Този сайт използва "бисквитки" единствено за да се създаде сесия за ползването му!
С използването на този сайт вие се съгласявате с употребата на "бисквитки"!   Разбрах
Православни
будители
„Не в силата е Бог, а в правдата!“ свети Александър Невски. Основната цел на „Будители“ е да помогне за пробуждане на заспалия Български Православен Дух, съхранил българите през робството и подтиснат от лъжеправославното етнофилетическо духовенство, революционерите масони, фашистите, комунистите, либералите, глобалистите и всякакви други партии, разделили народа и слугуващи на юдеите. Един Бог, Една Вяра, един православен цар, единен народ, единна България! Съ Нами Богъ!  Верую
На 21 септември...
Голготски кръст

08 септември по православния календар - Рождество на Пресвета Богородица. Икона на Пресвета Богородица Курско-Коренна "Знамение" Прочетете повече ТУК!

1812г. е роден Ангел Кариотов (Ангел Войвода) Прочетете повече ТУК!

Търсене в сайта: Търсене на дата в календара:
печат 26.09.2013 г. / 19:13:39 
Вяра
22.06 по еретическия, †09 юни по православния календар - Св. Кирил, архиепископ Александрийски. Успение на св. преподобни Кирил, игумен Белоезерски. Св. мъченици Текла, Марта и Мария, пострадали в Персия. Св. преподобни Александър, игумен Куштски

imageЖитие на светия наш отец Кирил, архиепископ Александрийски

Великият църковен учител свети Кирил Александрийски бил роден в град Александрия. Той произхождал от благородни родители християни и по майчина линия бил племенник на известния Теофил, патриарх Александрийски. Кирил получил блестящо за времето си възпитание. Той в съвършенство изучил цялата светска елинска мъдрост, а също така добре изучил и Божествените Писания и християнското вероучение. Чичото на Кирил - патриарх Теофил, виждайки неговите блестящи способности и целомъдрения му начин на живот, ръкоположил младия Кирил за архидякон и го причислил към своя клир. И ето, свети Кирил се показал като благоуханен цвят, насаден в църковната градина, който цъфтял с възвишената си чистота и разпръсквал в Христовата Църква дивното благоухание на своето богомъдро учение.

След смъртта на Теофил, блаженият Кирил единодушно бил избран на патриаршеския престол и след като станал патриарх, незабавно отстранил от града еретиците, наричани новациани, които били подобни на фарисеите, тъй като се показвали праведни пред очите на човеците и мислели за себе си, че са чисти и праведни и непричастни на никакъв грях. Новацианите носели бели одежди, като знак за техния непорочен живот, и учели, че не следва да се приема в общение с Църквата човек, който след Кръщението е паднал в някой смъртен грях. “Смъртният грях не може да се прости и трябва да се умие във второ кръщение” - такова било тяхното учение.

Основател на тази ерес бил Новациан, който по време на управлението на император Декий бил презвитер в Рим и след мъченическата кончина на папа Фабиан се стремял да заеме папския престол. Въпреки всичките му кроежи, той не успял да постигне желаната цел и на папския престол бил избран блажени Корнилий. Завиждайки на Корнилий, Новациан започнал да плете интриги срещу него и му се противял във всичко. В това време Църквата била подложена на жестоко гонение от страна на езичниците и мнозина от вярващите, от страх пред жестоките мъчения, малодушно принесли жертви на идолите, а след това, като се връщали с покаяние в Църквата, със сълзи изповядвали своя грях. Като виждал тяхното покаяние, папа Корнилий ги приемал отново в общение със светата Църква, подобно на това, както Христос приел горчиво ридаещия Петър. Презвитер Новациан се противил на папата, като казвал, че са недостойни да се намират в оградата на Христовата Църква тези, които се отрекли от Христа и са принесли жертва на бесовете. При това той произнасял хули срещу светия папа, като го наричал съобщник на идолопоклонниците. Сам той прекратил общението си с него и като събрал около себе си неколцина свои единомишленици, направил себе си втори папа в Рим. Така възникнал разколът на Новациан.

Впоследствие новацианският разкол се разпространил навсякъде, като достигнал до Александрия и просъществувал тук до времето на свети Кирил. Тук новацианите допуснали немалко противни на православието действия. Те извършвали второ кръщение над постъпващите при тях, които по-рано били кръстени в католическата Църква, и не позволявали второбрачието, наричайки го прелюбодеен грях. При тях имало и други несмислени нововъведения.

Свети Кирил още от самото начало на своето патриаршество изгонил от Александрия тези еретици заедно с техния епископ Теопемпт. А след това той се въоръжил и срещу враговете на човешкия род - нечистите духове, които прогонил от техните обиталища.

На 120 стадия от Александрия се намирало едно селище, наречено Коноп (или - Канопус). Недалече от него се намирала една местност, която се наричала Манутин (по-рано там имало селище). Тук имало древно капище, което било обиталище на демони. Това място предизвиквало ужас у всички и още патриарх Теофил искал да го очисти от бесовете и да го освети за принасяне на славословия на Бога. Но зает с други грижи, той не успял да изпълни своето намерение. Свети Кирил, след като приел Александрийската катедра, решил да изпълни желанието на своя чичо и негов предшественик на патриаршеския престол. Той усърдно молил Бога да му подаде помощ и сила свише, за да победи и да прогони нечистите духове от Манутин. И ето - във видение на този свят мъж се явил ангел Господен, който му казал да пренесе в Манутин честните мощи на мъчениците Кир и Иоан, за да прогони бесовската сила. Свети Кирил така и постъпил - пренесъл мощите на светиите и построил църква на тяхното име. Нечистите духове незабавно изчезнали, а това място станало извор на изцеления, които се извършвали чрез мощите на мъчениците.

Като прогонил по този начин невидимите бесове от околностите на Александрия, светителят положил цялото си старание да очисти напълно и самия град от смущения и вражди. От древност в града живеело безчислено множество иудеи. Още от времето на Александър Велики и основаването на Александрия тук се били поселили немалко пришълци от Иудея, които се превърнали в многобройна колония. Ненавиждайки Христа и хората, носещи Неговото име, те тайно и явно причинявали на християните големи скърби и неприятности. Зловредни за града били споменатите еретици новациани, но несравнимо по-големи злини причинявали иудеите, които не само че подклаждали междуособни смутове в града, но и устройвали многобройни убийства и кръвопролития. Като извикал при себе си началниците на иудейските синагоги, Божият светител ги увещавал да удържат своя народ от подобни злодейства. Но иудейските старейшини не само че не се вслушали в увещанията на светителя, но се изпълнили с още по-голяма злоба.

В града имало една голяма и прекрасна църква, наричана Александровска, по името на епископ Александър, който я построил. Веднъж иудеите се въоръжили, като за война, и когато паднала нощта, предизвикали на улицата сред християнските домове смут и безредица, като крещели:

- Александровската църква гори!

Като чули този вик, християните един след друг се затекли от домовете си към мнимия пожар с намерение да го потушат. А безмилостните иудеи чакали пред вратите на християнските домове и избивали християните, които излизали от тях, като ги пробождали с меч и ги поразявали с копия или с ножове; с една дума - убивали всеки, който им попадне. Така през тази нощ било избито голямо множество християни.

Когато настъпил денят, светейшият патриарх Кирил узнал за станалото кръвопролитие. Като се съвзел от скръбта поради убитите християни, той започнал да търси правосъдие срещу иудеите. Но епархът на града Орест, макар и да бил християнин по вяра, понеже изпитвал вражда срещу светителя, помагал на иудеите и защитавал убийците. Тогава свети Кирил заедно с множество християни отишъл в иудейския квартал и изгонил от града всички иудеи, предал на разрушение жилищата им и изгорил тяхната синагога.

Епархът, като се възпламенил от гняв срещу светителя, започнал да причинява зло на неговите родственици, а също и на други известни граждани, които били поддръжници на патриарха. Така той съблякъл на площада граматика Иеракс и го подхвърлил на безмилостни изтезания. Между управителя и патриарха произлязло голямо разногласие, тъй като светейшият патриарх защитавал християните, а управителят помагал на иудеите. И двамата писали писма на император Теодосий Младши дотогава, докато не издал указ, който забранявал на иудеите да живеят в града.

По това време по улиците на града често възниквали смутове и безредици, в които загивали немалко хора, които дори не участвали в тях. В Александрия живеела една девица, на име Ипатия, която била дъщеря на философа Теон. Тя била вярваща и добродетелна жена и отличавайки се с християнска мъдрост, преживявала дните си в непорочност и чистота, пазейки девство. От младост тя била изучена от своя баща Теон във философията и дотолкова преуспяла в любомъдрието, че надминала всички философи, които живеели в това време, както съобщават за нея Сисиний, епископ Птолемаидски и Суида, който я прославя с много хвалебствия. Тя не пожелала да се омъжи, за да може безпрепятствено да се упражнява в любомъдрието и в изучаването на книгите, но най-вече пазела девството си поради любов към Христа. В Александрия отвсякъде се стичали всички любители на любомъдрието, за да видят премъдрата дева Ипатия и да чуят нейните разумни слова, така че тя била и учителка на мнозина. Тя била почитана от всички духовни и светски власти, а също и от народа, и мнозина прибягвали към нея, търсейки нейните мъдри съвети. Като желаела да примири епарха и патриарха, тя със смирение и кротост отишла и при двамата и с мъдри думи се опитвала да ги слони към мир. Светейшият патриарх и сам търсел случай да се примири с управителя, който, поради своето злонравие, не искал и да чуе за примирение между тях. Веднъж, когато Ипатия с колесница се връщала в дома си отнякъде, ненавиждащите мира метежници я нападнали и като я извлекли от колесницата, разкъсали дрехите и я пребили до смърт. Но тяхната звероподобна ярост не се задоволила с това злодеяние и заслепени от своята злоба, те започнали да издевателстват и над мъртвото тяло на девицата. Като го разкъсали на части, те го изгорили на едно място, наричано Кинарон.

Когато жителите на града узнали за станалото, всички, а най-вече любителите на науките, много се натъжили. Междувременно слухът за станалия метеж достигнал и до монасите на Нитрийската планина. Те се изпълнили със скръб и състрадание към невинните жертви на метежа и като се събрали до петстотин души, дошли от пустинята в града, желаейки да защитят патриарха. Случайно на пътя се натъкнали на управителя, който идвал с колесница насреща им. Като го видели, монасите започнали да го укоряват и го наричали елин и идолопоклонник, тъй като по-рано той се придържал към елинската вяра и съвсем неотдавна бил приел Кръщение в Константинопол. Един от монасите хвърлил камък срещу управителя, който го уцелил в главата. Когато на виковете на обкръжаващите управителя се отзовало множество народ, монасите побързали да се отдалечат. Но слугите на управителя заловили един от монасите, на име Амоний. Управителят, като предположил, че монасите са били подбудени срещу него от патриарха, силно се разгневил и предал Амоний на жестоки изтезания и мъчения, от които той умрял. Като узнал за това, светейшият патриарх много се натъжил и като наредил да вземат тялото на мъченика, го погребал с почит.

