Този сайт използва "бисквитки" единствено за да се създаде сесия за ползването му!
С използването на този сайт вие се съгласявате с употребата на "бисквитки"!   Разбрах
Православни
будители
Основната цел на “Будители” е да помогне за пробуждане на заспалия Български Православен Дух, съхранил българите през робството и подтиснат от лъжеправославното етнофилитическо духовенство, революционерите масони, фашистите, комунистите, либералите, глобалистите и всякакви други партии, разделили народа и слугуващи на юдеите. Един Бог, Една Вяра, един православен цар, единен народ, единна България! Съ Нами Богъ!  Верую
На 19 август...
Голготски кръст

† ПРЕОБРАЖЕНИЕ ГОСПОДНЕ Прочети повече

2018 г. - Дванадесета неделя след Петдесетница Прочети повече

Търсене в сайта: Търсене на дата в календара:
20.09.2013 г. / 10:30:54 
Вяра
03.10 по светския, †20 септември по православния календар - Св. великомъченик Евстатий Плакида и семейството му († ок. 118)

Житие и страдание на свети великомъченик Евстатий Плакида, на съпругата и децата му

При царуването на император Траян (1) в Рим живял един воевода на име Плакида (2). Той бил от знатен род и притежавал голямо богатство. Неговата храброст във войните била толкова прочута, че самото му име карало враговете да треперят. Още по времето, когато император Тит воювал в иудейската земя (3), Плакида се прославил като пълководец и се отличавал с безстрашие и мъжество във всички сражения.

По вяра той бил идолопоклонник, но в живота си вършел много добри християнски дела: хранел гладните, обличал голите, помагал на бедстващите и освобождавал мнозина от окови и тъмници. Плакида бил искрено доволен, ако можел да помогне на някого в беди или скърби, и на това се радвал повече, отколкото на славните си победи над враговете. Както някога Корнилий, за когото се разказва в книгата Деяния на светите апостоли (Деян. 10:1 и по-нататък), той достигнал пълно съвършенство в добрите дела, но още нямал светата вяра в нашия Господ Иисус Христос - онази вяра, без която са мъртви всички добри дела (Иак. 2:17). Плакида имал съпруга, също така добродетелна като него, и двама синове. Към всички бил много добър и милостив и не му достигало само познание за Единия истински Бог, Когото въпреки това почитал с добрите си дела. Но милосърдният Човеколюбец Господ желае спасението на всички и вижда онези, които вършат добро: “у всеки народ оня, който се бои от Него и върви по правда, приятен Му е” (Деян. 10:35). Той не презрял и този добродетелен мъж, не му позволил да загине в мрака на идолската заблуда и Сам благоволил да му открие пътя към спасението.

Веднъж Плакида тръгнал с воините и слугите си на лов. Видели стадо елени и като дал разпореждания на ездачите, воеводата тръгнал да преследва животните. Скоро забелязал, че най-големият елен се отделил от стадото. Плакида оставил воините си и с малка дружина го последвал в пустинята. Спътниците му скоро се уморили и изостанали далеч зад него. А воеводата, който имал по-силен и бърз кон, продължил сам преследването, докато еленът не се изкачил на една висока скала. Плакида спрял в подножието й и започнал да размишлява как да хване животното. В това време Всеблагият Бог, Който по много различни начини довежда хората към спасение и с известни само на Него съдби ги наставлява по пътя на истината, уловил ловеца, като се явил на Плакида както някога на апостол Павел (Деян. 9:3-6). Плакида продължавал да гледа елена и видял между рогата му сияещ кръст, а на кръста - подобие на плътта на разпнатия за нас Господ Иисус Христос. Изумен от чудното видение, воеводата внезапно чул глас да казва:

 

 

- Защо ме гониш, Плакида?

И при този Божествен глас Плакида мигновено бил обзет от страх, паднал от коня и лежал на земята като мъртъв. Едва дошъл на себе си, той попитал:

- Кой си Ти, Господине, Който говориш с мене?

И Господ му отговорил:

- Аз съм Иисус Христос, Бог, въплътил се заради спасението на човеците и претърпял доброволни страдания и смърт на кръста, Когото ти почиташ, без сам да знаеш това. Твоите добри дела и големи милостини са ми известни и Аз пожелах да те спася. Ето, явих ти се, за да Ме познаеш и да се присъединиш към верните Ми раби. Защото не искам човек, който върши праведни дела, да погине в мрежите на врага.

Плакида станал от земята и като не виждал вече никого пред себе си, казал:

- Сега вярвам, Господи, че Ти си Бог на небето и земята, Творец на всички твари. Отсега нататък само на Тебе се покланям и не познавам друг Бог освен Тебе. Моля Те, Господи, научи ме какво да сторя?

И отново чул глас:

- Иди при християнския свещеник, приеми от него кръщение и той ще те настави към спасението.

Изпълнен с радост и умиление, Плакида със сълзи паднал на земята и се поклонил на Господа, Който го удостоил с явяването Си. Той се съкрушавал, че досега не познавал правдата и истинския Бог и в същото време се радвал духом, че се е сподобил с такава благодат, която му открила познанието на истината и го наставила по правия път. Той отново яхнал коня и се завърнал при спътниците си, но запазил в тайна своята голяма радост и не разказал на никого за случилото се. У дома извикал жена си и насаме й разказал всичко, което видял и чул. А тя на свой ред споделила:

- Миналата нощ чух някой да ми говори такива думи: “ти, твоят мъж и синовете ви утре ще дойдете при Мене и ще познаете Иисуса Христа, истинския Бог, защото Аз пращам спасение на онези, които Ме любят”. Нека не отлагаме и да изпълним веднага заповяданото.

Настъпила нощта. Плакида пратил да намерят дома на християнския свещеник. После заедно с жена си и децата си и неколцина верни слуги се отправил при свещеника, който се казвал Иоан. Когато отишли при него, те подробно му разказали за явяването на Господа и го помолили да ги кръсти. Той ги изслушал и прославил Бога, Който и сред езичниците избира онези, които са Му угодни, научил ги на светата вяра и им открил всички Божии заповеди. После се помолил и ги кръстил в името на Отца и Сина и Светия Дух. При кръщението Плакида бил наречен Евстатий, съпругата му - Теопистия, а синовете - Агапий и Теопист. След това свещеникът ги причастил с Божествените Тайни и ги отпратил с мир, казвайки:

- Бог, Който ви просвети със светлината на Своето познание и ви призова да наследите вечния живот, нека бъде винаги с вас! Когато се удостоите в онзи живот да съзерцавате Бога, поменете и мене, вашия духовен отец.

Възродени в светото кръщение, те се завърнали вкъщи, изпълнени с неизразима радост. Божествената благодат озарила душите им с тиха светлина и изпълнила сърцата им с такова блаженство, че им се струвало, че се намират на небето, а не на земята.

На следващата сутрин Евстатий яхнал коня си, взел няколко слуги и се отправил уж на лов отново там, където му се явил Господ, за да въздаде благодарение за неизповедимите Му дарове. Когато стигнали до мястото, той пратил слугите да търсят плячка. А сам слязъл от коня, паднал по очи на земята и със сълзи се молел и благодарял на Господа за неизречената Му милост, че е благоволил да го просветли със светлината на вярата. В молитвата си той се поверявал на своя Господ, като се предавал на Неговата блага и съвършена воля и Го молел по Своята благост да устрои всичко за негова полза така, както Сам знае и благоволи. И тук получил откровение за бъдещите си беди и скърби.

- Евстатий - казал му Господ, - подобава на дело да проявиш вярата, непоколебимата надежда и усърдната си любов към Мене. Всичко това се познава не сред временното богатство и суетното благополучие, но в нищета и скърби. На тебе, както на Иов*, предстои да претърпиш много скърби и да изпиташ много беди, та изкушен като злато в горнилото да се покажеш достоен за Мене и да приемеш венец от Моите ръце.

- Да бъде волята Ти, Господи - отвърнал Евстатий. - Готов съм да приема с благодарение всичко от Твоите ръце. Зная, че си благ и милостив и като Отец, милувайки, ме наказваш: нима не ще приема от милосърдните Ти ръце бащинското наказание? Наистина съм готов като раб да понасям с търпение всичко, което ми отредят, само Твоята всесилна помощ да е с мене.

И отново чул глас:

- Сега ли желаеш да претърпиш скърби или в последните дни от живота си?

- Господи - казал Евстатий, - ако е невъзможно да не претърпя изкушения, дай ми сега да понеса тези беди. Само ми прати Своята помощ, за да не ме победи злото и да не ме откъсне от Твоята любов.

