосима не чувал и не разбирал думите на молитвата. Трепетен, стоял свел глава мълчаливо. “Нека Бог ми е свидетел - разказвал сетне той, - че след някое време, като повдигнах очи, видях я издигната на лакът от земята; тя стоеше във въздуха и се молеше.” Зосима се разтреперал от страх, хвърлил се със сълзи на земята и само мълвял: “Господи, помилуй!”.

Но сега пък го смутила мисълта, дали това не е дух и дали не е привидение, което се преструва, че се моли на Бога. Но светицата, като повдигнала стареца от земята, рекла:

- Защо, Зосима, те смущават мисли за привидения, защо си мислиш, че аз съм дух, който се преструва, че се моли? Умолявам те, блажени отче, бъди уверен, че аз съм жена грешница, очистена само от светото кръщение; не, аз не съм дух, а земя, прах и пепел - плът, а не дух.

При тези думи тя осенила със знака на кръста челото, очите, устата, гърдите си и продължила:

- Да ни избави Бог от лукавия и от мрежите му, защото голяма борба е повел срещу ни.

Чувайки тези думи, старецът паднал в нозете и през сълзи възкликнал:

- В Името на нашия Господ Иисус Христос, истинския Бог, Роден от Дева, заради Когото ти, голата, си умъртвила свойта плът, заклевам те, нищо не скривай от мене, разкажи ми всичко за твоя живот и аз ще прославя Божието величие. Заради Бога, разкажи ми всичко, и не заради хвалбата, а за да получа наставление аз, грешният и недостойният. Вярвам в моя Бог, заради Когото и ти живееш, че се отправих в тази пустиня именно за да прослави Бог твоите дела: ние не можем да се противопоставим на Божиите пътища. Ако Богу не беше угодно твоите подвизи да станат известни, Той не би те открил и на мене, а мен не би подкрепил за такъв далечен път през пустинята.

Дълго я убеждавал Зосима с много още други думи, а тя, като го повдигнала, рекла:

- Прости ми, свети отче, срамувам се да ти разкажа своя позорен живот. Но след като видя голото ми тяло, ще разголя пред теб и душата си, и ти ще видиш колко срам и позор има в нея. Ще се разкрия, както каза ти, без да се хваля: с какво ли да се похваля аз, която бях избран съсъд на дявола! Но ако започна да ти разправям своя живот, ти ще избягаш от мен като от змия; слухът ти няма да издържи повестта на моето разпътство. Обаче аз ще ти разкажа, без да скривам нищо. Само те моля, като узнаеш живота ми, не забравяй да се молиш за мене, та да получа милост в съдния ден.

Старецът с неудържими сълзи я молел да му разкаже своя живот и тя започнала да разказва така:

- Аз, свети отче, съм родена в Египет. Бях на 12 години и родителите ми бяха още живи, когато отхвърлих тяхната любов и се отправих към Александрия. Как погубих девическата си чистота и започнах неудържимо, ненаситно да се предавам на любодеяние, за това без срам не мога и да си помисля, камо ли да го опиша подробно. Ще ти разкажа само накратко, за да разбереш за моята неудържима похот. Седемнадесет години, и повече дори, аз вършех блудство с всеки срещнат и не заради подаръци или пари, защото си бях наумила, че даром повече ще идват при мене, за да удовлетворяват моята похот. Не мисли, че бях богата и затова не взимах - не, аз живеех в нищета, често гладна предях вълна, но непрестанно бях обхваната от желанието все повече и повече да потъвам в тинята на блудството: за мен животът се състоеше в това. Веднъж, по време на жътва видях, че много мъже - и египтяни, и либийци - отиват към морето. Попитах първия срещнат: “Къде отиват тези хора?” - Той ми отвърна, че отиват в Иерусалим за предстоящия не след дълго празник Въздвижение на Светия и Животворящ Кръст Господен. На моя въпрос, дали ще ме вземат със себе си, той каза, че ако имам пари и храна, никой няма да ме спре. Аз рекох: “Не, братко, нямам нито пари, нито храна, но все пак ще тръгна в някой кораб с тях, а те ще ме прехранят - ще им плащам със своето тяло.” Аз затова исках да тръгна на път - прости ми, отче мой, - защото около мен щеше да има много хора, готови за похот... Казвах ти, отче Зосима, да не ме принуждаваш да ти разказвам за моя позор. Бог е свидетел, страхувам се, понеже осквернявам с думите си въздуха.

Оросявайки земята със сълзи, Зосима възкликнал:

- Говори, майко моя, говори! Продължавай своята толкова поучителна за мене повест!

- Онзи юноша - продължила тя, - като чу моите безсрамни думи, се засмя и отмина. А пък аз захвърлих хурката, която държах в ръце, и забързах към морето. Като огледах пътешествениците, забелязах на брега десетина човека; те бяха млади и ми се сториха подходящи за моите желания. Другите вече се бяха качили на кораба. Безсрамно, по навик, се приближих към младежите и казах: “Вземете ме със себе си, може да ви потрябвам!” При тези думи, виждайки безсрамието ми, те се засмяха, взеха ме със себе си на кораба и отплувахме. Как да ти разкажа, човече Божий, какво стана сетне? Кой слух, кой език може да понесе разказа за позорните дела, които извърших на кораба по време на пътуването? Аз ги увличах в грях дори против волята им и няма срамни дела, на които да не ги научих. Повярвай, отче, ужасявам се как можа морето да понесе този разврат, как не се разтвори, та да ме погълне жива в ада, след като съблазних толкова много души! Но мисля, че Бог очакваше моето покаяние, понеже Той не иска смъртта на грешника, а дълготърпеливо очаква обръщането му.

Така пристигнах в Иерусалим и през всички дни до празника постъпвах както преди, даже и по-зле. Не се задоволявах с юношите, които бяха с мен на кораба, но подтиквах към блуд и местните жители, и странниците. Най-сетне дойде и празникът Въздвижение на Светия Кръст, а аз, както и преди, тръгнах на лов за младежи. Като видях, че рано сутринта всички един след друг бързат към църквата, отправих се натам, влязох с другите в притвора и когато настъпи часът на светото Въздвижение на Честния Кръст Господен, понечих, заедно с народа, да проникна и аз в църквата. Колкото и да се опитвах да се вмъкна, народът ме отстраняваше. Накрая, с много труд и аз, окаяната, се приближих до църковните двери. Всички безпрепятствено влизаха вътре, а мен Божествената сила не ме допускаше. Отново се опитах да вляза, но отново бях отстранена - останах сама в притвора. Като си мислех, че това е поради моята женска слабост, аз се смесих с друга тълпа, но старанията ми оставаха напразни. Грешните ми нозе се докосваха до прага - църквата приемаше всички, единствено мене, окаяната, не ме допускаше. Поставена сякаш нарочно, като многобройна стража войници, незнайната сила ме задържаше и ето че аз отново се оказвах в притвора. Тъй напрягах усилия три, четири пъти, но без успех. От изнемога повече не можех да се смесвам с тълпата влизащи, цялото тяло ме болеше от блъскане и мачкане. Отчаяна, посрамена, аз се отдръпнах и застанах в ъгъла на притвора. Когато се опомних, помислих си: каква ли е причината, която не ми позволява да видя Животворящото Дърво на Господния Кръст? Светлината на спасителния разум, Божията истина, която просвещава душевния взор, докосна сърцето ми и аз съзрях, че мерзостта на моите дела не ми позволява да вляза в църквата. Тогава заплаках горко, ридаейки, се биех в гърдите и въздишах от дън душа.