В същото време изгонените от града иудеи, като устроили за себе си място за зрелища и игри, поставили - за поругание на Христа и за оскърбление на християните - един висок кръст и като хванали едно християнско дете, го разпънали на кръста. Те го прикрепили на кръста не с гвоздеи, а го привързали с въжета и дълго се гаврели, смеейки се и плюейки върху него. Като свършили с подигравките, те го били, докато то не умряло на кръста и така станало подражател на Христовите страдания. Свети Кирил, като узнал за това ново злодеяние, се обърнал с писмо към императора, с което му съобщавал всички обстоятелства около случилото се. И от императора, макар и не скоро, било издадено справедливо разпореждане. По силата на това разпореждане, иудейските началници, които стоели начело на това злодеяние, били наказани, а управителят бил уволнен от длъжността си.

След това Христовият светител Кирил, като победил смутовете, злобата и враждата, благополучно се грижел за повереното му словесно стадо на Христовите овци.

Но когато в Александрия утихнали описаните смутове, по цялата поднебесна вселена настъпило още по-голямо вълнение, подбудено от ереста на Несторий, и на свети Кирил сега предстояло да извърши нов, още по-велик, подвиг. В Константинополската църква, след кончината на патриарх Сисиний, който бил приемник на Атик, на патриаршеския престол бил възведен Несторий, който дошъл от Антиохия. Както се предполагало тогава, той бил човек твърд във вярата и добродетелен по живот, но всъщност вътрешно тайно бил еретик. Той сеел сред вярващите, подобно на плевели посред пшеница, семената на еретическото учение. Отначало Несторий вършел това не лично, а чрез своите единомишленици. Неговата ерес представлявала от себе си хула срещу Христа Бога и срещу Пречистата Дева - Пресвета Богородица, тъй като той окаяният утвърждавал, че от Дева Мария се родил прост човек - Христос, а не - Бог, понеже женската утроба не може да вмести Бога, а - само човек. Според учението на Несторий, Бог Слово се съединил с Човека Иисус от самия момент на зачатието, но само по благодат, обитавайки в Него като в храм. Поради това Несторий отказвал да нарича Дева Мария - “Богородица”, а я наричал - “Христородица”. Тази ерес на Несторий сеели сред народа намиращите се при него негови привърженици - епископ Доротей и презвитер Анастасий, които били дошли с него от Антиохия.

Веднъж, по време на някакъв празник, Анастасий, произнасяйки в съборната Константинополска църква поучение към народа, започнал да критикува употребяването на думата “Теотокос”, или “Богородица”, по отношение на Пречистата Дева Мария. А именно той утвърждавал, че Дева Мария не трябва да се нарича “Богородица”, тъй като тя била човек; а по какъв начин, питал той, от човешката плът може да се роди Бог? Проповедта предизвикала голям шум и ропот в църквата. Срещу Анастасий завалели обвинения в ерес.

А когато за това бил попитан самият Несторий, той започнал явно да разкрива своето безумие, изригвайки отровата насвоите хули срещу Христа Бога и срещу Неговата Пречиста Майка.

- Аз не мога - казвал той - да наричам Богородица жената, която родила плътския Човек, еднакъв с нея по естество; понеже тя е майка на скинията, приготвена от Светия Дух за обиталище на Божественото Слово. Поради това по-справедливо е да се нарича “Христородица”. С тази дума ние обозначаваме отношението към Този, в Когото обитавало Божеството.

И ето - сред народа настъпили разпри и раздори: едни се противели на ереста и не желаели да имат общение с Несторий, а други, напротив, се съблазнявали от еретическото мъдруване и приемали учението на еретиците. Тази ерес внесла смут не само в Константинопол, но и по всички краища на земята, понеже нечестивият Несторий написал заедно със своите единомишленици множество съчинения в защита на своето учение, които разпространявал по околните градове, а също и в отдалечените страни, и по пустините, сред монашестващите. С това той предизвикал такъв смут и разцепление сред християните, какъвто по-рано предизвикал нечестивият Арий, който посегнал да разкъса Христовата одежда; тъй като мнозина сред духовенството и миряните тръгнали по стъпките на Несторий, както по-рано мнозина последвали Арий.

Свети Кирил, Александрийският патриарх, като узнал за еретическото учение на Несторий и за успехите на неговите проповеди, силно се възмутил и като верен раб и храбър воин на Христа Бога и на Пречистата Божия Майка се надигнал против Христовия враг и твърдо застанал в защита на честта на Бога и на Пресветата Богородица. Той се показал като истински пастир на Христовите овци, който зорко наблюдава и се грижи за безопасността на своето стадо и се сражава с вълците грабители. Най-напред свети Кирил изпратил на Несторий едно писмо, изпълнено с миролюбив дух, с което го увещавал да остави своето лъжеучение и чрез публичното изповядване на правата вяра да прекрати смущението, което бил предизвикал в Христовата Църква. След това, като видял, че Несторий не се изправил, той му изпратил строго послание, в което изобличавал неговото заблуждение. Свети Кирил писал също и на клира на Константинополската църква и до царския двор. В своите писма той ги убеждавал да не се съблазняват от учението на Несторий. Той изпратил писма и до папата на древния Рим - Целестин и до другите патриарси, в които им съобщавал за ереста на Несторий и ги молел да увещаят Несторий да се покае. Освен това изпратил писма и до всички власти и до епископите на различните страни и градове, в които предупреждавал всички да се пазят от увлечение в ереста на Несторий. Тъй като тази ерес развратила, между останалите, и много монаси, той изпратил послания и на тях, в които им изяснявал душепагубната вреда на ереста и ги предпазвал да не се прелъстят от нея. С една дума, свети Кирил не престанал да се бори срещу този вълк дотогава, докато съвсем не го прогонил от Христовото стадо.

Междувременно Несторий, след като получил Кириловите послания, не само че не се изправял, но извършил и нещо още по-лошо. Един от неговите привърженици - епископ Доротей, в присъствието на самия Несторий, застанал на проповедническото място в църквата и гръмко произнесъл:

- Анатема на този, който нарече Дева Мария “Богородица”!

И след това самият Несторий започнал да подхвърля на мъчения тези от духовенството и иноците в Константинополската църква, които му се съпротивлявали и не приемали неговата ерес. Заедно с това, той яростно воювал и срещу свети Кирил, въставайки тщеславно и гордо срещу него и наричайки го еретик, когато всъщност сам той бил такъв. Като измислил след това множество несправедливи и лъжливи клевети срещу светия и праведен Александрийски патриарх, той започнал да ги разпространява сред народа, хулейки и безчестейки името на Кирил. Но Александрийският светител не обръщал никакво внимание на тези клевети и се грижел единствено за спасението на човешките души.

Въпреки тази деятелност на Кирил, вълненията и смутовете продължавали и несторианската ерес от ден на ден все повече се разпространявала и придобивала все по-голямо влияние. Вече много от епископите се били заразили с това душепагубно еретическо учение и станали последователи на Несторий. Между останалите известна поддръжка му оказвал и Иоан, Антиохийският патриарх, който, въпреки че не одобрявал това, което казвал Несторий, постоянно умолявал свети Кирил да не придава особено значение на неговите думи. Това обаче не могло да потуши разгорелия се пожар. Оставало само едно средство, за да се прекрати този смут: да се свика Вселенски събор. Да се свика събор в еднаква степен желаели както и противниците на Несторий, така и неговите поддръжници, тъй като всяка от страните се надявала, че ще възтържествува нейното учение. И така, Теодосий Младши, отстъпвайки пред общите прошения, решил да свика Вселенски събор.

Като място, където да се състои съборът, той посочил малоазиатския град Ефес и поканил всички митрополити и епископи в империята да се съберат тук на Петдесетница в 431 г. Освен това той изпратил в Ефес своя комит Кандидиан, за да присъства на събора в качеството си на императорски представител.

Несторий пристигнал в Ефес скоро след Пасха (19 април), съпроводен от 16 епископи. Свети Кирил пристигнал в навечерието на самия празник Петдесетница, начело на петдесет египетски епископи. Пристигнали и около 40 епископи от околните малоазиатски градове. Папа Целестин, поради недоброто си здраве и поради възрастта си, не могъл да се яви на събора, а изпратил двама епископи и един презвитер, в качеството на негови представители и “на целия западен събор”, като ги наставил в съжденията да се ръководят от свети Кирил. Събрали се всичко 200 епископи. Но Иоан Антиохийски и другите сирийски епископи, които в болшинството си били на страната на Несторий, все не се явявали. Събралите се за събора епископи напразно ги чакали до 21 юни и без да ги дочакат, накрая открили заседанията на събора (на 22 юни 431 г.). По силата на достойнството на своята катедра, свети Кирил приел председателското място на събора, а за негови съпредседатели били избрани Ювеналий Иерусалимски и Мемнон Ефески. Но нечестивият Несторий противодействал на провеждането на събора и отказвал да се яви на него, под предлог, че чака пристигането на Иоан Антиохийски и на сирийските епископи. Отците на събора трикратно го канили да се яви на събора, но той упорито им отказвал. Тогава те пристъпили към разглеждането на съчиненията на Несторий и след като внимателно ги изследвали, ги осъдили като еретически. Свети Кирил представил на събора своите писма към Несторий и към други лица, в които той изобличавал нечестивото мъдруване на еретика. Той представил също и определенията на поместния събор, който се бил състоял по-рано в Александрия. Отците на Ефеския събор се съгласили с учението на светия мъж, като го признали за православно и богомъдро и одобрили определението на поместния Александрийски събор.

Междувременно в Ефес пристигнал Иоан Антиохийски, заедно със сирийските епископи. Като узнал за хода на делата, той съставил отделен събор в защита на Несторий, на който участвали Несторий и всички негови привърженици. Заразеният с ереста Кандидиан оказал съдействие на този беззаконен събор, на който свети Кирил бил несправедливо обвинен, че поддържа ереста на Аполинарий, която отричала действителното човечество на Христа и утвърждавала, че Христос няма разумна човешка душа и че нейното място се заема от Божеството. Като нападали светия мъж с това обвинение, лъжливо клеветейки срещу него, привържениците на Несторий се стремели да настроят срещу него и самия император. На първо време им се удало да постигнат целта си. Императорът повярвал на техните клевети и заповядал да затворят свети Кирил в тъмницата, заедно с блажения Мемнон, Ефеския епископ. Но след това, като подложил всичко на подробно разглеждане и като се убедил, от една страна, в невинността на Кирил, а, от друга - в явната лъжа и злоба на неговите врагове, Теодосий възстановил светия и доблестен светител и неговия привърженик Мемнон в техните длъжности, като похвалил търпението и кротостта на първия. А еретиците заповядал да бъдат обуздани.

По такъв начин свети Кирил отново застанал начело на светите отци, събрали се в Ефес, за да разгледат мъдруването на Несторий. На този събор бил утвърден догматът на вярата, който гласи, че Въплътилият се от Пречистата Дева Мария наш Господ Иисус Христос е истински Бог, а родилата Го Пречиста Дева Мария е истинска Богородица. Когато това съставено от събора определение било провъзгласено пред народа, голяма радост обхванала всички вярващи и всички жители на град Ефес възклицавали, но не така, както някога, когато казвали: “велика е Артемида Ефеска”, а със съвсем различни думи, викайки: “велика е Пречистата Дева Мария - Богородица!” Несторий бил осъден като еретик и богохулник и не само бил лишен от сана си, но и бил отлъчен от Христовата Църква и предаден на вечно проклятие. Към това съборно определение се присъединил по-късно и Иоан Антиохийски заедно със сирийските епископи. А императорът заточил Несторий в една отдалечена страна, която се наричала Оасим. Тук, като си останал все така неразкаян, нечестивият Несторий завършил своя живот в тежки страдания - още докато бил жив, богохулният му език бил изяден от червеи.