Господ му казал:

- Бъди мъжествен, Евстатий, защото Моята благодат ще бъде с тебе и ще те пази. Предстои ти голямо унижение, но Аз ще те въздигна. И не само на небето ще те прославя сред ангелите, но и сред хората ще възстановя честта ти. След много скърби отново ще ти пратя утешение и ще възвърна предишния ти сан. Но ти трябва да се радваш не на временните почести, а на това, че името ти е записано в книгата на вечния живот.

Така беседвал свети Евстатий с невидимия Господ и изпълвайки се с Божествена благодат, приемал откровения от Него. Радостен духом и възпламенен от любов към Бога, той се завърнал у дома и разказал на честната си съпруга всичко, което Той му открил. Не скрил това, че им предстоят много беди и скърби и я убеждавал мъжествено да ги претърпи заради Господа, Който ще ги превърне във вечно веселие и радост.

Като изслушала мъжа си, благоразумната жена казала:

- Нека над нас бъде волята Господня. А ние с цялото си усърдие ще Го молим само да ни прати търпение.

И те започнали да живеят благочестиво и честно, като се подвизавали в пост и молитва, раздавали на бедните още повече милостиня и още по-усърдно се усъвършенствали във всички добродетели.

След известно време по Божия промисъл домът на Евстатий бил застигнат от болести и смърт. Разболели се всички домашни и скоро умрели повечето слуги и целият домашен добитък. И тъй като останалите живи лежали болни и нямало кой вече да пази съкровищата на Евстатий, нощно време крадци разхищавали имението му. Скоро славният и богат воевода станал почти нищ. Но той ни най-малко не се опечалил от това и не изпаднал в безутешна скръб. Сред тези изпитания в нищо не съгрешил против Бога и Му благодарял с думите:

- “Господ даде, Господ и взе; (както беше угодно Господу, тъй и стана), да бъде благословено името Господне" (Иов. 1:21)!

И утешавал съпругата си да не скърби за станалото, а и тя на свой ред утешавала мъжа си, така че двамата понасяли скърбите с благодарност към Бога, като във всичко се поверили на Неговата воля и се укрепявали с надеждата на Неговата милост. Като видял, че се е лишил от имуществото си, Евстатий решил да се скрие от всички познати в някоя далечна страна и там, без да открива знатното си потекло и високо звание, да живее в смирение и нищета сред обикновените хора. Той се надявал, че така без препятствия и далеч от житейската мълва ще служи на станалия нищ и смирил се заради нашето спасение Христос Господ. Евстатий се посъветвал със съпругата си и те решили през нощта да напуснат своя дом. И ето, тайно от домашните си, които останали съвсем малко, и то болни, те взели децата си, сменили скъпите дрехи с вретища и тръгнали на път. Произхождайки от знатен род, с висок сан, обичан от царя и уважаван от всички, свети Евстатий лесно можел да си възвърне славата, честта и богатството, от които се лишил, но той ги смятал за нищо, оставил всичко заради Бога и само Него искал да има за Покровител. Той се криел, за да не го познаят, и странствал по неведоми места, като отсядал при най-прости и невежи хора. Така, оставил богатите си чертози, се скитал този подражател на Христа, без да има къде да се подслони. Скоро царят и велможите научили, че техният обичан воевода Плакида се е скрил неизвестно къде. Всички недоумявали и не знаели какво да мислят: дали не е загинал някъде, или някой го е погубил. Те силно скърбели за него и го търсели, но не могли да постигнат Божията тайна, която се извършила в живота на Евстатий, защото “кой е познал ума на Господа? Или кой Му е бил съветник" (Рим. 11:34)?

Докато пребивавали в едно неизвестно място, жената на Евстатий казала:

- Дълго ли ще живеем тук, господине мой? По-добре да заминем за далечни страни, за да не ни познае някой и да не станем за посмешище на познатите ни.

Тогава заедно с децата си те тръгнали към Египет (4). След няколко дни стигнали морето, видели на пристанището готов да отплава кораб и се качили в него. Собственик на кораба бил един свиреп чуждоземец (5). Запленен от красотата на Евстатиевата жена, той пламнал от страст към нея и в сърцето си затаил лукавото намерение да я открадне от бедния й мъж и да я вземе за себе си. Когато стигнали брега, вместо заплащане за превоза собственикът така и направил. Евстатий се опитал да се съпротивлява, но не могъл да стори нищо, защото свирепият и безчовечен чуждоземец извадил меча си, като заплашвал да го убие и да го хвърли в морето. Нямало кой да се застъпи за него. Със сълзи паднал той в нозете на злия човек и го умолявал да не го разделя с любимата му жена. Но всички молби били напразни, защото чул решителен отговор:

- Ако искаш да останеш жив, замълчи и си иди, иначе начаса ще умреш от моя меч, а морето ще ти стане гроб.

Облян в сълзи, Евстатий взел децата си и напуснал кораба, а собственикът вдигнал платна и отплавал. Колко тежка била за богоугодния човек разлъката с неговата целомъдрена и вярна съпруга! С пълни със сълзи очи и разбито от скръб сърце те се разделили. Плачел останалият на брега Евстатий, плачела на кораба и жена му, насила отнета от мъжа си и отвеждана в неизвестна страна. Може ли да се опише тяхната скръб, плач и ридание? Дълго стоял Евстатий на брега и гледал кораба, докато той не изчезнал от очите му. След това тръгнал на път, повел малолетните си деца. И мъжът плачел за жена си, а децата - за майка си. Само едно утешение имала неговата праведна душа - че приема тези изпитания от ръката на Господа, без Чиято воля нищо не може да му се случи. Ободрявала го и мисълта, че е призван в Христовата вяра, за да премине с търпение пътя към небесното отечество.

Но скърбите на Евстатий не свършили с това. Скоро той изпитал нови, още по-големи горести. Още неуспял да забрави първата си скръб, го връхлетяла нова мъка. Той току-що понесъл горчивата раздяла със съпругата си, а наближавало да изгуби и децата си. По пътя си Евстатий стигнал до една пълноводна и бърза река. Нямало нито брод, нито мост през нея и той трябвало да я премине. Оказало се невъзможно да пренесе и двамата си сина наведнъж. Тогава взел едното момче и го пренесъл на противоположния бряг на раменете си. Оставил го там и се върнал обратно, за да вземе и другия си син. Но когато вече достигнал средата на река, чул вик. Евстатий се обърнал и с ужас видял, че един лъв грабнал сина му и го отнесъл в пустинята. С горчив и жалостен вопъл гледал бащата след отдалечаващия се звяр, докато заедно с плячката си не се скрил от очите му. Евстатий побързал да се върне при другия си син, но не успял да стигне брега, когато изведнъж се появил вълк и отмъкнал момчето в гората. Обзет от голяма скръб, той стоял сред реката, сякаш потънал в собствените си сълзи. Може ли някой да опише колко големи били сърдечната му скръб и риданията му? Той се лишил от своята целомъдрена, единоверна и благочестива съпруга и изгубил децата си, които били единственото му утешение в застигналото го нещастие. Наистина чудо било, че този човек не изнемогнал под тежестта на големите скърби и останал жив. Несъмнено само всемогъщата десница на Всевишния го укрепявала да понесе скръбта, защото само Онзи, Който допуснал Евстатий да бъде сполетян от такива изкушения, можел да му прати и такова търпение.

Евстатий излязъл на брега и плакал дълго и горчиво, а после със скръб в сърцето продължил пътя си. Само един Утешител имал той - Бога, в Когото твърдо вярвал и заради Когото понасял всичко. И ни най-малко не роптаел против Него, не казал: “Нима затова, Господи, ме призова да Те позная, за да се лиша от съпругата и децата си? В това ли е ползата от вярата в Тебе, та да стана най-нещастен сред хората? Така ли обичаш вярващите в Тебе, че допускаш да загинат в разлъка?”. Нищо подобно дори не помислил този праведен и търпелив мъж. Напротив, с дълбоко смирение той възнасял благодарение на Господа за това, че Му е благоугодно да вижда рабите си не в светско благополучие и суетни утехи, а в скърби и бедствия, за да ги утеши в бъдещия вечен живот с радост и веселие.