Така стоях в притвора и плачех. Като повдигнах очи, видях горе на стената иконата на Пресвета Богородица и като обърнах към нея телесните и душевните си очи, възкликнах:

- О, Владичице Дево, Която си родила Бога в плът! Знам, дълбоко съзнавам, че не е чест и похвала за теб туй, че аз, нечистата и скверната, се взирам в лика ти, Приснодево, чиста телом и по душа. Справедливо е твоята девствена чистота да се гнуси и да ме ненавижда мене, блудницата. Но чувала съм, че Роденият от тебе Бог затова и се е въплътил, да призове към покаяние грешниците. Ела при мене, изоставената от всички, и помогни ми! Повели да се отвори и за мене входът на църквата, дай ми да зърна Светото Дърво, на което с плът е бил разпънат Роденият от тебе, пролял Светата Своя Кръв, за да избави грешните и мене. Повели, Владичице, и за мен, недостойната, да се отворят дверите на църквата, та да се поклоня на Божествения Кръст! Бъди ми вярна поръчителка пред твоя Син, та да не осквернявам повече своето тяло с мръсно блудство, но като зърна Кръстното Дърво, да се отрека от света и съблазните му и да отида там, където ти ме поведеш, застъпнице за моето спасение.

Тъй казах. Поободрена от вярата и убедена в милосърдието на света Богородица, аз, сякаш подтикната от някого, станах от мястото, където се молех, и се смесих с тълпата, която влизаше в църквата. Сега вече не ме блъскаха и никой не ми попречи да се доближа до църковните двери. Страх и ужас ме обзе, цялата треперех. Като достигнах дверите, преди затворени за мене, без труд влязох вътре, в светата църква, и се удостоих да видя Животворящото Дърво, проумях Божиите тайни и разбрах, че Бог не отхвърля каещите се. Припаднах на земята, поклоних се на Светия Кръст и с трепет го целунах. След това излязох и пак отидох при иконата на моята Застъпница - Света Богородица; като преклоних колене пред нейния свят лик, така се помолих:

- О, Вечноблажена Дево, Владичице Богородице! Ти не се погнуси от молитвата ми и прояви към мен голямото си човеколюбие. Аз видях Господнята слава, аз, блудницата, недостойна да я зърна! Слава на Бога, Който заради теб приема покаянието на грешните! Това е всичко, което аз, грешницата, мога да си помисля и да изкажа с думи. Сега, Владичице, е вече време да изпълня обещаното, когато те призовавах за поръчителка. Напътствай ме според твоята воля и научи ме как да довърша спасението си по пътя на покаянието.

Тогава чух, като че отдалече, глас:

- Ако преминеш през река Иордан, ще намериш за себе си пълно успокоение.

Изслушах тези думи с вярата, че са казани за мен, и през сълзи възкликнах към иконата на Света Богородица:

- Владичице, Владичице Богородице, не ме изоставяй!

Така излязох от църковния притвор и тръгнах бързо напред. По пътя някой ми даде три монети с думите:

- Вземи, майко.

Аз приех монетите, купих с тях три хляба и попитах продавача къде е пътят към река Иордан. Като разбрах коя врата води в тази посока, тръгнах забързана, проливайки сълзи. Тъй прекарах целия ден в път, питайки тези, които срещах, и в третия час на деня, в който се удостоих да зърна Светия Кръст Христов, вече по залез слънце, стигнах до църквата на свети Иоан Предтеча край река Иордан. Помолих се там, после слязох до реката и умих лицето и ръцете си във водите на тази свята река. Върнах се в църквата и се причастих с Пречистите и Животворящи Христови Тайни. След това изядох половината от единия хляб, пийнах вода от Иордан и заспах на земята. Рано сутринта, като намерих малка лодчица, аз се прехвърлих на другия бряг и отново се обърнах към своята ръководителка Богородица с молитва да ме насочи накъдето бъде угодно на нея. Тъй се установих в пустинята, където до ден-днешен се скитам, очаквайки Бог да ми даде спасение от душевните и телесните страдания.

Зосима попитал:

- А колко години, майко, изминаха, откакто ти се засели в тази пустиня?

- Мисля - отвърнала тя, - че изминаха 47 години, откакто напуснах Светия град.

- А с какво - запитал Зосима, - с какво се хранеше?

- Като преминах Иордан - казала светицата, - имах два хляба и половина; те изсъхнаха, станаха като каменни и няколко години вкусвах по малко от тях.

- Как можа да преживееш благополучно толкова време, без да те смути никаква съблазън?

- Страхувам се да отговоря на въпроса ти, отче Зосима. Ако започна да си припомням бедите, претърпени от помислите, които ме измъчваха, боя се да не би отново да ме овладеят.

- Не пропускай нищо от твоя разказ - казал Зосима, - затова и те питам, за да разбера всички подробности от живота ти.

Тогава тя казала:

- Повярвай ми, отче Зосима, 17 години преживях сред тази пустиня в борба със своите безумни страсти, като с диви зверове. Когато се наканех да хапна нещо, сещах се за месата и виното, които ядях в Египет; искаше ми се да пийна от любимото си вино. В света много вино пиех, а тук нямаше и вода; изнемогвах от жажда и страшно се измъчвах. Понякога у мен се появяваше желание да пея блудните песни, с които бях свикнала, и това много ме смущаваше. Тогава започвах да проливам сълзи, биех се в гърдите и си припомнях обещанията, които бях дала, когато тръгнах към пустинята. Заставах мислено пред иконата на своята поръчителка, Пресвета Богородица, и с плач я умолявах да прогони от мен мислите, които смущаваха душата ми. Дълго плачех така и силно се биех в гърдите, докато накрая една чудна светлина ме обливаше и аз се успокоявах от вълнението. Как да ти призная, отче, за блудните желания, които ме обземаха? Прости ми, отче. Огънят на страстта пламваше в мен и ме изгаряше, подтиквайки ме към похот. Когато ме налиташе тази съблазън, аз се хвърлях на земята, обляна в сълзи, като си представях, че пред мен стои самата моя Застъпница, осъжда престъплението ми и ме заплашва с тежки мъки. Дни и нощи не ставах от земята, докато не ме озареше онази светлина, за да прогони мислите, които ме смущаваха. Тогава въздигах очи към своята поръчителка, като горещо я молех да ми помогне в моето страдание сред пустинята, и наистина получавах помощ и ръководство в покаянието. Така прекарах 17 години в постоянни мъки. А оттогава и досега Света Богородица във всичко ми помага и ме ръководи.

Зосима попитал:

- Нима нямаше нужда от храна и от дрехи?

Светицата отвърнала:

- Като свършиха хлябовете, 17 години се хранех с растения; дрехите, които бяха на мен, когато преминах река Иордан, изтляха от старост и аз много пострадах, изнемогвайки лете от жега, зиме от студ. Много пъти падах без дъх на земята и дълго лежах така, измъчвана от безброй телесни и душевни несгоди. Но оттогава до ден-днешен Божията сила във всичко е преобразила моята грешна душа и смиреното ми тяло, та аз само си припомням предишните лишения, като намирам за себе си неизчерпаема храна в надеждата за спасение: храня се и се завивам с всесилното Божие слово, защото “не само с хляб ще живее човек”! А като нямат дрехи, в скалите ще се скрият, свалилите от себе си покривалата на греха.

Като чул, че светицата споменава думи на Свещеното Писание - от Моисей, пророците и Псалтира, Зосима я попитал дали е изучавала псалмите и другите книги.

- Не си мисли - отвърнала му тя с усмивка, - че след като преминах река Иордан, съм виждала някой друг човек освен тебе: даже звяр не се е мяркал, нито някое животно. И никога не съм се учила на книга, и никога, от ничии уста не съм чувала да се четат псалми, но “словото Божие е живо и действено” и учи на разум човеците. Заклевам те във Въплътеното Божие Слово: моли се за мене, блудницата.

