Този сайт използва "бисквитки" единствено за да се създаде сесия за ползването му!
С използването на този сайт вие се съгласявате с употребата на "бисквитки"!   Разбрах
Православни
будители
„Не в силата е Бог, а в правдата!“ свети Александър Невски. Основната цел на „Будители“ е да помогне за пробуждане на заспалия Български Православен Дух, съхранил българите през робството и подтиснат от лъжеправославното етнофилетическо духовенство, революционерите масони, фашистите, комунистите, либералите, глобалистите и всякакви други партии, разделили народа и слугуващи на юдеите. Един Бог, Една Вяра, един православен цар, единен народ, единна България! Съ Нами Богъ!  Верую
На 10 декември...
Голготски кръст

† 27 ноември по църковния календар - Св. преподобни Теодосий Търновски. Св. великомъченик Яков Персиец. Св. преподобни Паладий Еленополски. Св. преподобни Роман. Свети Иаков, епископ Ростовски. Икона на Пресвета Богородица ‘‘Знамение‘‘ Прочетете повече ТУК!

 

Търсене в сайта: Търсене на дата в календара:
печат 13.03.2014 г. / 17:55:38 
Вяра
27.03 по еретическия, †14 март по православния календар - Свети Бенедикт Нурсийски. Св. Евсхимон изповедник, епископ Лампсакийски. Св. Теогност, митрополит на Киев и на цяла Русия

imageЖитие на преподобния наш отец Бенедикт

Благословеният, според името си (*), свети Бенедикт бил благословен и от Божията благодат. От най-ранните си години той притежавал мъдър като на старец ум, а по своя нравствен живот от младини бил като зрял мъж, изпълнен със съвършенство. Бенедикт не подчинил душата си на плътските желания и на светските удоволствия, а именно тогава, когато неговата младост разцъфтяла и той можел свободно да се наслаждава на всички прелести на света, той счел всичко това за трева, която за миг повяхва заедно със своите цветове.

Свети Бенедикт се родил в град Нурсия, а в юношеска възраст бил изпратен в Рим, за да получи там познания и в светските науки. Но като срещнал в езическите училища много развратни хора и като видял как живеят, постъпвайки според похотите на страстите си, той побързал да се махне, понеже се страхувал, да не би заради не толкова важната книжна образованост да погуби божествения разум на душата си и да падне в греховната пропаст, като се разврати от примера на порочни хора. И така той излязъл от училището като неучен мъдрец и като разумен невежа, презирайки външната любознателност, за да съхрани вътрешното си целомъдрие. В този момент той оставил не само езическите училища, а и огромното богатство на своите, наскоро починали родители, стремейки се единствено към монашеския чин и към пустинническия живот. В пустинята заедно с него дошла една честна старица - неговата бивша дойка, която много го обичала заради добродетелния му живот. Когато стигнали до едно място, което се наричало “Ефида”, Бенедикт бил задържан от свои познати и заживял тук при църквата на свети Петър. Благочестивите хора от местността обикнали блажения младеж и започнали да се отнасят с голяма почит към него. Веднъж старицата, която живеела с него, помолила съседите да и' дадат на заем нощвите си, за да изчисти с тях пшеницата, която имали, и като ги оставила на масата, излязла. Случило се така, че нощвите паднали от масата и се счупили на две. Когато жената се върнала и видяла счупените нощви, много се притеснила и дори се разплакала, тъй като те били чужди. Блаженият младеж, като видял, че старицата плаче заради счупените нощви, взел двете счупени половини и като се уединил, паднал на земята пред Бога. Така той се молил цял час, а когато станал от земята, съдът отново бил цял и по нищо не личало, че е бил счупен. Бенедикт върнал здравия съд на старицата. Слухът за това чудо скоро се разпространил сред всички тамошни жители. Те взели нощвите и ги окачили на стената над вратите на църквата, та да ги виждат всички, които влизали в храма за слава на Бога и за похвала на изпълнения с толкова голяма Божия благодат богоугоден момък Бенедикт. Но светият, като искал да избяга от човешката почит и слава, тайно от всички заминал и оставяйки дойката си, се оттеглил в пустинята. Когато дошъл до мястото, което се наричало “Дол” и което се намирало на 40 мили от Рим, по Божий промисъл тук срещнал един монах, на име Роман. Той бил от намиращия се близо манастир, който се управлявал от игумена Теодот. Бенедикт и монахът започнали да беседват помежду си за спасението на душата. Блажени Бенедикт открил на монаха желанието на сърцето си и своето намерение да приеме монашество. Тук Роман облякъл Бенедикт в монашески образ и като намерил една пещера, която се намирала в напълно усамотено и непристъпно място, го поселил там. Бенедикт се хранел с това, което му донасял Роман от манастира. Монахът Роман в продължение на три години на никого не казал за него, а тайно взимал от трапезата по малко хляб и в определените за това дни го отнасял в пещерата. Но тъй като входът на пещерата откъм планината бил неудобен и за да се влезе през него, било необходимо да се заобиколи по дълъг път през планината, той спуснал дълго въже към пещерата и започнал да изпраща хляб по него. В края на въжето бил прикрепен малък звънец, с който предупреждавал Бенедикт, когато му изпращал хляб. Но дяволът, който ненавижда Божиите раби, замислил да попречи на доброто дело на Роман - та като измъчи по този начин светия с глад, да го накара да се предаде на малодушието. Веднъж, когато Роман както обикновено спускал хляб в пещерата, бесът хвърлил камък срещу звънеца и го счупил, но въпреки това - пак не постигнал нищо. Защото честният монах Роман не престанал да служи на Бенедикт, докато Господ не пожелал да му даде покой от този богоугоден труд, а блажени Бенедикт - този скрит под крина светилник - показал на света, за духовна полза на мнозина.

След три години Господ се явил във видение на един свещеник, който живеел далече от тази планина, в момента, когато той си приготвял обилна трапеза за празника Пасха, и му казал:

- Ето - ти приготвяш за себе си много храна, а Моят раб Бенедикт, който живее в пещера заради любовта си към Мене, изнемогва от глад!

Презвитерът веднага станал и като взел със себе си храна, се отправил да търси Божия човек. Той преминал през много планини, потоци и пропасти и накрая стигнал до посочената му във видението пещера, където намерил блажения Бенедикт. Като се целунали един друг в Господа, те седнали и започнали да хранят душите си със спасителни беседи. След това презвитерът казал на светията:

- Отче, да вкусим храна, благодарейки на Бога, защото днес е Пасха.

А Божият човек му отвърнал:

- Да, днес за мен е Пасха, защото се сподобих да те видя.

Преподобният не знаел, че е Пасха, защото живеел далече от хората и никой не знаел за него, освен монахът Роман.

- Наистина, отче - казал презвитерът, - днес действително е празникът на Възкресението Господне и ти не бива да постиш сега, тъй като Господ затова и ме изпрати при тебе, за да се наситим двамата с Неговите дарове.

И така с благодарност към Бога те вкусили храна и свещеникът, изпълнен с духовна радост и утеха, се върнал в своя манастир, прославяйки Господа затова, че го сподобил да види този дивен Божий раб. Скоро след това пастири открили пещерата на преподобния и тогава за него узнали мнозина. Народът започнал да се стича при него, търсейки помощ в своите беди, а светият отец утешавал всеки със своята духовна храна.

Виждайки светия живот на Бенедикт, дяволът, като се разгорял от ненавист към него, замислил да попречи на спасението на преподобния. Веднъж той се преобразил като прекрасна птица, която започнала да лети без страх пред самото лице на светията, така че само ако поискал, Бенедикт можел да я хване с ръката си, но той не и' обърнал никакво внимание. Като разбрал, че това е вражеска уловка, той оградил себе си с кръстното знамение и птицата веднага изчезнала. Но след като птицата изчезнала, пак по действието на дявола, върху светията връхлетяло такова нападение на плътската страст, каквото той никога дотогава не бил имал. Блудният бяс, преобразен като жена, която преподобният видял някога на младини, застанал пред него и разпалил такава страст в умъртвеното му тяло, че без малко не го довел до отчаяние. Лукавият дори му внушавал помисъл да се върне в света, но Божията благодат го укрепявала и го направила победител над страстта. Той видял недалеч от пещерата едно място, което цялото било обрасло с коприва и тръни. Свалил дрехата си, хвърлил се в тръните и няколко часа изтезавал тялото си, понасяйки силни болки, докато не се облял целия в кръв. И като се избавил по този начин от скверните помисли и от блудната страст, той горещо благодарил на Господа. Оттогава, укрепяван от Божията благодат, преподобният достигнал такава чистота, че в продължение на целия му по-нататъшен живот блудният бяс не дръзнал повече да го съблазнява, както той сам открил на учениците си, за тяхно назидание.

Когато слухът за него вече се бил разнесъл навсякъде, се случило, че умрял игуменът на един от манастирите в тази страна. Тогава монасите от този манастир отишли при Бенедикт и започнали да го умоляват да стане техен наставник и пастир. Но той отказвал да началства над тях, тъй като считал себе си за грешен и недостоен за това. Освен това Бенедикт им казал:

- Моите правила са различни от вашите.

Но, придуман от техните молби, той най-накрая се съгласил - въпреки собственото си нежелание - да стане игумен на манастира. Преподобният се заел с усърдие да управлява манастира. Като следял за строгото изпълнение на правилата на постническия живот, той на никого не позволявал да постъпва по собствената си воля, така че монасите скоро започнали да съжаляват, че са си избрали такъв игумен, който никак не търпял техните разпуснати нрави. Даже най-лошите от монасите замислили следното: те сипали отрова в една чаша с вино и по време на обяда подали на преподобния отец смъртоносното питие. Но той направил с честната си ръка кръстния знак над чашата и на часа съдът, чрез силата на светия кръст, се счупил - все едно бил ударен с камък. Тогава Божият човек разбрал, че питието, което се намирало в чашата, било смъртоносно, тъй като тя не могла да издържи силата на животворящия кръст. Веднага повикал при себе си всички братя и без никаква злоба, но дори с усмивка, им казал:

- О, чеда! Да ви прости милосърдният Господ! Защо поискахте да ми сторите това? Нима аз не ви казвах, че моите правила няма да ви се понравят? И така, потърсете си друг отец, а аз не мога да остана повече при вас.