Колко противна на православието е произлязлата от еретика Несторий хула срещу Божията Майка, става ясно от следния случай, за който разказва преподобни Иоан в своето съчинение “Духовни полета”: “Един ден - пише той - отидохме при презвитера на Коломанската лавра авва Кириак, и той ни разказа следното: “Веднъж видях насън, зад вратите на моята килия да стои светозарна и неизказано прекрасна Дева, облечена в царска дреха, а заедно с нея стояха и двама световидни мъже. Аз познах, че това е нашата Владичица - Пречистата Дева Богородица, а придружаващите Я мъже бяха свети Иоан Кръстител и свети Иоан Богослов. Тогава веднага излязох от килията си и като се поклоних, започнах да Я умолявам да влезе при мене и да благослови килията ми, но Тя не желаеше да стори това. Дълго време Я молех, като казвах:

- Владичице! Нека не остане унизен и посрамен Твоя раб!

И много други молби произнесох пред Нея. Като видя усърдната ми молба, Тя ми отговори:

- Ти държиш в своята килия моя враг - как тогава можеш да изказваш желание да вляза при теб?

С такива думи тя си отиде от мене. Като се събудих от съня, аз започнах да скърбя и да плача, като размишлявах - не съм ли съгрешил с нещо в своите мисли пред Пречистата Дева; понеже в моята килия не живееше никой друг освен мен. След като подробно изследвах съвестта си, не открих нищо, с което бих могъл да съм съгрешил пред нея. Виждайки, че скръбта ме разяжда, аз, за да се разтуша, макар и не много, сред скръбта си, взех една книга, за да почета. Това беше книгата на блажения Иерусалимски презвитер Исихий, която навремето го бях помолил да ми я даде. Като прочетох книгата, аз видях в нейния край поместени две слова на нечестивия Несторий и тогава разбрах кой е врагът на Пресветата Владичица, намиращ се в моята килия. Тогава станах и отнесох книгата на този, който ми я беше дал, като му казах:

- Брате, вземи книгата си. Аз получих от нея не толкова полза, колкото вреда!

Той ме попита с какво неговата книга ми е причинила вреда, а не полза. Аз му разказах за явилото ми се видение. Тогава той, като се изпълни с божествена ревност, изряза от книгата двете слова на Несторий и ги изгори в огъня с думите:

- Да не остане в моята килия врагът на нашата Владичица - Богородица и Приснодева Мария!

Не би следвало да се премълчи и за това, как светителят Христов Кирил - този велик Божий угодник, при толкова голямата си святост, е имал и нещо срамно в себе си и противно на благочестието, - та да видим и неговото чудесно изправление. Той без причина се гневял срещу Иоан Златоуст - светец на светеца. Това не трябва да ни удивява, тъй като съвършенството е свойствено единствено на Единия Бог; а от хората никой не може да бъде съвършен сам по себе си, ако не приеме “от пълнотата” Христова. Поради това и светиите, бидейки човеци, са причастни на човешките слабости. Такава слабост имало и в свети Кирил, а именно - в отношението му към Иоан Златоуст. Той се гневял срещу светия мъж не само докато последният бил още жив, но даже и след неговата смърт, и не желаел да споменава името му наред с останалите светии. Гневът на Кирил се дължал не на злоба, а на незнание. Той бил слушал от своя чичо, патриарх Теофил, и от други хора, таящи вражда срещу Иоан Златоуст, много несправедливи клевети срещу този вселенски светилник и по своето незлобие вярвал на лъжата като на истина. Защото е написано: “Незлобивият вярва на всяка дума”. Константинополският патриарх Атик, който живял по-рано от Несторий, в своите послания го убеждавал да впише името на свети Иоан Златоуст в църковните диптихи, тоест в книгите с имената на светиите. Сам Атик по-рано също бил един от враговете на Иоан Златоуст, но след това, като съзнал невинността на този свят мъж, и заедно с това и своя грях спрямо него, се разкаял. Когато встъпил, след Арсакий, на Константинополския патриаршески престол, той вписал в диптихите и Иоан Златоуст, а и докато бил жив, непрекъснато увещавал свети Кирил чрез писма, в които го молел да постъпи по същия начин. Но Кирил не искал да се вслуша в неговите молби, като не желаел да отхвърли значението на състоялия се по-рано събор срещу Иоан, който бил свикан от Теофил.

По същия начин и свети Исидор Пелусиот, родственик на Кирил, мъж на преклонни години, като видял негодуванието на мнозина срещу свети Кирил за това, че той изключва Златоуст от числото на светиите, с дръзновение му писал, като го увещавал да разгледа безпристрастно обстоятелствата около осъждането на Иоан Златоуст.

“Пристрастието не е далновидно, а ненавистта пък съвсем нищо не вижда - писал Пелусиот в едно от своите писма до светителя. - Затова, ако искаш да останеш чист и от единия, и от другия недостатък, не произнасяй необмислени присъди, а подлагай делата на справедлив съд. Тъй като и Сам Бог, Който знае всичко, преди още то да е станало, човеколюбиво е благоволил да слезе от небесата и да види “поплака против Содом”, като по този начин ни учи да вършим всичко след подробно изследване. Защото мнозина от тия, които бяха с теб на Ефеския събор, с насмешка говорят, че ти като че ли по-скоро удовлетворяваш собствената си вражда, а не търсиш православно това, което се изисква заради Иисуса Христа. “Той е Теофилов племенник - казват за теб - и е обхванат от неговия дух. Както Теофил явно изля своето неистовство срещу богоносния и боголюбив Иоан, така и този желае да се похвали с това, въпреки че в положението на подсъдимия е налице голяма промяна, тъй като Иоан претърпя изгнание и вече не е между живите.”

В друго писмо свети Исидор Пелусиот писал така на Кирил:

“Плашат ме примерите от Божественото Писание и ме подбуждат да пиша, за което трябва. Защото, ако аз съм отец, както говориш самият ти, то се боя от осъждането, под което попаднал Илий за това, че не е подтикнал към целомъдрие съгрешаващите си синове. А ако, което е по-вярно, аз съм син пред тебе, който носиш върху себе си образа на онзи велик Марко, то ме заплашва наказанието, на което се подхвърли Ионатан за това, че не спря баща си, когато той потърси магьосница. Защото доколкото той можеше да го спре, то после умря в сражението даже преди съгрешилия. Та за да не бъда осъден, а и теб да не осъди Бог, прекрати разприте и не пренасяй това отмъщение за собственото оскърбление, което би следвало да се въздаде на смъртните в живата Църква. Под предлог на благочестие, не внасяй в нея вечен раздор”.

И на друго място светият писал на Кирил така:

“Ти ме питаш за обстоятелствата около изгнанието на светия мъж Иоан. Но аз няма да пиша подробно за това, за да не се покажа като човек, който изобличава и осъжда другите, тъй като многобройните несправедливости на хората към светия преминаха всякакъв предел. Накратко ще ти припомня жестокосърдечния нрав на Египет, който е наблизо до теб: той се отрече от Моисей, предаде се на фараона, изпонарани с язви смирените, възложи непосилно бреме на тружениците, построи градове и не заплати заплатата на работниците. Упражнявайки се в такива деяния, той произведе на света беззаконния Теофил, който почиташе златото като Бог. Заедно със своите единомишленици той въстана срещу Иоан - боголюбивия и проповядващия за Бога мъж. Но независимо от това, Давидовият дом се утвърждава и умножава, а Сауловият - както виждаш - изнемогва”[.

Такива били посланията на свети Исидор Пелусиот към свети Кирил. Те оказали върху него такова въздействие, че той, след като ги прочел, започнал да осъзнава своя грях. А най-вече го осъзнал и напълно се разкаял, когато бил изплашен от следното видение. На него му се представило, че се намира на някакво неизказано прекрасно и изпълнено с неизразимо веселие място. Тук той видял дивните мъже Авраам, Исаак и Иаков, а също и други светии, както старозаветни, така и новозаветни. Заедно с това видял и един твърде голям и светъл храм, чиято красота не би могла да бъде описана от човешкия език. В него свети Кирил чул песнопение на сладкозвучни гласове. Като влязъл в храма и изумявайки се от неговата красота и великолепие, Кирил видял в него стояща в сиянието на славата Пречистата Владичица Богородица, обкръжена от множество ангели. Сред стоящите около Божията Майка се намирал на почетно място и свети Иоан Златоуст, който сияел подобно на Божий ангел с чудна светлина и държал в ръката си книга със своите съчинения. Той бил обкръжен, като от слуги, от множество дивни мъже. Всички били въоръжени, сякаш се готвят за нападение. И когато Кирил поискал да падне в нозете на Богородица, за да се поклони, свети Иоан заедно със заобикалящите го оръженосци се устремили срещу него, като му забранили да се приближи до Пречистата Божия Майка и го прогонили от чудния храм. Кирил, като видял негодуващия срещу него Иоан и себе си - изгонен от храма, бил обхванат от страх и трепет. Но изведнъж чул Пречистата Дева Богородица да се обръща към Иоан, застъпвайки се пред него за Кирил и увещавайки го да му прости и да не го прогонва от храма, тъй като Кирил бил съгрешил срещу него не от злоба, а поради незнание. Но Иоан изглеждал така, като че не желаел да прости на Кирил. Тогава Пресвета Богородица казала:

- Прости му, заради Мене, защото той много се потруди заради моята чест! Прослави ме сред човеците и ме нарече “Богородица”!

Когато Пречистата Богородица изрекла тия думи, Иоан незабавно се смилил и отвърнал на Богородица:

- По твоето ходатайство, Владичице, аз му прощавам!

След това, като дружелюбно се приближил към Кирил, той го прегърнал и целунал и по този начин във видението те се примирили един с друг.

След това видение свети Кирил започнал често да се разкайва и да осъжда себе си за това, че до този момент напразно се гневял срещу Божия угодник. После, като събрал всички египетски епископи, той тържествено почел паметта на свети Иоан Златоуст и записал името му в църковните книги, причислявайки го към сонма на великите светии. По такъв начин било снето петното, което лежало върху светия мъж Кирил, който враждувал срещу свети Иоан, при което враждата между Своите рабиразсеяла Сама Пречистата Богородица. От това време, докато бил жив, свети Кирил облажавал свети Иоан Златоуст с похвални слова.

Останалото време от своя живот свети Кирил прекарал сред велики подвизи, грижейки се не само за своето спасение, но и за спасението на другите, и наставлявайки мнозина на праведния път. Разказват за такъв случай от живота на светия Божий угодник. В Долен Египет живеел един старец, който бил известен със светостта на своя живот. Но въпреки това той, бидейки човек необразован и прост, се придържал към едно неправилно мнение. По своето невежество, старецът утвърждавал, че Мелхиседек е Божият Син. За това негово мнение било съобщено на светейшия Кирил и тогава той поканил при себе си този старец. Знаейки, че старецът върши чудеса и е така угоден на Бога, че Бог изпълнява всяка негова молба, а също, че и мисли неправилно за Мелхиседек, само поради своята простота, патриархът измислил следния мъдър начин, за да го настави в истинския път:

Като се обърнал кротко към стареца, той казал:

- Авва, моля те, помогни ми да разреша едно недоумение: от една страна, разсъдъкът ме довежда до следното заключение, че Мелхиседек е Божият Син, а - от друга, нещо ми говори, че това е неистинно и че той е обикновен човек и Божий архиерей. И се намирам в съмнение и недоумение, като не знам кое да приема. Затова нарочно те повиках при себе си, за да се помолиш за това на Бога и Той да ти открие истината. И което ти открие Бог, не отказвай да ми съобщиш.