Така казала тя. Старецът се хвърлил в краката със сълзи и възкликнал:

- Благословен Бог, Който върши безброй велики и страшни, дивни и славни дела! Благословен Бог, Който ми показа как награждава Той онези, които Му се боят! Наистина Ти, Господи, не изоставяш устремените към Тебе!

Светицата не допуснала старецът да се поклони, а казала:

- Заклевам те, отче свети, в Иисус Христос, Бога, нашия Спасител, на никого не разказвай това, което чу от мене, докато Бог не ме вземе от земята. А сега - иди си с миром. След една година отново ще ме видиш, ако Божията благодат ни съхрани. Но направи, за Бога, това, за което ще те помоля: през поста догодина не преминавай през Иордан, както вие правите обикновено в манастира.

Почудил се Зосима, че тя споменава манастирския устав и нищичко не успял да промълви, освен:

- Слава на Бога, Който награждава любещите Го!

- Та ти, свети отче - продължила тя, - остани си в манастира, както аз ти казвам, защото дори и да поискаш, няма да можеш да излезеш. А на Свети Велики Четвъртък, в деня на Тайната Христова Вечеря, вземи в свят, подобаващ за това съсъд, Животворящите Тяло и Кръв и ела край селището на брега на Иордан и там ме почакай, за да се причастя с Животворящите Дарове. Защото, откакто преди да премина Иордан се причастих в църквата на свети Иоан Предтеча, до ден-днешен не съм вкусвала Светите Дарове и сега от все сърце жадувам. Ти не забравяй моята молба, но непременно донеси Животворящите Божествени Тайни в същия оня час, когато Господ е направил учениците Си причастници на Своята Божествена Вечеря. А на авва Иоан, игумена на манастира, където ти живееш, кажи: “Огледай себе си и братята, много неща трябва да поправите”. - Но не му го казвай сега, а когато Бог те научи.

След тези думи тя отново изпросила молитвите на стареца и се отдалечила навътре в пустинята. Зосима, като се поклонил до земята и целунал за слава Божия мястото, където били стъпките, тръгнал обратно, хвалейки и благославяйки Христа, нашия Бог. Прекосил пустинята и достигнал манастира в деня, когато там обикновено се завръщали братята. За онова, което бил видял, си замълчал, понеже не смеел да разказва, но в душата си молел Бога да му даде отново случай да зърне скъпото лице на подвижницата. С болка гледал как дълго се точи годината и му се искало времето да премине като един ден.

Когато дошла първата неделя на Великия пост, всички братя, според обичая на манастирския устав, след като се помолили, с пеене излезли в пустинята. Само Зосима, тежко болен, бил принуден да остане в обителта. Тогава си спомнил той думите на преподобната: “Дори и да поискаш, ще ти бъде невъзможно да излезеш”. Зосима скоро се поправил от болестта и останал в манастира. А когато братята се върнали и наближил денят на Тайната Вечеря, старецът направил всичко така, както му било поръчано: поставил в малка чаша Пречистите Тяло и Кръв на Христа, нашия Бог, и след това, като взел в кошничка няколко сушени смокини и фурми и малко накисната във вода пшеница, късно вечерта излязъл от обителта и седнал на брега на Иордан, очаквайки да дойде преподобната. Светицата дълго не идвала, но Зосима не свеждал очи и неуморно се взирал към пустинята, очаквайки да види онова, което тъй силно желаел. “Може би съм недостоен - мислел си старецът - да дойде тя при мен, или пък вече е идвала, и като не ме е намерила, се е върнала обратно”. От тези мисли той се просълзил, въздъхнал и като вдигнал очи към небето, започнал да се моли:

- Не ме лишавай, Владико, да зърна отново лицето, което ме удостои да видя! Нека да не си тръгна оттука посрамен, под бремето на греховете, които ме изобличават.

Подир това пък друга мисъл го смутила: “Тя дори и да стигне до Иордан, няма лодка, как ще премине, за да дойде при мен, недостойния? Уви, аз, грешният, с право съм лишен от щастието да я видя!”.

Така си мислел старецът, а преподобната вече приближавала реката. Като я видял, Зосима с радост станал и благодарил на Бога. Все още го измъчвала мисълта, че тя не ще може да премине през река Иордан, когато видял как светицата, озарена от светлината на луната, прекръстила реката, стъпила от брега във водата и тръгнала по нея като по твърда земя. Виждайки това, удивеният Зосима понечил да се поклони, но светицата, която още вървяла по водата, му забранила, като възкликнала:

- Какво правиш! Та ти си свещеник и носиш Божествените Тайни!

Старацът я послушал, а преподобната излязла на брега и го помолила за благословение. Обхванат от ужас, поради чудото, което видял, той възкликнал:

- Наистина изпълнява Бог обещанието Си, че Нему ще се уподобят очистилите себе си според своите сили! Слава на Тебе, Христе Боже Наш, Който ми показа чрез Своята рабиня колко далеч съм аз от съвършенството!

След това светицата помолила да прочетат Символа на вярата и Господнята молитва. След молитвата се причастила с Пречистите и Животворящи Христови Тайни и по монашеския обичай целунала стареца, след което въздъхнала и произнесла със сълзи:

- Сега отпускаш Твоята рабиня, Владико, според думата Си, с миром, защото видяха очите ми Твоето спасение.

Обръщайки се към Зосима, светицата рекла:

- Умолявам те, отче, не отказвай да изпълниш още едно мое желание: сега си оиди в манастира, а другата година ела при онзи поток, където преди беседва с мен. Ела, заради Бога, и отново ще ме видиш. Тъй иска Бог.

- Ако би било възможно - отвърнал старецът, - аз бих се радвал винаги да следвам подир тебе и да гледам твоето светло лице. Но моля те, изпълни и моето, на стареца, желание: вкуси малко от храната, която съм ти донесъл. И той показал какво носи в кошничката. Светицата докоснала с крайчетата на пръстите си пшеницата, взела три зърна и като ги поднесла към устата си, рекла:

- Това е достатъчно: благодатта на духовната храна, която пази душата неосквернена, ще ме насити. Отново те моля, отче свети, моли се за мене на Господа, като споменаваш моето нещастие.

Старецът се поклонил до земята и изпросил нейните молитви за църквата, за царете и за него самия. След това се простил с нея, ридаейки, защото не смеел повече да я задържа. Дори и да искал, нямал сили да я спре. Светицата отново осенила със знака на Кръста Иордан и както преди преминала като по сухо през реката. А старецът се завърнал в обителта, изпълнен с радост и страх; упреквал се само, че не е узнал името на преподобната, но се надявал на другата година да го разбере.

Още една година изминала. Зосима отново тръгнал през пустинята, изпълнявайки манастирския обичай, и се насочил забързан към мястото на чудесното видение. Той прекосил цялата пустиня, разпознал по някои признаци търсеното място, и започнал внимателно да се оглежда на всички страни, като опитен ловец, който търси богат улов. Но като не виждал никой да се приближава към него, облян в сълзи, вдигнал очи към небето и започнал да се моли:

- Господи, покажи ми Твоето съкровище, което си скрил в пустинята, покажи ми светата праведница, този ангел в плът, с когото целият свят не е достоен да се сравни!

Докато изрече тази молитва, старецът стигнал мястото на потока и съзрял на източния бряг преподобната - тя лежала мъртва. Ръцете и' били скръстени както подобава, лицето - обърнато към изгряващото слънце. Той дотичал до нея, и като паднал при нозете и', благоговейно ги целунал и оросил със сълзи. Зосима дълго плакал, а после, след като прочел установените за погребение псалми и молитви, се замислил дали може да погребе тялото на преподобната, дали на нея това ще и' бъде угодно. Тогава видял до главата на блажената следния надпис, нарисуван на земята:

“Погреби, авва Зосима, тялото на смирената Мария на това място, отдай праха на прахта. Моли Бога за мен, представилата се през месец фармутий по египетски, а по римски април, в първия ден, в нощта на спасителните Страсти Христови, след причастяването с Божествените Тайни”.