Но Всесилният Бог обръща всичко в благо и ако допуска праведникът да претърпи бедствия, то не е за да го накаже, а за да изпита неговата вяра и мъжество, като благоволи не към сълзите, а към твърдото търпение и благодарността му. Подобно на това, както някога Господ съхранил Иона невредим в утробата на кита (Иона, гл. 2)], така съхранил Той цели и невредими и децата на Евстатий, грабнати от зверовете. Пастири видели лъва да отмъква момчето в пустинята и го подгонили с викове. Звярът пуснал детето и избягал. А вълка видели орачи, подгонили го и той също оставил детето и избягал. И орачите, и пастирите били от едно село. Те взели децата и ги възпитали.

Но Евстатий не знаел нищо. Той продължавал пътя си и ту благодарял на Бога в търпението си, ту побеждаван от човешката природа, плачел и възклицавал:

- Горко ми! Някога бях богат, а сега съм нищ и лишен от всичко. Горко ми! Някога живеех в слава, а сега - в безчестие. Горко ми! Някога имах дом и големи имения, а сега съм странник. Бях като разлистено и плодовито дърво, а сега съм изсъхнала клонка. Вкъщи бях заобиколен с приятели, на улицата - със слуги, в битките - с воини, а сега останах сам в пустинята. Но не ме оставяй, Господи! Не се отвръщай от мене Ти, Който виждаш всичко! Не ме забравяй, Всеблаги! Господи, не ме оставяй до края! Спомних си думите ти, Господи, когато ми се яви: “ще претърпиш скърби, подобно на Иов”. Но ето, върху мен се изпълни и повече от това, което бе с Иов, защото, макар и лишен от имуществото и славата си, той седеше на своето гноище, а аз съм в чужда страна и не зная къде да ида. Той имаше приятели, които го утешаваха, а моето утешение, възлюбените ми чеда, похитиха диви зверове и ги изядоха в пустинята. Иов беше лишен от децата си, но съпругата му можеше да го утеши и да му послужи, а моята добра жена попадна в ръцете на беззаконен чуждоземец и аз се люлея като пустинна тръстика от бурята на горчивата ми скръб. Не се гневи, че говоря така в скръбта на сърцето си, Господи, защото говоря като човек. Но в Тебе, моя Промислител и Устроител на моя път, се утвърждавам, на Тебе се надявам и с Твоята любов, като с прохладна роса и полъх на вятъра, охлаждам огъня на мъката си, с Твоята сладост услаждам горчивината на бедите си.

Като говорел така с въздишки и сълзи, Евстатий стигнал до едно село, наречено Вадисис. Той се заселил там и станал наемник при местните жители, за да се препитава с труда на ръцете си. Трудел се и изпълнявал такива работи, към които не бил навикнал и които не познавал. После помолил да му поверят да пази житото им, а те му плащали малка заплата. Така той живял петнадесет години в голяма нищета, смирение и много труд и с пот на чело изкарвал хляба си. Кой може да опише добродетелите и подвизите му? Всеки може да ги оцени, ако си представи, че сред такава нищета и странничество той живеел единствено в молитви и пост, сълзи, бдения и сърдечни въздишки, като обръщал към Бога очите и сърцето си и очаквал милост от неизреченото Му милосърдие. Децата на Евстатий се възпитавали наблизо, но той не знаел за тях, пък и те не знаели един за друг, макар и да живеели в едно село. Жена му, както някога Сарра (6), била опазена от Бога от разпътството на онзи чуждоземец, защото, когато я отнел от праведния й мъж, той бил поразен от болест. Когато пристигнал в своята страна, той починал и оставил пленницата си чиста, без да я докосне. Така Бог пазел Своята вярна рабиня и макар попаднала сред мрежи, тя не била уловена, а като птица се избавила от примката на ловеца - мрежата била разкъсана и тя била избавена с помощта на Всевишния. След смъртта на чуждоземеца, добродетелната жена останала свободна и живеела в света без напасти, като изкарвала хляба си с труда на ръцете си.

По това време другоплеменниците водели война против Рим и причинили много щети, като завладели някои градове и области (7). Цар Траян пребивавал в голяма печал и спомняйки си храбрия воевода Плакида, казвал:

- Ако нашият Плакида беше с нас, враговете нямаше да ни се присмиват. Той беше страшен за неприятелите и те се бояха от името му, защото бе храбър и победител в битките.

И царят заедно с велможите се чудел на странното обстоятелство, че Плакида изчезнал заедно с жена си и децата си. Той решил да го търси по цялото царство и казал на приближените си:

- Ако някой ми намери моя Плакида, ще го удостоя с големи почести и много дарове.

Двама добри воини, Антиох и Акакий, които някога били верни приятели на Плакида и дълго време живеели в дома му, казали:

- Всевластни царю, заповядай ние да намерим човека, от който много се нуждае цялото Римско царство. Ще приложим най-голямо усърдие, дори да се наложи да го търсим в далечни земи.

Царят се зарадвал на готовността им и веднага ги изпратил да дирят Плакида. Те обиколили много области, търсели своя любим воевода по градове и села и разпитвали всеки срещнат дали някой не го е виждал. Накрая наближили селото, в което живеел Евстатий. В това време той пазел посевите в полето. Като видял приближаващите се воини, той се вгледал и отдалеч ги познал, зарадвал се и заплакал от радост. Дълбоко въздишайки към Бога скрито в сърцето си, Евстатий застанал на пътя, по който те трябвало да минат. Те наближили, поздравили го и започнали да разпитват кое е това селище и на кого принадлежи. А после заразпитвали дали няма тук един странник на еди-каква си възраст, на име Плакида.

Евстатий ги попитал:

- Защо го търсите?

- Той е наш приятел - отговорили те - и дълго време не сме го виждали и не знаем къде се намира заедно с жена си и децата си. Ако някой ни съобщи за него, ще му дадем много злато.

Евстатий казал:

- Не го познавам и никога не съм чувал за него. Впрочем, господа мои, моля ви, елата в селото и си починете в колибата ми, защото виждам, че и вие, и конете ви сте уморени от пътя. Отдъхнете при мен, а после ще можете да потърсите някой, който да познава този човек.

Те го послушали и отишли с него в селото. Приятелите му не го познали, но той ги познал и едва не заплакал, ала се сдържал. В селото живеел един добър човек, в чийто дом Евстатий намерил приют. Той ги завел при стопанина си, помолил го да им окаже гостоприемство и да ги нагости.

- А аз - добавил той - ще ти се отплатя с труда си за всичко, което похарчиш за угощението, защото тези хора са мои познати.

И поради добрината си и молбата на Евстатий човекът усърдно гощавал гостите си. А Евстатий им служел, като им поднасял ястията. При това си спомнял своя предишен живот, когато онези, на които прислужвал сега, му служели по същия начин, и побеждаван от естествената слабост на човешката природа, едва сдържал сълзите си, но не се разкривал пред двамата воини, за да не го познаят. Няколко пъти той излизал от колибата си навън и плачел, а после избърсвал сълзите си, влизал отново и им служел като роб и беден селянин. А те гледали лицето му и започнали лека-полека да го разпознават и тихо да говорят помежду си: “Този човек прилича на Плакида... Нима наистина е той?”. И добавили: “Помним, че на врата му имаше дълбока рана, получена във война. Ако този мъж има такава рана, той наистина е самият Плакида”. Когато забелязали раната на врата му, те веднага скочили и паднали в нозете му, започнали да го прегръщат, плачели от радост и му говорели:

- Ти си Плакида, когото търсим! Ти си любимецът на царя, когото той оплаква толкова дълго! Ти си римският воевода, за когото скърбят всички воини.

Тогава Евстатий разбрал, че е дошло предреченото от Господ време отново да получи предишния си сан и предишната слава и чест, и казал на воините:

- Братя, аз съм този, когото търсите! Аз съм Плакида, заедно с когото дълго време воювахте против враговете. Аз съм човекът, който някога бе славата на Рим, страшен за другоплеменниците, скъп за вас, а сега съм нищ, беден и неизвестен никому!

Голямо било взаимното им вълнение и радостни били техните сълзи. Те облекли Евстатий в скъпи дрехи като свой воевода, връчили му посланието на царя и усърдно го молели веднага да иде при него:

- Враговете ни удържат победи - казвали те - и няма никой друг толкова храбър като тебе, който да може да ги победи и прогони!

А стопанинът на дома и домашните му слушали това, учудвали се и недоумявали. По цялото село се понесла вестта, че в къщата му живее велик човек. Всички жители заприиждали като при велико чудо и с удивление гледали Евстатий, облечен като воевода и приемащ почести от воините. Антиох и Акакий разказали на хората за подвизите на Плакида, за храбростта, славата и благородството му. Като чули, че Евстатий е храбър римски воевода, хората се дивели и казвали: “О, колко велик мъж е живял сред нас и ни е служел като наемник!”. И му се покланяли доземи с думите:

- Господине, защо не ни откри своето знатно потекло и сана си?