Основавайки се на своя богоугоден живот, старецът смело отвърнал на свети Кирил:

- Позволи ми, владико, да се уединя за три дни, за да измоля отговор за това от Бога, и ще ти съобщя това, което ми бъде открито.

Като се затворил в своята килия за три дни, старецът молил Бог да му открие истината за Мелхиседек. Като получил отговор на молитвите си, той дошъл при свети Кирил и му казал:

- Мелхиседек не е Божият Син, а е човек. И нека ти бъде известно, владико, че действително е така.

Свети Кирил много се зарадвал, задето спасил душата на този старец, и като му благодарил, го пуснал да си върви. А старецът, като си отишъл, започнал да проповядва на всички, че Мелхиседек не е Божият Син, а е човек. Така мъдро Божият угодник наставил незнаещия на истинския път.

След като предстоятелствал на Александрийския патриаршески престол тридесет и две години и в продължение на целия си живот очистил Христовата Църква от всички ереси, които съществували тогава, след като написал и много душеполезни съчинения, свети Кирил починал в мир в Господа. При изхода на неговата душа присъствала Сама Пречистата Божия Майка, тъй като той вярно се потрудил за нея и доблестно се подвизавал за нейната чест. По достойнството си той бил причислен към свети Иоан Златоуст и заедно с него, пламенеейки от никога неотпадащата любов, предстои пред Христа Бога и пред Пречистата Божия Майка, пребивавайки в нейната слава, близо до нейния престол и възхвалявайки Преблагословената Дева, заедно с родения от нея истински Бог, в безконечните векове. Амин.

 

Тропарь святителя Кирилла Александрийского

глас 8

Православия наставниче,/ благочестия учителю и чистоты,/ вселенныя светильниче,/ архиереов богодухновенное удобрение,/ Кирилле премудре,/ ученьми твоими вся просветил еси,/ цевнице духовная,// моли Христа Бога спастися душам нашим.

Кондак, глас 6:

Бездну нам учений богословия источил еси яве, от источник Спасовых, ереси погружающую блаженне Кирилле, и стадо невредимо от треволнений спасающую. Странам бо всем наставник преподобне, яко божественная являя.

(Излял си море от богословски учения, от изворите на Спасителя, блажени Кириле, потопило ересите и запазващо стадото невредимо от бурните вълнения. На всички страни си наставник, преподобни, явил божествено познание.)

 

В същия ден се чества паметта на преподобни Александър, игумен Куштски.

В същия ден е паметта на светите мъченици Текла, Марта и Мария, пострадали в Персия в 364 г.

В същия ден се празнува успението на преподобни Кирил, игумен Белоезерски, в 1427 г.

image

 

 

 

imageПамять преподобного Александра, игумена Куштского

Сей преподобный был родом из города Вологды и принял иноческое пострижение в Каменном монастыре3796 при игумене Дионисии3797. Избегая славы от людей, он ушел из этого монастыря, пришел на реку, по имени Кушту, находившуюся вблизи Кубенского озера, и по благословению ростовского архиепискола Дионисия3798 построил церковь во имя Пресвятой Богородицы, честного и славного ее Успения, Ярославские князья Димитрий и Симеон3799, узнав это о святом, пришли в великую радость и дали ему значительное пособие на церковные и монастырские нужды, а по смерти князя Димитрия супруга его, княгиня Мария, видя подвиги святого, пожертвовала ему на содержание монастыря, в память мужа своего, селение с крестьянами. После этого святой Александр еще более усилил труды свои. Он вместе с братиею сам обрабатывал землю и собирал много плодов.

Преподобный прожил от рождения своего 60 лет, 2 месяца и 2 дня и преставился в вечную жизнь в 1439 году, в 9 день месяца июня3800. Он был среднего роста, телом весьма сухой, голову имел средней величины, лицо – круглое, глаза – кроткие, бороду – густую и круглую, доходившую до груди, волосы – темно-русые с проседью.

* * *

3796 Каменный или Каменский монастырь находился на пустынном острове Кубенского озера в нынешней Вологодской губернии.

3797 Дионисий, Афонский постриженник, известен тем, что ввел в Спасокаменном монастыре строгий афонский устав и примером своей жизни многих привлек в эту уединенную обитель. Преп. Александр принял от него пострижение.

3798 Дионисий из игуменов Спасокаменного монастыря в сан ростовского архиепископа был возведен в 1418 году.

3799 Князь Димитрий Васильевич был не ярославским, а заозерским или кубенским князем, и его резиденцией было местечко, ныне село Кубенское Устье, находившееся в 3-х верстах от обители преподобного Александра; ярославским же князем был брат Димитрия, Симеон Васильевич, скончавшийся около 1320 года.

3800 Почитание преподобного Александра началось с 16 века. Мощи его находятся в Куштском монастыре, который в 1838 году приписан к Спасокаменному монастырю.

 

Тропарь преподобному Александру, игумену Куштскому

глас 4

И́же плотски́м дебе́льством Бо́гови рабо́тати изво́ли,/ в пусты́ню всели́вся,/ в не́йже мно́гими по́ты и труды́/ безтеле́снаго равноа́нгельнаго пребыва́ния возмо́же дости́гнути,/ та́же от Бо́га узре́н быв,/ сподо́бися вели́ких чуде́с в жи́зни и по преставле́нии,/ на нечи́стыя ду́хи си́лу восприи́м,/ изго́ниши от приходя́щих к тебе́ с ве́рою,/ те́мже, о́тче Алекса́ндре,/ за вся ны моли́,// спасти́ся душа́м на́шим.

 

Ин тропарь преподобному Александру, игумену Куштскому

глас 8

Во пло́ти, я́ко А́нгел, на земли́ подвиза́ся,/ жела́нием духо́вным в пусты́ню всели́ся/ и, со зверьми́ живы́й, весь Христо́ви быв,/ Тому́ невозвра́тно ше́ствовал еси́, ведо́м к Небеси́,/ после́дуя Боже́ственным стезя́м, о́тче блаже́нне Алекса́ндре,/ я́ко чу́ден, чудеса́ источа́еши/ и отгоня́еши неду́ги к тебе́ приходя́щих с ве́рою,/ но я́ко име́я дерзнове́ние ко Го́споду,// помина́й нас, чту́щих честну́ю па́мять твою́.

 

Кондак преподобному Александру, игумену Куштскому

глас 8

И́же земна́я оста́вль,/ в пусты́ню всели́вся,/ Христо́вым стопа́м после́довал еси́, те́пле,/ и Того́, сла́вне, на ра́му свое́ю честны́й крест взем,/ умертви́л еси́ пло́ти взыгра́ния/ труды́ по́стническими и жела́нием духо́вным, всеблаже́нне,/ те́мже зове́м ти:// ра́дуйся, Алекса́ндре, пусты́нный жи́телю.

 

Ин кондак преподобному Александру, игумену Куштскому

глас 6

Пусты́нный жи́телю,/ опусте́вшая ны от благотво́рных помышле́ний вра́жиими прило́гми,/ презе́льным твои́м к Бо́гу моле́нием сердца́ на́ша очи́сти,/ я́ко да благода́рственно вопие́м ти:/ ра́дуйся, я́ко земны́м пустынножи́тельствием, Алекса́ндре,// доше́д Небе́снаго Ца́рствия.

 

imageЖИТИЕ МУЧЕНИЦ ФЕКЛЫ, МАРФЫ И МАРИИ ПЕРСИДСКИХ

Эти свя­тые де­вы жи­ли в пер­сид­ском се­ле­нии Ка­шаз во вре­ме­на пре­сле­до­ва­ний Ша­пу­ра II (ок. 347). Они по­свя­ти­ли се­бя Бо­гу под ду­хов­ным ру­ко­вод­ством свя­щен­ни­ка по име­ни Па­вел. Все иму­ще­ство де­вы пе­ре­да­ли сво­е­му ду­хов­ни­ку, по­это­му он стал об­ла­да­те­лем боль­ших бо­гатств и об­шир­ных зе­мель. Об­ви­нен­ный в ис­по­ве­да­нии хри­сти­ан­ства пе­ред вер­хов­ным жре­цом Нар­се-Там­ша­пу­ром, Па­вел был аре­сто­ван. Сол­да­ты кон­фис­ко­ва­ли все най­ден­ное у него иму­ще­ство. Бы­ли так­же схва­че­ны и его уче­ни­цы.

В кан­да­лах их при­ве­ли в се­ле­ние Хаз­за, ря­дом с Ар­бе­лой. Пер­вым пе­ред Там­ша­пу­ром пред­стал Па­вел.

imageЖрец по­обе­щал вер­нуть все его иму­ще­ство, ес­ли он по­кло­нит­ся солн­цу и вы­пьет идо­ло­жерт­вен­ной кро­ви. Сын по­ги­бе­ли, лю­бив­ший зо­ло­то боль­ше, чем Хри­ста, свя­щен­ник сде­лал все, что ему при­ка­за­ли. То­гда Там­ша­пур, же­лав­ший во что бы то ни ста­ло при­сво­ить се­бе его бо­гат­ство, при­ду­мал нечто дру­гое. Он ска­зал, что ис­пол­нит обе­ща­ние, толь­ко ес­ли Па­вел уго­во­рит дев по­кло­нить­ся солн­цу и всту­пить в брак.

Ко­гда Па­вел рас­ска­зал о сво­ем ве­ро­от­ступ­ни­че­стве уче­ни­цам и пред­ло­жил по­сле­до­вать его при­ме­ру, они вы­ка­за­ли ему ве­ли­чай­шее пре­зре­ние, на­звав но­вым Иудой. Де­вы бы­ли пе­ре­да­ны му­чи­те­лям, и каж­дая из них по­лу­чи­ла сто уда­ров кну­том. Несмот­ря на это они с еще боль­шей рев­но­стью ис­по­ве­да­ли ве­ру во Хри­ста. Там­ша­пур осу­дил их на смерть и, по­вто­ряя Пав­лу свои обе­ща­ния, по­ве­лел ему убить уче­ниц соб­ствен­ны­ми ру­ка­ми, на­де­ясь, что тот от­ка­жет­ся и это бу­дет по­во­дом за­брать се­бе бо­гат­ства.

imageОд­на­ко среб­ро­лю­бие уже сде­ла­ло серд­це свя­щен­ни­ка твер­же и бес­чув­ствен­нее кам­ня. Он взял меч и убил свя­тых дев, успев­ших ска­зать ему та­кие сло­ва: «Несчаст­ный пас­тырь, став­ший гу­би­тель­ным вол­ком из-за люб­ви к день­гам! Это ли мир­ная жерт­ва, ко­то­рую мы по­лу­чи­ли из тво­их рук? Это ли Жи­во­тво­ря­щая Кровь, ко­то­рую ты нам да­вал? Но твой меч при­но­сит нам веч­ную жизнь и сла­ву. Мы идем ко Хри­сту, на­ше­му бо­гат­ству и со­кро­ви­щу, а ты не по­лу­чишь иму­ще­ства, ко­то­ро­го ищешь, и ско­ро те­бя, как безум­но­го бо­га­ча из Еван­ге­лия, по­стигнет суд Бо­жий» (ср.: Лк.12:20). Дей­стви­тель­но, в тот же ве­чер Там­ша­пур при­ка­зал за­ду­шить Пав­ла в тюрь­ме и за­вла­дел его бо­гат­ства­ми.