И като ги благословил, преподавайки им Божия мир, се оттеглил в същата пещера, в която живеел преди и пребивавал там в уединение сам пред очите на всевиждащия Бог. Но на Господ, Който обръща всичко към добро, не било угодно свети Бенедикт да завърши в отшелничество пътя на спасението си, защото нему подобавало да наставлява към спасение и другите. И ето - вместо малкото словесно стадо, на което той бил пастир преди, Господ му дал друго - много по-голямо; и вместо манастира, който оставил, Той го поставил над други дванадесет манастира. Защото, когато мълвата за равноангелния живот на Бенедикт се разнесла навсякъде, при него започнали от всички страни да прииждат вярващи. Едни от тях желаели да се сподобят с неговите молитви и с неговото благословение, други - да нахранят душите си с неговите боговдъхновени беседи, а трети желаели да се поселят при него. И мнозина тогава оставили света и всичко, което е в него. Те си построили малки килии около пещерата на преподобния и заживели там, изкарвайки прехраната си с труда на собствените си ръце. След няколко години числото на братството на свети Бенедикт така се увеличило, че това пустинно място вече станало тясно. Тогава светията разделил всички монаси на дванадесет части и всяка група заживяла в отделен манастир. При това светият поставил за игумени във всеки манастир по един от своите опитни ученици, а новоначалните братя оставил при себе си, за да се обучат в духовния живот.

При преподобни Бенедикт идвали и някои от знатните римски граждани, които давали синовете си в служение на Бога и ги връчвали в ръцете на преподобния, за да бъдат под неговото духовно ръководство и наставничество. Такъв бил Евтихий, мъж от знатен род. Той довел при светията своя син Мавър и го предал на преподобния, за да служи на Бога. Също и патрицият Тертулий посветил на Бога своя малък син Плакида и го предал в отеческите ръце на Бенедикт. Мавър служел на светията, като му помагал в неговите трудове, а малкият Плакида растял, насищайки се повече с духовната храна на своя отец, отколкото - с телесната.

В един от манастирите на преподобния живеел нерадив брат. Той имал обичай да излиза от църквата - още по средата на общата молитва и по време на песнопенията. И въпреки че игуменът често го наказвал, той не се изправил. Като узнал за това, преподобният повикал при себе си този монах и след като го наставил с душеполезни слова, го пуснал да се върне обратно в манастира. Но той все така не се поправял. Тогава сам преподобният отец дошъл в този манастир. Когато всички се събрали в църквата на служба, свети Бенедикт погледнал към този брат и видял, че до него стои бяс, подобен на черен човек, който бил хванал монаха за дрехата и го теглел навън от църквата. Преподобният казал на окръжаващите го:

- Виждате ли кой влече този брат вън от църквата?

А те отговорили:

- Не, отче.

Свети Бенедикт се помолил на Господа да отвори душевните им очи и на следващия ден някои от тях видели един нисък етиопец, който дърпал този брат навън от църквата. Те разказали на светията за това, което видели. След отпуста на църковната служба, заради спасението на брата, преподобният отец променил своя благ нрав и се показал като суров. Той вече не само със думи, но и със жезъла си наказал ленивия брат, и с това прогонил от него беса, който - сякаш че сам е понесъл побоя - повече никога не се върнал при този монах. Оттогава братът напълно се изцелил.

В близост до един от манастирите, който се намирал върху висока планина, не се намирала никаква вода и затова се налагало братята да ходят в едно далечно дере, за да си наливат вода. По този начин носенето на вода до манастира, при което трябвало да се изкачва стръмната планина, затруднявало твърде много монасите. Веднъж, като дошли при преподобния отец, те го помолили да премести манастира на друго място, където би било възможно по-лесно да се снабдяват с вода. А Бенедикт, като им наредил да почакат, през нощта отишъл заедно с Плакида на същата планина. Там паднал на колене и по неговите молитви Бог направил да потече близо до манастира извор (както някога в пустинята Моисей извел от скалата вода за жадния израилски народ - Изх. 17:1-7). И водата от този извор не само задоволявала всички нужди на манастира, но от него потекъл и пълноводен поток, който преминавал през цялата планина.

В друг от неговите манастири се случило следното: докато един брат копаел с мотика в градината на брега на реката, желязната част на мотиката се изхлузила от дръжката и паднала в реката. Братът се разтревожил и се натъжил много. Никак не било възможно да се извади от водата желязната част, тъй като реката била дълбока и буйна. В това време преподобният дошъл случайно в градината и като видял натъжения брат, извършил чудо, подобно на чудото на пророк Елисей (4 Царств. 6:6). Той взел дървената дръжка и я хвърлил в реката, на мястото, където потънала желязната част. И тя сама изплувала от дъното и се прикачила към дръжката. Преподобният дал мотиката на брата и му казал:

- Ето, труди се и не се тревожи повече.

Веднъж, докато преподобният седял в килията си, малкият Плакида взел съдовете за вода и тръгнал към реката. Но когато се опитал да налее вода, той паднал заедно със съдовете в реката и бил отнесен далече от опасното течение. Преподобният видял това с прозорливите си духовни очи и извикал на служещия си ученик Мавър:

- Бягай бързо: Плакида падна в реката и течението го отнесе надалеч.

Мавър дошъл бързо до реката, минал през нея като по сухо и спасил Плакида. Той дори не забелязал, че върви по водата, а мислел, че стъпва върху земя. Обхванат от ужас, той се върнал заедно с Плакида и разказал всичко на преподобния отец. А свети Бенедикт приписал чудото не на своите молитви, но на безусловното послушание на Мавър. Мавър пък бил убеден, че чудото станало, поради молитвите на преподобния. Но Плакида казал:

- Аз видях над главата си мантията на преподобния и ми се стори, че сам ти, отче, ме хвана за косите и ме извлече на сушата. А вече на брега видях Мавър.

В това време, когато Господ прославил преподобни Бенедикт с такава голяма чудотворна сила и към него от всички страни се стичал многоброен народ, един презвитер на име Флорентий, който живеел в тази местност, научен от беса, възненавидял светия отец и започнал да го хули и порицава пред народа, като го обвинявал в позорни дела. Защото той желаел да лиши преподобния от това благоговение, което всички изпитвали към него. Но нищо не могъл да постигне: никой не повярвал на позорните му клевети и никой не се вслушал в неговите думи. Тогава този нечестивец решил да отрови светията. Приготвил просфора и сложил в нея смъртоносна отрова, а после я изпратил като дар на преподобни Бенедикт. Прозорливият мъж, въпреки че видял, че просфората е отровна, я приел с благодарност. В часа, в който обикновено преподобният приемал храна, от намиращата се близо гора идвала една врана и се хранела заедно със светията. Преподобни Бенедикт взел отровната просфора, която презвитер Флорентий му изпратил, сложил я пред враната и казал:

- В името на Иисуса Христа, Сина на Живия Бог, вземи този хляб и го занеси в такива пусти места, където да не може никой - нито човек, нито птица - да го намери.

Враната отворила клюна си и грачейки, започнала да кръжи около хляба, като с това ясно показвала, че желае да изпълни нареждането на преподобния, но не може, поради намиращата се в просфората смъртоносна отрова. Тогава Божият човек отново казал на птицата:

- Вземи, вземи, не се бой, ти няма да се отровиш от този хляб. И така - занеси го в някоя непристъпна пустиня.

И враната изпълнила заповедта, като с голям страх взела в клюна си смъртоносната просфора и отлетяла. След три часа се върнала и започнала, както било обичайно, да се храни от ръцете на преподобния. А незлобивият Бенедикт, като видял злобата и ненавистта на Флорентий към него, се молел повече за него, отколкото за себе си, за да не му вмени Господ това за грях, а да го изправи. Обаче злобният презвитер никак не се поправил. Той дори замислил нещо още по-лошо.

Като не могъл да убие тялото на свети Бенедикт, той замислил да умъртви със сатанинското си коварство душите на неговите ученици. Всеки ден учениците на преподобния работели в неговата градина. А Флорентий подкупил седем красиви млади девойки и ги изпратил в градината, за да прелъстят младите монаси със своите песни и танци и да възбудят в сърцата им скверна похот. Като видял това, преподобни Бенедикт се побоял да не би да погинат душите на неговите млади ученици и решил да си замине оттук заедно с тях. И така - от една страна, той напуснал това място, заради злобата на Флорентий, а, от друга - и за да отдалечи младите от съблазънта. Като събрал при себе си братята и игумените на своите манастири, той ги поставил под ръководството на опитен отец и ги предал на Божия промисъл, а сам смирено се отстранил от човешката ненавист и омраза и си заминал оттук заедно с младите си ученици. Когато разбрал, че преподобни Бенедикт си е отишъл, презвитер Флорентий много се зарадвал. Но Господ Бог, Чието е отмъщението, отмъстил за Своя раб и поразил лукавия презвитер с неочаквана смърт. Веднъж, когато той стоял в дома си и се веселял, горницата, в която се намирал, рухнала и стените го затрупали. А от неговите домашни никой друг не пострадал - умрял само той. За това веднага било известено в манастирите на Бенедикт и възлюбеният ученик на светията - блаженият Мавър, който бил останал в манастира, - без ни най-малко да се бави, писал на преподобни Бенедикт:

- Върни се, отче! Презвитерът, който несправедливо те мразеше, умря от зла смърт.

Преподобният, като чул за смъртта на Флорентий и като разбрал по какъв начин е умрял, се изпълнил с голяма скръб и дълго плакал за него. А на своя ученик Мавър се разгневил, задето той се зарадвал на смъртта на Флорентий и му наложил да се покае.

Свети Бенедикт не пожелал да се върне на мястото на предишните си подвизи, а се заселил другаде. Но променяйки жилището си, светият не се разделил със своя отдавнашен враг, тъй като изобретателят на всички злини - дяволът - повел срещу него още по-ожесточена битка. Но колкото и да въставал срещу него, Божият угодник, с помощта на Бога, оставал непобедим.

От мястото на своите първи подвизи, преподобни Бенедикт заминал за областта Кампания и пристигнал в град Касин. Тук на една висока планина той попаднал на идолско капище, оградено с гора, което било посветено на бог Аполон. Свети Бенедикт веднага разбил идола, разрушил храма, а дъбравата около него - изсякъл и изгорил. След немного време на това място той издигнал църква в чест на свети Иоан Кръстител. Скоро се събрали толкова много подвижници, че се образувал голям манастир. В тази местност имало все още много езичници, които свети Бенедикт - силен на думи и на дело, и утвърждаващ своята проповед с чудесата си - обърнал към Христа. А бесовете, като не понасяли идването на Бенедикт в тази местност и разрушаването на техните капища, започнали явно да го нападат. С ярост те викали към него:

- Бенедикт, Бенедикт!

А когато не срещали никакъв отговор от светията, те започвали да крещят:

- Ти не си Бенедикт, а Маледикт, Маледикт!