Бившият стопанин на Плакида паднал в нозете му и го молел да не се гневи за това, че не му е оказвал почит, а всички жители на селото се срамували от мисълта, че имали този велик човек за наемник и роб. Воините дали на Евстатий кон и се отправили обратно към Рим, а хората го изпратили с почести надалеч. По пътя Евстатий беседвал с воините и те го разпитвали за съпругата и децата му. Той им разказал всичко, което се случило с него, а те плакали, когато чули за нещастията му. На свой ред те му разказали колко бил огорчен царят и не само той, но целият двор и воините. След няколко дни достигнали Рим и воините известили на царя, че са намерили Плакида и как станало това. Окръжен от велможите си, той посрещнал с почести воеводата, с радост го прегърнал и разпитвал какво се е случило с него. Евстатий му разказал за жена си и децата си и всички слушащи се умилили. После царят му възвърнал предишния чин и го дарил с богатство, по-голямо от предишното. Целият Рим се радвал на неговото завръщане. Царят го молел да се отправи на война против другоплеменниците и с храбростта си да защити Рим от нашествието им, а също и да им отмъсти за превзетите градове. Евстатий събрал всички воини и видял, че те не са достатъчни за такава война. Той предложил на царя да разпрати укази във всички области на държавата и да събере от градове и села годни за воинска служба юноши, а после да ги призове в Рим. Царят така и направил и в Рим се събрали много млади и здрави юноши. Сред тях били и двамата Евстатиеви синове Агапий и Теопист, които вече възмъжали, станали красиви на лице, снажни и силни младежи. Когато ги довели в Рим и ги изправили пред воеводата, той много ги обикнал, защото самата бащинска природа го привличала към децата му и го карала да изпитва силна любов към тях. Макар и да не знаел, че това са синовете му, той ги обичал като свои деца, и мили на сърцето му, те винаги били край него и седели на една маса с него. После Евстатий тръгнал на война против другоплеменниците и ги победил с Христовата сила. Той не само върнал превзетите градове и области, но завоювал цялата земя на неприятеля и напълно разгромил войската му. Укрепен от силата на своя Господ, той показал още по-голяма храброст, отколкото преди, и удържал такава блестяща победа, както никога досега.

Когато войната свършила и воеводата с мир се завръщал в отечеството си, се случило да отседне в живописно селище, разположено на брега на една река. Тъй като мястото било удобно за лагер, Евстатий спрял там с воините си за три дни, защото на Бог било угодно верният Му раб да срещне жена си и децата си и отново да се съберат всички заедно. Жена му живеела в това селище и имала градина, от която с много труд изкарвала препитанието си. По Божия промисъл Агапий и Теопист, без да знаят нищо за майка си, поставили палатката си около нейната градина. Възпитани в едно и също село, те имали и една обща палатка и се обичали като едноутробни братя. Макар и да не знаели за близкото си родство, те имали помежду си братска любов. И двамата си почивали около градината на майка си, недалеч от стана на воеводата. Веднъж по обяд майка им работела в градината и чула разговора на Агапий и Теопист. Те говорели за потеклото си и по-големият казал:

- Спомням си, че баща ми бе воевода в Рим. Не зная защо той и майка ми напуснаха града и взеха със себе си мене и по-малкия ми брат. Помня още, че стигнахме морето и се качихме на един кораб. После, когато спряхме на брега, баща ни слезе заедно с нас, а майка ни, не зная по каква причина, остана на кораба. Помня също, че баща ми горчиво плака за нея. Плакахме и ние, а после той с ридания продължи пътя си. Когато стигнахме една река, баща ми ме остави на брега, а по-малкия ми брат взе на рамо и го пренесе отсреща. Когато после се върна да ме вземе, дойде един лъв, грабна ме и ме отнесе в пустинята. Но пастирите го прогониха, отнеха ме от него и ме възпитаха в селото, което познаваш.

Тогава по-малкият брат станал и се хвърлил на врата му с радостни сълзи:

- Наистина ти си моят брат, защото и аз помня всичко това, което разказваш. Аз сам видях как те отнесе лъвът, а мен в това време ме грабна един вълк, но орачите ме спасиха от него.

Като разбрали за родството си, братята много се зарадвали и започнали да се прегръщат и целуват, проливайки радостни сълзи. А майка им слушала техния разговор, учудвала се и вдигала очи към небето с въздишки и сълзи, защото се убедила, че те наистина са нейните деца и сърцето й се изпълнило със сладост и радост след всички горчиви скърби. Но като разумна жена тя не посмяла да се яви пред тях и да им се разкрие без достоверно доказателство, защото била просякиня, облечена във вехти дрехи, а те били видни и славни воини. Тогава решила да отиде при воеводата и да го помоли да й разреши да се завърне в Рим заедно с войската му, като се надявала, че там по-лесно ще може да се открие на синовете си, а също и да разбере дали е жив съпругът й. Тя застанала пред Евстатий, поклонила му се и казала:

- Моля те, господине, заповядай да последвам полковете ти в Рим, защото съм римлянка, доведена преди шестнадесет години от другоплеменници в тази земя. Сега, когато съм свободна, се скитам в чужда страна и търпя голяма нищета.

По добрината на сърцето си той веднага удовлетворил молбата й и позволил без страх да се завърне в отечеството си. Гледайки воеводата, жената напълно се убедила, че той е съпругът й и учудена стояла като в унес. Но Евстатий не познал жена си. Получила неочаквано една радост след друга, подобно на това, както някога една след друга я връхлитали скърбите, тя вътрешно с въздишки се молела на Бога и се бояла да се открие пред мъжа си, защото бил в голяма слава, окръжен с много приближени, а тя била като последна просякиня. И излязла от палатката, молейки се на своя Владика и Бог Той сам да устрои така, че мъжът и децата й да я познаят сами. После избрала по-удобно време, отново влязла при Евстатий и застанала пред него. Той я погледнал и попитал:

- Какво още искаш от мене, старице?

Тя му се поклонила доземи и казала:

- Умолявам те, господине мой, не се гневи на рабинята си за това, които искам да те попитам. Бъди търпелив и ме изслушай.

- Добре, говори - казал той.

Тогава тя започнала речта си с думите:

- Не си ли ти Плакида, наречен в светото кръщение Евстатий? Не ти ли видя Христа на кръста сред рогата на елена? Не ти ли заради Господа остави Рим с жена си и двамината си синове Агапий и Теопист? Не отне ли на кораба жена ти един чужденец? Верен свидетел ми е на небето Самият Христос Господ, заради Когото претърпях много напасти, че аз съм жена ти и с Христовата милост бях опазена от оскърбление, защото в часа, в който ме отне от тебе, чужденецът загина, наказан от Божия гняв, а аз останах чиста и сега бедствам и се скитам.

Като чул това, Евстатий сякаш се събудил от сън и веднага познал съпругата си. Той станал и я прегърнал и двамата много плакали от радост. Евстатий казал:

- Нека да възхвалим и да благодарим на нашия Спасител Христос, Който не ни остави в милосърдието Си, но както обеща да ни утеши след скърбите, така и стори.

И те с радостни сълзи благодарили на Бога. После, когато Евстатий престанал да плаче, жена му го попитала:

- А къде са децата ни?

Той въздъхнал дълбоко и отговорил:

- Изядоха ги диви зверове.

Тогава тя казала:

- Не скърби, господине мой! Както Бог ни помогна неочаквано да се намерим един друг, така ще помогне да намерим и децата си.

Той отговорил:

- Нима не ти казах, че ги изядоха зверовете?

А тя му разказала всичко, което чула в градината си - разговорите на двамата воини, от които узнала, че те са техните синове.

Евстатий веднага повикал юношите при себе си и ги попитал:

- Откъде произхождате? Къде сте родени и възпитани?

Тогава по-старият брат отговорил:

- Господине, още като деца останахме сираци и затова малко помним детството си. Но си спомняме това, че баща ни бе воевода като теб, но не знаем какво е станало с него и защо една нощ напусна Рим заедно с майка ни и нас двамата. Не знаем защо, когато прекосихме морето, майка ни остана на кораба. А баща ни, плачейки за нея, стигна до една река. Той пренесе единия от нас през нея и се завърна за другия. Когато бе насред реката, ни похитиха зверове - мене ме грабна един лъв, а брат ми - вълк. Но бяхме избавени от тях, защото мен ме спасиха и възпитаха пастирите, а брат ми - орачите.