 

 

 

imageЖИ­ТИЕ ПРЕ­ПО­ДОБ­НО­ГО КИ­РИЛ­ЛА БЕ­ЛО­Е­ЗЕР­СКО­ГО 

Пре­по­доб­ный Ки­рилл, в ми­ру Кос­ма, сын бла­го­род­ных и бо­га­тых моск­ви­чей, в дет­стве по­лу­чил при­лич­ное вос­пи­та­ние. Остав­шись в юных ле­тах си­ро­той, он, по по­ру­че­нию ро­ди­те­лей, жил у род­ствен­ни­ка сво­е­го, бо­яри­на Ти­мо­фея Ва­си­лье­ви­ча Ве­лья­ми­но­ва, околь­ни­че­го при дво­ре у кня­зя Ди­мит­рия Дон­ско­го. За ти­хий нрав и доб­рую жизнь бо­ярин лю­бил Кос­му и по­ру­чил ему при­смотр за хо­зяй­ством и за слу­га­ми сво­е­го до­ма. Юно­ше от­кры­ва­лось бли­ста­тель­ное поп­ри­ще свет­ской служ­бы, но он стре­мил­ся к по­движ­ни­че­ству. Он не от­кры­вал рас­по­ло­же­ния сво­е­го бла­го­де­тель­но­му род­ствен­ни­ку, по­то­му что уве­рен был в несо­гла­сии Ти­мо­фея с его же­ла­ни­я­ми, и тай­но мо­лил­ся Гос­по­ду. И вот при­шел в дом бо­яри­на пре­по­доб­ный Сте­фан Махри­щский († 1406), при­быв­ший в Моск­ву по де­лам оби­те­ли. Кос­ма от­крыл ему ду­шу свою. И пре­по­доб­ный Сте­фан, про­ви­дя в юно­ше бу­ду­ще­го по­движ­ни­ка, скло­нил бо­яри­на до то­го, что тот со­гла­сил­ся с же­ла­ни­ем его серд­ца слу­жить еди­но­му Гос­по­ду.

Кос­ма раз­дал все свое иму­ще­ство ни­щим, по­сле че­го игу­мен Сте­фан при­вел его в оби­тель Си­мо­нов­скую, толь­ко что ос­но­ван­ную на но­вом ме­сте ар­хи­манд­ри­том Фе­о­до­ром († 139), пле­мян­ни­ком пре­по­доб­но­го Сер­гия. Св. Фе­о­дор с ра­до­стью при­нял Кос­му, об­лек его в ино­че­ский об­раз с име­нем Ки­рилл и по­ру­чил его по­движ­ни­ку Ми­ха­и­лу, впо­след­ствии епи­ско­пу Смо­лен­ско­му. Под ру­ко­вод­ством стар­ца юный инок со всей рев­но­стью всту­пил в по­двиг ино­че­ства. Но­чью ста­рец чи­тал Псал­тирь, а Ки­рилл по его при­ка­за­нию клал по­кло­ны, а по пер­во­му уда­ру ко­ло­ко­ла шел к утре­ни и преж­де всех яв­лял­ся в цер­ковь. Он ста­рал­ся при непре­стан­ном по­слу­ша­нии во всем под­ра­жать стар­цу и про­сил его поз­во­лить вку­шать пи­щу толь­ко через два или три дня, но опыт­ный на­став­ник ве­лел ему раз­де­лять тра­пе­зу вме­сте с бра­ти­ей, хо­тя и не до сы­то­сти. Ки­рилл по­слу­шал­ся стар­ца, но так ма­ло вку­шал, что ед­ва хо­дил. Ар­хи­манд­рит на­зна­чил ему по­слу­ша­ние в хлебне, и он сам но­сил во­ду, ру­бил дро­ва и, раз­но­ся теп­лые хле­бы бра­тии, при­ни­мал вме­сто них теп­лые се­бе мо­лит­вы. По вре­ме­нам пре­по­доб­ный Сер­гий при­хо­дил в оби­тель Си­мо­нов­скую для по­се­ще­ния пле­мян­ни­ка сво­е­го Фе­о­до­ра, но преж­де всех ис­кал он Ки­рил­ла в хлебне и дол­гое вре­мя бе­се­до­вал с ним о поль­зе ду­шев­ной. Изум­ля­лись все бра­тия: ка­ким об­ра­зом ве­ли­кий Сер­гий, оста­вив на­сто­я­те­ля и всех ино­ков, за­ни­мал­ся од­ним лишь Ки­рил­лом, но не за­ви­до­ва­ли юно­ше, зная его доб­ро­де­тель. Из хлеб­ни пе­ре­шел он, по во­ле на­сто­я­те­ля, в по­вар­ню, то­пил пе­чи и, смот­ря на пы­ла­ю­щий огонь, го­во­рил сам се­бе: «Смот­ри, Ки­рилл, не по­пасть бы те­бе в веч­ный огонь». Эти сми­рен­ные тру­ды Ки­рил­ла про­дол­жа­лись де­вять лет; и стя­жал он та­кое уми­ле­ние, что не мог без слез вку­шать и хле­ба. Об­щее ува­же­ние от бра­тии сму­ща­ло его и он стал юрод­ство­вать, чтобы из­бе­жать по­че­та. В на­ка­за­ние за на­ру­ше­ние бла­го­чи­ния на­сто­я­тель на­зна­чил ему в пи­щу толь­ко хлеб и во­ду дней на со­рок; Ки­рилл с ра­до­стью вы­пол­нил это на­зна­че­ние. Как, од­на­ко, ни та­ил свою ду­хов­ность прп. Ки­рилл, опыт­ные стар­цы по­ни­ма­ли его и про­тив его во­ли за­ста­ви­ли при­нять сан иеро­мо­на­ха. И тут на­ча­лась но­вая для него служ­ба: стро­го ис­пол­няя чре­ды свя­щен­но­слу­же­ния, не остав­лял он и преж­них мо­на­стыр­ских ра­бот в хлебне и по­варне.

Вско­ре ар­хи­манд­рит Фе­о­дор был из­бран епи­ско­пом в Ро­сто­ве, а на его ме­сто в Си­мо­нов воз­ве­ли пре­по­доб­но­го Ки­рил­ла, не вни­мая его сле­зам и от­ри­ца­нию. Это бы­ло в 1390 го­ду. Но прп. Ки­рилл, те­перь уже ар­хи­манд­рит, не из­ме­нил об­ра­за жиз­ни и в сво­бод­ное вре­мя вы­хо­дил на ра­бо­ту вме­сте с по­слуш­ни­ка­ми. Бо­га­тые и знат­ные лю­ди ста­ли по­се­щать пре­по­доб­но­го, чтобы слу­шать его на­став­ле­ния. Это сму­ща­ло сми­рен­ный дух свя­то­го, и он, как ни упра­ши­ва­ли бра­тия, не остал­ся на­сто­я­те­лем, а за­тво­рил­ся в сво­ей преж­ней кел­лии. Но и здесь ча­стые по­се­ти­те­ли бес­по­ко­и­ли пре­по­доб­но­го, и он пе­ре­шел на ста­рое Си­мо­но­во. Ду­ша пре­по­доб­но­го Ки­рил­ла устре­ми­лась к без­мол­вию, и он мо­лил Ма­терь Бо­жию ука­зать ему ме­сто, по­лез­ное для спа­се­ния. Од­на­жды но­чью, чи­тая, как все­гда, ака­фист пред ико­ной Бо­жи­ей Ма­те­ри Оди­гит­рия, он услы­шал го­лос: «Иди на Бе­ло­озе­ро, там те­бе ме­сто». Вме­сте с тем за­бли­стал свет, и из окон­ца Ки­рилл уви­дел на даль­нем се­ве­ре оза­рен­ное ме­сто. Услы­шав от дру­га сво­е­го Фе­ра­пон­та, ка­ко­ва стра­на Бе­ло­зер­ская, он с той же ико­ной Бо­го­ма­те­ри от­пра­вил­ся на Бе­ло­озе­ро в со­п­ро­во­жде­нии дру­га.

В Бе­ло­зер­ской сто­роне, то­гда глу­хой и ма­ло­люд­ной, дол­го хо­ди­ли стран­ни­ки и взо­шли на го­ру Мя­у­ру. Это са­мая вы­со­кая го­ра в окрест­но­сти Бе­ло­зер­ской. По­дош­ву ее омы­ва­ют вол­ны озе­ра Си­вер­ско­го. Ле­са, лу­га, во­ды со­еди­ни­лись здесь на огром­ном про­стран­стве и об­ра­зо­ва­ли од­но из пре­крас­ней­ших мест Рос­сии. С од­ной сто­ро­ны Шекс­на раз­ли­ва­ет­ся из­ви­ли­на­ми по лу­гам необо­зри­мым, с дру­гой – несколь­ко си­них озер раз­бро­са­но сре­ди гу­стых ле­сов. Здесь прп. Ки­рилл уви­дел то ме­сто, ко­то­рое в ви­де­нии на­зна­че­но бы­ло для его пре­бы­ва­ния, и пал бла­го­дар­ной ду­шой пред Пре­чи­стой. Сой­дя с го­ры на пло­щадь, окру­жен­ную ле­сом, по­ста­вил он крест, а вбли­зи его пу­стын­ни­ки вы­ко­па­ли зем­лян­ку. Пре­по­доб­ный Фе­ра­понт вско­ре уда­лил­ся в дру­гое ме­сто, и пре­по­доб­ный Ки­рилл не один год в оди­но­че­стве под­ви­зал­ся в под­зем­ной кел­лии. Од­на­жды свя­той Ки­рилл, то­ми­мый стран­ным сном, лег уснуть под сос­ной, но ед­ва он за­крыл гла­за, как услы­шал го­лос: «Бе­ги, Ки­рилл!» Толь­ко успел пре­по­доб­ный Ки­рилл от­ско­чить, как сос­на рух­ну­ла. Из этой сос­ны по­движ­ник сде­лал крест. Прп. Ки­рилл мо­лил­ся по­том, чтобы Гос­подь от­нял от него тяж­кий сон, и с то­го вре­ме­ни мог он по несколь­ко су­ток оста­вать­ся без сна. В дру­гой раз пре­по­доб­ный Ки­рилл чуть не по­гиб от пла­ме­ни и ды­ма, ко­гда рас­чи­щал лес, но Бог хра­нил Сво­е­го угод­ни­ка. Один кре­стья­нин пы­тал­ся под­жечь кел­лию пре­по­доб­но­го. Не раз он под­хо­дил к кел­лии, чтобы вы­пол­нить свой умы­сел; он под­ло­жил огонь, но огонь по­гас. То­гда со сле­за­ми рас­ка­я­ния ис­по­ве­дал он грех свой прп. Ки­рил­лу и по его прось­бе по­стри­жен был в мо­на­ше­ство.

Вско­ре из Си­мо­но­вой оби­те­ли к пре­по­доб­но­му при­шли лю­би­мые им ино­ки Зе­ве­дей и Ди­о­ни­сий, а за­тем На­фа­наил, впо­след­ствии ке­ларь оби­те­ли. Мно­гие ста­ли при­хо­дить к пре­по­доб­но­му и про­сить удо­сто­ить их ино­че­ства. Свя­той ста­рец по­нял, что вре­мя его без­мол­вия кон­чи­лось.