Като прочел надписа, старецът най-напред си помислил кой ли е могъл да го изрисува: светицата - както самата тя му била казала - не умеела да пише. Зарадван, че е узнал името на преподобната, той разбрал, че след като я причастил на брега на Иордан, тя за един час е достигнала до мястото на своята кончина, до което той достигал с мъка за двадесетина дни път, и веднага е предала душата си на Бога.

- Сега - рекъл си Зосима - ще трябва да изпълня заповедта на светицата, но как ли аз, горкият, ще изкопая яма, без никакво оръдие в ръцете си?

Видял захвърлено в пустинята парче дърво, взел го и започнал да копае. Сухата земя не се поддавала на усилията на стареца, той се обливал в пот, но не можел нищо да направи. Изведнъж, като повдигнал очи, съзрял огромен лъв, който стоял до тялото на преподобната и ближел краката . Старецът се ужасил при вида на звяра, като си спомнил и думите на светицата, че никога не е виждала зверове. Той се прекръстил, за да се увери, че силата на починалата светица ще го запази. Лъвът започнал тихо да се приближава към стареца и нежно, като че с любов, го гледал. Тогава Зосима рекъл на звяра:

- Великата подвижница ми е заповядала да погреба тялото, но аз съм стар и не мога да изкопая гроба. Нямам и с какво да копая, а обителта е далече, не мога лесно да донеса нещо оттам. Изкопай с ноктите си гроба, а аз ще погреба тялото на преподобната.

Лъвът сякаш разбрал думите му и с предните си лапи изкопал яма, достатъчна за погребение. Старецът отново облял със сълзи нозете на преподобната, просейки нейните молитви за целия свят, и покрил тялото с пръст. Светицата била почти гола - старата, изпокъсана одежда, която Зосима хвърлил при първата им среща, едва прикривала тялото... След това и двамата се отдалечили: лъвът, кротък като агне - навътре в пустинята, а Зосима - към своята обител, благославяйки и прославяйки Христа, нашия Бог.

Като се върнал в манастира, без да скрива нищо от онова, което видял и чул, разказал на всички монаси за преподобната Мария. Всички се удивили от Божието величие и решили със страх, вяра и любов да почитат паметта на преподобната и да празнуват деня на нейното преставяне.

Игуменът Иоан, както казала на авва Зосима преподобната Мария, намерил някои неизправности в манастира и с Божията помощ ги отстранил. А свети Зосима след дълъг, почти стогодишен живот, завършил своето земно съществуване и преминал във вечния живот, при Бога. Неговия разказ за преподобната Мария монасите от този манастир предавали устно един на друг, за общо поучение, но не са записали подвизите на светицата.

“А пък аз - допълва свети Софроний, - като чух разказа, записах го. Не зная, може би и някой друг, по-добре осведомен, вече да е записал житието на преподобната, но аз, доколкото можах, записах всичко, излагайки самата истина. Бог, Който върши дивни чудеса и щедро обдарява онези, които се обръщат към Него с вяра, да награди всички, които потърсят за себе си поука в тази повест - и тези, които я слушат, и тези, които четат, и проявилите усърдие да я препишат - и да им даде участта на блажената Мария заедно с всички, които някога са Му угодили с благочестивите си мисли и трудове.”

Да въздадем и ние слава Богу, на Вечния Цар, а Той да ни даде Своята милост в Деня на съда, заради Иисуса Христа, нашият Господ, Комуто подобава слава, чест и поклонение, с Отца и Пресветия и Животворящ Дух, сега и винаги и през всички времена. Амин.

 

Тропарь, глас 8:

В тебе, мати, известно спасеся еже по образу: приимши бо крест, последовала еси Христу, и деющи учила еси презирати убо плоть, преходит бо: прилежати же о души, вещи безсмертней, темже и со ангелы срадуется, преподобная Марие, дух твой.

(При тебе, майко, спасението по този начин се извърши: Като прие кръста, си последвала Христа, и с делата си ни учиш да презираме плътта, понеже е преходна, грижейки се за безсмъртната душа. Затова заедно с ангелите се радва, преподобна Марийо, духът ти.)

 

Кондак, глас 4:

Греха мглы избежавши, покаяния светом озаривши твое сердце славная, пришла еси ко Христу: сего всенепорочную и святую матерь молитвенницу милостивную принесла еси. Отонудуже и прегрешений обрела еси оставление, и со ангелы присно срадуешися..

(Отбягвайки мъглата на греха, озарила сърцето си със светлината на покаянието, славна, ти си дошла при Христа. Принесла си Му за милостива молитвеница Неговата всенепорочна и свята Майка. Затова, намерила прошка на прегрешенията си, завинаги се радваш с ангелите.)

 

В същия ден се празнува и паметта на преподобния наш отец Макарий изповедник, който заради почитането на светите икони претърпял затвор и изтезания и завършил живота си в Атусия, близо до Цариград, около 830 година.

В същия ден се празнува и паметта на светите мъченици Геронтий и Василид, посечени с меч.

В този ден се празнува също и паметта на праведния Ахаз.

В този ден е убит свети мъченик Аврамий Български, през 1299 година.

 

image

Житие на свещеномъченик Аврамий Български

След като Стара велика България на кан Кубрат станала арена на кървави междуособици между привържениците на рода на Кубрат и синовете му – Дуло и мощния род Ашина, една част от старите българи, во главе с големия брат на нашия първовладетел Аспарух – Батбаян, се покорили на Ашина и скоро тяхната държава започнала да се нарича Хазария, макар жителите й да знаели, че са българи и езикът и обичаите им останали български до края на съществуването на Хазарската империя.
Друга част се оттеглила на югоизток и в поречието на реките Волга и Кама основали Волжка България или Волжски Болгар. Днес само името на река Волга пази паметта за величието на тази българска държава. В десети век владетелят на Волжски Болгар бил подлъган да приеме исляма от пратениците на Арабския халифат, под предлог, че арабите ще построят много крепости и с войска ще помогнат на волжките българи да се отбраняват от своите доскорошни събратя хазарите.
Мъченик Аврамий се родил във Волжка България и бил възпитан в мохамеданската вяра, която изповядвали неговите сънародници. Той бил богат човек и се занимавал с търговия. Бил привикнал към светските блага, но винаги оказвал гостоприемство на странници и бедни.
По Божията воля Аврамий се убедил в лъжливостта на мохамеданското учение и в истинността на християнската вяра и станал истински християнин. Изповядвайки Христовата вяра, той станал омразен за своите сънародници-мюсюлмани.
Веднъж като отишъл за търговия в град Велики Болгар, започнали да го убеждават, а после и да го принуждават да се отрече от Христа. Аврамий не се поддал на заплахите. Тогава го затворили в тъмница за дълго, а по-късно, като видели неговата непреклонност, отсекли му първо ръцете, после нозете и накрая - главата.
Свети Аврамий загинал мъченически на 1 април 1229 година. Християните в града благоговейно погребали тялото му в християнското гробище на Велики Болгар.

След смъртта на св. Аврамий Великият град на българите изгорял почти до основи. Руските летописци отбелязали, че Господ е изпратил тези пожари за наказание за невинно пролятата кръв на мъченика.
Виждайки, че на гроба му стават чудесни изцеления на болни християни, хората разказали за това на княз Георги Всеволодович. След една година тялото на мъченика било пренесено в град Владимир, където князът и семейството му, Владимирският епископ Митрофан, духовенството и народът посрещнали мощите на св. Аврамий и ги положили в църквата "Успение на Пресвета Богородица" на 6 март 1230 година.