- Ти си проклет, проклет, а не благословен! Какво имаш ти с нас! И защо ни гониш!

А благословеният Бенедикт с молитва и с кръстното знамение ги прогонвал от себе си, разпръсвайки ги като прах във вятъра. Веднъж, когато още се строяла обителта и братята издигали камбанарията, светият се молел в уединената си килия. Тогава той видял един бяс, който прибилижавал към манастира.

- Къде отиваш, враже? - го попитал преподобни Бенедикт.

- Отивам при работещите на строежа монаси.

Светият веднага изпратил да известят на братята: по всякакъв начин да внимават и да се пазят от внезапно дяволско нападение, тъй като в този миг към тях бил тръгнал един бяс. Пратеникът още предавал известието на братята, когато изведнъж рухнала строящата се стена и убила един млад монах. Всички монаси много се натъжили: те скърбели не затова, че паднала стената, а защото загинал техният брат. Дошли при светията и със сълзи му разказали за станалото. Той заповядал да доведат мъртвия младеж при него, но се оказало, че е невъзможно да го вдигнат на ръце, тъй като стената била раздробила даже костите му. Братята го положили върху плат и го донесли в килията на своя преподобен отец. Свети Бенедикт наредил да го сложат върху рогозката, на която той имал обичай да се моли. Отпратил всички навън и като останал сам, със своята усърдна молитва към Бога възкресил мъртвия юноша. В същия ден, напълно здрав - сякаш току-що станал от сън, младият монах се върнал на строежа при другите. В обителта на Бенедикт било установено от самия преподобен изпращаните на работа братя да не вкусват нищо - нито храна, нито вода, - докато не се върнат в манастира. Това правило строго се спазвало. Веднъж се случило някои от изпратените на работа братя да закъснеят малко, тъй като пътят до манастира бил много дълъг. Като изгладнели по пътя, те влезли в дома на една добра и благочестива девица, у която се подкрепили с храна и питие. Когато станало късно, те дошли за благословение при своя отец. Той ги попитал:

- Къде ядохте?

- Никъде не сме яли, отче! - отвърнали те.

Тогава светията им казал:

- Защо лъжете? Нима не се подкрепихте с храна при една благолюбива девица? Не ядохте ли това и това? И не изпихте ли еди-колко си чаши?

Като чули това, братята изпаднали в ужас, че техният прозорлив отец знае всичко, което са извършили, намирайки се толкова далече. Паднали на колене пред него и като му разказали цялата истина, започнали да го молят за прошка. По същия начин преподобният изобличил и друг един брат, който бил ял тайно по пътя. Той виждал с прозорливите си очи и много друго, което се вършело тайно, и затова всеки се боял да извърши или да каже нещо неразумно, където и да се намирал. Всеки знаел, че неговият отец духом е навсякъде с него и че чува и вижда всички негови думи и дела, а съгрешаващите - изобличава.

Готският цар Тотела, който в това време завладял Кампанийската област, узнал за прозорливостта на преподобния и намислил да го посети. Но отначало не отишъл самият той, а изпратил един свой сановник на име Риг. С това той искал да провери прозорливостта на преподобния: дали ще разбере, че при него не е дошъл сам царят. Но веднага щом Риг, облечен като цар и заобиколен от боляри и воини, се приближил до светия, той, като го видял отдалече, му извикал:

- Свали, чедо, тия царски одежди, в които си се облякъл! Защото те не са твои, а на този, който те изпрати при мене.

Риг, обхванат от страх и удивление от тази прозорливост, се поклонил на светията и на часа се върнал при царя. Скоро след това - със смирение и с поклони - при Божия прозорливец дошъл и самият цар Тотила. Преподобният го изобличил и укорил за неговите жестоки и зли дела. Той произнесъл за царя пророчество:

- По Божие допущение ти ще превземеш Рим, ще преминеш и морето, но в десетата година от царуването си ще умреш.

И това пророчество на преподобния се сбъднало.

Освен дара на прозорливостта, свети Бенедикт обладавал и дадена му от Бога власт над бесовете. Един клирик от Аквинската църква, който бил измъчван от бяс, по съвета на своя епископ Констанций предприел поклонническо пътуване по светите места, посетил много градове, където имало мощи на свети мъченици, но светите мъченици - като на недостоен - не му подали изцеление. Тогава го довели при Божия угодник Бенедикт и по неговите молитви на часа бил изцелен. Като изгонил беса от клирика, светията му заповядал:

- Не яж месо и не дръзвай да встъпваш в свещенически сан, защото в деня, в който приемеш свещенство, отново ще бъдеш предаден на безпощадното мъчение на беса!

Изцеленият клирик се върнал в дома си и дълго време спазвал тези две заповеди, които му дал светият отец: не вкусвал месо и не дръзвал да приеме свещенство. Но след много години, като видял, че местата на умрелите презвитери се заемат от много по-млади от него клирици, той приел това като пренебрежение към себе си и пожелал да бъде ръкоположен в свещенически сан. А когато бил възведен в свещеник - в същия ден, по Божие допущение, го нападнал жестокият бяс и като безпощадно го измъчил, накрая го умъртвил. Така пророческите думи на преподобния отец се изпълнили.

Един благороден мъж на име Теопров, който бил почитан от всички граждани на град Касин, бил обърнат с богомъдрите наставления на свети Бенедикт от идолопоклонство към истинската вяра. Благодарение на своя добродетелен живот, той се ползвал с голямата любов и разположение на своя духовен отец и учител. Веднъж Теопров влязъл в килията на преподобния и там заварил своя духовен отец горчиво да плаче и да ридае. След като дълго време стоял и го гледал така неудържимо да плаче, Теопров изпаднал в недоумение, тъй като това не ставало по време на молитва (а докато се молел, преподобният винаги проливал сълзи), но сега Бенедикт не само проливал сълзи, но и с голяма скръб въздишал и ридаел.

Удивен, Теопров попитал светията за причината на неговия плач и той, като едва удържал сълзите и риданията си, му отговорил:

- Виждаш ли този манастир, който създадох с Божията помощ и - всичко, което устроих за братството? Всичко това, според съдбите на всесилния Господ, ще бъде предадено на разорение от езичниците. И току-що изпросих от Бога да запази живота на моите братя, които живеят тук в манастира.

Това пророчество на преподобния се сбъднало след неговата кончина. Веднъж през нощта, когато всички братя почивали, манастирът внезапно бил нападнат от лангобардите. Но те не пленили нито един от братята: пазени от молитвите на своя отец, всички монаси успели да се скрият и останали невредими. А лангобардите опустошили и разрушили манастира. Но докато все още бил жив свети Бенедикт, пазена от Господа, обителта процъфтявала.

Един благочестив човек изпратил на преподобния два съда с вино. Но изпратеният от него слуга взел тайно за себе си единия от тях и го скрил по пътя, а другия занесъл на преподобния отец. Но прозорливецът, когато вече го изпращал, му казал:

- Внимавай, чедо, не пий от съда, който скри на пътя, а го излей и виж какво има вътре в него.

Засрамен от изобличението на светията, слугата се поклонил на преподобния и си заминал. Като стигнал до скрития от него съд, той решил да провери дали е истина това, което светията му казал, и наклонил съда, за да излеее от него виното. И ето - заедно с виното от него изпълзяла една змия. Слугата бил обхванат от голям страх и се покаял за сторения грях.

Недалече от обителта на преподобния се намирало едно село. Неговите жители преди били идолопоклонници, но след като Бенедикт дошъл в тази страна, те, благодарение на неговите усилия, се обърнали към християнството. В това село се устроил женски манастир. Преподобният изпращал при монахините изкусни и опитни братя, за да ги поучават в словото Божие. Веднъж със същата задача при монахините бил изпратен един от братята. След като изпълнил задължението си, когато вече се връщал към манастира и бил вече на пътя, някои от монахините го помолили да вземе от тях няколко кърпи. Монахът взел кърпите и ги сложил в пазвата си. Като се върнал, той дошъл при преподобни Бенедикт. Светията го изгледал страшно и после гневно му казал:

- Брате! Защо беззаконието влезе в твоето сърце?

А ужасеният монах, като забравил от страх за скритите в пазвата му кърпи, не разбрал за какво му говори преподобният отец. Но светията отново казал:

- Нима аз не бях там при теб, когато ти взе кърпите от монахините и ги скри в пазвата си?

Като чул това, монахът паднал в краката на светия и започнал да го моли да му прости неговото съгрешение.

Една вечер, когато по обичая си преподобният се хранел и било вече твърде късно, пред неговата трапеза стоял един млад монах и държал в ръцете си свещ, с която му светел. Този монах бил син на богат владетел и подтикнат от своето високоумие, започнал да мисли в себе си:

- И кой е тоя, пред когото стоя сега и му прислужвам, като да съм му слуга? И защо слугувам на този прост и незнатен старец?

Докато младият монах разсъждавал така в сърцето си, неговият горделив помисъл не останал скрит за прозорливия старец, който веднага бащински го изобличил и при това кротко му забелязал:

- Чедо, осени сърцето си с кръстния знак! И защо такива горделиви помисли се гнездят в сърцето ти? Бъди внимателен над себе си!

След това той повикал при себе си друг послушник и му наредил да вземе свещта от ръцете на падналия в гордост монах. А съгрешилият монах със сълзи на очи излязъл от килията. И когато братята започнали да го разпитват защо го е отпратил преподобният отец, той изповядал пред тях горделивите си помисли. И всички се удивили на прозорливостта на своя отец - на това, че дори сърдечните помисли не оставали скрити за него.

Веднъж, когато в Кампанийската страна се появил страшен глад, в обителта на преподобния останали не повече от пет хляба, които нямало да стигнат и за един ден за изхранването на голямото множество братя в манастира. Всички братя били обхванати от тревога и се чудели откъде в това време на глад да намерят хляб, за да могат да преживяват. Тогава светият им казал:

- Защо вие, маловерци, се опечалявате така поради малкото хляб, който ни е останал? Нима не се надявате на Бога, Който не изоставя никого от тези, които Му служат вярно? И нима вие не помните думите на нашия Спасител, написани в Евангелието: “първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде; защото вашият Отец знае, от какво имате нужда, още преди да поискате от Него”(Мат. 6:33 и 8). Затова не унивайте! Днес търпите оскъдица, а утре ще имате в изобилие всичко необходимо.

И ето че на сутринта по Божий промисъл намерили пред вратите на обителта двеста мери брашно в чували, без никой да може да каже откъде и кой е донесъл това голямо количество. Тогава всички решили, че невидимо Сам Господ, заради молитвите на техния преподобен отец, им е изпратил брашното.