В 1397 г. он по­стро­ил храм в честь Успе­ния Пре­свя­той Бо­го­ро­ди­цы.

Ко­гда в окрест­но­сти рас­про­стра­ни­лась мол­ва, что при­шед­ший из Моск­вы ар­хи­манд­рит Ки­рилл устра­и­ва­ет в пу­стыне мо­на­стырь, то бо­яри­ну Фе­о­до­ру при­шло на мысль, что, вер­но, ар­хи­манд­рит при­нес с со­бой мно­го де­нег, и он по­слал слуг сво­их огра­бить Ки­рил­ла. Но две но­чи сря­ду под­хо­ди­ли те к оби­те­ли и ви­де­ли во­круг оби­те­ли рат­ных лю­дей. Фе­о­дор по­ду­мал, что, вер­но, при­шел кто-ни­будь из мос­ков­ских вель­мож к Ки­рил­лу, и по­слал узнать, кто та­кой при­шел. Ему от­ве­ча­ли, что бо­лее неде­ли, как ни­ко­го из по­сто­рон­них не бы­ло в оби­те­ли. То­гда Фе­о­дор при­шел в чув­ство и, по­се­тив оби­тель, со сле­за­ми ис­по­ве­дал Ки­рил­лу грех свой. Пре­по­доб­ный ска­зал ему: «Будь уве­рен, сын мой Фе­о­дор, что ни­че­го нет у ме­ня, кро­ме одеж­ды, ко­то­рую ви­дишь на мне, и нес­коль­ких книг». Бо­ярин с то­го вре­ме­ни стал бла­го­го­вей­но ува­жать Ки­рил­ла и каж­дый раз, как толь­ко при­хо­дил у нему, при­но­сил ры­бу или что-ни­будь дру­гое. По­сле то­го при­шел к нему мол­чаль­ник Иг­на­тий, муж вы­со­кой доб­ро­де­те­ли; в те­че­ние 30 лет жиз­ни в оби­те­ли Ки­рил­ло­вой он был по­сле Ки­рил­ла пер­вым при­ме­ром по­движ­ни­че­ства. Он ни­ко­гда не ло­жил­ся для сна и за­сы­пал стоя, при­сло­нясь к стене; ни­ще­та и нес­тя­жа­тель­ность его до­стиг­ли выс­шей сте­пе­ни.

Ко­гда в оби­те­ли Ки­рил­ло­вой умно­жи­лось чис­ло бра­тий, пре­по­доб­ный дал для нее устав об­ще­жи­тия и освя­щал его при­ме­ром сво­ей жиз­ни. В церк­ви ни­кто не смел бе­се­до­вать и ни­кто не дол­жен был вы­хо­дить из нее преж­де окон­ча­ния служ­бы; к Свя­то­му Еван­ге­лию под­хо­ди­ли по стар­шин­ству. За тра­пе­зу са­ди­лись так­же каж­дый на сво­ем ме­сте, и в тра­пе­зе бы­ла ти­ши­на; в пи­щу пред­ла­га­лись толь­ко три ку­ша­нья. Весь­ма стро­го за­по­ве­дал пре­по­доб­ный, чтобы ни при нем, ни по­сле него хмель­ных на­пит­ков не толь­ко не пи­ли, но и не дер­жа­ли в оби­те­ли. Из тра­пезы каж­дый мол­ча шел в свою кел­лию, не за­хо­дя к дру­го­му. Ни­кто не смел по­лу­чать ни пи­сем, ни по­дар­ков, по­ми­мо пре­по­доб­но­го – к нему при­но­си­ли нерас­пе­ча­тан­ные пись­ма; без его бла­го­сло­ве­ния и не пи­са­ли пи­сем. День­ги хра­ни­лись в мо­на­стыр­ской казне, и ни у ко­го не бы­ло ни­ка­кой соб­ствен­но­сти, да­же пить во­ду хо­ди­ли в тра­пе­зу. В кел­лии же ни­че­го не дер­жа­ли, кро­ме икон и книг, и она ни­ко­гда не за­пи­ра­лась. Ино­ки ста­ра­лись один пе­ред дру­гим яв­лять­ся как мож­но рань­ше к служ­бе Бо­жи­ей и на мо­на­стыр­ские ра­бо­ты, под­ви­за­ясь не для лю­дей, а для Гос­по­да. Ко­гда слу­чал­ся недо­ста­ток в хле­бе и бра­тия по­нуж­да­ли на­сто­я­те­ля по­слать за хле­бом к хри­сто­люб­цам, пре­по­доб­ный от­ве­чал: «Бог и Пре­чи­стая Бо­го­ма­терь не за­бу­дут нас, ина­че за­чем и жить нам на зем­ле?» И не доз­во­лял до­ку­чать ми­ря­нам прось­ба­ми о по­да­я­нии. У него был уче­ник, по име­ни Ан­то­ний, опыт­ный в де­лах ду­хов­ных и жи­тей­ских; его по­сы­лал он од­на­жды в год за­ку­пить все нуж­ное для мо­на­сты­ря, в про­чее же вре­мя ни­кто не вы­хо­дил из оби­те­ли, а ес­ли при­сы­ла­лась ка­кая-ли­бо ми­ло­сты­ня, с лю­бо­вью ее при­ни­ма­ли как дар Бо­жий.

В по­след­ние го­ды пре­по­доб­но­го бо­ярин Ро­ман, каж­дый год при­сы­лав­ший по 50 мер ржи, взду­мал обес­пе­чить оби­тель се­лом и при­слал на него дарст­вен­ную гра­мо­ту. Но пре­по­доб­ный, по­лу­чив гра­мо­ту, рас­су­дил так: ес­ли ста­нем иметь се­ла, из то­го вый­дут за­бо­ты для бра­тии о зем­ном; явят­ся по­се­лен­цы и ряд­ни­ки, без­мол­вие ино­чес­кое на­ру­шит­ся. По­то­му бла­го­тво­ри­те­лю по­слан был та­кой от­вет: «Те­бе угод­но, че­ло­век Бо­жий, дать се­ло в дом Бо­го­ма­те­ри на про­пи­та­ние бра­тии. Но вме­сто 50 мер ржи, ко­то­рые ты да­вал каж­дый год, от­пус­кай нам 100, ес­ли мо­жешь, мы бу­дем до­воль­ны тем, а се­ла­ми вла­дей сам, ибо для бра­тии они не по­лез­ны».

Пре­по­доб­ный до то­го был про­ник­нут лю­бо­вью к Гос­по­ду, что при слу­же­нии ли­тур­гии и во вре­мя чте­ний цер­ков­ных не мог удер­жи­вать­ся от бла­го­го­вей­ных слез; осо­бен­но же ли­лись они у него во вре­мя ке­лей­но­го пра­ви­ла.

Крот­кий, сми­рен­ный, про­во­дя всю жизнь «в сле­зах и воз­ды­ха­ни­ях, бде­ни­ях же и мо­лит­вах» «и в воз­дер­жа­нии при­леж­ном», пре­по­доб­ный еще при жиз­ни прос­ла­вил­ся да­ром про­зор­ли­во­сти и чу­дес. Некто Фе­о­дор по­сту­пил в чис­ло бра­тии, но спу­стя несколь­ко вре­ме­ни враг че­ло­ве­че­ский вну­шил ему та­кую нена­висть к свя­то­му Ки­рил­лу, что тот не толь­ко не мог ви­деть его, но да­же слы­шать его го­ло­са. Сму­ща­е­мый по­мыс­ла­ми, при­шел он к стро­го­му стар­цу Иг­на­тию мол­чаль­ни­ку ис­по­ве­дать ему тяж­кое со­сто­я­ние сво­е­го ду­ха: что по нена­ви­сти к прп. Ки­рил­лу хо­чет оста­вить оби­тель. Иг­на­тий несколь­ко его уте­шил и укре­пил мо­лит­вой, убе­див остать­ся на ис­пы­та­ние еще на один год; но год ми­но­вал, а нена­висть не угас­ла. Фе­о­дор ре­шил­ся от­крыть свой тай­ный по­мысл са­мо­му Ки­рил­лу, но, взо­шед­ши в его кел­лию, усты­дил­ся его се­ди­ны и ни­че­го не мог вы­го­во­рить. Ко­гда уже хо­тел он вый­ти из кел­лии, про­зор­ли­вый ста­рец сам на­чал го­во­рить о нена­ви­сти, ка­кую пи­тал к нему Фе­о­дор. Тер­за­е­мый со­ве­стью инок при­пал к его но­гам и мо­лил про­стить ему со­гре­ше­ние, но свя­той с кро­то­стью от­ве­чал: «Не скор­би, брат мой, все обо мне со­блаз­ни­лись; ты один по­знал ис­ти­ну и все мое недо­сто­ин­ство, я – точ­но греш­ный и непот­реб­ный». Он от­пу­стил его с ми­ром, обе­щая, что впредь уже не на­па­дет на него та­кое ис­ку­ше­ние, и с тех пор Фе­о­дор пре­бы­вал в со­вер­шен­ной люб­ви у ве­ли­ко­го ав­вы.

В оби­тель при­нес­ли че­ло­ве­ка, одер­жи­мо­го тяж­кой бо­лез­нью, ко­то­рый толь­ко про­сил, чтобы его по­стриг­ли пе­ред смер­тью. Пре­по­доб­ный и об­лек его в ино­чес­кий об­раз с име­нем Дал­мат. Через несколь­ко дней стал он кон­чать­ся и про­сил при­об­ще­ния Свя­тых Та­ин, но свя­щен­ник за­мед­лил со­вер­ше­ни­ем ли­тур­гии, и ко­гда при­нес Свя­тые Да­ры в кел­лию, бо­ля­щий уже скон­чал­ся. Сму­щен­ный иерей по­спе­шил ска­зать о том пре­по­доб­но­му, ко­то­рый весь­ма огор­чил­ся. То­гда свя­той Ки­рилл ско­ро за­тво­рил окон­це сво­ей кел­лии и стал на мо­лит­ву. Немно­го спу­стя при­шел ке­лей­ник, слу­жив­ший Дал­ма­ту, и, по­сту­чав в окон­це, ска­зал бла­жен­но­му, что Дал­мат жив еще и про­сит при­ча­стить­ся. Немед­лен­но по­слал прп. Ки­рилл за свя­щен­ни­ком, чтобы при­об­щить бра­та. И хо­тя тот был уве­рен, что уже умер Дал­мат, од­на­ко, ис­пол­няя во­лю ав­вы, по­шел. Но сколь­ко ве­ли­ко бы­ло его удив­ле­ние, ко­гда уви­дел Дал­ма­та, си­дя­ще­го на по­сте­ли. Как толь­ко он при­об­щил­ся Свя­тых Та­ин, стал про­щать­ся со всей бра­ти­ей и ти­хо ото­шел ко Гос­по­ду.