Паметта на св. Аврамий Българин се почита от нашата Църква от древност.

 

ПОЛНОЕ ЖИТИЕ МУЧЕНИКА АВРАМИЯ (АВРААМИЯ) БОЛГАРСКОГО, ВЛАДИМИРСКОГО ЧУДОТВОРЦА

Этот бо­га­тый и знат­ный ку­пец жил в Волж­ской Бул­га­рии в кон­це XII – на­ча­ле XIII вв. Жизнь это­го че­ло­ве­ка силь­но от­ли­ча­лась от жиз­ни мно­гих его зем­ля­ков и со­пле­мен­ни­ков. Был он че­ло­ве­ком необык­но­вен­но со­стра­да­тель­ным, ми­ло­сти­вым к бед­ству­ю­щим, тра­тил свои бо­гат­ства на нуж­ды страж­ду­щих. По­се­щая рус­ские го­ро­да, об­ща­ясь с рус­ски­ми куп­ца­ми, он глу­бо­ко за­ин­те­ре­со­вал­ся хри­сти­ан­ской ве­рой. По Бо­жию смот­ре­нию бла­го­дать кос­ну­лась его серд­ца и, по­знав ис­ти­ну свя­той ве­ры Хри­сто­вой, он при­нял Свя­тое Кре­ще­ние. Так сей ку­пец ста­но­вит­ся хри­сти­а­ни­ном и по­лу­ча­ет но­вое имя, с ко­то­рым и за­пи­сан на стра­ни­цах Кни­ги жиз­ни, – Ав­ра­амий (ни­где в ле­то­пи­сях не упо­ми­на­ет­ся об име­ни свя­то­го до Кре­ще­ния). По Кре­ще­нии свя­той еван­гель­ским сло­вом, а глав­ное – хри­сти­ан­ским об­ра­зом жиз­ни несет апо­столь­скую про­по­ведь сре­ди сво­е­го на­ро­да. И как до при­ня­тия хри­сти­ан­ства со­стра­дал Ав­ра­амий бед­стви­ям и ли­ше­ни­ям ближ­них, так по при­ня­тии спа­си­тель­ной ве­ры Хри­сто­вой стал бо­лез­но­вать ду­хом и скор­беть о ду­хов­ных бед­стви­ях сво­их еди­но­зем­цев, о незна­нии ими ис­тин­но­го Бо­га неба и зем­ли, от­крыв­ше­го­ся нам через Еди­но­род­но­го Сы­на Сво­е­го во Свя­том Ду­хе, и о про­ис­хо­дя­щем от се­го незна­ния неустрой­стве и бес­по­ря­доч­но­сти нра­вов (Ин.17:3; Рим.25:31). Оду­шев­лен­ный свя­тою рев­но­стью по свя­той ве­ре и брат­скою лю­бо­вью к нече­сти­вым со­пле­мен­ни­кам сво­им, Ав­ра­амий, бу­дучи по тор­го­вым де­лам в сто­ли­це Волж­ской Бул­га­рии – Ве­ли­ких Бул­га­рах, во вре­мя яр­мар­ки (ага-ба­за­ра) вме­сто то­го, чтобы за­ни­мать­ся тор­гов­лею и при­об­ре­тать бла­га вре­мен­ные, зем­ные, на­чи­на­ет бла­го­вест­во­вать сво­им еди­но­пле­мен­ни­кам о бла­гах веч­ных, нетлен­ных, и пред­ла­га­ет им про­по­ведь о Хри­сте бо­го­че­ло­ве­ке, «рас­пен­шем­ся за ны во­лею, вос­крес­ше­му из мерт­вых и со сла­вою во­с­нес­шем­ся с пло­тию на небо», о без­на­чаль­ном Его От­це и о со­веч­ном От­цу и Сы­ну Все­свя­том Ду­хе.

В изум­ле­ние при­шли бол­га­ры, услы­шав про­по­ведь хри­сти­ан­скую от сво­е­го еди­но­пле­мен­ни­ка и быв­ше­го еди­но­вер­ца. Его со­оте­че­ствен­ни­ки не толь­ко не изъ­яви­ли со­чув­ствия к про­по­ве­ди свя­то­го му­жа, но да­же раз­дра­жи­лись на про­по­вед­ни­ка, осо­бен­но ко­гда уви­да­ли его непре­клон­ность по­сле мно­го­крат­ных уве­ща­ний и со­ве­тов оста­вить хри­сти­ан­скую ве­ру. Они ста­ли Ав­ра­амия пер­во­на­чаль­но, как лю­би­мо­го все­ми, уго­ва­ри­вать, чтоб оста­вил Хри­сто­ву ве­ру. Ко­гда лас­ко­вые убеж­де­ния не по­дей­ство­ва­ли на ис­по­вед­ни­ка Хри­сто­ва име­ни, ему ста­ли угро­жать от­ня­ти­ем име­ния. На эти угро­зы бла­жен­ный от­ве­чал, что за Хри­ста Спа­си­те­ля он го­тов ли­шить­ся не толь­ко име­ния, но не по­жа­ле­ет и са­мой сво­ей жиз­ни. По­сле это­го по­шли по­бои. Би­ли Ав­ра­амия «всем ми­ром», би­ли так же­сто­ко, что на те­ле му­че­ни­ка не оста­лось ни од­но­го непо­вре­жден­но­го ме­ста: «яко не бы­тии на нем ме­ста це­ла и неуязв­лен­на» (из ака­фи­ста му­че­ни­ку). Пы­та­лись за­ста­вить его за­мол­чать, от­речь­ся от Хри­ста, но бы­ло тщет­но. То­гда бол­га­ры, рас­сви­ре­пев, как зве­ри, на ис­по­вед­ни­ка, мно­го дней то­ми­ли его в за­клю­че­нии, мно­ги­ми му­че­ни­я­ми при­нуж­дая от­верг­нуть­ся ве­ры хри­сти­ан­ской. Не из­не­мог в му­ках доб­лест­ный стра­да­лец за ис­тин­ную ве­ру, но, укреп­ля­е­мый бла­го­да­тию Бо­жи­ею, еще боль­ше утвер­дил­ся в свя­той люб­ви к Ис­ку­пи­те­лю ми­ра. То­гда, ви­дя его непре­клон­ность в ве­ре, злоб­ные изу­ве­ры от­ве­ли за го­род и у ко­лод­ца неда­ле­ко от бе­ре­га Вол­ги от­сек­ли ему спер­ва ру­ки, по­том но­ги и гла­ву. Так 1 ап­ре­ля 1229 го­да с ис­по­ве­да­ни­ем ис­тин­ной ве­ры на устах ото­шел к сво­е­му Небес­но­му От­цу этот ми­ло­серд­ный и ис­крен­ний че­ло­век Бо­жий. Му­ром­ские куп­цы, быв­шие то­му сви­де­те­ля­ми, по­греб­ли му­че­ни­ка на осо­бом клад­би­ще, «где по­гре­ба­лись все хри­сти­ане». Гос­подь вско­ре на­ка­зал жи­те­лей Ве­ли­ких Бул­гар за кровь Сво­е­го угод­ни­ка страш­ным по­жа­ром: «... вско­ре вы­го­рел оный град ве­ли­кий со мно­гим и неис­чис­лен­ным бо­гат­ством!»