Един боголюбив мъж поискал благословение от преподобния, за да построи манастир в своето село. Това село се намирало недалече от Теракинийския град. Преподобният изпратил в селото неколцина от своите ученици, които били достатъчно изкусни строители и им наредил да очистят мястото и да приготвят всичко необходимо за построяването на манастира. “А аз - им казал той - ще дойда при вас в еди-кой си ден - при което назовал деня - и ще ви покажа на кое място да построите всяка от сградите.”

Строителите отишли на мястото и след като приготвили всичко, започнали да очакват преподобния си отец. Когато настъпил определеният ден, рано сутринта, докато строителите още спели, свети Бенедикт им се явил насън и им посочил местата, където трябвало да построят църквата, трапезарията, болницата, килиите и всички останали манастирски здания. След като се събудили, те си разказали един на друг съновидението и като се удивили на това, че всички били видели един и същ сън, продължили да очакват преподобния. Но той не дошъл нито на този ден, нито на следващия и строителите, като се върнали опечалени при него, му казали:

- Преподобни, отче! Ние те чакахме да дойдеш, както ни беше обещал, за да ни покажеш местата на манастирските здания, а ти защо не дойде?

Бенедикт им отвърнал:

- Какво говорите, братя? Нима аз не дойдох при вас?

Но строителите отричали това:

- Не, отче, ти не дойде.

Тогава преподобният казал:

- Нима сте забравили, че дойдох при вас, когато вие още спяхте и ви посочих с ръка местата, на които трябва да построите всички здания? И така - идете и постройте сградите на тези места, на които ви заповядах във видението?

И те, като се поклонили на светията, заминали и изпълнили всичко заповядано от него.

В същата страна живеели две девици от знатен род. Те дали обет да пазят девство и живеели в постоянен пост. Но живеейки в чистота, в същото време те не обуздавали езика си и често осъждали, злословили и укорявали другите. Като узнал това, преподобният наредил да им кажат:

- Обуздайте езика си! В противен случай ще ви отлъча от Божественото причастие!

Но те не изоставили своето неразумие и дори нищо не отговорили на отеческото наставление на преподобния. Няколко дена след това тези две девици умрели и били погребани в църквата. Те били опазили чисто девството си, но въпреки това - по време на Божествената литургия, когато дяконът призовавал оглашените (които не можели да се причастяват) да излязат от църквата- тогава някои от присъстващите видели как двете девици станали от ковчезите си и излезли от църквата, тъй като не можели да останат тук по време на светата Литургия. И това се случвало по време на всяка Божествена литургия. Когато свети Бенедикт узнал, той се съжалил над тях. Като взел една просфора, той заповядал да я отнесат в църквата и да я принесат като света жертва за душите на тези девици. И след като жертвата била принесена, вече никой не ги видял да излязат някога от църквата. Тогава всички повярвали, че чрез светото Таинство и благодарение на молитвите на преподобния, девиците били простени от Господа.

Един млад монах от манастира на преподобния обичал прекомерно родителите си и често ходел при тях в дома им, без благословението му. Веднъж той, по обичая си, излязъл тайно от манастира, но веднага щом влязъл в дома им, паднал мъртъв на земята. Като разбрали това, монасите взели оттам тялото му и го погребали. Обаче на утрото те намерили тялото извън гроба. Пак го погребали, но на следващата сутрин отново намерили тялото изхвърлено от земята. Тогава родителите на умрелия монах паднали пред нозете на преподобния Бенедикт и със сълзи го умолявали да помилва чрез обитаващата в него Божия благодат техния син, който умрял в такъв грях и да заповяда на земята да задържи тялото му. Преподобният, като се съжалил над тяхната сърдечна мъка, взел малка частица от Пречистите Тайни и наредил да я положат с благоговение върху гърдите на умрелия, а след това да го погребат. И след това тялото останало в гроба и повече никога не било изхвърляно от земята.

Преподобният бил много благ, милостив, щедър и страннолюбив към всички хора. Всичко, което Бог изпращал на неговата обител, той раздавал на бедните и нуждаещите се, а сам той и братята му пребивавали в нищета. Веднъж някакъв мъж, който наистина бил обеднял, бил преследван от своя заимодавец, на когото дължал дванадесет жълтици. Тогава той дошъл при свети Бенедикт и със сълзи започнал да го моли да му даде дванадесет жълтици, за да изплати дълга си, тъй като заимодавецът го заплашвал и тормозел. У преподобния не се намерила ни една монета, но той казал на този човек:

- Прости ме, брате! Аз нямам сега в себе си това, за което ме молиш, но ела при мен след два дена.

Тези два дена свети Бенедикт прекарал, както обиковено, в молитва. Той молил Бога да освободи задлъжнелия от неговия дълг. На третия ден обеднелият човек отново дошъл и кланяйки се на Божия угодник, пак го помолил да му даде обещаната помощ. В това време в манастира имало един съд, който бил пълен с вариво; внезапно, по молитвите на светията, върху варивото се появили тринадесет жълтици. Като ги взел, милостивият отец дал всичките на изпадналия в беда човек, като му казал:

- Иди, чедо, и дай дванадесет от тях на заимодавеца си, а останалата вземи за собствените си нужди.

Веднъж Божият човек заедно с братята отишли да работят в градината. По пътя срещнали един земеделец, който носел на ръце умрялото си дете. Облян в сълзи, той дошъл в манастира и тръгнал да търси преподобния Бенедикт. Казали му, че светият работи в градината заедно с няколко братя и че ще се забави там. Тогава този човек оставил умрелия си син пред манастирските врати и се запътил към градината, за да намери преподобния. Срещнал го по пътя, когато светият вече се връщал към манастира и завикал към него:

- Върни ми сина, отче, върни ми сина!

Удивен, Божият човек му отвърнал:

- Нима аз съм взел твоя син!

Скърбящият баща казал:

- Синът ми умря, но ти иди и го възкреси!

Като чул това, преподобният отец твърде много се натъжил и казал на братята:

- Да бягаме, братя, да бягаме; защото възкресяването на мъртви не е наше дело, а на светите апостоли.

Но нещастният човек, обхванат от неизразима сърдечна мъка, се заклел на светията, че няма да го остави, докато не възкреси сина му. Тогава преподобният дошъл заедно с братята до тялото на мъртвото момче, паднал на колене и отправил молитва към Бога:

- Господи! Погледни милостиво не на мене грешния, а на вярата на този човек, който Те моли да възкресиш сина му, и върни душата на момчето в неговото тяло!

Оше светията не бил свършил молитвата си, когато мъртвият започнал да показва признаци на живот - ръцете и цялото му тяло се раздвижили. Светията хванал момчето за ръка, повдигнал го и вече оживяло и напълно здраво го предал в ръцете на баща му. Всички присъстващи прославили Бога, като видели това преславно чудо. И още много други чудеса извършил преподобният Бенедикт, които пространно са описани от свети Григорий Двоеслов, папа Римски - във втората книга от неговите творения. А за наше назидание е достатъчно и настоящото кратко повествование, което е взето от същата книга. А сега да преминем към следващия разказ от житието на преподобни Бенедикт.

Той имал родна сестра, която се казвала Схоластика. От детство посветена на Бога от родителите си, тя прекарвала живота си в девство и пост, и с това била угодна на Господа. Схоластика имала обичай веднъж в годината да посещава своя брат. Бенедикт я приемал не в самия манастир, а в едно близко до манастира помещение. Тук преподобният водел с нея душеполезни разговори. В последната година от живота на блажената Схоластика, когато тя, както обикновено, била дошла при своя свят брат, Бенедикт я посрещнал заедно с някои от своите ученици. Целия този ден той прекарал в спасителни поучения и в боговдъхновени разговори с нея. Вечерта, когато настъпила нощната тъмнина, била приготвена трапеза, но те, дори и хранейки се, не прекратили боговдъхновените беседи, и по този начин прекарали и голяма част от нощта. Светата девица казала на преподобния:

- Моля те, братко мой, прекарай с мен цялата тази нощ, та до утрото да побеседваме заедно за небесната радост и за вечния живот.

На това светията отвърнал:

- Какво говориш? Нима цяла нощ да остана извън килията си?

В този момент въздухът бил така чист и ясен, че не се виждала дори следа от какъвто и да било дъждовен облак. Светата, като видяла, че брат и' не желае да изпълни молбата и', приклонила глава към ръцете си и тайно в сърцето си със сълзи се помолила на всесилния Бог. И веднага след молитвата и' се разнесъл гръм, засвяткали мълнии и завалял такъв силен дъжд, че нито свети Бенедикт, нито дошлите с него братя не само не могли да си отидат в манастира, но било невъзможно дори да отворят вратата. - Такава сила имала пред Бога молитвата на светата девица. Като видял, че със своята молитва Схоластика предизвикала такъв внезапен и силен дъжд, преподобният казал:

- Какво направи ти с мене, сестро?

- Аз те помолих, братко, да останеш - отвърнала тя, - но ти не пожела да се вслушаш в молбата ми; и ето - аз се помолих на моя Господ и Той веднага ме чу. Сега, ако искаш, можеш да ме оставиш и да си отидеш в манастира.

И така свети Бенедикт прекарал при сестра си, без сън, цялата нощ, беседвайки с нея за вечния живот. А на сутринта те се простили и се разделили. Три дни след това, докато стоял на молитва, преподобният вдигнал очи към небето и видял душата на своята свята сестра, която се издигала цялата в светлина и със слава била приета в небесните селения. Като узнал от това видение за смъртта на своята сестра, Бенедикт се изпълнил с голяма радост - затова, че душата се сподобила с такава голяма слава, и след като благодарил на Господа, съобщил на братята за нейната смърт. Той наредил да пренесат тялото в неговия манастир и благоговейно, като някое съкровище, го положил в гроба, който сам бил приготвил за себе си.