Не до­ста­ло од­на­жды ви­на для цер­ков­ной служ­бы, а нуж­но бы­ло со­вер­шать ли­тур­гию. Свя­щен­ник при­шел ска­зать о том свя­то­му Ки­рил­лу, и он спро­сил по­но­ма­ря Ни­фон­та: дей­стви­тель­но ли нет ви­на. Услы­шав­ши же от него, что нет, как бы со­мне­ва­ясь, ве­лел при­не­сти тот со­суд, в ко­то­ром все­гда бы­ло ви­но. По­ви­но­вал­ся Ни­фонт и с изум­ле­ни­ем при­нес со­суд, до то­го пре­ис­пол­нен­ный ви­на, что оно да­же из­ли­ва­лось, и дол­гое вре­мя не оску­де­ва­ло ви­но в со­су­де, как неко­гда елей у вдо­ви­цы, по сло­ву про­ро­ка Илии.

По­доб­ным об­ра­зом во вре­мя го­ло­да умно­жил­ся за­пас хле­ба, так что и са­мые хлеб­ни­ки ура­зу­ме­ли быв­шее чу­до. «Ки­рилл, умно­жив­ший ви­но для ли­тур­гии, умно­жал и хле­бы для про­пи­та­ния глад­ных, по­мо­щию Бо­го­ма­те­ри», – го­во­ри­ли они, и так про­дол­жа­лось до но­во­го хле­ба.

Уче­ни­ки пре­по­доб­но­го ло­ви­ли по во­ле его ры­бу на озе­ре. Под­ня­лась страш­ная бу­ря, вол­ны пе­ре­бе­га­ли через лод­ку, смерть го­то­ва бы­ла по­гло­тить всех. Сто­яв­ший на бе­ре­гу по­бе­жал ска­зать пре­по­доб­но­му об опас­но­сти. Он, взяв в ру­ки крест, по­спеш­но при­шел на бе­рег и, осе­нив св. кре­стом озе­ро, успо­ко­ил вол­ны. Слу­чил­ся по­жар в оби­те­ли, и бра­тия не мог­ли по­га­сить его, но свя­той стал со крес­том пря­мо про­тив ог­ня, воз­нес к Бо­гу мо­лит­вы, и огонь, как бы усты­див­шись его мо­литв, вне­зап­но угас.

При­бли­жа­ясь к бла­жен­ной кон­чине, пре­по­доб­ный при­звал к се­бе всю бра­тию, на­зна­чил уче­ни­ка Ин­но­кен­тия в игу­ме­на и стро­го за­по­ве­дал не на­ру­шать уста­ва его. По­ру­чив за­тем оби­тель по­кро­ви­тель­ству Бе­ло­зер­ско­го кня­зя Ан­дрея, при­ба­вил, что «ес­ли кто не за­хо­чет жить по мо­е­му пре­да­нию и не станет слу­шать игу­ме­на, ве­ли, го­су­дарь, вы­слать тех из мо­на­сты­ря». Трид­ца­ти лет был по­стри­жен прп. Ки­рилл в Си­мо­но­ве мо­на­сты­ре и про­жил там трид­цать лет, при­шед­ши на ме­сто сие уже ше­сти­де­ся­ти­лет­ним, про­жил еще трид­цать лет в но­вой оби­те­ли сей, до­ко­ле не до­стиг пол­но­го чис­ла лет де­вя­но­ста. От дол­гих сто­я­ний и ста­ро­сти но­ги пре­по­доб­но­го в по­след­нее вре­мя его ослаб­ли, и он в по­след­ние дни си­дя со­вер­шал ке­лей­ное пра­ви­ло. В день Св.Тро­и­цы со­вер­шил он по­след­нее бо­го­слу­же­ние свое. И по­след­нее сло­во его бы­ло к пла­кав­шим бра­ти­ям: «Не скор­би­те о мо­ем от­ше­ствии. Ес­ли по­лу­чу дерз­но­ве­ние и труд мой уго­ден бу­дет Гос­по­ду, то не толь­ко не оску­де­ет оби­тель моя, но еще боль­ше расп­ро­стра­нит­ся по от­ше­ствии мо­ем, толь­ко лю­бовь имей­те меж­ду со­бою». Он мир­но по­чил на 90 го­ду сво­ей жиз­ни 9 июня 1427 го­да.

Неза­дол­го до кон­чи­ны пре­по­доб­но­го был тяж­ко бо­лен инок Со­си­патр. Брат его Хри­сто­фор по­спе­шил к пре­по­доб­но­му Ки­рил­лу воз­ве­стить, что Со­си­патр уже уми­ра­ет, но пре­по­доб­ный, улыб­нув­шись, от­ве­чал: «По­верь мне, ча­до Хрис­то­фор, что ни один из вас преж­де ме­ня не умрет; по­сле же мо­е­го от­ше­ствия мно­гие из вас пой­дут вслед за мною». И дей­стви­тель­но, Со­си­патр вы­здо­ро­вел; но по смер­ти пре­по­доб­но­го ис­пол­ни­лось пред­смерт­ное про­ро­че­ство его о бра­тии. Не про­шло и од­но­го го­да по­сле его кон­чи­ны, как из 53 че­ло­ве­ка бра­тии пе­ре­се­ли­лось из здеш­ней жиз­ни бо­лее 30. Остав­шим­ся пре­по­доб­ный ча­сто яв­ля­ет­ся во сне с под­держ­кой и на­став­ле­ни­ем.

Еще при жиз­ни пре­по­доб­но­го уче­ник его Фе­о­до­сий пе­ре­ска­зал ему же­ла­ние од­но­го бо­яри­на дать се­ло мо­на­сты­рю и услы­шал от пре­по­доб­но­го от­вет: «При жиз­ни мо­ей не же­лаю сел, по смер­ти же мо­ей де­лай­те, как хо­ти­те». Фе­о­до­сий по­ду­мал, что это ска­зал огор­чен­ный ста­рец, и оскор­бил­ся тем; по­сле же стал скор­беть, что на­влек на се­бя неудо­воль­ствие свя­то­го. Пре­по­доб­ный явил­ся Мар­ти­ни­а­ну и ска­зал: «Ска­жи бра­ту Фе­о­до­сию, чтобы не скор­бел: я про­тив него ни­че­го не имею». Не тро­га­тель­но ли это сви­де­тель­ство снис­хо­ди­тель­ной люб­ви пре­по­доб­но­го да­же за пред­ела­ми гро­ба?..

Свя­тые мо­щи угод­ни­ка Бо­жия по­чи­ва­ют под спу­дом в оби­те­ли его меж­ду Успен­ским со­бо­ром и цер­ко­вью во имя его. На иконе, пи­сан­ной в 1424 го­ду пре­по­доб­ным Ди­о­ни­си­ем Глу­шиц­ким († 1437), пре­по­доб­ный Ки­рилл изо­бра­жен в рост, в стар­че­ских ле­тах, с от­кры­той го­ло­вой, с ли­цом за­дум­чи­вым, с ру­ка­ми, сло­жен­ны­ми на пер­сях, в ман­тии и ана­ла­ве. Кро­ме то­го, по­сле него со­хра­ни­лась под­лин­ная ду­хов­ная гра­мо­та, пи­сан­ная на столб­це обык­но­вен­ной бу­ма­ги мел­ким, чет­ким и кра­си­вым по­чер­ком. Из чис­ла ру­ко­пи­сей, пи­сан­ных са­мим пре­по­доб­ным, за­ме­ча­тель­на од­на с объ­яс­не­ни­я­ми раз­ным яв­ле­ни­ям при­ро­ды, взя­ты­ми из древне­го есте­ство­ис­пы­та­те­ля Га­ле­на. Здесь есть ста­тьи о мо­рях, о об­ла­ках, гро­ме, мол­нии и па­да­ю­щих звез­дах. Эти­ми све­де­ни­я­ми бла­жен­ный поль­зо­вал­ся для то­го, чтобы раз­го­нять пред­рас­суд­ки на­род­ные о яв­ле­ни­ях при­ро­ды и по­ка­зы­вать ис­тин­ное зна­че­ние этих яв­ле­ний. К объ­яс­не­ни­ям Га­ле­на здесь при­бав­ле­ны и свои за­ме­ча­ния. На­при­мер, о па­да­ю­щих звез­дах ска­за­но: «О па­да­ю­щих звез­дах од­ни го­во­рят, что это па­да­ют звез­ды, а дру­гие, что это злые мы­тар­ства. Но это и не звез­ды, и не мы­тар­ства, а от­де­ле­ние небес­но­го ог­ня; несколь­ко нис­хо­дят они вниз, рас­тап­ли­ва­ют­ся и опять сли­ва­ют­ся в воз­ду­хе. По­то­му ни­кто не ви­дал их на зем­ле, но все­гда сли­ва­ют­ся и рас­сы­па­ют­ся они в воз­ду­хе; звез­ды ни­ко­гда не па­да­ют, толь­ко в при­ше­ствие Хри­сто­во. То­гда небе­са со­вьют­ся и па­дут звез­ды; рав­но и ду­хи мы­тарств то­гда пой­дут в огонь веч­ный».

Осо­бен­ны­ми об­раз­ца­ми ду­хов­но­го на­став­ни­че­ства и ру­ко­вод­ства, люб­ви, ми­ро­лю­бия и уте­ше­ния яв­ля­ют­ся до­шед­шие до нас три по­сла­ния пре­по­доб­но­го рус­ским кня­зьям. Они от­ли­ча­ют­ся про­сто­тою из­ло­же­ния и ис­крен­но­стью бла­го­че­сти­вой ду­ши, глу­бо­ко на­зи­да­тель­ны.

В по­сла­нии к ве­ли­ко­му кня­зю Ва­си­лию св. ав­ва пи­шет: «Чем бо­лее свя­тые приб­ли­жа­ют­ся к Бо­гу лю­бо­вию, тем бо­лее ви­дят се­бя греш­ны­ми. Ты, го­су­дарь, при­об­ре­та­ешь се­бе ве­ли­кую поль­зу ду­шев­ную сми­ре­ни­ем сво­им, тем, что по­сы­ла­ешь ко мне греш­но­му, ни­ще­му, страст­но­му и недо­стой­но­му с прось­бою о мо­лит­вах... Я, греш­ный, с бра­ти­ей сво­ей рад, сколь­ко си­лы бу­дет, мо­лить Бо­га о те­бе, на­шем го­су­да­ре. Но ра­ди Бо­га будь и сам вни­ма­те­лен к се­бе и ко все­му кня­же­нию, на ко­то­ром Дух Свя­тый по­ста­вил те­бя па­сти лю­дей, ис­куп­лен­ных кро­вию Хри­сто­вою. Чем боль­шей удо­сто­ен ты вла­сти, тем бо­лее стро­го­му под­ле­жишь от­ве­ту. Воз­дай Бла­го­де­те­лю долг твой хра­не­ни­ем свя­тых за­по­ве­дей Его и укло­не­ни­ем от пу­тей, ве­ду­щие к по­ги­бе­ли. Ни­ка­кая власть, ни цар­ская, ни кня­же­ская, не мо­жет из­ба­вить нас от нели­це­мер­но­го су­да Бо­жия; а ес­ли бу­дешь лю­бить ближ­не­го, как се­бя, ес­ли уте­шишь ду­ши скорб­ные и огор­чен­ные, это мно­го по­мо­жет те­бе, го­су­дарь, на Страш­ном и пра­вед­ном су­де Хри­сто­вом. Апо­стол Па­вел, уче­ник Хри­стов, пи­шет: “Аще имам ве­ру го­ры пре­став­ля­ти и аще имам раз­да­ти все име­ние свое, люб­ве же не имам, ни­что­же поль­за ми есть”. Лю­би же бра­тию твою и всех хри­сти­ан, и твоя ве­ра в Бо­га и ми­ло­сты­ня ни­щим угод­ны бу­дут Гос­по­ду».