При гро­бе очень ско­ро на­ча­лись зна­ме­ния, по­слу­жив­шие по­во­дом к по­чи­та­нию свя­то­го, слух о ко­то­рых рас­про­стра­нил­ся по всей Пра­во­слав­ной Ру­си. В 1230 го­ду к бла­го­вер­но­му вла­ди­мир­ско­му кня­зю Ге­ор­гию Все­во­ло­до­ви­чу яви­лись по­слы от волж­ских бул­гар про­сить ми­ра (по­сле ше­сти­лет­ней вой­ны с Русью).

Князь Ге­ор­гий со­гла­сил­ся на их же­ла­ние и, ед­ва за­клю­чен был мир, по­слал в Бул­га­ры по­соль­ство для пе­ре­не­се­ния мо­щей му­че­ни­ка Хри­сто­ва. 9 мар­та 1230 го­да его мо­щи бы­ли пе­ре­не­се­ны во Вла­ди­мир, в Кня­ги­нин мо­на­стырь (где и по­ныне хра­нит­ся уцелев­шая ча­сти­ца).

Неза­дол­го до ре­во­лю­ции в с. Бол­га­ры бы­ли пе­ре­да­ны древ­ний об­раз свя­то­го с ча­сти­цей его мо­щей и ста­рая де­ре­вян­ная ра­ка. Эти свя­ты­ни бы­ли уте­ря­ны в пе­ри­од без­бож­но­го ли­хо­ле­тья. Со­хра­ни­лась лишь фа­лан­га пер­ста пра­вой ру­ки, в без­бож­ное вре­мя сбе­ре­гав­ша­я­ся с бла­го­го­ве­ни­ем жи­те­ля­ми го­ро­да по до­мам, ныне же на­хо­дя­ща­я­ся в Свя­то-Ав­ра­ами­ев­ском хра­ме г. Бол­га­ра. Гос­подь про­сла­вил Сво­е­го угод­ни­ка мно­ги­ми чу­де­са­ми, про­ис­хо­див­ши­ми по его мо­лит­вам у свя­тых мо­щей. Бы­ло за­ме­че­но, что му­че­ник об­ла­да­ет осо­бой бла­го­дат­ной си­лой пред­ста­тель­ство­вать пе­ред Бо­гом о боль­ных де­тях, со­хра­ни­лись за­пи­си об ис­це­ле­нии боль­ных. Ав­ра­амию Бол­гар­ско­му мо­лят­ся о по­кро­ви­тель­стве и успе­хе в тор­гов­ле, лич­ном пред­при­ни­ма­тель­стве.

 

Тропарь мученику Авраамию Болгарскому

глас 4

 

Днесь, благове́рнии лю́дие, соше́дшеся,/ восхва́лим до́бляго сего́ му́ченика и страда́льца Авраа́мия,/ сей бо, укрепля́емь си́лою Бо́жиею,/ ду́шу свою́ положи́ за Христа́,/ мно́го пострада́в от злове́рных болга́р. Сего́ ра́ди от Го́спода вене́ц прия́т/ и ны́не предстои́т Ему́/ и мо́лится о гра́де сем// и о всех нас, чту́щих па́мять его́.

Кондак мученику Авраамию Болгарскому

глас 8

 

Я́ко многоце́нное сокро́вище,/ принесе́но бысть от Болга́рския страны́ во град Влади́мир/ пречестно́е те́ло твое́, му́чениче Авраа́мие,/ и́мже подае́ши всем чту́щим пресла́вную па́мять твою́ оби́лие исцеле́ний,/ предстоя́ на Небеси́ Христу́ Бо́гу// и моля́ Его́ о спасе́нии душ на́ших.

 

Ин кондак мученику Авраамию Болгарскому

глас 3

 

Укрепи́вся, сла́вне, любо́вию Госпо́днею/ и Того́ честны́й Крест на ра́мо взем, и́го Госпо́дне,/ посрами́л еси́ диа́воля кова́рствия/ и пострада́л еси́ да́же до сме́рти,/ и сего́ ра́ди, досточу́дне, яви́ся страда́лец вели́к, Авраа́мие,/ и ору́жником храбротаи́нник// и уча́стник Бо́жия благода́ти.

 

Молитва мученику Авраамию Болгарскому

Святы́й му́чениче Авраа́мие, до́блий во́ине Христа́ Царя́ Небе́снаго, в ско́рбех и напа́стех пресла́вный наш помо́щниче и защи́тниче! Ничто́ же возмо́же отлучи́ти тя от любве́ ко Го́споду Иису́су, ни ле́стныя обеща́ния благ вре́менных, ни преще́ния, ни му́ки от злых враго́в святе́йшия Христо́вы ве́ры; ты, я́ко лев, изше́л еси́ на брань проти́ву волко́в мы́сленных, духо́в зло́бы, подви́гших на тя, ра́ди до́браго твоего́ испове́дания, единоплеме́нный тебе́ наро́д болга́рский, и, я́ко о́гненная стрела́, тех порази́л еси́ си́лою благода́ти Свята́го Ду́ха, и кре́пкия, я́ко смерть, любве́ твоея́ к Бо́гу. А́ще и пролия́л еси́ кровь твою́ за Христа́ Бо́га на́шего, погуби́в вре́менную жизнь, оба́че безсме́ртною душе́ю, я́ко оре́л, воспари́л еси́ в го́рния оби́тели Отца́ на́шего, насле́довав там ве́чную жизнь, сла́ву и блаже́нство неизрече́нное, и оста́вив нам нетле́нныя оста́нки твоя́, я́ко крин многоце́нный и благоуха́нный. Ве́руем, страстоте́рпче святы́й, я́ко предстоя́ со а́нгелы и все́ми святы́ми Престо́лу сла́вы Триипоста́снаго Бо́га, усе́рдныя и богоприя́тныя возно́сиши моли́твы не то́кмо о нас и о гра́де на́шем, но и о всей святе́й Христо́вой Це́ркви и о правосла́внем оте́честве Росси́йстем. Ве́руем, пресла́вный чудотво́рче, я́ко ты, си́лою всемогу́щаго Го́спода Иису́са Христа́, чрез святы́я мо́щи твоя́, источа́еши оби́льныя да́ры благода́тныя по́мощи во спасе́ние всем с ве́рою к тебе́ притека́ющим, наипа́че же испра́шиваеши и кончи́ну с покая́нием тебе́ чту́щим, и благосе́рдно помога́еши немощны́м младе́нцем, да вси от ма́ла до вели́ка единоду́шно прославля́ем неисповеди́мое вели́чие бла́гости Бо́жией. Тем же ве́рою и любо́вию ко святы́м моще́м твои́м припа́дающе и благогове́йно о́ныя лобыза́юще, умоля́ем тя, до́брый на Небеси́ наш моли́твенниче и засту́пниче, помога́й нам гре́шным и смире́нным, твои́ми моли́твами во всех ско́рбех, ну́ждах и обстоя́ниих на́ших, сохраня́й нас и град сей от вся́каго зла и вся́кия напа́сти, наипа́че же споспешеству́й ве́чному спасе́нию на́шему и всех прося́щих от тебе́ по́мощи и заступле́ния. Ей, смире́нно мо́лим тя, уго́дниче Бо́жий, моли́ Христа́ Бо́га на́шего, да даст Он мир и тишину́ всем правосла́вным христиа́ном и да отврати́т от нас вся́кий гнев, на ны дви́жимый, да изба́вит нас от сете́й вра́жиих, томле́ния во у́зах греха́ и муче́ний а́дских, и да сподо́бит нас недосто́йных одесну́ю Себе́ ста́ти на суде́ Свое́м пра́ведном и вни́ти в ве́чный поко́й святы́х Его́, иде́же пра́зднующих глас непреста́нный и неизрече́нная сла́дость зря́щих добро́ту лица́ Его́; и та́ко возмо́жем с тобо́ю и все́ми святы́ми безконе́чно прославля́ти Отца́ и Сы́на и Свята́го Ду́ха, Тро́ицу Единосу́щную и Неразде́льную. Ами́нь.