Скоро при преподобния дошъл на посещение дякон Серванд, мъж, изпълнен с небесна благодат. Той бил игумен на един манастир в Кампания, който бил построен от патриция Лаврентий. Двамата подвижници започнали да водят душеспасителна беседа за пресладката небесна храна. Макар че на земята те все още и не я вкусвали напълно, но чрез своя устремен към Бога ум отчасти вече я предвкусвали (се причастявали с нея). Когато станало време да се подкрепят с телесна храна, те я приемали с въздишки, помнейки нетленната храна. През нощта преподобният отец се прибрал в килията си, а свети дякон Серванд бил настанен в съседна на неговата килия. Бенедикт, след като отпочинал малко, в полунощ станал на молитва и както се молел близо до прозореца, внезапно видял голяма светлина, идваща от небето, така че нощта станала по-светла и от ден. Но най-дивното било това, че на блажени Бенедикт му се сторило, както сам той по-късно разказвал, че вижда цялата вселена, която като че се намирала под един слънчев лъч. След като с внимание се вгледал в тази светлина, преподобният видял душата на блажения Герман, епископ Капуански, която в огнен кръг се възнасяла на небесата. Тогава преподобният, желаейки и неговият гост Серванд да стане свидетел на това страшно видение, два или три пъти го извикал по име. Серванд, като много се учудил, че светията го вика при себе си в такова необичайно време, се обезпокоил и бързо дошъл в килията на Бенедикт. Тогава той видял небесната светлина, но вече не цялата, а само част от нея, а за всичко останало после му разказал сам светият отец. Веднага след това свети Бенедикт проводил пратеник в град Касин при своя любим ученик Теопров, с молба да изпрати по-скоро свои хора в Капуа, за да узнаят за епископ Герман. Оттам дошло известие, че епископът се е представил. Оказало се също, че той е починал в този час, в който свети Бенедикт видял Ангели да възнасят на небесата душата му, обкръжена от огнено сияние.

Скоро след това настъпило време и за преподобни Бенедикт да се раздели с тялото си и да отиде при Господа. Като узнал шест дена преди това часа на своята смърт, той казал да отворят гроба, който сам бил приготвил за себе си. След това свети Бенедикт се разболял и прекарал останалите дни на легло, но и тогава не престанал да поучава братята, и дори написал за тях правила за монашески живот. В самия ден на смъртта си той помолил да го отнесат в църквата на Иоан Кръстител, която, както беше казано по-напред, издигнал върху мястото на разрушеното капище на Аполон. Тук преподобният се причастил с Божествените Тайни и като издигнал ръце към Бога, с молитва на уста отишъл при Господа в пресветлите небесни селения, които още на земята се удостоил да види.

В същия час, в който свети Бенедикт се освобождавал от телесните вериги, двама монаси - единият, докато пътувал, за да изпълни послушание, а другият, докато бил в килията си и се молел - имали едно и също видение. Те видели път, който води от земята до небето. Той целият бил постлан със скъпоценни камъни, а от двете му страни светели с чудна светлина голямо множество свещи. В горния край на пътя стоял един светоносен Мъж, Чиято красота била неописуема. Той им казал, че този път е приготвен за възлюбения от Бога Бенедикт и че по него той в този миг ще се възнесе на небето. Двамата монаси, които се удостоили с това видение, се намирали на голямо разстояние един от друг, но по време на откровението се видели един друг и им се сторило, че стоят заедно на едно и също място. Когато дошли за погребението на своя свят отец, те разказали на всички събрали се за случилото се с тях. Тогава тук се стекли монасите от всички обители на преподобния Бенедикт и всички, със сълзи на очи, го погребали.

Положили святото тяло на преподобния в издигнатата от него църква в чест на свети Иоан Кръстител, прославяйки Отца и Сина и Светия Дух, Единия в Троица Бог, Когото славят всички твари во веки. Амин.

 

Кондак, глас 6:

Благодатию Божиею обогатился еси, делы же известил еси звание: и явился еси Венедикте, угодниче Христа Бога, в молитвах и постех, дарований Божия Духа исполнен: и был еси недужным исцелитель, и прогонитель врагом, и заступник скорый душам нашим.

(Обогатен с Божията благодат, чрез дела си известил призванието; явил си се, Бенедикте, Христови угодниче, изпълнен с Божии дарования, в молитви и пост; бил си целител на болни, прогонител на бесовете и бърз застъпник за нашите души.)

(*) - Бенедикт в превод означава благословен

 

Паметта на свети Евсхимон Изповедник

Светият наш отец Евсхимон, епископ Лампсакийски, християнският учител и Христов изповедник, от най-ранните си години водел добродетелен живот и станал достоен да се нарече Божий приятел, и бидейки мъж съвършен, направил себе си храм на Светия Дух. Като приел монашество и с цялото си сърце предал себе си на православната вяра, той достигнал до високото служение на епископския сан и се изпълнил с Божията благодат. Възпламенен от Божествена ревност, той дръзновено изобличавал и се борел с ереста на иконоборците. При това извършил и големи чудеса. Така той веднъж възкресил с молитвата си едно пеленаче, което донесла при него ридаещата му майка. Освен това свети Евсхимон имал власт и над дивите зверове и с една своя дума ги прогонвал, когато те се опитвали да нападат стадата. Поради това, че почитал светите икони и бил проповедник и пазител на Христовата вяра, император Теофил, който покровителствал иконоборците, заповядал най-напред да го затворят в тъмница, а след това го осъдил на заточение, където свети Евсхимон починал.

В същия ден се чества успението на свети Теогност, митрополит на Киев и на цяла Русия.

image

 

 

 

 

imageЖИТИЕ СВЯТИТЕЛЯ ФЕОГНОСТА, МИТРОПОЛИТА КИЕВСКОГО И ВСЕЯ РУСИ

Бла­жен­ный Фе­о­гност, грек по про­ис­хож­де­нию, ро­дил­ся в Кон­стан­ти­но­по­ле, еще юно­шей при­об­рел зна­ние бо­же­ствен­ных ка­но­нов и за­ко­нов, про­явил се­бя му­жем ра­зум­ным и бо­го­лю­би­вым и счи­тал­ся укра­ше­ни­ем род­но­го го­ро­да. Он по­став­лен был на мит­ро­по­лию Ки­ев­скую и всея Рос­сии Ис­а­и­ею, пат­ри­ар­хом Кон­стан­ти­но­поль­ским, в 1328 го­ду и то­гда же при­был в Га­лиц­ко-Во­лын­скую зем­лю, по­ста­вил здесь двух епи­ско­пов, за­тем про­сле­до­вал сна­ча­ла во Вла­ди­мир, по­том в Моск­ву, где и вос­сел на пре­стол сво­е­го пред­ше­ствен­ни­ка, чу­до­твор­ца Пет­ра мит­ро­по­ли­та, и стал жить в его до­ме.

В том же го­ду ве­ли­кий князь Мос­ков­ский Иоанн Да­ни­и­ло­вич ез­дил в Ор­ду, хан ко­то­рой, по име­ни Уз­бек, по­ру­чил ему ве­ли­кое кня­же­ние Вла­ди­мир­ское и с ве­ли­кой че­стью от­пу­стил в Моск­ву. С тех пор та­та­ры пе­ре­ста­ли во­е­вать с Рус­ской зем­лей, и бы­ла в ней ти­ши­на в про­дол­же­ние со­ро­ка лет. Свя­ти­тель Фе­о­гност ра­до­вал­ся воз­вы­ше­нию ве­ли­ко­го кня­зя Мос­ков­ско­го и во всех слу­ча­ях был твер­дым его по­мощ­ни­ком, так как Гос­подь бла­го­во­лил пе­рей­ти и утвер­дить­ся Ки­ев­ской и Вла­ди­мир­ской дер­жа­ве в бо­го­лю­би­вом гра­де Москве. На дру­гой год по­сле сво­е­го при­бы­тия свя­той мит­ро­по­лит Фе­о­гност оза­бо­тил­ся бла­го­укра­ше­ни­ем столь­но­го го­ро­да сво­ей мит­ро­по­лии, по­стро­ил в Москве ка­мен­ную цер­ковь во имя прп. Иоан­на Ле­ствич­ни­ка и со­здал при­дел к хра­му Успе­ния Бо­жи­ей Ма­те­ри во имя св. апо­сто­ла Пет­ра (по­кло­не­ния чест­ным его ве­ри­гам), зна­ме­нуя сим по­чи­та­ние свя­той па­мя­ти сво­е­го пред­ше­ствен­ни­ка, мит­ро­по­ли­та Пет­ра, по­чи­ва­ю­ще­го в сем Успен­ском хра­ме. В 1329 го­ду бла­жен­ный мит­ро­по­лит от­пра­вил­ся из Моск­вы осмат­ри­вать об­шир­ную паст­ву свою. Преж­де все­го, по при­ме­ру сво­их пред­ше­ствен­ни­ков Ки­рил­ла, Мак­си­ма и свя­то­го Пет­ра, свя­ти­тель Фе­о­гност по­се­тил Нов­го­род. В это вре­мя в Пско­ве кня­жил Алек­сандр Ми­хай­ло­вич Твер­ской, укрыв­ший­ся сю­да из Ор­ды, где он умерт­вил убий­цу от­ца сво­е­го. Хан Уз­бек на­сто­я­тель­но тре­бо­вал, чтобы Алек­сандр явил­ся на суд в Ор­ду, но тот не ре­шал­ся ехать к та­та­рам. Зная неистов­ство ха­на Уз­бе­ка, ко­то­рый не по­ща­дит зем­ли Рус­ской за непо­слу­ша­ние Алек­сандра Ми­хай­ло­ви­ча, бра­тья его со­еди­ни­лись с ве­ли­ким кня­зем Иоан­ном Да­ни­ло­ви­чем, чтобы при­ну­дить Псков­ско­го кня­зя ис­пол­нить во­лю ха­на. Ни вла­ды­ка Мо­и­сей, ни по­сад­ник, при­быв­шие из Нов­го­ро­да во Псков, не убе­ди­ли пско­ви­чей от­пу­стить Алек­сандра в Ор­ду. То­гда бра­тья его и Мос­ков­ский князь по­до­шли ко Пско­ву со сво­и­ми вой­ска­ми и, чтобы из­бе­жать про­ли­тия кро­ви хри­сти­ан­ской, упро­си­ли прео­свя­щен­но­го Фе­о­гно­ста, чтобы он от­лу­че­ни­ем и за­пре­ще­ни­ем свя­зал кня­зя Алек­сандра и по­слал его в Ор­ду. Свя­той Фе­о­гност по­ло­жил от­лу­че­ние и про­кля­тие на Псков­ско­го кня­зя, на весь го­род Псков и на всю об­ласть их.

То­гда князь Алек­сандр Ми­хай­ло­вич ска­зал пско­ви­тя­нам: «Бра­тия и дру­зья вер­ные! пусть не бу­дет на вас от­лу­че­ния и про­кля­тия свя­ти­тель­ско­го ра­ди ме­ня ху­до­го и греш­но­го. Я ухо­жу от вас к нем­цам и в Лит­ву, чтобы не бы­ло ни­ка­кой тя­го­сти зем­ле ва­шей от ца­ря Уз­бе­ка». Пско­ви­чи по­слу­ша­лись, со сле­за­ми от­пу­сти­ли Алек­сандра и по­сла­ли к ве­ли­ко­му кня­зю Иоан­ну Да­ни­ло­ви­чу че­ло­би­тье о ми­ре и люб­ви. Тот при­ми­рил­ся с пско­ви­ча­ми, а мит­ро­по­лит пре­по­дал им свое бла­го­сло­ве­ние.