Като чули това, Евстатий и жена му познали децата си и като се хвърлили на шията им, дълго плакали. И в лагера на воеводата настанала голяма радост, както някога в Египет, когато братята на Иосиф го познали (Бит. 45:1-15). По всички полкове се понесла вестта, че са се намерили жената и децата на воеводата им, събрали се всички воини и цялата войска ликувала. И не се радвали толкова на победите си, колкото на това радостно събитие. Така Бог утешил верните Си раби, защото Той “умъртвява и съживява, прави човека сиромах и богат" (1Цар. 2:6-7), хвърля в скърби и възнася в радост и веселие. И Евстатий можел да каже заедно с Давид: “Дойдете, послушайте всички, които се боите от Бога, и аз ще ви разкажа, какво стори Той за душата ми" (Пс. 65:16). “Спомни си Той Своята милост" (Пс. 97:3.). “Десницата Господня е висока, десницата Господня твори сила" (Пс. 117:16)!

Но още преди Евстатий да се завърне в Рим, радвайки се двойно - за победата и за срещата с жена си и децата си, починал цар Траян. Наследил го Адриан, който ревностно се придържал към езическите суеверия и преследвал християните. Когато Евстатий тържествено влязъл в Рим, по обичая на римските пълководци водейки много пленници и окръжен с богата военна плячка, царят и гражданите го посрещнали с почести (8) и храбростта му се прославила още повече отпреди. Но Бог, Който не иска рабите Му да бъдат почитани и славени в този превратен и непостоянен свят със суетни и временни почести, защото им е приготвил на небето вечна и непреходна чест и слава, посочвал на Евстатий мъченическия път, защото скоро отново му пратил безчестие и скръб, които той с радост претърпял заради Христа. Злочестивият Адриан поискал да извърши жертвоприношение на бесовете в знак на благодарност за победата над враговете. Когато той влязъл в храма с велможите си, свети Евстатий не го последвал, а останал отвън. Царят го попитал:

- Защо не искаш да влезеш с нас в храма и да се поклониш на боговете? Та на теб преди всички подобава да им въздадеш благодарност за това, че не само те опазиха цял и невредим и ти даруваха победа във войната, но ти помогнаха и да намериш жена си и децата си.

Евстатий отговорил:

- Аз съм християнин и познавам Един Бог - моя Иисус Христос, Него почитам, на Него благодаря и на Него се покланям. Защото Той ми дарува всичко: и здравето, и победата, и съпругата, и чедата ми. А на глухите, неми и безсилни идоли няма да се поклоня.

И си отишъл вкъщи. Царят се разгневил и взел да размишлява как да го накаже заради това, че не почита боговете им. Отначало той го лишил от воеводския сан и го призовал на съд като обикновен човек, заедно с жена му и децата му, като ги увещавал да принесат жертва на идолите. Но не могъл да ги убеди и ги осъдил да бъдат хвърлени на зверовете. И ето, свети Евстатий, този славен и храбър воин, бил отведен в цирка, осъден заедно с жена си и синовете си. Но той не се срамувал от безчестието си, не се страхувал от смъртта заради Христа, на Когото ревностно служел, изповядавайки пред всички святото Му име. Той укрепявал и своята свята съпруга и децата си, за да не се побоят от смъртта заради Животворящия всичко Господ. И те отишли на смърт сякаш на пир, ободрявайки се един друг с надеждата за бъдещото въздаяние. Срещу тях пуснали зверове, които обаче не ги докосвали, защото, щом някой звяр се приближавал до тях, прекланял пред тях главата си и се връщал назад. Зверовете забравили своята ярост, а царят още повече се разярил и заповядал да отведат мъчениците в тъмница.

На другия ден Адриан заповядал да запалят един меден вол и да хвърлят в него свети Евстатий и семейството му (9). Но нагорещеният вол за светите мъченици бил като охладената с роса халдейска пещ за светите момци (Дан. 3:21 и нататък.). Вътре светите мъченици се помолили, а после предали душите си на Бога и преминали в Царството Небесно. След три дни Адриан отишъл при вола и поискал да види праха на изгорелите мъченици. Слугите отворили вратата и намерили телата им цели и невредими - нито един косъм от главите им не изгорял, а лицата им били като лица на спящи и блестели с дивна красота.

И всички, които присъствали там, възклицавали:

- Велик е християнският Бог!

Посраменият цар се завърнал в двореца си, укоряван от народа, че напразно е предал на смърт така нужния на Рим воевода.

Християните взели честните тела на светите мъченици и ги погребали (10), прославяйки дивния в светиите Си Бог, Отец и Син и Свети Дух, на Когото от всички нас да бъде чест, слава и поклонение сега и завинаги и вовеки веков. Амин.

Кондак, глас 2:

Страсти Христовы яве подражав, и сего испив усердно чашу, общник, Евстафие, и славы снаследник был еси, от самого всех Бога приемля с высоты божественное оставление.

1. Траян бил един от най-добрите римски императори. Той много се грижел за благото на своя народ, напълно преобразувал държавното управление, разширил пределите на империята с успешни войни, основал нови градове. Но и той преследвал християните.

2. Езическото име на свети Евстатий е Плацид според римското произношение, от латинската дума placidus, което значи тих, равен, спокоен, мек, кротък. Името прекрасно характеризира високите му нравствени качества още преди обръщането в християнството.

3 Римският император Тит бил син и наследник на император Веспасиан и царувал от 79 до 81 г. При управлението на баща си бил изпратен с многобройна войска в Иудея, за да накаже въстаналите против римската власт иудеи. Тук става въпрос именно за тази война. Тя завършила през 79 г. с разрушаването на Иерусалим и Соломоновия храм.

* Иов - велик старозаветен праведник, пазител на истинското откровение и богопочитане в човешкия род по времето, когато след разселването на народите се засилило езическото суеверие. Прочут с благочестието и непорочния си живот, той бил изпитан от Бога с всички нещастия, но останал непоколебим във вярата и добродетелта. Иов живеел в патриархалните времена преди Моисей в Авситидийската страна, която се намирала в северната част на каменистата Арабия. Историята на праведния Иов е описана подробно в книгата с неговото име - една от най-древните свещени библейски книги.

4. Тоест към Средиземно море, което трябвало да прекосят с кораб, за да достигнат Египет. По това време той се намирал под римска власт, установена окончателно през 30 г. до Р. Хр.

5. В житието той е наречен “варварин”. Така гърците и римляните презрително наричали всички чужденци, като намеквали за грубостта и невежеството на другите народи. Наред с това в писанието така се наричат изобщо безчовечните и свирепи хора. Вероятно този човек бил някой от морските разбойници, които тогава нерядко всявали страх по Средиземноморското крайбрежие, като крадели и продавали в робство красиви жени и девойки и безчовечно убивали всички, които се опитвали да им попречат.

6. Тук става дума за подобен пример от живота на старозаветния патриарх Авраам и жена му Сарра скоро след преселването им в Ханаанската земя. Когато по време на глад Авраам дошъл в Египет, фараонът поискал да вземе Сарра за жена заради нейната красота, но Господ не допуснал това и поразил с тежки наказания царя и двора му. Бит. 12:11-20.

7. Това било малко преди смъртта на Траян, както става ясно от самия разказ. От историята е известно, че по това време против римското господство въстанали различни азиатски народи и императорът подготвял поход срещу Месопотамия.

8. Според римския обичай за Плакида бил устроен така нареченият триумф - тържествено и пищно посрещане на увенчания със слава пълководец победител.

9. “Великите Чети-Минеи” на митрополит Макарий прибавят тук и следните подробности, които отсъстват при свети Димитрий Ростовски. Когато светите мъченици наближавали мястото на страшното наказание, те вдигнали ръце към небето и възнесли пламенна молитва към Господа, сякаш съзерцавайки някакво небесно явление, както се вижда от първите думи на молитвата им: “Господи, Боже на силите, невидим за другите, видим за нас! Чуй молещите те и приеми нашата последна молитва. Ето, ние се събрахме и Ти ни сподоби с участта на Твоите светии. Както не остави тримата момци във вавилонския огън, така дай сега и на нас да загинем в този огън, за да благоволиш да ни приемеш като благоприятна жертва. Подай, Господи Боже, на всеки, който поменува нашата памет, участие в Царството Небесно, а яростта на огъня промени в прохлада и ни сподоби да умрем в нея. Още те молим, Господи, сподоби да не се разделят телата ни, но да бъдат положени заедно”. В отговор на тази молитва от небето се чул Божествен глас: “Да ви бъде според молитвата ви! И повече ще ви бъде дадено, защото претърпяхте много напасти и не бяхте победени. Идете с мир, приемете победни венци за страданията си и почивайте вовеки веков”.