 

Свети Мелитон Сардикийски

Към християнските апологети от II в. трябва да бъде отнесен и св. Мелитон, епископ на гр. Сарди (в Лидия, Мала Азия), който е бил един от най-бележитите пастири на Източната църква и учен писател на своето време. Запазените известия за живота му са оскъдни. Откъслечни сведения има в Църковната история на Евсевий Кесарийски.

Като епископ на гр. Сарди, според свидетелството на Евсевий, той обърнал през времето на Антонин Пий (138-161 г.) върху себе си вниманието на широк кръг люде, а през време на царуването на Марк Аврелий (161-180 г.) той стоял на висотата на своята слава: Евсевий го поставя редом със съвременниците му Хегезип, св. Дионисий Коринтски, св. Аполинарий Иераполски, св. Ириней Лионски и др. като един от представителите на здравата вяра и верните пазители на църковното предание.

В един откъслек от съчинение на св. Мелитон, запазен у Евсевий, сам той свидетелствува, че предприел пътешествие в Палестина, за да се запознае непосредствено с местата, където са станали свещените събития за нашето спасение, а също и да установи автентичността на старозаветните свещени книги.

След мъченическата смърт на епископ Сагарис, когато проконсул на Мала Азия бил Сервилий Павел (очевидно Сергий Павел, както го посочва Руфин Аквилейски, защото проконсул на Мала Азия под името Сервилий Павел не е известен, св. Мелитон взел участие във вълнуващия през това време Лаодикийската църква спор за празнуването на Пасхата, като написал по този повод съчинение "За Пасхата" и защитил малоазийската практика. Пак според свидетелството на Евсевий св. Мелитон представил на император Марк Аврелий около 170-171 г. реч в защита на християнството.

Св. Мелитон завършил своя земен живот в Сарди. Годината на смъртта му не е известна.

 

imageПамять преподобного отца нашего Евфимия Суздальского

Преподобный Евфимий родился от благочестивых родителей Местом его рождения и воспитания был Нижний Новгород. Когда он пришел в возраст, то родители отдали его в научение Божественных Писаний, и блаженный отрок вместе со сверстниками своими изучал их с большим прилежанием, причем совершенно чуждался детских игр. Имея склонность к молчанию и повинуясь во всем своим родителям, он часто посещал храмы Божии, где любил стоять, уединившись в темное место, чтобы никто не мог развлекать его беседами о тленных предметах мира сего и чтобы ему можно было с полным вниманием слушать пение и чтение церковное. Однажды он пришел в святой храм и услышал в Евангелии слова: если кто хочет идти за Мною, отвергнись себя и возьми крест свой и следуй за Мною и прочее (Лк.9 и след.). Услышав эти слова, блаженный Евфимий решил отречься от благ мира сего и ушел в находившийся вблизи Нижнего Новгорода печорский монастырь Вознесения Господня2347, где от настоятеля этого монастыря, по имени Дионисия, и принял иноческое пострижение. Поступив в монастырь, Евфимий стал предаваться великим подвигам. При постоянном пении псалмов Давида день он обычно проводил в трудах, усердно исполняя различные монастырские работы, а ночью удалялся в пещеру и там со слезами возносил Богу всенощные моления. Эти подвиги блаженный инок совершал, повинуясь во всем наставнику своему, преподобному Дионисию. В дальнейшей жизни своей он дошел до такой степени подвижничества, что иногда всю ночь проводил без сна в молитве и подвергал себя такому подвигу часто. При этом он был настолько воздержен в пище, что употреблял ее в таком количестве, какое необходимо было для того, чтобы не изнемочь от голода, и не пил ничего другого, кроме воды, да и то только тогда, когда чувствовал сильную жажду. После сего наставником его ему было назначено послушание служить при пекарне. Здесь он еще более увеличил свои подвиги, так как постоянно носил воду и рубил дрова. Вскоре ему велено было служить в самой пекарне. Работая здесь, преподобный всегда приводил себе на память вечные мучения от неугасимого огня и язвительного червя. Часто, смотря на огонь, он говорил самому себе: «Терпи, Евфимий, чтобы чрез этот огонь ты мог избежать огня вечного».

Видя такие подвиги и терпение преподобного Евфимия, все смотрели на него не как на человека, а как на живущего среди них ангела Божия.

В то время суздальским и нижегородским княжеством владел великий князь Борис Константинович2348. Он обратился к настоятелю Печорской обители, преподобному Дионисию, с просьбой прислать к нему в Суздаль блаженного Евфимия в строители монастыря, который он задумал устроить. Блаженный Дионисий с радостью дал обещание великому князю исполнить его просьбу, и, спустя немного времени, преподобный Евфимий, приняв напутственную молитву и благословение от наставника своего, отправился в путь. Когда он пришел к городу Гороховцу, то близ него, на расстоянии около 8 верст, построил церковь во имя святого отца Василия, архиепископа Кесарии Каппадокийской, и устроил при ней общежительную пустынь2349, после чего пришел в Суздаль к великому князю Борису Константиновичу. Князь весьма обрадовался прибытию преподобного и, проведши с ним некоторое время в беседе, отправился вместе с ним к епископу суздальскому Иоанну. Прибыв к епископу, великий князь открыл ему свое намерение, рассказал по порядку о жизни блаженного Дионисия – о том, как Господь удостоил его дара пророчества и о том, как он благословил его устроить обитель, рассказал также и о преподобном Евфимии. После сего князь стал просить епископа идти с ним, чтобы отыскать место для устройства обители, и епископ отправился с великим князем, а вместе с ними пошел и преподобный Евфимий. Вскоре они нашли место вблизи города на горе, у реки, называемой Каменницей, на берегу которой был расположен и город Суздаль, и это место им понравилось. Тогда они сотворили молитву, воздав Богу благодарение.

После сего на это место собралось множество народа, правители всех княжеских владений, бояре, князья и сановники его двора, духовенство, монашествующая братия, а также мужи и жены разного возраста. В присутствии такого многолюдного собрания епископ Иоанн благословил и освятил место для обители и после особой молитвы водрузил крест на том месте, где надлежало быть престолу первого храма. Тогда князь повелел приготовлять камни и все, необходимое для построения храма. И когда повеление князя было исполнено, он сам первый, взяв заступ, стал своими руками копать ров, и его примеру последовали правители страны и бояре.

После сего была совершена служба на основание храма, и храм был заложен в честь Преображения Господа нашего Иисуса Христа, а затем стали возводить стены здания. Преподобный Евфимий, испросив у епископа благословение, взял топор и собственноручно обтесал у северной двери алтаря вблизи святого жертвенника три камня и устроил себе гроб, где впоследствии и было положено честное тело его.

Храм был окончен постройкою в 1352 году2350 и в том же году был освящен. Епископ Иоанн возвел блаженного Евфимия в сан архимандрита и вручил его водительству христианское стадо словесных овец Христовых, а князь дал ему большое количество золота и серебра для устроения обители. С этого времени преподобный Евфимий со слезами сокрушения стал предаваться великим подвигам. Днем он усердно трудился по устройству обители, а ночью возносил Богу непрестанные усердные молитвы, и таким образом устроил монастырь и в нем келии для будущей братии. Кроме уже бывшего храма он соорудил еще другой храм во имя преподобного отца Иоанна Лествичника и пристроил к нему каменную трапезу, где бы иноки в зимние дни могли собираться для молитвы и принятия пищи. Когда к преподобному собралось в обитель около 300 человек братии и они не могли поместиться в трапезе, то он повелел построить новый храм во имя святителя Николая, мирликийского чудотворца, названный больничным, и при нем соорудить большую деревянную трапезу для того, чтобы в нее собирались те из братии, которые не могли поместиться с другими в каменной трапезе. После сего им были устроены по мере нужды и другие необходимые для обители постройки.