По­свя­тив для Ро­сто­ва и Яро­слав­ля, вме­сто по­чив­ше­го Про­хо­ра, епи­ско­па Ан­то­ния, прео­свя­щен­ный Фе­о­гност от­пра­вил­ся в 1330 го­ду в Га­лиц­ко-Во­лын­скую об­ласть.

По до­ро­ге сю­да или, мо­жет быть, ра­нее это­го пу­те­ше­ствия свя­той Фе­о­гност оста­но­вил­ся в го­ро­де Ко­стро­ме, где был со­бран со­бор из че­ты­рех епи­ско­пов, ко­то­рый по­ста­вил на Суз­даль­скую ка­фед­ру епи­ско­па Да­ни­и­ла, а за­тем раз­би­рал спор меж­ду епи­ско­па­ми Са­рай­ским и Ря­зан­ским о Черв­ле­ном Яре (мест­ность меж­ду ре­ка­ми До­ном и Хо­пром). Де­ло ре­ше­но бы­ло в поль­зу Ря­зан­ско­го вла­ды­ки: Черв­ле­ный Яр при­пи­сан был к Ря­зан­ской епар­хии. В Га­лиц­ко-Во­лын­ской об­ла­сти он про­был про­дол­жи­тель­ное вре­мя к уте­ше­нию пра­во­сла­вия, силь­но тес­ни­мо­го ка­то­ли­че­ством, и для то­го, чтобы вос­пре­пят­ство­вать от­де­ле­нию Га­лиц­ко-Во­лын­ских епи­ско­пий в осо­бую от Все­рос­сий­ской мит­ро­по­лию. Из Вла­ди­ми­ра Во­лын­ско­го он дал знать в Нов­го­род, чтобы явил­ся для по­свя­ще­ния к нему на­ре­чен­ный в ар­хи­епи­ско­па Нов­го­род­ско­го Ва­си­лий. В то же вре­мя при­шли во Вла­ди­мир и по­слы от пско­ви­чей, от воз­вра­тив­ше­го­ся кня­зя Алек­сандра Твер­ско­го и от кня­зя Ге­ди­ми­на Ли­тов­ско­го, с прось­бой, чтобы мит­ро­по­лит по­ста­вил во Псков осо­бо­го епи­ско­па – Ар­се­ния. Фе­о­гност по­ста­вил Ва­си­лия во ар­хи­епи­ско­па Нов­го­ро­ду и Пско­ву, а пско­ви­чам в их прось­бе от­ка­зал, так как они до­би­ва­лись се­бе от­дель­но­го епи­ско­па из стрем­ле­ния к цер­ков­ной и граж­дан­ской неза­ви­си­мо­сти от Нов­го­ро­да, и неза­дол­го пе­ред этим вре­ме­нем про­яви­ли непо­кор­ность ве­ли­ко­му кня­зю и мит­ро­по­ли­ту. Во Вла­ди­ми­ре же Во­лын­ском был по­свя­щен бла­жен­ным Фе­о­гно­стом и епи­скоп Фе­о­дор для Тве­ри.

Во­след но­во­по­став­лен­но­му ар­хи­епи­ско­пу Ва­си­лию, воз­вра­щав­ше­му­ся с по­сад­ни­ка­ми и их дру­жи­ной в Нов­го­род, мит­ро­по­лит по­слал гра­мо­ту, в ко­то­рой пи­сал: «Князь Ли­тов­ский от­пу­стил на вас 500 во­и­нов, чтобы вас схва­тить».

Вла­ды­ка Ва­си­лий и по­сад­ни­ки уско­ри­ли свой путь, но под Чер­ни­го­вом их на­стиг князь Фе­о­дор Ки­ев­ский с та­тар­ским бас­ка­ком. Ед­ва они от­ку­пи­лись от пре­сле­ду­ю­щих. Бог же на­ка­зал за это дру­жи­ну кня­зя Фе­о­до­ра тем, что на об­рат­ном пу­ти ко­ни их па­ли, и они шли пе­шие. А бла­жен­ный мит­ро­по­лит сты­дил кня­зя, гро­зя: «Срам кня­зю, ко­то­рый чи­нит неправ­ду, оби­жа­ет, тво­рит на­си­лие и раз­бой».

По­се­тив Пе­ре­мышль, Холм и Га­лич, пер­во­свя­ти­тель во­дво­рил­ся на вре­мя в Ки­е­ве, чтобы устро­ить древ­нюю мит­ро­по­лию, по­тер­пев­шую от мон­го­лов и Лит­вы. Сю­да при­шли к мит­ро­по­ли­ту по­слы от ве­ли­ко­го кня­зя Мос­ков­ско­го Иоан­на Да­ни­и­ло­ви­ча, чтобы он дал кня­зю бла­го­сло­ве­ние воз­двиг­нуть цер­ковь во имя Пре­об­ра­же­ния Спа­са на­ше­го Иису­са Хри­ста, устро­ить мо­на­стырь внут­ри гра­да Моск­вы и пе­ре­не­сти ту­да ар­хи­манд­ри­тию от свя­то­го Да­ни­и­ла из За­ре­чья, ибо ве­ли­кий князь хо­тел все­лить ее внутрь гра­да, близ сво­е­го двор­ца, чтобы ни день ни ночь не быть от­лу­чен­ным от этой свя­ты­ни. Прео­свя­щен­ный мит­ро­по­лит с лю­бо­вью пре­по­дал кня­зю свое бла­го­сло­ве­ние, и ско­ро по­стро­ен был ка­мен­ный храм Спа­са на Бо­ру, меж­ду жи­ли­ща­ми ве­ли­ко­го кня­зя и мит­ро­по­ли­та, и ос­но­ва­лась Спас­ская оби­тель.

Из юж­ной Рос­сии мит­ро­по­лит Фе­о­гност от­пра­вил­ся в Гре­цию и в Ор­ду. Он был в Ца­рь­гра­де у пат­ри­ар­ха для раз­ре­ше­ния недо­уме­ний, воз­буж­ден­ных при пас­тор­ском об­зо­ре епар­хий, и со­об­щил там со­бо­ру о чу­де­сах мит­ро­по­ли­та Пет­ра. На по­след­нее со­об­ще­ние мит­ро­по­лит Фе­о­гност по­лу­чил в 1333 го­ду пись­мен­ное раз­ре­ше­ние пат­ри­ар­ха Иоан­на XIV Ка­ле­ки празд­но­вать па­мять свя­ти­те­ля. Прео­свя­щен­ный Фе­о­гност по­се­тил Ор­ду с тем, чтобы по­лу­чить утвер­жде­ние прав и пре­иму­ществ, предо­став­лен­ных Рус­ской Церк­ви та­тар­ски­ми ха­на­ми.

По воз­вра­ще­нии в Моск­ву мит­ро­по­лит освя­тил осе­нью 1333 го­да со­здан­ную ве­ли­ким кня­зем на Кремлев­ской пло­ща­ди ка­мен­ную цер­ковь во имя свя­то­го Ар­хан­ге­ла Ми­ха­и­ла, бу­ду­щую усы­паль­ни­цу кня­зей Мос­ков­ско­го ро­да. Вслед за тем, по со­ве­ту бла­жен­но­го Фе­о­гно­ста, сын Иоан­на Да­ни­и­ло­ви­ча, Си­ме­он всту­пил в брак с до­че­рью ве­ли­ко­го кня­зя Ли­тов­ско­го Ав­гу­стой, ко­то­рая бы­ла кре­ще­на в Москве и на­ре­че­на Ана­ста­си­ей. Муд­ро со­дей­ствуя уста­нов­ле­нию доб­рых от­но­ше­ний Лит­вы и Ру­си, бла­жен­ный свя­ти­тель про­явил се­бя ми­ро­твор­цем и меж­ду Моск­вою и Нов­го­ро­дом.

По­свя­тив в 1336 го­ду епи­ско­па Гав­ри­и­ла для Ро­сто­ва, пер­во­свя­ти­тель утвер­дил кня­зя Твер­ско­го Алек­сандра Ми­хай­ло­ви­ча в на­ме­ре­нии ид­ти в Ор­ду с по­кор­но­стью та­тар­ско­му ха­ну. При­няв бла­го­сло­ве­ние от Фе­о­гно­ста мит­ро­по­ли­та и от всех свя­ти­те­лей рус­ских и ре­шив, что луч­ше уме­реть за ве­ру, чем сво­им непо­ви­но­ве­ни­ем на­вле­кать гнев та­тар на всю Рос­сию, князь Алек­сандр от­пра­вил­ся в Ор­ду и со сми­ре­ни­ем пре­дал се­бя во­ле ха­на Уз­бе­ка. Тот по­ди­вил­ся его муд­ро­сти, по­жа­ло­вал кня­же­ни­ем Твер­ским и от­пу­стил на Русь. Но вско­ре окле­ве­та­ли твер­ско­го кня­зя в Ор­де, он был вы­зван ту­да вто­рич­но со сво­им сы­ном Фе­о­до­ром, и оба бы­ли уби­ты по при­ка­за­нию Уз­бе­ка. Те­ла их встре­тил во Вла­ди­ми­ре мит­ро­по­лит Фе­о­гност со свя­щен­ным cобо­ром, от­пел над ни­ми над­гроб­ное пе­ние и со сле­за­ми от­пу­стил в Тверь. Зи­мою 1340 го­да мит­ро­по­лит Фе­о­гност был в Брян­ске. При нем под­ня­лась кра­мо­ла про­тив кня­зя Гле­ба Свя­то­сла­ви­ча. На­прас­но свя­ти­тель уго­ва­ри­вал воз­му­тив­ших­ся брян­цев – они не по­слу­ша­лись и умерт­ви­ли кня­зя.