10. Мощите на свети Евстатий и семейството му се намират в Рим в църквата с неговото име.

Страдание святых мучеников Михаила, князя Черниговского и боярина его Феодора, от нечестивого Батыя пострадавших


Когда ты видишь смуты и войны или иные бедствия, не думай, чтобы всё сие было простым, обычным явлением сего временного мира, или произошло от какого-нибудь случая; но знай, что бедствия попускаются волею всемогущего Бога за наши грехи, дабы согрешающие приходили в чувство и исправлялись. Вначале Господь вразумляет нас грешных малыми наказаниями; если же мы не исправляемся, тогда Он посылает на нас большие наказания, как некогда и на израильтян. Ибо что попустил Господь на тех, кои не захотели исправиться от вервий бича Христова? (Иоан.2:15) – «Поразишь их, – сказал Он, – жезлом железным» (Пс.2:8). Наказания малые, которые Господь попускает в начале, суть следующие: мятеж, голод, внезапная смерть, междоусобные войны и тому подобное. Если же такими наказаниями грешники не вразумляются, тогда Господь посылает на них жестокое и тяжкое нашествие иноплеменников, чтобы хотя в сем великом бедствии люди могли придти в чувство и обратиться от путей своих лукавых, – по слову пророка: «Когда Он убивал их, они искали Его»(Пс.77:34). Так было и с нами, со всей нашей землею Российской. Когда мы своим злым нравом прогневали благость всемилостивого Бога и сильно оскорбили Его милосердие, придти же в раскаяние, уклониться от зла и творить благое не хотели, – тогда разгневался на нас Господь праведным гневом Своим и восхотел наказать нас за наши беззакония лютейшею казнью. И вот Он попустил тогда придти на нас безбожным и жестоким варварам, называемым татарами, с нечестивейшим и беззаконнейшим их царем Батыем5888. В бесчисленном множестве напав на русскую землю5889, они победили русских благоверных князей и сокрушили их войско; все города они разорили и землю русскую опустошили мечом и огнем, ибо никто не мог сопротивляться тем безбожным полчищам, коим за наши грехи предал нас Бог, глаголавший некогда чрез пророка: «Если захотите и послушаетесь, то будете вкушать блага земли; если же отречетесь и будете упорствовать, то меч пожрет вас» (Ис.1:19-20). Христиане, спасшиеся от меча и пленения, скрывались в горах и непроходимых пустынях; и вся земля русская представляла тогда скорбное зрелище: места, населенные прежде людьми, – города и села, – стали пусты, а где прежде жили дикие звери, там водворялись люди, укрываясь от варваров.
В то время жил благочестивый и приснопамятный Михаил, сын Всеволода Чермного5890, князь Черниговский. С юных лет отличался он добродетельною жизнью; возлюбив Христа, он служил Ему от всего сердца, – и все видели душевное незлобие князя: его кротость, смирение, обходительность со всеми и милосердие к бедным. Угождая всегда Богу молитвою и постом и всякими добрыми делами украшая свою душу, князь Михаил соделал ее прекрасным жилищем Бога, Творца своего.
У сего благочестивого князя был любимый боярин, подобно ему добродетельный, по имени Феодор; вместе с ним князь Михаил и пострадал от нечестивого Батыя, положив душу свою за Христа.
Когда благоверный и христолюбивый Михаил владел княжеством Киевским, нечестивый Батый прислал своих татар осмотреть город Киев. Посланные изумились, увидев величие и красоту города Киева, и, возвратившись к Батыю, рассказали ему о сем знаменитом городе. Тогда Батый снова отправил послов к Михаилу с тем, чтобы они лестью уговорили князя добровольно покориться ему. Благоверный князь Михаил понял, что татары коварством хотят взять город и опустошить его: князь слыхал уже раньше, что те жестокие варвары без милосердия убивают даже добровольно покоряющихся им, и потому повелел умертвить послов Батыя. Вслед за тем Михаил узнал о приближении громадного войска татарского, которое как саранча, в великом множестве (ибо воинов было 600 тысяч человек), нашло на землю русскую и овладело укрепленными городами ее. Сознавая, что Киеву невозможно уцелеть от приближающихся врагов, князь Михаил вместе с боярином Феодором бежал в Венгрию5891 искать помощи своей родине. Не получив сей помощи, Михаил некоторое время странствовал по чужой стороне; «укройся на мгновение, доколе не пройдет гнев»5892 (Ис. 26:20).
По отъезде князя Михаила из Киева, другие русские князья владели Киевским княжеством, однако и они не могли защитить Киева от нечестивого Батыя. Придя со всем своим войском, Батый овладел Киевом, Черниговом и другими укрепленными городами и княжествами; все они сильно разорены были огнем и мечом. – Это было в 6748 году от сотворения мира, а от Рождества Христова в 1240 году. – Тогда знаменитый и славный город Киев был совершенно разорен руками христоненавистных врагов, именитые граждане погибли от меча нечестивых – одни были убиты, а другие отведены в плен. Благолепные Божии храмы были осквернены и сожжены, так что исполнились слова Давида: «Боже! язычники пришли в наследие Твое, осквернили святый храм Твой, Иерусалим превратили в развалины; трупы рабов Твоих отдали на съедение птицам небесным, тела святых Твоих – зверям земным; пролили кровь их, как воду, вокруг Иерусалима, и некому было похоронить их» (Пс.78:1-3).
Князь Михаил, находившийся в то время в странствовании, слыша обо всём происходившем в русской земле, неутешно оплакивал единоверную свою братию и опустение своей земли. Вскоре Михаилу стало известным, что городским жителям, в небольшом числе уцелевшим от меча и плена, нечестивый царь повелел безбоязненно жить на своих местах, но с тем, чтобы они платили ему дань. И многие русские князья, бежавшие в далекие и чужие страны, услыхав о сем, стали возвращаться в родную землю. Поклонившись нечестивому царю, они занимали свои княжества и, платя дань Батыю, водворялись в своих разоренных городах. Возвратился из странствования и благочестивый князь Михаил с боярином своим Феодором и со всеми своими людьми, соглашаясь лучше платить дань нечестивому царю и жить хотя бы в опустевшем своем отечестве, нежели быть странником в чужой земле. Сначала он пришел в Киев и здесь горько плакал, видя святые места опустевшими и небеси подобную Печерскую церковь5893 разоренною до основания. Затем Михаил отправился в Чернигов. И едва успел князь Михаил отдохнуть здесь от пути, как татары, услыхав о возвращении его, пришли от Батыя и начали звать его (как и других русских князей) к своему царю, говоря:
– Нельзя вам жить на земле Батыя, не поклонившись ему. Итак, идите – поклонитесь ему и будьте данниками его, – и тогда оставайтесь в жилищах своих.
У того нечестивого царя был следующий обычай; если кто-нибудь из русских князей приходил поклониться ему, то волхвы и жрецы татарские принуждали их проходить сквозь огонь5894, а если кто-нибудь из князей приносил с собою какие-либо дары царю, то волхвы брали по небольшой части от всех этих даров и бросали в огонь, как жертву. Проведя чрез огонь, они принуждали поклоняться солнцу, кусту и идолам, – и уже после сего допускали к царю. Многие из русских князей, из страха перед царем и чтобы удержать за собой свое княжество, исполняли всё сие: проходили сквозь огонь поклонялись идолам, – и за то получали от царя, чего они просили.
Слыша, что многие из русских князей, прельстившись славою мира сего, поклонились идолам, благочестивый князь Михаил сильно скорбел о том и, возревновав о Господе Боге, решился идти к царю неправедному и коварнейшему из всех людей и неустрашимо исповедать перед ним Христа и пролить кровь свою за Господа. Замыслив сие и воспламенясь душою, Михаил призвал своего верного советника, боярина Феодора, и поведал ему о своем намерении. Тот, будучи благочестивым и твердым в вере, одобрил решение своего господина и обещал не покидать его до самой кончины, и вместе с ним положить свою душу за Христа. После такого совещания, они твердо решились, отнюдь не изменяя своего намерения, идти и умереть за исповедание Иисуса Христа. Тотчас же они пошли к своему духовному отцу, по имени Иоанну, чтобы сообщить ему о сем. Придя к нему, князь сказал:
– Хочу, отче, идти к царю, как и все русские князья.
Духовник, со скорбью услышав такие слова и глубоко вздохнув, сказал:
– Многие князья туда ходили и души свои погубили, исполнив волю Батыя и поклонившись огню и солнцу и прочим идолам; и ты, Михаил, если хочешь, иди с миром, но только умоляю тебя, – не подражай им и не делай того, что они сделали для сохранения земной власти: не ходи сквозь огонь нечестивых и мерзким богам их не поклоняйся, ибо Един Бог наш, Иисус Христос; не вкушай также ничего из скверных идоложертвенных яств, чтобы тебе не погубить души своей.