Таким образом трудами и молитвами преподобного Евфимия при содействии благодати Божией и устроена была вполне удовлетворявшая всем монастырским нуждам его обитель. И он начал руководить вверенным ему стадом твердо и богоугодно. Он установил правило, чтобы все иноки безропотно пребывали в послушании, в искренней любви друг к другу, целомудрии и нестяжательности, чтобы никто из них не имел ничего своего, но чтобы все у них было общее, а если узнавал, что кто-либо из братии имеет собственность, на того налагал эпитимию. Он не допускал разговоров братии между собою в церкви, а также всегда требовал от них хранить молчание во время трапезы. После трапезы он велел всем расходиться по своим келиям, молча, не вступая при этом ни в какие разговоры друг с другом, и не разрешал посещать чужих келий за исключением какой-либо крайней нужды. Кроме того он постановил, как общее правило, чтобы никто из иноков отнюдь не имел своих мудрований, но каждый готов был исполнить всякое послушание. А братия со своей стороны во всем повиновались ему, как ангелу Божию.

Для духовных бесед преподобный Евфимий совершал путешествия к преподобному Сергию, Радонежскому чудотворцу, в его обитель, так как они были современниками2351. После таких бесед они с любовью давали друг другу благословение, а потом преподобный Евфимий снова возвращался в свой монастырь.

В таких подвигах блаженный Евфимий прожил всю жизнь свою. Он никогда не изменял своему молитвенному правилу и, соединяя пост с милостынею, принимая странников и давая пищу тем, кто не имел ее, к прежним подвигам своим прибавлял новые подвиги. Он был одеждою для нагих и утешением для скорбящих, так как помогал всем бедным, избавлял от бед впавших в несчастия, исцелял молитвою больных, за должников платил долги, сам их всем прощал и одним словом своим избавлял от насилия неправедных судей тех, кого постигали бедствия. Бедность в одежде он так любил, что казался как бы ничего не имущим. Он всегда носил одну только одежду, сшитую из жестких овечьих шкур и зимою страдал от холода, а летом вследствие тяжести одежды мучился от жара.

Так, всякими скорбными и узкими путями преподобный Евфимий совершал свое жизненное шествие и стал ощущать телесные немощи только тогда, когда достиг уже глубокой старости. Почувствовав приближение кончины, он созвал к себе всех иноков обители. Когда они увидели, что их игумен очень слаб и что близко время его отшествия ко Господу, то все стали скорбеть о разлуке с ним и говорили:

– Отец! ты оставляешь нас сиротами, и когда тебя не будет с нами, то опустеет обитель наша.

Но преподобный, утешая их, отвечал им на это:

– Не скорбите о разлуке со мною и знайте, что если я приобрету дерзновение молитвы к Богу и дело мое будет угодно Ему, то обитель наша не только не опустеет, но после кончины моей число иноков в ней еще более умножится, если и вы будете иметь любовь друг к другу.

Говорил преподобный и многое другое в утешение братии. После сего, когда уже стало наступать время его отшествия ко Господу, все иноки, приходя к нему, со слезами целовали его и просили у него последнего благословения. И, как чадолюбивый отец, преподобный всем дал свое благословение, всех простил и сам у всех испросил себе прощения. Когда наступил, наконец, час разлучения души его с телом, он причастился Святых Тайн и в первый день месяца апреля предал святую душу свою в руки Господа, после 52 летнего управления обителью2352. Святое тело его иноки похоронили в вышеупомянутом гробу, который в начале построения первого монастырского храма преподобный устроил себе своими собственными руками. Блаженный Евфимий и до сего дня совершает многие чудеса и подает исцеления тем, кто с верою приходит к честному гробу его2353.

 

Тропарь, глас 3:

Яко светозарная звезда пришел еси от востока на запад, оставив отечество твое, Нижний Новград, и дошед богоспасаемаго града Суждаля, в нем обитель сотворил еси, и собрал еси монахов множества: и прием дар чудес от Бога, отче Евфимие, и был еси о Христе собеседник и спостник преподобному Сергию. С нимже у Христа Бога испроси благоверному императору нашему Николаю Александровичу, здравие, и спасение, и душам нашим велию милость.

 

Кондак, глас 2:

Волнений множество невлажно преходя. безплотныя враги струями слез твоих погрузил еси, богомудре Евфимие преподобне. Тем и чудес дар приял еси, моли непрестанно о всех нас.

 

* * *

2347 Св. Православная Церковь установила в Великий пост воспоминать житие преподобной Марии Египетской. В четверг пятой седмицы Великого поста, на утрени, читается весь покаянный Великий канон св. Андрея Критского и 18 тропарей этого канона обращены к преподобной Марии (Мариино стояние).

2348 Неизвестно, почему Борис Константинович назван здесь великим князем. Суздальские князья домогались, правда, великокняжеского престола после смерти Симеона Гордого, в 1353, но потерпели в этом неудачу, и только после кончины Иоанна II Кроткого, в 1359 году, великое княжение получил суздальский князь Димитрий Константинович. Впрочем, последний был великим князем только несколько лет. В 1363 году он вынужден был уступить великокняжеский престол сыну Иоанна Кроткого, Димитрию Иоанновичу Донскому.

2349 Пустынь эта всегда была приписною к Спасо-Евфимову монастырю.

2350 Этот год считается и годом основания монастыря, получившего потом название Спасо-Евфимиева. Он замечателен тем, что из суздальских монастырей в нем первом введено было общежитие.

2351 В церковных песнопениях преподобный Евфимий называется «спостником и собеседником» преподобному Сергию Минея за апрель месяц 1625 г.

2352 Преподобный Евфимий скончался 1 апреля 1405 г., около 90 лет отроду.

2353 Через столетие после кончины преподобного, в 1507 г. 7 июня, при копании рва для построения вместо сгоревшего в 1491 году Преображенского храма нового храма обретены были мощи его и оказались нетленными: «лице было светлое и ризы, как вчера одетые».

 

 ВИЖТЕ ОЩЕ

Отстъплението от вярата наречено "нов стил"

ЗА СЪКРАЩАВАНЕТО НА ЛИТУРГИИТЕ, ТАЙНСТВАТА И ТРЕБИТЕ В НОВОСТИЛНАТА ЦЪРКВА

ЗА ПРЕМАХВАНЕТО НА ОГЛАШЕНИЕТО

ЗАЩО БОГ НИ ИЗОСТАВИ

ЗА КОРЕНА НА ЗЛОТО, ЗА НАЧАЛОТО НА ОТСТЪПЛЕНИЕТО НА РОДНАТА НИ „ЦЪРКВА“, ЗА БЪЛГАРСКАТА СХИЗМА

Театърът на антихриста

ИСТИНАТА ЗА НАШИЯ НАРОД

Християнството на българите и техните владетели

ИДЕЯТА "ПРАВОСЛАВНИ БУДИТЕЛИ"

Православна ли е демокрацията

Народе, народе...

Защо се премахва вероучението

За старостилния икуменизъм

КОЙ СТОИ ЗАД ОТСТЪПЛЕНИЕТО

ДИСЕКЦИЯ НА ЧОВЕКООМРАЗАТА

ПАСТИРСКО ОКРЪЖНО ПОСЛАНИЕ ПРОТИВ МАСОНСТВОТО

Против юдомасонството

Изповедание на вярата

КЪДЕ СЕ Е СЪХРАНИЛО ПРАВОСЛАВИЕТО

 ↑