В это вре­мя умер Иоанн Да­ни­и­ло­вич Ка­ли­та; на пре­сто­ле ве­ли­ко­го кня­же­ния Вла­ди­мир­ско­го и Мос­ков­ско­го вос­сел сын его Си­ме­он Иоан­но­вич. Он по­слал в Тор­жок за да­нью. Но жи­те­ли Торж­ка об­ра­ти­лись в Нов­го­род с жа­ло­бой на бо­яр мос­ков­ских, со­би­рав­ших дань. Нов­го­род­цы за­хва­ти­ли их и на вре­мя за­то­чи­ли. Раз­гне­ван­ный ве­ли­кий князь Си­ме­он по­шел с вой­ском к Торж­ку. Нов­го­род­цев объ­ял страх, и они умо­ли­ли быв­ше­го в вой­ске мит­ро­по­ли­та пе­ча­ло­вать­ся за них пе­ред кня­зем. Пер­во­свя­ти­тель уго­во­рил кня­зя за­клю­чить с нов­го­род­ца­ми мир и по­се­тил Нов­го­род, где и удер­жи­вал сво­и­ми по­уче­ни­я­ми буй­ных жи­те­лей от раз­боя и на­си­лия.

В 1342 го­ду ве­ли­кий князь Си­ме­он Иоан­но­вич от­пра­вил­ся в Ор­ду к но­во­му ха­ну Джа­ни­бе­ку, его со­про­вож­дал и прео­свя­щен­ный Фе­о­гност мит­ро­по­лит. Про­быв в Ор­де недол­го, ве­ли­кий князь воз­вра­тил­ся в Моск­ву. Свя­ти­тель же Бо­жий Фе­о­гност остал­ся в Ор­де, так как был окле­ве­тан пе­ред ха­ном неко­то­ры­ми зло­де­я­ми из рус­ских, ко­то­рые го­во­ри­ли: «Мит­ро­по­лит Фе­о­гност не да­ет да­ни в Ор­ду с освя­щен­но­го чи­на и со все­го цер­ков­но­го прич­та, а сам се­бе взи­ма­ет с них дань бес­чис­лен­ную, те­бя же, ха­на, оби­жа­ет, и ему сле­ду­ет да­вать те­бе дань в Ор­ду каж­дый год».

Хан по­тре­бо­вал у мит­ро­по­ли­та, чтобы тот пред­ста­вил ему еже­год­ную дань. Свя­той же Фе­о­гност не по­ви­но­вал­ся это­му при­ка­за­нию. На по­нуж­де­ние и во­про­сы та­тар, по­че­му мит­ро­по­лит не же­ла­ет да­вать цер­ков­ную дань, свя­той от­ве­чал: «Хри­стос, ис­тин­ный Бог наш, Цер­ковь Свою ис­ку­пил от невер­ных чест­ною Сво­ею кро­вью, по­это­му и при­чт цер­ков­ный сво­бо­ден от вся­ко­го раб­ства и слу­же­ния, кро­ме слу­же­ния Бо­гу. Да и по­че­му вы за­став­ля­е­те ме­ня от­ве­чать вам за эту дань?»

Невер­ные ска­за­ли на это: «Ты гла­ва Церк­вам и дол­жен или сам да­вать нам за них еже­год­ную дань, или раз­ре­ши нам са­мим взи­мать с них дань, мы же ни­ко­го не по­ща­дим».

Свя­ти­тель от­ве­чал: «Ес­ли кто оскор­бит Цер­ковь Бо­жию, то­го оскор­бит Бог. Так пи­шет учи­тель наш Па­вел, апо­стол Хри­стов».

По­га­ные не пе­ре­ста­ва­ли при­нуж­дать свя­то­го к пред­став­ле­нию да­ни, угро­жая ему вся­ки­ми му­че­ни­я­ми, са­ми же не сме­ли со­би­рать дань со свя­щен­но­слу­жи­те­лей и прич­та. Не по­пустил Бог про­явить­ся их дер­зо­сти и устра­шил их. Ибо они зна­ли, что и пер­вые ца­ри их, бу­дучи нече­сти­вы­ми, неми­ло­сти­вы­ми и кро­во­пий­ца­ми, да­ва­ли, од­на­ко, под­твер­жден­ные клят­ва­ми яр­лы­ки мит­ро­по­ли­ту и епи­ско­пам не брать дань ни с ко­го из прич­та цер­ков­но­го и из всех, жи­ву­щих в об­ла­стях, при­над­ле­жа­щих Церк­ви, всех их ха­ны счи­та­ли Бо­жи­и­ми слу­га­ми и при­но­си­ли эту дань Небес­но­му Бо­гу. И до­ныне со­хра­ни­лись та­кие гра­мо­ты (яр­лы­ки) нече­сти­вых ца­рей, под­креп­лен­ные страш­ны­ми клят­ва­ми, пи­сан­ные к ве­ли­ко­му чу­до­твор­цу Пет­ру, мит­ро­по­ли­ту всея Рос­сии, и иным мит­ро­по­ли­там. Мно­го раз ха­ны пы­та­лись пре­сту­пить свою клят­ву и са­ми, без раз­ре­ше­ния мит­ро­по­ли­та, хо­те­ли со­би­рать еже­год­ную дань с цер­ков­но­го прич­та, но воз­бра­нил им это Выш­ний Про­мысл, ибо они бо­я­лись Бо­жи­ей каз­ни.

Нече­сти­вые та­та­ры силь­но му­чи­ли Хри­сто­ва свя­ти­те­ля Фе­о­гно­ста, при­нуж­дая его снять с них преж­нюю клят­ву и раз­ре­шить им со­би­рать дань с цер­ков­но­го прич­та. Бла­жен­ный стра­да­лец Фе­о­гност доб­лест­но пре­тер­пел эти му­ки ра­ди Церк­ви Хри­сто­вой. О сво­ем иму­ще­стве он не за­бо­тил­ся и раз­дал то­гда та­та­рам до 600 руб­лей се­реб­ра. Но не толь­ко не раз­ре­шал та­та­рам со­би­рать дань с лю­дей цер­ков­ных, а со­вер­шен­но за­пре­тил им это и за­клял страш­ны­ми клят­ва­ми. Его от­пу­сти­ли на Русь с преж­ни­ми пра­ва­ми ду­хо­вен­ства, и же­на ха­на Тай­ду­ла под­твер­ди­ла их осо­бой гра­мо­той. Так осво­бо­дил свя­ти­тель Хри­сто­ву Цер­ковь от на­па­сти, а при­чет­ни­ков от на­ло­га и да­ни. Как непо­бе­ди­мый во­ин, воз­вра­тил­ся с по­бе­дой свя­той Фе­о­гност и в са­мое сре­до­кре­стие свя­то­го и Ве­ли­ко­го по­ста при­был бла­го­по­луч­но на свой пре­стол Рус­ской мит­ро­по­лии, при­но­ся бла­го­да­ре­ния Бо­гу и Пре­чи­стой Бо­го­ро­ди­це.

Вско­ре по воз­вра­ще­нии из Ор­ды свя­ти­тель огор­чен был страш­ным по­жа­ром, опу­сто­шив­шим Моск­ву и ис­тре­бив­шим до 18 церк­вей. Это бед­ствие тем бо­лее бы­ло тя­гост­но, что по­жар 1343 го­да был уже чет­вер­тый при бла­жен­ном Фе­о­гно­сте, а меж­ду тем столь­ко рас­хо­дов сде­ла­но бы­ло в Ор­де. И, од­на­ко, рев­ност­ный ар­хи­пас­тырь в сле­ду­ю­щем же го­ду по­ру­чил гре­че­ским ху­дож­ни­кам воз­об­но­вить икон­ное пись­мо в ка­фед­раль­ном сво­ем хра­ме Пре­чи­стой Бо­го­ро­ди­цы, и воз­об­нов­ле­ние бы­ло окон­че­но в том же го­ду.

По смер­ти ве­ли­ко­го кня­зя Ге­ди­ми­на (в 1341 го­ду) под­ня­лись в Лит­ве кро­ва­вые рас­при меж­ду сы­но­вья­ми его. Один из них, Ев­ну­тий, вы­нуж­ден был бе­жать из Лит­вы и явил­ся в Моск­ву. Здесь языч­ник-князь в 1345 го­ду кре­щен был мит­ро­по­ли­том и на­ре­чен Иоан­ном. Вслед за­тем (1346 г.) при­был в Моск­ву вла­ды­ка Нов­го­род­ский Ва­си­лий с пред­ло­же­ни­ем ве­ли­ко­му кня­зю Си­мео­ну за­нять стол Нов­го­род­ско­го кня­же­ния. Тот­час по при­бы­тии он по­се­тил мит­ро­по­ли­та, при­нес ему да­ры и про­сил о бла­го­сло­ве­нии. Пер­во­свя­ти­тель бла­го­сло­вил Ва­си­лия и по­чтил его кре­ст­ча­ты­ми ри­за­ми. То­гда же мит­ро­по­лит по­ста­вил Спас­ско­го ар­хи­манд­ри­та Иоан­на во епи­ско­па го­ро­ду Ро­сто­ву.

Слу­чи­лось так, что пат­ри­арх Кон­стан­ти­но­поль­ский воз­вел Га­лиц­ко­го епи­ско­па в сан мит­ро­по­ли­та всей юж­ной Рос­сии, со­здав та­ким об­ра­зом мит­ро­по­лию, от­дель­ную от Ки­ев­ской, это вы­зва­ло мно­го бес­по­ряд­ков в цер­ков­ном управ­ле­нии. Вслед­ствие на­зна­че­ния осо­бо­го мит­ро­по­ли­та для юж­ной Рос­сии бла­жен­но­му Фе­о­гно­сту при­шлось ис­пы­тать мно­го тре­вог. По со­ве­ща­нии с ве­ли­ким кня­зем Мос­ков­ским по­сла­ны бы­ли в Ца­рь­град по­слы, и за­бо­ты свя­ти­те­ля не бы­ли бес­плод­ны. Кон­стан­ти­но­поль­ский со­бор 1347 го­да по­ста­но­вил уни­что­жить преж­нее опре­де­ле­ние о Га­лиц­ко-Во­лын­ском мит­ро­по­ли­те и по­чтил Фе­о­гно­ста зва­ни­ем «пред­по­чтен­но­го мит­ро­по­ли­та и эк­зар­ха всея Ру­си».