Князь с боярином отвечали:
– Мы хотим пролить кровь нашу за Христа и положить за Него души свои, да будем Ему благоприятной жертвой.
Услышав сие, Иоанн возрадовался душою и радостным взором взглянув на них, сказал:
– Если так сделаете, блаженны будете, и в сем последнем роде будете именоваться новоявленными мучениками.
Потом, преподав им наставления из Евангелия и из прочих богодухновенных книг, он причастил князя и боярина Божественных Таин Тела и Крови Христовых, благословил их и сказал:
– Господь Бог да укрепит вас и да пошлет вам дар Святого Духа, чтобы вам быть твердыми в вере, смелыми в исповедании имени Христова и мужественными в страдании, и да причтет вас Царь Небесный к лику первых святых мучеников.
После сего Михаил и Феодор отправились домой; сделавши там все нужные приготовления для своего путешествия и простившись со своими домашними, они поспешно отправились в путь с молитвою к Богу, пламенея сердечною к Нему любовью и желая венца мученического, «как лань желает к потокам воды, так желает душа моя к Тебе, Боже!» (Пс.41:2).
Когда они достигли того места, где находился безбожный царь Батый, то об их прибытии тотчас же было ему доложено. Призвав волхвов и жрецов своих, Батый повелел им провести Черниговского князя по обычаю сквозь огонь и заставить его поклониться идолам, и затем уже представить его к себе. Пришедши к князю, волхвы сказали ему:
– Тебя зовет великий царь.
И взяв его, повели. За ним последовал, как за своим господином, и боярин его Феодор. Вскоре они дошли до того места, где с двух сторон разложен был огонь, а по середине был путь, коим многие уже проходили; сим путем волхвы хотели вести и князя Михаила. Тогда князь сказал:
Не подобает христианам проходить сквозь тот огонь, который нечестивые почитают за Бога, я же – христианин; посему не пойду сквозь огонь и не поклонюсь твари, ибо я поклоняюсь Творцу, – Отцу и Сыну и Святому Духу, – Единому Богу в Троице, Создателю неба и земли.
Услыхав такие слова князя, волхвы и жрецы пришли в ярость; оставив Михаила, они пошли донести о его речах царю. В это время к князю Михаилу подошли некоторые русские князья, вместе с ним пришедшие на поклонение Батыю, – между ними был и князь Ростовский Борис5895. Они, жалея Михаила и глубоко скорбя о нем, а вместе с тем боясь, чтобы не навлечь гнев царский и на себя, советовали Михаилу исполнить волю Батыя.
– Ты можешь, – говорили они, – притворно исполнить приказание и поклониться огню и солнцу, чтобы только избавиться от царского гнева и от лютой смерти. Когда же с миром возвратишься к себе домой, тогда ты будешь поступать уже по своему желанию: тебя не будет Господь наказывать за сие и не прогневается на тебя, потому что ведает Он, что ты сделал так по принуждению. Если же тебе поставит духовник в грех твой поступок, то мы все возьмем на себя вину твою, – только послушай нас и, пройдя сквозь огонь, поклонись татарским богам; сим ты и себя и нас освободишь от царского гнева и злой смерти, а для земли своей испросишь много полезного.
Всё сие говорили они Михаилу с горькими слезами. Благочестивый боярин Феодор, слушая их слова, сильно опечалился, опасаясь, чтобы князь не последовал совету окружающих его и не отпал от веры. Подойдя к князю, он стал напоминать ему обещание его и слова духовника:
– Вспомни, благочестивый князь, – говорил он, – как ты давал обет положить душу свою за Христа; припомни слова Евангельские, коими поучал нас духовный отец: «Ибо кто хочет душу свою сберечь, тот потеряет ее, а кто потеряет душу свою ради Меня и Евангелия, тот сбережет ее. Ибо какая польза человеку, если он приобретет весь мир, а душе своей повредит?» (Мрк.8:35-36) – «Итак всякого, кто исповедает Меня пред людьми, того исповедаю и Я пред Отцем Моим Небесным; а кто отречется от Меня пред людьми, отрекусь от того и Я пред Отцем Моим Небесным» (Мф.10:32-33).
С наслаждением слушал князь Михаил сии слова своего боярина и, пламенея ревностью по Боге, с радостью ожидал мучения, готовый умереть за Христа-Жизнодавца. Князь же Борис, о коем выше было упомянуто, продолжал сильно упрашивать Михаила исполнить царскую волю.
Не желаю быть христианином только по имени, – отвечал им Михаил, – а поступать как язычники.
И, сняв с себя меч свой, бросил его к ним и сказал:
– Возьмите славу мира сего: она не нужна мне.
Вслед затем пришел от Батыя один знатный царедворец, по имени Ельдега, и передал князю Михаилу от своего царя следующие слова:
– Великий царь так говорит тебе: выбирай то или другое. Если исполнишь мое повеление – пройдешь сквозь огонь и богам моим поклонишься, то не только останешься жив, но и получишь от меня великие милости и будешь полным господином в своем княжестве. Если же не послушаешь меня и не поклонишься богам моим, то умрешь злою смертью.
Выслушав от Ельдеги царские слова, князь Михаил нисколько не устрашился, но смело отвечал:
Скажи царю – так говорит тебе князь Михаил, раб Христов: если тебе, царь, вручены от Бога царство и слава мира сего и Десница Вышнего покорила нас тебе за наши грехи, то мы должны кланяться тебе как царю и воздавать честь, подобающую твоему царскому достоинству, но чтобы отречься Христа и поклониться твоим богам, – сего не будет: ибо не боги они, а творение. Наши же пророческие Писания так говорят: «Боги, которые не сотворили неба и земли, исчезнут с земли и из-под небес» (Иер.10:11). Что может быть безумнее, как оставить Создателя и поклоняться созданию?
Ельдега же сказал ему:
– Ты, Михаил, ошибаешься называя солнце созданием: ибо, – скажи мне, – кто вошел на ту неизмеримую небесную высоту и сотворил такое великое светило, которое освещает всю вселенную?
– Если желаешь выслушать меня, – отвечал ему святой, – то я скажу тебе, Кто сотворил солнце и всё видимое и невидимое. – Бог безначальный и невидимый, и Его Единородный Сын, Господь наш Иисус Христос, также несозданный и не имеющий ни начала, ни конца, равно и Дух Святой, – Бог в трех Лицах, но Единый по Существу, – Он сотворил небо и землю и солнце, коему вы кланяетесь, и луну и звезды, а также море и сушу; Он же сотворил и первого человека Адама и отдал ему на служение всё сотворенное. Господь же дал людям закон, чтобы они не поклонялись ничему сотворенному, – ни на земле, ни на небе, но чтобы поклонялись Единому Богу, всё сотворившему; Ему я и поклоняюсь. А если царь обещает мне княжество и славу мира сего, то я не ищу сего, так как и сам царь не вечен, также не вечна и власть, какую он дает мне, и в коей я не нуждаюсь. Я надеюсь, что Бог мой, в Коего я верую, даст мне царство вечное, не имеющее конца.
Тогда Ельдега сказал:
– Если ты, Михаил, будешь упорствовать и не исполнишь царской воли, то будешь тотчас умерщвлен.
Святой отвечал:
Я не боюсь той смерти, чрез которую могу удостоиться вечного пребывания с богом. – И для чего нам много говорить? Я – христианин, исповедую Творца неба и земли, твердо в Него верую и с радостью умру за Него.
Тогда Ельдега, видя, что ни ласками, ни угрозами не может склонить Михаила исполнить царскую волю, пошел к Батыю, чтобы передать ему всё, слышанное от Михаила.
Выслушав Ельдегу, Батый пришел в ярость и велел своим приближенным немедленно же умертвить князя Михаила. И бросились слуги мучителя, как псы на охоту или как волки, бегущие за овцой. Святой мученик Христов пребывал в это время вместе с Феодором не страшась смерти, они воспевали псалмы и усердно молились Богу. Увидев приближавшихся убийц, они начали петь: «Мученицы Твои, Господи, многие муки претерпеша и любовию Твоею души соединиша святии». Достигнув того места, где стоял князь Михаил, убийцы как звери схватили его за руки и за ноги и, распростерши на земле, долго и беспощадно били по всему телу, так что и земля обагрилась его кровью. Михаил же переносил всё это мужественно, твердя только дно: «Я – христианин!»
Тут же находился один из царских слуг бывший прежде христианином, а потом сделавшийся отступником и принявший татарскую нечестивую веру. Этот отступник, видя, как святой мужественно переносит мучения, озлобился на него, и, так как был врагом христиан, вынув нож, схватил Михаила за главу, отрубил ее и бросил, – между тем как уста святого исповедника продолжали повторять: «Я – христианин».
О, дивное чудо! Отнятая уже от тела глава всё еще исповедовала Христа.