В по­сла­нии к кня­зю Ан­дрею Ди­мит­ри­е­ви­чу Мо­жай­ско­му, с вос­тор­гом вспо­ми­ная о чу­дес­ном из­бав­ле­нии Рос­сии от Тох­та­мы­ша, пи­шет, с ка­ки­ми рас­по­ло­же­ни­я­ми над­ле­жит быть по­сле та­ко­го бла­го­де­я­ния. «Ты вла­сте­лин, – пи­шет пре­по­доб­ный, – в тво­ей вот­чине по­став­лен­ный Бо­гом удер­жи­вать лю­дей от ли­хо­го обы­чая; смот­ри же, го­су­дарь, чтобы су­ди­ли суд пра­вед­но, как пред Бо­гом, ни кри­вя; чтобы не был под­ло­гов и по­кло­нов; судьи не бра­ли бы по­дар­ков, а до­воль­ство­ва­лись сво­им уроч­ным да­я­ни­ем... На­блю­дай, го­су­дарь, чтобы не бы­ло в тво­ей об­ла­сти корчм – от них ве­ли­кая па­гу­ба лю­дям: кре­стьяне про­пи­ва­ют­ся, а ду­ши их гиб­нут... Так­же пусть не бу­дет у те­бя та­мо­жен­ных сбо­ров – это день­ги непра­вед­ные; где есть пе­ре­воз, го­су­дарь, сле­ду­ет да­вать за труд. Пусть не бу­дет в тво­ей вот­чине ни раз­боя, ни во­ров­ства. Ес­ли не уй­мут­ся от зло­го де­ла, ве­ли на­ка­зать, кто че­го сто­ит. Уни­май под­чи­нен­ных тво­их от сквер­ных слов и бра­ни – все это гне­вит Бо­га. Ес­ли не пот­щишь­ся упра­вить всем тем, взы­щет­ся на те­бе, по­то­му что ты вла­сте­лин над все­ми людь­ми, пос­тав­лен­ный Бо­гом. Не ле­нись сам да­вать упра­ву кре­стья­нам: это вме­нит­ся те­бе вы­ше по­та и мо­лит­вы. Удер­жи­вай­тесь от пьян­ства. По­да­вай­те по си­ле ми­ло­сты­ню. Вы не мо­же­те по­стить­ся и мо­лить­ся – ле­ни­тесь. Пусть же ми­ло­сты­ня вос­пол­нит недо­стат­ки ва­ши. При­ка­зы­вай­те петь мо­леб­ны по церк­вам Спа­си­те­лю и Ма­те­ри Бо­жи­ей, За­ступ­ни­це хри­сти­ан, и са­ми не ле­ни­тесь хо­дить в цер­ковь. В церк­ви стой­те со стра­хом и тре­пе­том, пред­став­ляя се­бе, что сто­и­те вы как на небе. Цер­ковь – зем­ное небо, в ней со­вер­ша­ют­ся Та­ин­ства Хри­сто­вы. Бе­ре­ги се­бя, го­су­дарь, стоя в церк­ви, не тво­ри бе­сед и не го­во­ри празд­ных слов; ес­ли уви­дишь, что бе­се­ду­ет в церк­ви кто-ни­будь из бо­яр или про­стых лю­дей, за­пре­щай им то, ибо все это гне­вит Бо­га».

Зве­ни­го­род­ско­го кня­зя Юрия Ди­мит­ри­е­ви­ча пре­по­доб­ный уте­шал в скор­би о бо­лев­шей су­пру­ге. И вме­сте пи­сал: «Из­ве­щаю те­бя на­пе­ред, что нель­зя те­бе ви­деть нас: остав­лю мо­на­стырь и уй­ду, ку­да Бог на­ста­вит. Вы ду­ма­е­те, что я тут доб­рый, свя­той че­ло­век. Нет, ис­тин­но я всех греш­нее и несчаст­нее и ис­пол­нен смра­да. Не удив­ляй­тесь се­му, князь Юрий: слы­шу, что ты сам чи­та­ешь и зна­ешь Св. Пи­са­ние и по­ни­ма­ешь, ка­кой вред про­ис­хо­дит от че­ло­ве­че­ской хва­лы, осо­бен­но для нас, сла­бых».

Пре­по­доб­ный Ки­рилл лю­бил ду­хов­ное про­све­ще­ние, сам тру­дил­ся в спи­сы­ва­нии книг и при­вил эту лю­бовь сво­им уче­ни­кам. В XVI ве­ке ни од­на из оби­те­лей рус­ских не бы­ла так бо­га­та ру­ко­пи­ся­ми, как Ки­рил­ло­ва. По опи­си 1635 го­да в ней хра­ни­лось до 2092 ру­ко­пи­сей.

Оби­тель пре­по­доб­но­го Ки­рил­ла во мно­гих ак­тах на­зы­ва­ет­ся Лав­рою. На­руж­ный вид ее по­до­бен укреп­лен­но­му го­ро­ду: вы­со­кая трехъ­ярус­ная огра­да с боль­ши­ми баш­ня­ми, не счи­тая ма­лых, окру­жа­ет мо­на­стырь, раз­де­лен­ный на несколь­ко час­тей; од­на их них, за­клю­ча­ю­щая в се­бе тот холм, в ко­то­ром бы­ла зем­лян­ка пре­по­доб­но­го, на­зы­ва­ет­ся Ива­нов­ским мо­на­сты­рем.

Об­ще­рус­ское по­чи­та­ние пре­по­доб­но­го на­ча­лось не позд­нее 1447–1448 го­дов. Жи­тие свя­то­го Ки­рил­ла бы­ло на­пи­са­но по по­ру­че­нию мит­ро­по­ли­та Фе­о­до­сия и ве­ли­ко­го кня­зя Ва­си­лия Ва­си­лье­ви­ча иеро­мо­на­хом Па­хо­ми­ем Ло­го­фе­том, ко­то­рый при­был в Ки­рил­лов мо­на­стырь в 1462 го­ду и за­стал мно­гих оче­вид­цев пре­по­доб­но­го Ки­рил­ла, в том чис­ле и пре­по­доб­но­го Мар­ти­ни­а­на († 1483), управ­ляв­ше­го то­гда Фе­ра­пон­то­вым мо­на­сты­рем.

 

Тропарь преподобному Кириллу, игумену Белоезерскому

глас 1

Я́ко крин в пусты́ни дави́дски процве́л еси́, о́тче Кири́лле,/ злостра́стия те́рние искореня́я,/ и собра́л еси́ в ней учени́к мно́жество,/ стра́хом Бо́жиим и уче́нием твои́м наставля́емых,/ и́хже и до конца́ я́ко чадолюби́вый оте́ц/ не оста́вил еси́ посеща́я, да вси вопие́м:/ сла́ва Да́вшему ти кре́пость,/ сла́ва Венча́вшему тя,// сла́ва Де́йствующему тобо́ю всем исцеле́ния.

 

Кондак преподобному Кириллу, игумену Белоезерскому

глас 8

Я́ко преоби́дев тле́нная и до́лу влеку́щая мудрова́ния, о́тче,/ к Вы́шнему тече́нию ра́достно устреми́лся еси́,/ и та́мо со святы́ми Пресвяте́й Тро́ице предстоя́,/ моли́ от враг сохрани́тися ста́ду твоему́,/ я́ко да, свято́е твое́ успе́ние пра́зднующе, вопие́м:// ра́дуйся, преблаже́нне Кири́лле, о́тче наш.

 

Молитва преподобному Кириллу, игумену Белоезерскому

О, свяще́нная главо́, преподо́бне и Богоно́сне о́тче Кири́лле! Припа́даем к тебе́ с ве́рою и любо́вию, и про́сим тя, Небе́снаго засту́пника на́шего: яви́ ве́лие милосе́рдие твое́ нам, смире́нным и гре́шным, и проле́й те́плыя моли́твы твоя́ о нас ко Го́споду Бо́гу. Сво́йственно есть тебе́ благосе́рдие, свя́тче Бо́жий, и́бо, живу́щу ти на земли́, еди́но бысть у тебе́ попече́ние, е́же спаса́ти от поги́бели ду́ши челове́ческия, и вся твоя́ жизнь свята́я зерца́ло до́брых дел яви́ся, о ни́хже прославля́шеся в тебе́ Оте́ц Небе́сный. К Тому́ ве́лие дерзнове́ние стяжа́в, испроси́ нам у бла́гости Его́ ве́ру пра́вую, благоче́стие нелицеме́рное, покая́ние и́стинное, братолю́бие соверше́нное и преуспея́ние во всех благи́х де́лех. Исхода́тайствуй нам здра́вие душе́вное и теле́сное, земли́ плодоно́сие, возду́ха благорастворе́ние, ми́рное и безмяте́жное житие́, непосты́дную христиа́нскую кончи́ну и до́брый отве́т на стра́шнем Суде́ Христо́ве. Сохрани́ Це́рковь святу́ю и держа́ву Росси́йскую от бра́ней и нестрое́ний. Огради́ оби́тель твою́ честну́ю от вся́каго зла, и вся правове́рныя лю́ди, к тебе́ приходя́щия и моще́м твои́м покланя́ющияся, осени́ Небе́сным твои́м благослове́нием, и вся проше́ния их во бла́го испо́лни. Ей, о́тче, не пре́зри моли́тв на́ших, со умиле́нием тебе́ возноси́мых, но бу́ди о нас те́плый предста́тель ко Го́споду, и сподо́би нас по́мощию твое́ю спасе́ние ве́чное получи́ти и Ца́рствие Небе́сное унасле́довати, да славосло́вим ве́лия щедро́ты и неизрече́нныя ми́лости Отца́ и Сы́на и Свята́го Ду́ха, в Тро́ице покланя́емаго Бо́га, и твое́ оте́ческое заступле́ние, во ве́ки веко́в. Ами́нь.

 

 ВИЖТЕ ОЩЕ

Отстъплението от вярата наречено "нов стил"

ЗА СЪКРАЩАВАНЕТО НА ЛИТУРГИИТЕ, ТАЙНСТВАТА И ТРЕБИТЕ В НОВОСТИЛНАТА ЦЪРКВА

ЗА ПРЕМАХВАНЕТО НА ОГЛАШЕНИЕТО

ЗАЩО БОГ НИ ИЗОСТАВИ

ЗА КОРЕНА НА ЗЛОТО, ЗА НАЧАЛОТО НА ОТСТЪПЛЕНИЕТО НА РОДНАТА НИ „ЦЪРКВА“, ЗА БЪЛГАРСКАТА СХИЗМА

Театърът на антихриста

ИСТИНАТА ЗА НАШИЯ НАРОД

Християнството на българите и техните владетели

ИДЕЯТА "ПРАВОСЛАВНИ БУДИТЕЛИ"

Православна ли е демокрацията

Народе, народе...

Защо се премахва вероучението

За старостилния икуменизъм

КОЙ СТОИ ЗАД ОТСТЪПЛЕНИЕТО

ДИСЕКЦИЯ НА ЧОВЕКООМРАЗАТА

ПАСТИРСКО ОКРЪЖНО ПОСЛАНИЕ ПРОТИВ МАСОНСТВОТО

Против юдомасонството

Изповедание на вярата

КЪДЕ СЕ Е СЪХРАНИЛО ПРАВОСЛАВИЕТО

 ↑