Об­ра­до­ван­ный та­ким ре­ше­ни­ем Кон­стан­ти­но­поль­ско­го со­бо­ра, бла­жен­ный Фе­о­гност в сле­ду­ю­щем го­ду от­пра­вил­ся на Во­лынь. Вслед за воз­вра­ще­ни­ем его в Моск­ву Во­лын­ский князь Лю­барт Ге­ди­ми­но­вич, во Свя­том Кре­ще­нии Фе­о­дор, при­слал к ве­ли­ко­му кня­зю Мос­ков­ско­му про­сить для него в за­му­же­ство пле­мян­ни­цу ве­ли­ко­го кня­зя, дочь Ро­стов­ско­го кня­зя. По со­ве­ту прео­свя­щен­но­го Фе­о­гно­ста Ро­стов­ская княж­на охот­но бы­ла вы­да­на за усерд­но­го ко свя­той ве­ре Лю­бар­та. За­тем Оль­герд, ве­ли­кий князь Ли­тов­ский, при­слал к Си­мео­ну Иоан­но­ви­чу по­слов с прось­бой взять в за­му­же­ство Иули­а­нию, до­черь кня­зя Твер­ско­го Алек­сандра. Ве­ли­кий князь Мос­ков­ский усо­мнил­ся вы­дать род­ствен­ни­цу за языч­ни­ка и про­сил со­ве­та у мит­ро­по­ли­та. Пер­во­свя­ти­тель, имея в ви­ду по­лез­ные по­след­ствия се­го брач­но­го со­ю­за, как для го­су­дар­ства, так осо­бен­но для успе­хов свя­той ве­ры в язы­че­ской Лит­ве, пре­по­дал бла­го­сло­ве­ние на брак (1350 г.).

Ослаб­лен­ный ле­та­ми и тру­да­ми, бла­жен­ный Фе­о­гност в кон­це 1350 го­да был тяж­ко бо­лен. Сми­рен­но пе­ре­но­ся недуг, пер­во­свя­ти­тель не остав­лял сво­е­го пас­тыр­ско­го слу­же­ния, воз­вра­тил на Суз­даль­скую ка­фед­ру епи­ско­па Да­ни­и­ла, а в Нов­го­ро­де так­же вто­рич­но по­ста­вил епи­ско­па Мо­и­сея. В 1352 го­ду Рос­сию по­се­ти­ло ужас­ное несча­стие, от­кры­лась мо­ро­вая яз­ва и опу­сто­ши­ла мно­гие рус­ские об­ла­сти. Пре­ста­ре­лый свя­ти­тель пе­ре­жил тя­же­лый год, го­то­вясь к смер­ти. Зи­мой прео­свя­щен­ный Фе­о­гност по­ста­вил на­мест­ни­ка сво­е­го свя­то­го Алек­сия, ко­то­ро­го лю­бил, во епи­ско­па го­ро­ду Вла­ди­ми­ру. Так при жиз­ни сво­ей мит­ро­по­лит учи­нил его вла­ды­кою, а по смер­ти бла­го­сло­вил на свое ме­сто, на мит­ро­по­лию Ки­ев­скую и всея Рос­сии. Свя­ти­тель Фе­о­гност от­ли­чал­ся вы­да­ю­щим­ся умом, об­шир­ны­ми бо­го­слов­ски­ми по­зна­ни­я­ми. Рев­ность о пра­во­сла­вии по­бу­ди­ла свя­ти­те­ля вы­сту­пить про­тив непра­во уча­щих о Бо­же­ствен­ном све­те. По­сле се­бя свя­той Фе­о­гност оста­вил пись­мен­ные тру­ды. Из них недав­но най­де­но по­уче­ние под та­ким за­гла­ви­ем: «По­уче­ние Фе­о­гно­ста, мит­ро­по­ли­та всея Ру­си, ду­ше­по­лез­ное и спа­си­тель­ное. К ду­хов­ным де­тям на­шим, пра­во­вер­ным хри­сти­а­нам от Бо­же­ствен­ных Пи­са­ний о сми­рен­но­лю­бии, что не по­до­ба­ет хри­сти­а­нам иг­рать и бес­чин­но сме­ять­ся, что недо­стой­но при­хо­дя­щие к Бо­же­ствен­ным Тай­нам ввер­га­ют се­бя в нестер­пи­мую му­ку, и о том, как по­до­ба­ет по­чи­тать Чест­ный и Жи­во­тво­ря­щий Крест Гос­по­день».

В 1353 го­ду, 11 мар­та, бла­жен­ный Фе­о­гност, ве­ли­кий пас­тырь и на­став­ник Рос­сий­ский, с ми­ром ото­шел к Гос­по­ду, его же ра­ди усерд­но под­ви­зал­ся. Всех лет его свя­ти­тель­ства бы­ло 25. 14 мар­та чест­ное те­ло бла­жен­но­го бы­ло по­ло­же­но в пре­слав­ном гра­де Москве, в ве­ли­кой со­бор­ной церк­ви Пре­чи­стой Бо­го­ма­те­ри, в при­де­ле По­кло­не­ния ве­ри­гам вер­хов­но­го апо­сто­ла Пет­ра, близ чу­до­твор­но­го гро­ба Пет­ра мит­ро­по­ли­та, бо­го­нос­но­го свя­ти­те­ля рус­ско­го. Мо­щи свя­ти­те­ля Фе­о­гно­ста, об­ре­тен­ные нетлен­ны­ми в 1471 го­ду, недол­го по­чи­ва­ли в сем со­бор­ном хра­ме, ко­то­рый стал уже вет­хим, про­су­ще­ство­вав 146 лет. Ве­ли­кий князь Мос­ков­ский Иоанн III Ва­си­лье­вич и мит­ро­по­лит Филипп за­ду­ма­ли по­стро­ить на ме­сте вет­хо­го но­вый храм, по­доб­ный хра­му Пре­свя­той Бо­го­ро­ди­цы во Вла­ди­ми­ре, и пе­ре­не­сти ту­да мо­щи свя­тых мит­ро­по­ли­тов. В 1474 го­ду но­вый храм раз­ру­шил­ся, и 10 мар­та 1475 го­да мо­щи свя­тых мит­ро­по­ли­тов, в том чис­ле и свя­ти­те­ля Фе­о­гно­ста, пе­ре­нес­ли в цер­ковь св. Иоан­на, под ко­ло­ко­ла. Но­вый храм Успе­ния Пре­свя­той Бо­го­ро­ди­цы был окон­чен стро­е­ни­ем в 1479 г. при мит­ро­по­ли­те Ге­рон­тии, и ра­ки свя­тых мит­ро­по­ли­тов тор­же­ствен­но пе­ре­нес­ли ту­да 27 ав­гу­ста. Мо­щи Фе­о­гно­ста мит­ро­по­ли­та по­ста­ви­ли по-ста­ро­му, и здесь они до­се­ле по­чи­ва­ют под спу­дом.

В 1474 го­ду у гро­ба свя­ти­те­ля Фе­о­гно­ста со­вер­ши­лось пре­слав­ное чу­до. Некий че­ло­век в го­ро­де Москве по­шел по обы­чаю к ме­сту ску­дель­ни­чье­му, где граж­дане по­гре­ба­ли стран­ни­ков и ни­щих. Был обы­чай по­се­щать это ме­сто в чет­верг седь­мой неде­ли, при­но­сить ту­да ка­нун и све­чи и тво­рить мо­ле­ние об умер­ших. Вме­сте со все­ми по­шел и тот че­ло­век. И вот ста­ли за­сы­пать ста­рую яму, ко­то­рая бы­ла на­пол­не­на мерт­вы­ми те­ла­ми, и ко­пать но­вую. А ко­па­ли и за­сы­па­ли зем­лею все граж­дане, му­жи и же­ны, Бо­га ра­ди. И тот че­ло­век взял в по­лу зем­лю из но­вой ямы и по­нес ее в ста­рую, но вслед­ствие тес­но­ты люд­ской спо­ткнул­ся, упал на зем­лю и вне­зап­но оглох и оне­мел. Мно­го дней стра­дал он этою бо­лез­нью; од­на­жды ска­зал ему некто, как бы во сне: «Иди зав­тра в со­бор­ную цер­ковь Пре­чи­стой Бо­го­ро­ди­цы, в честь слав­но­го Ее Успе­ния». Он по­шел ту­да и стал при­кла­ды­вать­ся к гро­бам свя­тых мит­ро­по­ли­тов Пет­ра, Иоан­на и Филип­па; ко­гда же он при­ло­жил­ся к гро­бу свя­ти­те­ля Фе­о­гно­ста, вне­зап­но стал го­во­рить и слы­шать, и рас­ска­зал всем, как был он нем и как вер­ну­лась ему речь: «Ко­гда я на­кло­нил­ся, – ска­зал ис­це­лен­ный, – и хо­тел при­ло­жить­ся к мо­щам свя­ти­те­ля Фе­о­гно­ста, свя­той вне­зап­но под­нял­ся, бла­го­сло­вил ме­ня ру­кою и кос­нул­ся язы­ка мо­е­го. Я же сто­ял как мерт­вый и вдруг стал го­во­рить». Слы­шав­шие это ди­ви­лись и про­сла­ви­ли Бо­га и свя­то­го мит­ро­по­ли­та Фе­о­гно­ста.

В XVI и XVII сто­ле­ти­ях свя­ти­тель Фе­о­гност стал в чис­ле по­чи­та­е­мых усоп­ших. Мест­ное празд­но­ва­ние уста­нов­ле­но ему в XIX ве­ке. В на­сто­я­щее вре­мя свя­ти­те­лю Фе­о­гно­сту со­вер­ша­ет­ся уже об­ще­цер­ков­ное празд­но­ва­ние.

 

 ВИЖТЕ ОЩЕ

Отстъплението от вярата наречено "нов стил"

ЗА СЪКРАЩАВАНЕТО НА ЛИТУРГИИТЕ, ТАЙНСТВАТА И ТРЕБИТЕ В НОВОСТИЛНАТА ЦЪРКВА

ЗА ПРЕМАХВАНЕТО НА ОГЛАШЕНИЕТО

ЗАЩО БОГ НИ ИЗОСТАВИ

ЗА КОРЕНА НА ЗЛОТО, ЗА НАЧАЛОТО НА ОТСТЪПЛЕНИЕТО НА РОДНАТА НИ „ЦЪРКВА“, ЗА БЪЛГАРСКАТА СХИЗМА

Театърът на антихриста

ИСТИНАТА ЗА НАШИЯ НАРОД

Християнството на българите и техните владетели

ИДЕЯТА "ПРАВОСЛАВНИ БУДИТЕЛИ"

Православна ли е демокрацията

Народе, народе...

Защо се премахва вероучението

За старостилния икуменизъм

КОЙ СТОИ ЗАД ОТСТЪПЛЕНИЕТО

ДИСЕКЦИЯ НА ЧОВЕКООМРАЗАТА

ПАСТИРСКО ОКРЪЖНО ПОСЛАНИЕ ПРОТИВ МАСОНСТВОТО

Против юдомасонството

Изповедание на вярата

КЪДЕ СЕ Е СЪХРАНИЛО ПРАВОСЛАВИЕТО

 

 ↑