После сего нечестивые мучители приступили к благочестивому Феодору и говорили ему:
– Исполни царское повеление и поклонись богам нашим: за то ты не только останешься в живых, но и получишь великую честь от царя и наследуешь княжество твоего господина.
Но святой Феодор отвечал:
– Княжества господина моего я не ищу, – не нужно мне и чести от царя вашего, – я желаю только того, чтобы идти ко Христу тем же путем, коим пошел господин мой, – святой мученик князь Михаил, потому что я так же, как и он, верую во Единого Христа, Творца неба и земли, так же хочу пострадать за Него, и не страшусь мучений и самой смерти.
Видя непреклонность Феодора, убийцы схватили его и начали мучить так же жестоко, как и святого Михаила. Наконец, они отсекли честную его главу, сказав при сем:
– Кто не пожелал поклониться пресветлому солнцу, тот недостоин и смотреть на солнце.
Так, честно пострадав, святые мученики Михаил и Феодор предали души свои в руки Господу, – в 6753 году от сотворения мира, от Рождества же Христова в 1245 году, сентября в 20 день. Святые тела их брошены были на съедение псам, но в продолжение многих дней оставались целыми и никем не тронутыми. – Так благодать Христова сохраняла их невредимыми. – Кроме сего над телами мучеников появлялся огненный столп, сиявший ярким блеском, и каждую ночь виднелись горящие свечи. Видя всё сие, христиане, находившиеся в то время в Орде, взяли тайно тела мучеников и с честью погребли их5896.
По убиении святых мучеников, нечестивый Батый снова пошел войною со всеми своими полчищами сначала на Польшу, потом на Венгрию, но венгерским королем Владиславом был убит, получив, таким образом, злой конец своему злому житию. – Так мучитель Батый получил в удел ад, святые же мученики наследовали Царство Небесное и вечно прославляют Отца и Сына и Святого Духа. Аминь.

Тропарь, глас 4:

Жизнь вашу мученически совершивше, исповедания венцы украсившеся, к небесным востекосте, Михаиле премудре с доблим Феодором: молите Христа Бога сохранити отечество ваше, императора же и люди, по велицей Его милости.

Кондак, глас 8:

Царство земное в ничтоже вменив, славу яко преходящую оставил еси: самозван5897 пришед к подвигом, Троицу проповедал еси пред нечестивым мучителем, страстотерпче Михаиле, с доблим Феодором. Царю сил предстояще, молите без вреда сохранити отечество ваше, императора же и люди, да вас непрестанно почитаем.

5888 Батый – внук великого Чингис-Хана, хан татарский. Батый основал свое пребывание на берегах р. Волки, назвав столицу свою «Сараем». Здесь кочевала Орда его (Орда – стан татарский), известная под именем Золотой или Кипчакской. Но сам Батый не был полновластным повелителем: он в свою очередь зависел от великого хана, наследника Чингиса, который кочевал с большой Ордою в пустынях Средней Азии, куда ходили многие русские князья для выражения покорности великому хану.
5889 Это нашествие татар на Русскую землю было в 1238 году.
5890 Всеволод, по прозванию Чермной, князь Черниговский, сын великого князя Киевского Святослава Всеволодовича. С 1210 по 1214 г. Всеволод владел Киевом; умер в 1215 году.
5891 Венгрия (слав. – Угрия) – королевство, главная из земель Австро-Венгерской монархии. Сын Михаила Черниговского, Ростислав, был женат на дочери венгерского короля Белы. Думая найти в родственнике верного союзника, князь Михаил упрашивал короля совокупными силами восстать против общего врага, но не убедил ни его, ни других, к кому обращался за помощью.
5892 В этом месте пр. Исаия призывает к терпеливому перенесению тяжких бедствий, так как бедствия сии являются следствием гнева Божия за нечестие народа. «Скройтесь, – говорит пророк, – на некоторое непродолжительное время, доколе не минует вас гнев Господень».
5893 Киево-Печерская Богородичная церковь была основана преподобными отцами – Антонием и Феодосием Печерскими в 1073 году, при епископе Михаиле, во дни благоверного князя Святослава Ярославича. Строение храма, начатое при разных чудесах и знамениях, продолжалось в игуменство прп. Стефана и прп. Никона и окончилось при игумене Иоанне. Красота и великолепие этого храма изумляли современников. Внутренность его блистала золотом и мозаикою и привлекала взоры иконною живописью. Помост устроен был мозаически из разноцветных камней, расположенных красивыми узорами. Верхи церкви были позолочены; крест, поставленный на главном куполе, был выкован из чистого золота; неудивительно посему, что современники называли Печерскую церковь «небеси подобною» и говорили, что она составляет славу и украшение всей земли Русской.
5894 Всех приходящих к хану татарские жрецы проводили между огнями: по их убеждению чрез это уничтожалось всякое злое намерение у лиц, шедших к их повелителю. Огонь, по их верованию, был «чистилищем для всяких злых умыслов» и отнимал даже силу у скрываемого яда.
5895 Борис Василькович (Васильевич) – князь Ростовский, внук Михаила Черниговского, старший из двух сыновей Василька Константиновича, от брака его с Марией Михайловной, княжной Черниговской. По смерти отца, убитого татарами близ Ростова, в Щереньском лесу, в 1238 году, Борис получил в удел Ростов. Князь этот известен в истории как печальник земли русской пред ханом Золотой Орды. Он побывал в Орде более 8 раз, – по приказу Батыя ездил даже в Великую Татарию, к хану Сартаку (1245 г.). Умер Борис в Орде в 1277 г. Погребен в Ростовском Успенском Соборе.
5896 Святые мощи благоверного князя Михаила и боярина его Феодора были перенесены из Орды богобоязненными христианами сначала во Владимир, а затем в родной город князя Михаила – Чернигов. Затем, в 1572 г. 14 февраля, по воле царя Иоанна Васильевича Грозного, св. мощи были перенесены в Москву, из опасения, чтобы они не подверглись поруганию со стороны католиков, по переходе Чернигова под власть польскую. Они были положены под спудом в соборной церкви Черниговских чудотворцев, находившейся в Кремле, близ Тайницких ворот. Когда же упразднен был этот собор, тогда св. мощи, по повелению императрицы Екатерины II, тожественно перенесены, в 1770 г. августа 25-го, в Сретенский собор, что во дворце на «Сенях»; отсюда, в 1774 г. ноября 21-го, перемещены в Архангельский собор, где почивали сначала в великолепной серебряной раке, устроенной в память мира с Турцией, а после 1812 года (когда эта рака похищена была неприятелями) доныне покоятся в медной посеребренной.
5897 Т.е. без принуждения, добровольно.

† ВИЖТЕ ОЩЕ

ЗА СЪКРАЩАВАНЕТО НА ЛИТУРГИИТЕ, ТАЙНСТВАТА И ТРЕБИТЕ В НОВОСТИЛНАТА ЦЪРКВА

ЗА ПРЕМАХВАНЕТО НА ОГЛАШЕНИЕТО

ЗАЩО БОГ НИ ИЗОСТАВИ

Какво Бог ни е завещал относно Преданието

Отстъплението от вярата наречено "нов стил" - I-ва част

Цитати от нашата книжка

Театърът на антихриста

Защо се премахва вероучението

За старостилния икуменизъм

Народе, народе...

Защо гласуването е грях пред Бога

ДИСЕКЦИЯ НА ЧОВЕКООМРАЗАТА

Против юдомасонството

ПАСТИРСКО ОКРЪЖНО ПОСЛАНИЕ ПРОТИВ МАСОНСТВОТО

КЪДЕ СЕ Е СЪХРАНИЛО ПРАВОСЛАВИЕТО

Изповедание на вярата

 ↑